№ 521
гр. София, 10.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО XIV ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и шести юни през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Цветан Ив. Колев
Членове:Биляна М. Вранчева
Иван Ал. Стоилов
при участието на секретаря БИЛЯНА Р. БОГДАНОВА
в присъствието на прокурора Р. Ст. Б.
като разгледа докладваното от Цветан Ив. Колев Въззивно наказателно дело
от общ характер № 20251100600391 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл.313 и сл. от НПК.
Образувано е въз основа на въззивна жалба, депозирана от подсъдимия
М. И. В., ЕГН ********** против Присъда, постановена на 07.06.2018 година
по НОХ дело № 21790/2016 година, по описа на Софийски районен съд, с
която той, /М. И. В./ е признат за виновен в извършване на престъпление по
чл.131,ал.1,т.4, прдл. 3, във вр. с чл.129,ал.2, във вр. с ал.1 от НК и е осъден на
„лишаване от свобода“ за срок от шест месеца, чието изпълнение е отложено с
изпитателен срок от три години.
В съдебно заседание пред въззивната инстанция подсъдимият лично и
чрез защитникът си поддържа въззивната си жалба и разви доводи в нейна
подкрепа.
Представителят на Софийски градска прокуратура изложи
съображения в насока – отхвърляне на жалбата и потвърждаване на
първоинстанционното решение.
Частните обвинители Д. С. М. и Л. С. М. участваха в производството
пред Софийски градски съд чрез упълномощен повереник. Последният
пледира за потвърждаване на присъдата.
Въззивно съдебно следствие бе проведено, в рамките на което бяха
изслушани обясненията на подсъдимия.
Доказателствата, събрани пред първата инстанция са писмени и гласни.
1
Съдът съобразявайки становищата на страните, доказателствата и
Закона, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
ПО ФАКТИТЕ:
Обективната истина е установена в пълнота от първостепенния съд и тя
е поместена като фактическа обстановка прецизно в мотивите към присъдата.
Неприятната ситуация, дала основата на това производство се е разиграла на
03.02.2011 година, около 21,00 часа и началото й е поставено на бул.
„Г.М.Димитров“ в град София.
Пострадалите, съобразно това обвинение – брат и сестра Д. М. и Л. М.
пътували в лек автомобил марка „Фиат“, модел „Пунто“, управляван от Л. М.,
движейки се по булеварда с посока „към бул. „Симеоновско шосе“.
Приближавайки светофара на Национална следствена служба двамата
забелязали на кръстовището спрял като първи автомобил „Фолксваген“, модел
„Голф“. Направило им впечатление, че автомобилът е бил спрял не в една от
двете ленти за движение, а между тях, затруднявайки според частните
обвинители пристрояването на останалите участници в движението. В
автомобила „Голф“ имало две лица – управлявал мъж, /подсъдимият М. И. В./
и на дясната седалка до него седяла жена, /свидетелката Д., за която после се
установило, че е негова приятелка, а ако се съди по обясненията на
подсъдимия пред въззивната инстанция сега и негова съпруга/.
Подразнен от това, което вижда частният обвинител Л. М. подал звуков
сигнал, опитвайки се по този начин да подсети водача на „Голфа“, че е спрял
неправилно, след което се пристроил от лявата му страна. Наложило се със
своя автомобил, принуден от ситуацията М. да навлезе в крайната лява лента
/за завиване на ляво/, която не била целта му.
Когато спрели „Фиата“, от отворения му страничен прозорец се чули
обидни думи и изрази, насочени към подсъдимия. Пак от там бил изхвърлен
предмет, сходен с кофичка от кисело мляко, която се ударила в предното
стъкло на автомобила на подсъдимия и го заляла плътно.
В този момент светнал зелен сигнал на светофара и автомобилите
тръгнали. Автомобилът на подсъдимия за малко останал на място, защото М.
В. се опитвал да почисти стъклото.
Частният обвинител отклонил автомобила си към близката
бензиностанция „ШЕЛ“, като в нарушение на правилата влязъл от изхода.
Подсъдимият, който вече го следвал влязъл след него по същия, неправомерен
начин. На бензиностанцията подсъдимия спрял в близост до колонка за
горино, подсъдимият спрял автомобила си на метър зад неговия.
