№ 7033
гр. София, 19.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО III ВЪЗЗИВЕН БРАЧЕН СЪСТАВ, в
публично заседание на десети ноември през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Любомир Луканов
Членове:Клаудия Р. Митова
Цветомила Данова
при участието на секретаря Ирина Ст. Василева
като разгледа докладваното от Клаудия Р. Митова Въззивно гражданско дело
№ 20251100512474 по описа за 2025 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.258-273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на А. Т. К., действащ в лично качество и като баща и
законен представител на М. А. К., родена на ******** г., срещу Решение № 18393/14.10.2025
г. по гр.д. № 44350/2024 г. по описа на Софийски районен съд. В жалбата са развити
оплаквания за неправилност, необоснованост и немотивираност на съдебното решение.
Желае се отмяна атакувания съдебен акт и постановяване на друго решение, с което да се
уважи молбата за защита по реда на Закона за защита от домашното насилие (ЗЗДН) срещу
Е. Г. В. и Г. В. В.. Претендира се присъждане на сторените в производството разноски.
В срока по чл. 17, ал. 4 ЗЗДН въззиваемата страна Г. В. В. е подал отговор, с който
оспорва въззивната жалба.
В срока по чл. 17, ал. 4 ЗЗДН въззиваемата страна Е. Г. В. не е подала отговор на
въззивната жалба. В съдебно заседание, чрез назначения й от съда особен представител,
изразява становище за неоснователност на жалбата.
Жалбата е допустима. Подадена е в срока по чл.17, ал.1 ЗЗДН от молители в
първоинстанционното производство, притежаващи правен интерес от обжалването,
насочена е срещу подлежащ на въззивно обжалване, по силата на чл.258 ГПК във вр.с чл.17
ЗЗДН, валиден и допустим съдебен акт.
Делото пред първата инстанция е образувано по молба от 26.07.2024 г., уточнена с
1
молби от 31.07.2024 г. и 09.08.2024 г. на А. Т. К., действащ в лично качество и като баща и
законен представител на детето М. А. К., за защита спрямо двамата от домашно насилие,
извършено от Е. Г. В. и Г. В. В. в периода 26.04.2024 г. – 26.07.2024 г., подробно описано в
молбата.
Ответниците са оспорили твърденията в подадената молба и нейните уточнения за
извършено от тях насилие.
С Решение № 18393/14.10.2025 г. по гр.д. № 44350/2024 г. по описа на Софийски
районен съд е отхвърлена молба с вх. № 243515 от 26.07.2024 г., уточнена с молби с вх. №
248896 от 31.07.2024 г. и с вх. № 257692 от 09.08.2024 г., подадена от М. А. К., действаща
чрез своя баща и законен представител А. Т. К., и от А. Т. К., с която се иска издаване на
заповед за защита по реда на ЗЗДН в тяхна полза срещу Е. Г. В. и Г. В. В. по повод твърдени
актове на домашно насилие, осъществени в периода от 26.04.2024 г. до 26.07.2024 г. от Е. Г.
В., представляващи укриването на детето М. А. К. на неизвестно място, лишаване на М. А.
К. от лични отношения и контакти с бащата А. Т. К., социална и семейна среда, дом, право
на образование, здравни грижи и задължителни имунизации, право на пътуване и годишна
почивка, както и лишаване на А. Т. К. от лични отношения и контакти с М. А. К., семейна
среда, право на образование на детето му, здравни грижи и задължителни имунизации на
детето му, право на пътуване и годишна почивка на детето му, и по повод твърдени актове
на домашно насилие, осъществени в периода от 26.04.2024 г. до 26.07.2024 г. от Г. В. В.,
представляващи липса на съдействие за предаване на М. А. К. на А. Т. К. и за установяване
на местонахождението й, лишаване на М. А. К. от лични отношения и контакти с А. Т. К.,
социална и семейна среда, дом, право на пътуване и годишна почивка, както и лишаване на
А. Т. К. от лични отношения и контакти с М. А. К., семейна среда, право на пътуване и
годишна почивка на детето му, и е отказано издаване на заповед за защита. Със съдебното
решение А. Т. К. е осъден да заплати по сметка на Софийски районен съд държавна такса в
размер на 25 лева.
