№ 225
гр. Шумен, 13.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ШУМЕН, СЪСТАВ II, в публично заседание на
двадесет и девети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Азадухи Ов. Карагьозян
Членове:Атанас Д. Христов
Теодора Р. Йорданова-Момова
при участието на секретаря Татяна Св. Тодорова
като разгледа докладваното от Атанас Д. Христов Въззивно гражданско дело
№ 20253600500373 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С Решение № 50/18.03.2025 г. по гражданско дело № 20243610100647
по описа за 2024 година на Районен съд – Велики Преслав, съдът е постановил
следното:
ОТХВЪРЛЯ предявения от В. Д. М., ЕГН: **********, с пост. адрес: с.
...., общ. Велики Преслав, обл. Шумен, ул. „.... № 28 срещу „ЮтеКредит
България“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София,общ. Столична, обл. София (столица), ул. „....“ № 38, офис 4,
представлявано по закон от И.К. – управител главен положителен
установителен иск с пр. осн. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т.10 от ЗПК, вр. чл. 26,
ал. 1, предл. 1 от ЗЗД за прогласяване недействителността на Договор за
кредит №: .... от 17.01.2023 г., сключен между „ЮтеКредит България“
ЕООД, от една страна в качеството на кредитор, и В. Д. М., от друга
страна в качеството на кредитополучател, като неоснователен и недоказан.
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА на осн. чл.10а, ал. 2 от ЗПК, вр. чл. 143,
ал. 1, т. 10 от ЗЗПотр, вр. с чл. 26, ал.1, предложение първо от ЗЗД, по иск,
предявен в условие на евентуалност от В. Д. М., ЕГН: **********, с пост.
адрес: с. ...., общ. Велики Преслав, обл. Шумен, ул. „.... № 28 срещу
„ЮтеКредит България“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, общ. Столична, обл. София (столица), ул. „....“ № 38,
офис 4, представлявано по закон от И.К. – управител, клаузата от Договор
1
за кредит №: .... от 17.01.2023 г., сключен между „ЮтеКредит България“
ЕООД, от една страна в качеството на кредитор, и В. Д. М., от друга
страна в качеството на кредитополучател, уреждаща начисляване на такса
за разглеждане в размер на 250,92 лева.
ОСЪЖДА „ЮтеКредит България“ ЕООД, ЕИК: *********,
представлявано от законния си представител И.К. – управител ДА ЗАПЛАТИ
на В. Д. М., ЕГН: ********** сторените съдебно-деловодни разноски в
първоинстанционното производство в размер на 350 лева - заплатена
държавна такса и възнаграждение за вещо лице, на осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК.
ОСЪЖДА „ЮтеКредит България“ ЕООД, ЕИК: *********,
представлявано от законния си представител И.К. – управител ДА ЗАПЛАТИ
на адв. А. Д., Адвокатска колегия – София адвокатско възнаграждение за
първа инстанция в размер на 480 лева с включено ДДС, на осн. чл. 38, ал. 1, т.
2, вр. чл. 36, ал. 2 от ЗАдв., вр. чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г.
за възнаграждения за адвокатска работа.
Недоволна от това решение е останала ищцата В. Д. М., която чрез
пълномощника си адвокат А. З. Д. от САК, го обжалва. В жалбата се правят
оплаквания за неправилност и незаконосъобразност. Иска се от въззивния съд
да отмени обжалвания съдебен акт и се постанови решение с което исковата
претенция по главния иск бъде уважена. Излага подробни съображения.
Акцентира, че неправилното посочване на ГПР се приравнява на липса на ГПР
и всякога води до недействителност на целия договор за креди, на осн. чл. 22
във вр. чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК. Сочи, че съгласно приетата ССЕ, ако в ГПР се
включат главница, възнаградителна лихва и такса за разглеждане с разсрочено
плащане, ГПР възлиза на 51.77 %, а не посоченият в договора размер 49.33 %.
Претендира разноски. Пълномощникът претендира и адвокатско
възнаграждение, на осн. чл. 38, ал.2 във вр. чл. ал.1, т.2 ЗА.