Двамата водачи почти едновременно слезли от колите си. Подсъдимият
бързо се приближил към частния обвинител и без предупреждение му нанесъл
силен удар в лицето. Заканил се „..сега ще изпробвам боксовете…“.
Подсъдимият продължил да нанася удари в лицето на подсъдимия, който се
опитвал да се предпазва с ръце и част от ударите все пак успял да парира. При
това именно „париране“ на удари с ръка, подсъдимият счупил четвъртия пръст
на лявата ръка /вътреставно счупване/. Множеството удари в лицето на М.
2
довели и до счупване на носните кости и носната преграда.
По време на тази физическа разправа на подсъдимия с пострадалия, М. в
опита си за самозащита, хванал ланеца на В. и го издърпал от шията му.
Установило се, че го е и прибрал в джоба на панталона си.
Виждайки побоя, който нанасят на брат й, частната обвинителка Д. М.
слязла от автомобила на брат си, приближила автомобила на подсъдимия,
където все още се намирала неговата приятелка, /свидетелката Д./, счупила
лявото странично огледало на „Голфа“, влязла в автомобила и счупила
лостчетата за управление на мигачите, грабнала контактния ключ и го
захвърлила в недалечните храсти.
После, виждайки, че подсъдимия продължава да бие брат й, тя застанала
между тях. За да спре В. М. се опитала да го избута, при което разярен
последният й нанесъл удари в лицето и в главата.
В резултат на тези удари на частната обвинителка й прилошало и
паднала на земята, но бързо се съвзела, отишла до автомобила на брат си и
опитала да позвъни на полицията, за да сигнализира за инцидента.
Работещият на бензиностанцията свидетел Х. натиснал паник бутона.
Пристигнали на неговия сигнал свидетелите А. и К., служители на СОТ, но
вече сбиването, или по-скоро побоят бил прекратен. Пред тях В. не е
агресирал. Пострадалата Д. М. обаче, явно напълно съвзела се от ударите се
опитала да нападне подсъдимия, но била спряна от служителите на СОТ.
Пострадалият М. извадил от джоба си ланчето на подсъдимия и му го
върнал. Намерили и ключа на автомобила. Между временно дошли
родителите на частните обвинители. Тогава на Д. М. й прилошало и се
наложила и намеса на екип на Спешна помощ.
Такива факти е отразил и районният съд в мотивите към присъдата си и
е направил това напълно обосновано.
Първоинстанционният съд е направил подробен доказателствен анализ,
като е посочил коя част от обясненията на подсъдимия кредитира и коя не, на
коя част и за кои факти ще се позове от показанията на отделните свидетели и
на кои части не. Посочил е и какви факти установяват останалите
доказателства, писмени, съдебни експертизи и по какъв начин тези
доказателства се съотнасят към обсъдените гласни такива.
Въззивният съд приема мотивите на първоинстанционния състав в
обжалваното решение и препраща към тях, но доколкото това не освобождава
въззивната инстанция от задължението да изведе свои самостоятелни
фактически констатации и правни изводи във връзка с направените
оплаквания и доводи то тя е длъжна да развие същите изводи в текста на
въззивното решение. Това се отнася и до фактическите констатации по спора –
независимо, че въззивният съд приема, че и в тази обжалваната присъда не
страда от пороци. Съдът без съмнение дължи решаването на материално-
правния спор чрез своя преценка на фактите и съответното им субсумиране
под приложимите правни норми, но най-вече във връзка с даването на
самостоятелен отговор на всички направени с въззивната жалба оплаквания и
3
доводи.
ПО ДОКАЗАТЕЛСТВАТА:
Прав е бил районният съд, когато е приел, че сред гласните
доказателства следва да кредитира с по-високо ниво на доверие показанията
на двамата частни обвинители Л. С. М. и Д. С. М., на М. Г. Х. – служителят в
бензиностанцията, касателно онази част от събитията, която е довела и до
причиняване на телесните увреждания.
Без съмнение следва да бъдат кредитирани и показанията на
свидетелите Ц.К. А. и И. А. К. – служителите на СОТ, възприели от една
страна външното, видимо с „просто око“ изражение на телесните на двамата
пострадали, а от друга и поведението на пострадалите – това че едва след
подканяне от тях М. е върнал златния ланец на В. и агресията на току
съвзелата се М..