Не е спорно в производството и от представеното пред първоинстанционния съд
удостоверение за раждане се доказва, че пълнолетният въззивник е бащата на детето М. А.
К. и негова майка е Е. Г. В., поради което последната попада в обхвата на лицата по чл.3, т.3
и т.4 ЗЗДН, срещу когото може да се търси защита за двамата въззивници. Не е спорно в
производството, че въззиваемият Г. В. В. е дядо на детето М. по майчина линия, поради
което също попада в обхвата на посочените в чл.3, т.4 ЗЗДН лица, срещу които малолетната
може да търси защита по реда на този специален закон. Спор не е формиран относно
обстоятелството, че Г. В. В. е сред лицата по чл.3, т.9 ЗЗДН (ред. ДВ, бр. 69 от 2023 г.), срещу
които пълнолетният въззивник може да търси защита по реда на ЗЗДН, а последното е
служебно известно на съда, който е разглеждал в.гр.д. № 8657/2024 г. по описа на СГС.
Молбата за защита до районния съд е депозирана в преклузивният срок по чл.10, ал.1
ЗЗДН с оглед началния момент на твърдяната продължена форма на домашно насилие.
Същата е депозирана от процесуално легитимирани страни по чл.8 ЗЗДН, поради което е
налице валидно сезиране на СРС.
2
Въззивният съд, като прецени относимите доказателства, намира
първоинстанционното решение за правилно като крайни изводи, а наведени във въззивната
жалба доводи в обратната насока - за неоснователни.
В сезиращата молба и нейните уточнения от 31.07.2024 г. и 09.08.2024 г. се съдържат
твърдения, че по отношение на детето М. се търси защита за актове на домашно насилие,
осъществени в периода 26.04.2024 г. – 26.07.2024 г. от Е. Г. В., изразяващи се в лишаване на
малолетната от семейната среда на бащата, лишаване от право на достъп до здравни услуги,
от правото на образование, на пътуване, отдих и отмора и лишаването й от право на свобода
чрез отвличане и за осъществено в същия период от Г. В. В. домашно насилие, изразяващо
се в лишаването на детето от лични контакти с бащата А. Т. К., лишаване от социална и
семейна среда, от правото на пътуване и годишна почивка като не предава детето на бащата
и прикрива от правораздавателните органи местонахождението на подрастващата.
По отношение на А. Т. К. се търси защита за актове на домашно насилие,
осъществени в периода 26.04.2024 г. – 26.07.2024 г. от Е. Г. В., изразяващи се в принудително
ограничаване на личния живот, чрез възпрепятстване на контактите с дъщеря му М.,
лишаване от семейна среда и почивка, държейки принудително детето на непознато място и
от Г. В. В. домашно насилие, изразяващо се в принудително ограничаване на личния живот,
чрез възпрепятстване на контактите с дъщеря му М., лишаване от семейна среда и почивка,
като не му предава детето, въпреки упълномощаването му за това и като прикрива от
правораздавателните органи местонахождението на малолетната.
За установяване на твърдените актове на домашно насилие по отношение на
подрастващата по делото са представени декларация по чл.9, ал.3 ЗЗДН и допълнение към
същата, но същите са депозирани от пълнолетния въззивник. Декларацията за извършено
насилие спрямо малолетно дете, подадена от неговия законен представител, е недопустимо
доказателствено средство (арг. от чл.9, ал.3 вр. чл.8, т.1 ЗЗДН). Законодателят е предвидил
възможността за прилагане на декларация чл.9, ал.3 ЗЗДН единствено по отношение на
лицата по чл.8, т.1 ЗЗДН - пострадалото лице, ако е навършило четиринадесетгодишна
възраст или е поставено под ограничено запрещение. В случая детето М. не попада в този
кръг лица към момента на сезиране на съда и липсва правна възможност да декларира
обстоятелства по реда на чл.9, ал.3 ЗЗДН посредством своя баща, въпреки
представителството по закон (чл.28, ал.4 ГПК). Наказателната отговорност е лична, а като
малолетно лице, М. не е носела наказателна отговорност, респективно не разполагала с
възможността да декларира извършеното насилие под страх от отговорност по реда на
чл.313 НК за невярно деклариране, включително чрез законен представител.