В срока по чл. 263, ал.1 ГПК, другата страна - "ЮтеКредит България"
ЕООД, чрез пълномощника си юрисконсулт З.Г.Х. депозира отговор на
жалбата. Оспорва жалбата и моли същата да бъде оставена без уважение, а
решението – потвърдено. Излага подробни съображения. Претендира
разноски. Възразява и срещу претендираното от пълномощника на
насрещната страна адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал.2 ЗА.
В открито съдебно заседание, при редовност в призоваването,
въззивникът не се явява и не се представлява.
В отрито съдебно заседание, при редовност в призоваването, за
въззиваемата страна не се явява представител. Пълномощникът й
юрисконсулт З.Г.Х. депозира писмена молба, с която моли да се даде ход на
делото и същото да бъде разгледано в отсъствието й. Поддържа отговора на
въззивната жалба. Няма доказателствени искания. Моли
първоинстанционното решение да бъде потвърдено, претендира разноски и
оспорва претенцията на пълномощника на насрещната страна за присъждане
на адвокатско възнаграждение, на осн. чл. 38, ал.2 ЗА.
2
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания
съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните
фактически и правни изводи:
С оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи
проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в
обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата
основания.
При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен
състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо относно
главния иск и недопустимо относно евентуалния иск /съдът не се
произнася по евентуалния иск, ако не се е сбъднало условието, от което
зависи разглеждането му – неуважаването на главния иск, а според
настоящия състав главният иск е основателен и следва да бъде уважен/.
Досежно правилността обжалваното решение съдът намира следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с главен положителен
установителен иск с пр. осн. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т.10 от ЗПК, вр. чл. 26, ал.
1, предл. 1 от ЗЗД. Предявен е и евентуален положителен установителен иск с
пр. основание чл.10а, ал.2 от ЗПК и чл.19, ал.4 и ал.5 от ЗПК във вр. с чл. 26,
ал.1, предложение първо от ЗЗД.
Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз
основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява
законосъобразността само на посочените процесуални действия и
обосноваността само на посочените фактически констатации на
първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното
решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци.
Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите изводи
на първоинстанционния съд, както и правните му изводи, че клаузата от
Договора, уреждаща начисляване на такса за разглеждане заобикаля закона и
накърнява правата на другата страна по облигационното отношение, поради
което по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на
първоинстанционния съд, като по този начин те стават част от правните
съждения в настоящия съдебен акт. Въззивната инстанция не споделя обаче
правните изводи на първоинстанционния съд, за неоснователност на
предявеният главен положителен установителен иск с пр. осн. чл. 22, вр. чл.
11, ал. 1, т.10 от ЗПК, вр. чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД.
По конкретно наведените във въззивната жалба оплаквания, които
определят предмета на проверка от въззивния съд, настоящият състав на съда
намира следното:
Страните не спорят, а и от представения договор за потребителски
кредит № ..../17.01.2023 г., сключен между ответното дружество, от една
страна в качеството му на кредитор и ищеца, от друга страна в качеството му
на кредитополучател се установява, че кредиторът е предоставил на ищеца
3
кредит в размер на 1499,70 лева. Видно от ангажирания погасителен план към
договора падежът на последната вноска е настъпил на 17.01.2024 год. (общо
12 броя анюитетни месечни погасителни вноски), в размер на 154,16 лева с
включена такса за разглеждане. ГПР възлиза на 49,33 %. Уговорено е, че
кредитът се олихвява с фиксиран лихвен процент, който към датата на
сключване на договора за кредит бил 12 % годишно.
В договора е предвидено, че кредитополучателят в деня на подписване
на договора дължи такса за разглеждане в размер на 250,92 лева, която се
разсрочва на месечни вноски, съгласно погасителния план. Посочено е, че
таксата за разглеждане се дължи изцяло, както в случай на предсрочно
погасяване на кредита, така и в случай на предсрочно прекратяване на
договора, независимо от причината за това.