Успоредно с това, с недоверие трябва да бъдат кредитирани обясненията
на подсъдимия и показанията на свидетелката В. Д., в частта им „разказ за
кулминацията на инцидента“. Точно в обратната посока трябва да бъдат
ценени тези гласни доказателства, когато подсъдимия и свидетелката Д.
разказват за първия индиректен досег с двамата пострадали на кръстовището
на булевард „Г.М.Димитров“. Обратното важи за показанията на пострадалите
свидетели Л. М. и Д. М.. Не могат да бъдат кредитирани показанията им,
отнасящи се към събитията – предвестник на инцидента. И по съвсем
различен начин трябва да бъдат възприемани тези показания касателно
случилото се на бензиностанция „ШЕЛ“.
Напълно закономерно първоинстанционният съд е отграничил двата
своеобразни етапа на развитие на ситуацията – начален, при който
поведението на двамата пострадали е било напълно неприемливо и е станало
причина за ескалацията впоследствие и последващия етап, при който водеща
роля е имал подсъдимия и при който етап са нанесени нараняванията на
пострадалите.
„Абсурден мотив“ районният съд е нарекъл неправилното пристрояване
на автомобила на подсъдимия за последвалите обидни действия на
пострадалите спрямо В. и е бил прав. Изказаните на висок глас обиди спрямо
подсъдимия, заливането с кисело мляко на панорамното стъкло на автомобила
му са породили неговата ответна, отново неприемлива, крайна и намерила
наказателно-правен отговор реакция.
Въззивната инстанция, подобно на първата възприема показанията на
свидетелката В. П. Д. и обясненията на подсъдимия за правдиви, когато
описват причината той с автомобила си, вече разярен да последва автомобила
на М.. Разбираем е и опитът на частните обвинители в показанията си да
„смекчат“ вината си за възбуждане на инцидента. Не могат да бъдат
оправдани обидите и заливането с кисело мляко на панорамното стъкло на
автомобила на подсъдимия, /нещо което е могло да предизвика и по-сериозен
пътен инцидент/, с едно неправилно пристрояване. Въззивният съд прие, че
пострадалите са отправили обиди и са хвърлили кисело мляко по автомобила
на М. В.. Няма и никаква логика той да последва автомобила на двамата и да
4
предприеме такива крайни действия само заради едно натискане на клаксона.
Но пък обидите и „заливането“ не могат да оправдаят последващата
реакция на подсъдимия – преследване с автомобила, директно нападение с
юмруци в лицето на пострадалия М., продължително нанесен побой.
В две групи могат да бъдат обособени гласните доказателства, годни да
разкажат фактите по втория етап от станалото. В едната са обясненията на
подсъдимия, /дадени в двете фази на съдебното производство/ и показанията
на свидетелката В. П. Д., в другата група попадат показанията на частните
обвинители Л. М. и Д. М., на М. Г. Х. – служител в бензиностанцията, на Ц.К.
А. и на И. А. К. – служителите на СОТ. Тук, за разлика от при първия етап
въззивният съд дава вяра на показанията на пострадалите и на свидетеля Х.,
които са и очевидци, а първите двама и преки потърпевши от действията на
подсъдимия. Допълващи са показанията на А. и К., но не и лишени от
съществено значение, тъй като те са възприели непосредствено състоянието
на пострадалите, чули са първите обяснения от устата на присъствалите лица.
Такава – очевидец е и свидетелката В. Д., но от показанията й се вижда, че тя
прави опит да обясни и оправдае действията на подсъдимия, тогава неин
приятел, сега и неин съпруг.
Съдът не даде вяра нито на обясненията на подсъдимия, нито на
показанията на посочената свидетелка в частта им по разказа за побоя,
нанесен от В. над двамата пострадали. Обясненията на подсъдимия и
показанията на Д. в тези им части веднъж противоречат на показанията на
свидетелите Л. М. и Д. М., противоречат и на показанията на напълно
несвързания с двете групи лица свидетел М. Г. Х., противоречат и на
заключенията на съдебно-медицинските експертизи, които този състав
кредитира с висока доза на доверие. Последните, експертно посочили
уврежданията на двамата пострадали потвърждават, че ударите в лицето на
пострадалия М. са били многократни и са му причинили вътреставно счупване
на четвъртия пръст на лявата ръка, счупване на носните кости и носната
преграда, оток и кръвонасядане на носната пирамида, жълтеникаво-
кафеникаво кръвонасядане на долните клепачи на двете очи, както и че сестра
му е получила контузия на мозъка с развил се оток на мозъка и множество
други телесни увреждания. Подобни увреждания според експертите могат да
бъдат получени по начина, сочен от пострадалите. За сметка на това, липсват
доказателства подобни или дори доста по-леки увреждания да са нанесени на
подсъдимия, които да дадат основание за вяра в твърденията му, че с частния
обвинител Л. М. са „се биели“. Всички доказателства сочат на активно
нанесен побой от страна на М. И. В. над Л. М.. Установява се, че М., агресивно
нападнат от подсъдимия се е отбранявал. Установява се, че при тази отбрана, а
не при активно нападение от М. към В. е счупен вътреставно четвъртия пръст
на лявата ръка. За уврежданията на носните кости не е и необходимо да се
прави коментар – те явно са счупени при тези юмручни удари, които са
установени и от свидетелските показания.