Декларацията по чл.9, ал.3 ЗЗДН и допълнението към същата по отношение на
молителя А. Т. К. следва да се цени при съпоставка с останалата доказателствена съвкупност
по делото, доколкото не са налице предпоставките по чл.13, ал.3 ЗЗДН.
Приетото като писмено доказателство във въззивното производство писмо от
Министерство на културата сочи, че към 03.10.2025 г. малолетната М. не е ученичка в
училище по изкуствата или училище по културата към това ведомство. Приложените по
3
делото доклади от праведни социални проучвания и уведомително писмо от 175 ДГ
„Слънчеви лъчи“ налагат извод, че през учебната 2024/2025 г. малолетната не е посещавала
детското заведение, в което е записана и не се установяват данни да е записана в друго
детско или учебно заведение в страната през процесния период, като социалната служба не
разполага с данни за образователни статус на детето. Анализът на последните, както и на
събраната по делото доказателствена съвкупност, не могат да обосноват несъмнен извод, че
въззиваемите са ограничили достъпа на детето до образование, доколкото е мислимо
малолетната да се обучава в частна или индивидуална форма на обучение или да провежда
такава извън територията на страната.
В горната насока съдът съобразява, че пълнолетният въззивник е подал сигнал за
отвличане на детето М. от дома му на 03.10.2023 г. от майката и група мъже, влезли с взлом
с имота и в тази връзка е образувана пр.пр. № 19639/2023 г. по описа на СГП.
В приобщените социални проучвания се сочи, че след горепосочената дата в
телефонен разговор въззиваемата В. е потвърдила, че детето е с нея и възнамерява да го
запише в друго детско заведение, но не се твърди и доказва по какъв начин социалните
служители са се уверили в самоличността на лицето, дало тези сведения.
По делото не е спорно и от писмо на Главна дирекция „Национална полиция“ от 2024
г. (л.44 от делото на СРС) се установява, че детето М. е обявено за общодържавно и
международно издирване и местонахождението й не е установено.
Доказва се в производството, че Е. Г. В. е обявена за общодържавно издирване с
телеграма № 30215/25.10.2023 г., бюлетин № 305 (01 РУ - СДВР), бюлетин № 246 (05 РУ -
СДВР) и бюлетин № 201(СДВР) във връзка с образувани досъдебни производства, както и за
международно издирване, но местонахождението й не е известно.
По делото липсват доказателства за съпричастност на двамата въззиваеми към
съобщеното от пълнолетния въззивник отвличане на малолетната М., поради което не може
да се направи единствено възможен и несъмнен извод, че прекъснатия контакт на А. Т. К. с
дъщеря му през процесния период и твърдяното лишаване от свобода на подрастващата са
резултат от умишлено вредно въздействие от страна на Е. Г. В. и Г. В. В. по отношение на
въззивниците. Не се доказва в производството, че дядото по майчина линия на детето М. е
наясно с местонахождението на последното и неговата майка, което да даде основание на
съда да се солидаризира с твърдението в сезиращата молба, че същият прикрива от
правораздавателните органи тази информация. Недоказано остана и твърдението, че Г. В. В.
има задължение да предава детето М. на бащата А. Т. К., противното не следва от наличието
на нотариално заверено пълномощно от майката за предаване на малолетното, каквото и не
е представено по делото.
Представените със сезиращата молба два броя съдебномедицински удостоверения не
касаят процесните актове на домашно насилие.