Представена е разписка № 0300022917192420/ 12.08.2024 год. за
заплащане на сума в размер на 1500 лева от ищеца в полза на ответника, като е
посочено основание за плащането „плащане на главница“.
Преди сключване на договора на ищцата е предоставен Стандартен
европейски формуляр (СЕФ), приложен по делото, който съдържа всичката
относима по договора информация - размер на заявена за отпускане сума,
дължима договорна лихва, размери на ГПР и ГЛП, размер на договорена
неустойка при непредоставяне на обезпечение, общ размер на задължението и
падежна дата.
По делото е назначена съдебно – счетоводна експертиза, неоспорена от
страните по делото и приета от съда, вещото лице по която е достигнало до
извод, че ако в ГПР се включат главница, възнаградителна лихва и такса за
разглеждане с разсрочено плащане, ГПР възлиза на 51,77%, а не посочения в
договора ГПР от 49,33 %. Експертът е посочил, че към датата на сключване на
процесния договор за кредит - за периода от 01.01.2023 год. до 30.06.2023 год.
размерът на законната лихва е бил 11,42%. Изчислил е, че ищецът е погасил
сума в общ размер на 344,05 лева, с която е погасена главница от 238,50 лева,
28 лева договорна лихва, 41,82 лева – такса за разглеждане и 35,73 лева
обезщетение за забава. На 19.03.2023 год. е бил подписан друг договор за
кредит между страните с № L318385, с който е рефинансиран (погасен)
процесния договор за кредит със сумата от 1471,12 лева.
Горната фактическа обстановка е безспорна.
Настоящият състав на съда намира за правилен извода на
първоинстанционния съд за недействителност на клаузата от Договора,
уреждаща начисляване на такса за разглеждане в размер на 250,92 лева,
поради противоречие с императивните разпоредби на ЗПК и с добрите нрави.
Същата е неравноправна, респ. нищожна.
В случая с оглед данните по делото първостепенният съд правилно е
приел, че целта на таксата за разглеждане, е да послужи като допълнително
възнаграждение на кредитора за предоставянето на сумата, уговорено в
противоречие с добрите нрави и с разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК. Това
4
възнаграждение безспорно е следвало да се включи в годишния процент на
разходите, тъй като за потребителя това са разходи по см. на чл. 19, ал. 1 от
ЗПК. Въпреки това, кредиторът не е включил тази такса в ГПР, което се
установява и от заключението на ССЕ.
Основният спорен по делото въпрос, пренесен и пред настоящата
инстанция, е дали след ката са спазени изискванията на чл. 19, ал.4 ЗПК за
максимален размер на ГПР – до пет пъти законната лихва, ако в съдържанието
на ГПР не са включени всички разходи по кредита – процесната такса, то
налице ли е недействителност на целия договор, на осн. чл. 22 ЗПК.
Според настоящия съдебен състав, отговорът е положителен по
следните съображения:
Съгласно чл. 9, ал. 1 ЗПК, договорът за потребителски кредит е
договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. По отношение на
договорите за потребителски кредит е налице прието европейско
законодателство, доколкото защитата на потребителите е една от целите на
Съюза, за изпълнението на която държавите членки са предоставили
компетентност. В изпълнение на тази компетентност ЕИО и ЕО /сега ЕС/ са
издали Директива 93/13/ЕИО и Директива 2008/48/ЕО, които са
транспонирани в българското законодателство - съответно в Закона за защита
на потребителите и Закона за потребителския кредит. Чрез тази законодателна
уредба е засилена защитата на потребителите и е гарантирана възможността
на националните юрисдикции да прилагат служебно правото на Съюза при
констатиране на противоречие между договорни клаузи и законодателството
на ЕС, доколкото последното се характеризира със самостоятелен нов
правопорядък с непосредствена приложимост, имащ примат над правото на
отделните държави членки. Това принципно становище е застъпено в
множество решения на Съда на Европейския съюз, чиято тълкувателна
практика е задължителна спрямо държавите членки и техните граждани.
Прието е, че съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11,
ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на
последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност на договора за
потребителски заем, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване.