Съдът не дава вяра на твърденията на подсъдимия, че не е искал да
нанесе удари на пострадалата Д. М., а че до такива се е стигнало след като тя
се е хвърлила между двамата. Нараняванията – контузия на мозъка, довела до
5
оток на мозъка – лека степен, получени при нанасяне на удари от страни в
главата на М., контузия на дясно око, сублуксация на дясна раменна става са
увреждания, които не могат да се получат от случаен, непремерен удар,
непредназначен за нея. Това са увреждания получени вследствие на побой,
както потвърждава и съдебно-медицинското заключение.
Районният съд е коментирал надълго и фактите по неправомерното
поведение на Д. М., насочено към лекия автомобил на подсъдимия. По тези
факти показанията на М. не следва да бъдат кредитирани. Докато
подсъдимият е биел брат й тя е изтичала към неговата кола, счупила е
страничното огледало, влязла е в автомобила, изпочупила е лостчетата на
мигачите, измъкнала е стартерния ключ и го е захвърлила в близките храсти.
Това тя отрича, но от показанията на свидетелката Д., от показанията на
свидетелите – служители на , СОТ се установява, че ключът е намерен
изхвърлен, недалеч от автомобила.
Последните факти, както и фактът на прибиране на ланеца на
подсъдимия от М. в джоба на панталона му, доколкото не са елементи от
фактическия състав на някакво обвинение са имали единствено значение при
анализа на доказателствата в две направления:
Дали тези действия не са провокирали допълнителна ярост у
подсъдимия?
По какъв начин прикриването на тези факти от пострадалите рефлектира
върху доверието в техните показания?
На първия въпрос отговорът е „Не“. Тези действия на двамата не са
могли да провокират подсъдимия, тъй като когато М. е започнала да поврежда
автомобила му той вече е нападнал и е нанасял удари на брат й и едва ли е
обърнал внимание какво върши тя в колата му. А по второто - дори и да е
усетил, че М. му сваля ланеца от врата, то подсъдимият е бил достатъчно
агресирал и преди това и вече е нанасял удари в лицето на пострадалия, за да
приемем, че именно това действие е било причина за ударите.
На втория въпрос, отговорът е не толкова категоричен. За съда няма
никакво съмнение, че пострадалите имат вина за възникването на инцидента
на пътя. Ако те не са обиждали неправилно пристроилия се В., ако не са го
замерили с киселото мляко, /най-вероятно това е сторила М./, нямаше да се
стигне и до грозния инцидент след това. Така, че обстоятелството, че М. е
прибегнала до унищожаване на чужда собственост, или че М. е прибрал
ланеца в джоба си, независимо какво е било намерението му с това действие
не разколебават вярата на съда в правдивостта на показанията им повече, от
нивото, до която тази вяра е била вече подложена на изпитание. Още в
началото въззивният съд посочи в кои части не дава вяра на показанията на
тези свидетели и в коя ги кредитира. В тази връзка, единственото
обстоятелство, с което не е съгласен Градски съд по доказателствения анализ е
приетото от районния, че когато пострадалият М. и подсъдимия В. са слезли
от колите си на бензиностанцията М. НЕ Е продължил да обижда подсъдимия.
Първоначалното и при това първичното поведение на пострадалия и неговата
сестра, демонстрирано на оживеното кръстовище напълно съответства на
6
твърдяното от подсъдимия и неговата спътница Д., че и слизайки от колите М.