По отношение на заповед за защита № 198/30.06.2023 г. по гр.д. № 36455/2023 г. по
описа на СРС следва да се посочи, че същата е издадена в производство по чл.18, ал.1 ЗЗДН
4
въз основа единствено на твърдения за осъществен акт на домашно насилие и след служебна
справка въззивният съд констатира, че производството по делото понастоящем е все още
висящо. Отново след служебна справка се установява, че заповед за незабавна защита №
120/13.04.2023 г. по гр.д. № 15313/2023 г. по описа на СРС е преустановила действието си с
влизане на 11.02.2025 г. в сила на Решение № 949/20.01.2025 г., с което е отхвърлена молбата
на А. Т. К. срещу Е. Г. В. и Г. В. В., като е отказано издаване на заповед за защита в полза на
М. А. К.. Преустановила е действието си на 06.03.2025 г. и заповед за незабавна защита от
20.10.2023 г., издадена по гр.д. № 54181/2023 г. по описа на СРС, доколкото с постановеното
по същото дело решение е отхвърлена молбата за защита на А. Т. К. срещу Е. Г. В. за защита
на детето на страните М. и първоинстанционното решение е потвърдено с влязло в законна
сила решение по в.гр.д. № 12886/2024 г. на СГС.
Представената с въззивната жалба присъда от 06.10.2025 г. по НЧХД № 1350/2024 г.
по описа на СРС няма данни да е влязла в законна сила, а и инкриминираният период по
същата предхожда този, за който се иска издаване на заповед за защита в настоящето
производство.
При постановяване на първоинстанционното решение не е допуснато нарушение на
императивни правни норми. Събраните от въззивния съд доказателствени материали не
разколебават убеждението в правилността на крайните изводи в атакувания
първоинстанционен акт.
Предвид горното, обжалваното решение на районния съд е правилно и
законосъобразно и следва да се остави в сила.
Въззивниците са претендирали присъждане на строените в производството разноски
още с въззивната жалба, но предвид изхода от спора такива не им се следват.
Въззивникът А. Т. К. дължи такса в размер на 12,50 лева за въззивната жалба, такава
не се дължи за детето М. (арг. от чл. 11, ал. 3 in fine ЗЗДН).
Въззиваема страна Е. Г. В. не е претендирала разноски и доказателства за сторени
такива не са ангажирани.
На въззиваемия Г. В. В. се следват сторените в производството разноски, чието
присъждане е своевременно поискано. Същият е сторил разноски в размер на 1 500 лева за
адвокатско възнаграждение, за чието заплащане е направено саморъчно отбелязване от
процесуалния представител върху представения пред въззивния съд договор за правна
помощ и съдействие. Възражението на въззиваемите страни по чл.78, ал.5 ГПК е
основателно, доколкото делото не се отличава с фактическа и/или правна сложност, пред
въззивния съд е проведено едно открито съдебно заседание, в което единствено са приети
малък на брой писмени доказателства, представени с въззивната жалба. Производството по
делото не е с дълго времетраене (от постъпване на делото във въззивния съд до момента са
изминали по – малко от две седмици), обуславящо необходимост от допълнителна дейност
на процесуалния представител. Реализираната процесуална активност се свежда до
изготвяне на отговор на въззивната жалба и явяване в едно открито съдебно заседание.
5
Съответен на действителната фактическа и правна сложност на спора, вида и количеството
на услугата и на принципа на справедливостта е размер на адвокатското възнаграждение от
360 лева, при отчитане на данъчното задължение на пълномощника. Този размер е
обоснован и съобразен с продължителността на производството, труда и времето,
необходимо за организиране и провеждане на защитата на въззиваемия В..
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 18393/14.10.2025 г. по гр.д. № 44350/2024 г. по описа
на Софийски районен съд.
ОСЪЖДА А. Т. К., ЕГН **********, да заплати по сметка на Софийския градски съд
държавни такси в размер на 12,50 лева.
ОСЪЖДА А. Т. К., ЕГН **********, да заплати на Г. В. В., ЕГН **********,
сторените в производството разноски в размер на 360 лева.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6