Тази недействителност също е по - особена по вид с оглед на последиците,
визирани в чл. 23 ЗПК - когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, а той дължи
връщане само на чистата стойност на кредита, не дължи връщане на лихвата и
другите разходи по кредита.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК когато не са спазени
изискванията на посочените в нормата разпоредби, сред които са и тези на чл.
11, ал. 1, т. 10 от ЗПК за посочване на годишния процент на разходите по
5
кредита, договорът за потребителски кредит е недействителен. В случая,
размерът на посочения в договора ГПР обаче не съответства на действителния
такъв съобразно поетите от потребителя задължения. Съгласно разпоредбата
на чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора),
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а
съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "общ разход по кредита за потребителя" са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. Видно от представения
по делото договор за кредит, кредитополучателят се е задължил да заплати
такса за разглеждане в размер на 250.92 лв. По делото се установява от
съдържанието на договора, че размерът на посочената такса не е включен в
посочения в договора годишен процент на разходите по кредита, въпреки че
разходите за заплащането му са пряко свързани с договора за кредит и
съобразно императивните разпоредби на чл. 19, ал. 1 от ЗПК и § 1, т. 1 от ДР
на ЗПК е следвало да бъдат включени при изчисляването му.
Съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК годишният процент на разходите по
кредита, не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения. Посочената разпоредба е създадена за защита на
икономическите интереси на потребителя като по-слабата страна в
правоотношението при сключване на договор за потребителски кредит и целта
на същата е да не се допуска той да заплати за предоставения му кредит
необосновано високо възнаграждение на кредитора.
В решението на СЕС по дело С-714/22 от 21.03.2024 г., постановено по
отправено преюдициално запитване, е прието, че член 3, буква ж) от
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април
2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на
Директива 87/102/ЕИО на Съвета трябва да се тълкува в смисъл, че разходите
за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски
кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при
разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на
разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага
изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат
в обхвата на понятието "общи разходи по кредита за потребителя" по смисъла
на тази разпоредба, а оттам и на понятието "годишен процент на разходите" по
смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на посочените
услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те
представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните
разходи по този кредит.
6
Когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен
процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази
директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита
за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност
да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на
предоставената в заем главница.
Предвид горното посоченият в договора годишен процент на разходите
не съответства на действителния такъв, определен съгласно чл. 19, ал. 1 от
ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита. Налага се изводът, че в договора
за кредит е налице неточно посочване на ГПР по кредита, в резултат на което
потребителят е въведен в заблуждение относно действителната му цена, което
следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по
смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Според настоящия
състав на съда посочването в договора за кредит на годишен процент на
разходите, различен от действителния такъв, противоречи на разпоредбата на
чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, поради което следва да се приеме, че договорът за
кредит не съдържа посочване на годишния процент на разходите по кредита и
не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, което съгласно
разпоредбата на чл. 22 от ЗПК води до неговата недействителност. В този
смисъл е налице и формирана съдебна практика- Определение № 50685 от
30.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 578/2022 г., III г. о.
Дори и да са спазени изискванията за максимален размер на ГПР – до
пет пъти законната лихва, ако в съдържанието на ГПР не са включени всички
разходи по кредита, е налице неправилно посочен ГПР. Липсата на ясна,
разбираема и недвусмислена информация в процесния договор по см. на чл.
11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, не дава възможност на потребителя да прецени
икономическите последици от сключването на договора, предвид
предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита, като
отделно от това не се доказва и че посочения в договора ГПР е действително
приложения. Това от своя страна води до заблуждение на потребителя, когато
съпоставя наличните пазарни предложения и прави своя икономически
обоснован избор дали да сключи договора, а в разпоредбата на чл. 21, ал. 1 от
ЗПК е предвидено, че всяка клауза на договор за потребителски кредит, имаща
за цел или резултат заобикаляне изискванията на ЗПК, е нищожна.