е продължил да обижда. Но това не оправдава ответната реакция на В., довела
до причиняване на травматичните увреждания на частните обвинители. А не
се и установява тези обиди да са предизвикали състояние на „силно
раздразнение“, което да е стеснило до такава степен възможността за
самоконтрол на подсъдимия, че той да не е успял да контролира поведението
си.
И в пряка връзка с горното:
Въззивният съд, подобно на първоинстанционния кредитира и
заключението на съдебно-психиатричната експертиза, дала заключение, че
подсъдимият „…не страда от същинско психично заболяване – психоза, което
да се приравни към краткотрайно или продължително разстройство на
съзнанието в смисъла на чл.33 от НК…“. Експертизата казва и че „…Към
момента на деянието освидетелстваният не е бил в състояние на физиологичен
афект. Няма данни и за патологичен афект…“. Последното има значение за
възражението на защитата за приложение на привилигирования състав на
чл.132,ал.1,т.2 от НК.
Предвид посочената фактическа обстановка и анализът на
доказателствата се налагат следните правни изводи:
ПО ПРАВОТО:
Подсъдимият е извършил от обективна и субективна страна състава на
престъплението по чл.131,ал.1,т.4, прдл. 3, във вр. с чл.129,ал.2, във вр. с ал.1
от НК.
На пострадалите, вследствие на нанасяните им удари от подсъдимия са
били причинени:
На пострадалата Д. С. М. средна телесна повреда, изразяваща се в
контузия на мозъка от лека степен с развил се оток на мозъка, които са
реализирали медико-биологичния признак „разстройство на здравето,
временно опасно за живота“.
На пострадалия Л. С. М. – също средна телесна повреда, изразяваща се в
счупване на носните кости, костната преграда, довело до „постоянно
разстройство на здравето, неопасно за живота“ и счупване на четвъртия пръст
на лявата ръка, причинило трайно затрудняване движението на лявата ръка за
срок по-дълъг от тридесет дни.
Изпълнителното деяние се е изразило в действие от страна на
подсъдимия спрямо двамата пострадали, с което е нарушил телесния им
интегритет. М. В. е причинил средната телесна повреда на Д. М. като е
нанесъл удар с юмрук в дясната част на лицето й и удар с юмрук в задната
част на главата й. Той е причинил средните телесни увреждания на Л. М. като
е нанесъл удари с юмрук в областта на главата и лицето и в областта на тялото
на пострадалия, като част от ударите са попаднали в лявата му ръка.
Престъплението е довършено, тъй като вследствие на противоправното
деяние на В. е настъпил вредоносния резултат, изискуем от Закона и по
отношение на двамата пострадали.
7
Неоснователни са възраженията на защитника, че М. В. е извършил
деянието в състояние на афект.
Анализирайки конкретните действия на подсъдимия на и съобразявайки
се изцяло с приобщения доказателствен материал въззивният съд счита, че
подсъдимият не е извършил престъплението в състояние „на силно
раздразнение, предизвикано от пострадалия с обида, тежко насилие, клевета
или друго противозаконно действие, от което са настъпили или е било
възможно да настъпят тежки последици за неговите ближни”, поради
следното:
За състава на престъплението по чл.132,ал.1,т.2 от НК е необходимо да
се установи, че телесното увреждане е извършено в състояние на силно
раздразнение, което е предизвикано от пострадалия с насилие, тежка обида
или клевета против виновния или неговите близки. За това престъпление е
характерно, от една страна, че решението за нанасяне на телесни вреди
възниква внезапно, в състояние на силно раздразнение, което е предизвикано
от пострадалия с насилие, тежка обида или клевета против виновния, и от
друга страна, че то се извършва в същото това състояние на силно
раздразнение. Под силно раздразнение се разбира такова състояние, при което
съзнанието на дееца е овладяно до такава степен от чувствата, че волята му се
определя предимно от тях. Средствата, с които се предизвиква състоянието на
силното раздразнение, са изчерпателно изброени в закона. В тази връзка
и Постановление № 2 от 1957 изм. и доп. с Тълкувателно Постановление № 7
от 1987 Пленум ВС.
Силното раздразнение, което се изисква по смисъла на закона е особено
психическо състояние, при което съзнанието е толкова стеснено, че същото
покрива или се доближава в максимален обем до признаците на физиологичен
афект, но без да го изпълват. Видно от съдебно психиатричната и
психологична експертиза подсъдимият М. В. към момента на деянието
освидетелстваният не е бил в състояние на физиологичен афект. Няма данни и
за патологичен афект.