Така и Решение № 514 от 30.04.2025 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. №
3300/2024 г., Решение № 882 от 23.06.2022 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. №
2638/2021 г., Решение № 85 от 14.03.2024 г. на ОС - Сливен по в. гр. д. №
72/2024 г., Решение № 920 от 30.06.2023 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. №
717/2023 г., Решение № 486 от 12.04.2023 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. №
289/2023 г., Определение № 1092 от 10.07.2025 г. на ОС - Шумен по в. ч. гр. д.
№ 384/2025 г.
Съобразно гореизложеното, сключения между ищцата и ответника
договор за кредит се явява недействителен на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал.
7
1, т. 10 ЗПК и предявеният с исковата молба иск с правно основание чл. 26, ал.
1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е основателен и доказан и
следва да се уважи, като се прогласи за недействителен сключеният между
страните договор за кредит.
Ето защо решението на първоинстанционния съд в частта му с която
съдът е отхвърлил иска с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл.
22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за прогласяване на недействителността на
Договора за потребителски кредит е неправилно и незаконосъобразно и
следва да се отмени, и вместо това предявения главен иск следва да се уважи.
В случая с уважаването на предявеният от ищеца главен иск не е
налице основание съдът да прогласява за нищожни само някои от клаузите по
договора и не следва да се пристъпва към такова произнасяне, поради което и
решението на първоинстанционния съд в частта му с която съдът се е
произнесъл по отношение само на част от клаузите на договора и е разгледал
евентуалния иск за прогласяване нищожност на клаузата от договора
уреждаща начисляване на такса за разглеждане, е недопустимо в тази му част
и следва да се обезсили.
Така и Решение № 98 от 7.05.2025 г. на ОС - Шумен по в. гр. д. №
153/2025 г.
По разноските:
Пред първата инстанция.
С оглед изхода на спора, ответникът „ЮтеКредит България“ ЕООД,
следва да заплати на ищцата В. Д. М. допълнително сумата от 34 лв.
представляваща направени деловодни разноски пред първоинстанционния
съд, на осн. чл. 78, ал.1 ГПК.
С оглед изхода от спора, искането на ответника за присъждане на
разноски се явява неоснователно.
Пред въззивната инстанция.
С оглед изхода на спора, въззиваемата страна „ЮтеКредит България“
ЕООД, следва да заплати на въззивника В. Д. М. сумата от 50 лв.
представляваща направени деловодни разноски пред въззивния съд за
заплатени държавни такси, на осн. чл. 78, ал.1 във вр. чл. 81 във вр. чл. 273
ГПК.
С оглед изхода от спора, искането на въззиваемата страна за
присъждане на разноски се явява неоснователно.
По искането на пълномощника на ищцата адвокат А. З. Д. от САК за
присъждане на адвокатско възнаграждение пред двете инстанции, на осн.
чл. 38, ал.2 ЗА.
Видно от представените в двете инстанции договори за правна защита
и съдействие, на ищеца е била предоставена безплатна правна помощ на
основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА. При предоставена безплатна правна помощ
в случаите по чл. 38, ал. 1 от ЗА, ако в съответното производство насрещната
8
страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско
възнаграждение, като съдът следва да определи възнаграждението, съгласно
чл. 38, ал.2 ЗА. Видно от приложените по делото справки от НАП и НОИ е, че
ищцата се явява материално затруднено лице по смисъла на чл. 38, ал.1, т.2
ЗА. Ето защо, съдът намира за неоснователно възражението на насрещната
страна, за недължимост на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал.2 ЗА.
Относно размера на това възнаграждение, съдът като съобрази фактическата и
правна сложност на делото, и процесуалните действия на пълномощника на
ищцата, намира че възнаграждението му следва да бъде в размер на 480 лв. с
включен ДДС, за всяка една инстанция. Съдът намира за неоснователна
претенцията на пълномощника на ищцата за присъждане на адвокатско
възнаграждение за разликата над 480 лв. с ДДС до претендирания размер от
1 061 лв. с включен ДДС за всяка инстанция.
Мотивиран от горното, съдът, на осн. чл. 271, ал.1 ГПК,
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 50/18.03.2025 г. по гражданско дело №
20243610100647 по описа за 2024 година на Районен съд – Велики Преслав в
частта му с която, съдът е отхвърлил предявения от В. Д. М., ЕГН:
**********, с пост. адрес: с. ...., общ. Велики Преслав, обл. Шумен, ул. „.... №
28 срещу „ЮтеКредит България“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София,общ. Столична, обл. София (столица), ул. „....“
№ 38, ет. 1, офис 4, представлявано по закон от И.К. – управител главен
положителен установителен иск с пр. осн. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т.10 от ЗПК,
вр. чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД за прогласяване недействителността на
Договор за кредит №: .... от 17.01.2023 г., сключен между „ЮтеКредит
България“ ЕООД, от една страна в качеството на кредитор, и В. Д. М., от друга
страна в качеството на кредитополучател, като неоснователен и недоказан,
като вместо това постановява:
ПРОГЛАСЯВА, по предявения иск от В. Д. М., ЕГН: **********, с
пост. адрес: с. ...., общ. Велики Преслав, обл. Шумен, ул. „.... № 28 срещу
„ЮтеКредит България“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „....“ № 38, ет. 1, офис 4, представлявано с
управител Л.Л. за НЕДЕЙСТВИТЕЛЕН на основание осн. чл. 22, вр. чл. 11, ал.
1, т.10 от ЗПК, вр. чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД Договор за кредит №: .... от
17.01.2023 г., сключен между „ЮтеКредит България“ ЕООД, от една страна в
качеството на кредитор, и В. Д. М., от друга страна в качеството на
кредитополучател.
ОБЕЗСИЛВА Решение № 50/18.03.2025 г. по гражданско дело №
20243610100647 по описа за 2024 година на Районен съд – Велики Преслав в
частта му с която съдът е прогласил за нищожна на осн. чл.10а, ал. 2 от ЗПК,
вр. чл. 143, ал. 1, т. 10 от ЗЗПотр, вр. с чл. 26, ал.1, предложение първо от ЗЗД,
9
по иск, предявен в условие на евентуалност от В. Д. М., ЕГН: **********, с
пост. адрес: с. ...., общ. Велики Преслав, обл. Шумен, ул. „.... № 28 срещу
„ЮтеКредит България“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, общ. Столична, обл. София (столица), ул. „....“ № 38,
офис 4, представлявано по закон от И.К. – управител, клаузата от Договор за
кредит №: .... от 17.01.2023 г., сключен между „ЮтеКредит България“ ЕООД,
от една страна в качеството на кредитор, и В. Д. М., от друга страна в
качеството на кредитополучател, уреждаща начисляване на такса за
разглеждане в размер на 250,92 лева, КАТО НЕДОПУСТИМО.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 50/18.03.2025 г. по гражданско дело №
20243610100647 по описа за 2024 година на Районен съд – Велики Преслав в
частта за разноските.
ОСЪЖДА "ЮтеКредит България" ЕООД, ЕИК 20555980, седалище и
адрес на управление: гр. София, п.к. 1505, р-н Оборище, ул. .... № 38, ет. 1,
офис 4, с управител Л.Л. ДА ЗАПЛАТИ на В. Д. М., ЕГН: **********, с пост.
адрес: с. ...., общ. Велики Преслав, обл. Шумен, ул. „.... № 28 сумата в размер
на 50.00 лв. /петдесет лева/ за разноски по делото пред въззивната инстанция
и сумата от 34 лв. /тридесет и четири лева/ представляваща направени
разноски пред първоинстанционния съд.
ОСЪЖДА "ЮтеКредит България" ЕООД, ЕИК 20555980, седалище и
адрес на управление: гр. София, п.к. 1505, р-н Оборище, ул. .... № 38, ет. 1,
офис 4, с управител Л.Л. ДА ЗАПЛАТИ на адвокат А. З. Д. от САК, личен №
.... със съдебен адрес гр. София, ул. .... № 74, ет.1, ап.1, адвокатско
възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА вр. с чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА за
въззивната инстанция в размер на 480 лв. /четиристотин и осемдесет лева/ с
ДДС.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на осн. чл. 280,
ал. 3, т. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10