Остава впечатлението, че действията му са под влиянието на силна
негативна емоция, предизвикана от пострадалите, но не до степен да му
попречи да ръководи проявните си действия в ответ на провокативното
поведение на пострадалите. Не се установи търсеното от съдебната практика
при такава хипотеза „внезапно възникнало силно душевно вълнение, при
което чувствата завладяват до такава степен съзнанието на дееца, че волята му
се подчинява на тези чувства.“. Такова състояние се характеризира с внезапно
избухване и последващо изчерпване. В случая не се установи внезапност на
удара, която да е пряко свързана и мигновено последвала обидната реакция на
пострадалия. Напротив, установи се, че след първоначалната обида
подсъдимия е предприел преследване на автомобила на пострадалите, спрял е
зад тях на бензиностанцията. Това са действия говорещи за едно обмисляне на
агресия, макар и обмисляне в състояние на озлобление, на обида, на ярост, но
не и на афект. Афектна реакция щеше да има ако действието на подсъдимия бе
моментен директен и непосредствен отговор на първата обида, /например
хвърляне на предмет в колата на пострадалите, след като те го обиждат и
8
хвърлят кофичка кисело мляко на стъклото му/, а не и минути след като е
следвал автомобила им, паркирал е зад тях и е нападнал Л. М.. Обичайно при
афекта има една светкавична, обикновено еднократна реакция на
извършителя, а не продължителен юмручен бой. А и дори за травматичните
увреждания на М. да се разсъждава в насока „афект“, то за какво силно
раздразнение може да се говори при нанасянето на удари над сестра му.
От субективна страна подсъдимият е действал при умишлена форма на
вина, като умисълът му е бил пряк. Съзнавал е общественоопасния характер
на извършваното, предвиждал е вероятното настъпване на неговите
обществено-опасни последици, т.е. предвиждал е че в резултат на този удар
ще бъдат засегнати здравето и телесната неприкосновеност на пострадалите,
като във волево отношение е целял да предизвика именно настъпването на
увреждането. Знаел е че удряйки по този начин двамата в лицата и главите ще
им причини тези или сходни телесни повреди.
ПО НАКАЗАНИЕТО:
При индивидуализация на наказанието, първоинстанционният съд е
съобразил всички положителни и отрицателни предпоставки на Закона.
Наложил е наказание, съответно на извършеното престъпление,
съобразено със смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства и
достойно да изпълни целите на чл.36 от НК.
Нужно е да се отбележи, че когато първоинстанционният съд е налагал
наказание през 2018 година е съобразил и изтеклия дълъг период от време от
извършване на деянието до постановяване на присъдата, който период
логично е станал основание за едно максимално смекчено наказание,
определено при условията на чл.55,ал.1,т.1 от НК. Обстоятелството „срок“ е с
още по-голяма сила валидно и днес, седем години след постановяване на
присъдата, но то не е самостоятелен и извънреден критерии за отпадане на
отговорността, тъй като дори и късно, престъплението следва да бъде
адекватно наказано, а размера на възможното за налагане наказание
„лишаване от свобода“, приближава абсолютния минимум по НК.
Шест месеца „лишаване от свобода“, чието изпълнение е отложено с
изпитателен срок, доколкото са налице условията на чл.66,ал.1 от НК е
наказание, още веднъж въззивният съд ще повтори, защитаващо целите на
чл.36 от НК.
На основание чл. 189, ал.3 от НПК подсъдимият следва да заплати на
частните обвинители направените от тях разноски в хода на производството.
За първа инстанция такива са присъдени. В пледоарията „по същество“
повереникът на частните обвинители поиска присъждане на такива и за
въззивната инстанция. По делото обаче има само два броя пълномощни, с
които Л. М. и Д. М. упълномощават адвокат С. М. да ги представлява във
въззивното производство, но няма доказателства за направени разноски по
това упълномощаване, поради което и съдът не може да присъди такива.
В обобщение, въззивният съд намира, че следва да потвърди атакуваната
присъда изцяло.
9
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА ПРИСЪДА, постановена на 07.06.2018 година по
НОХ дело № 21790/2016 година, по описа на Софийски районен съд, като
законосъобразна и правилна.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10