СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
Гражданско отделение, II-Г въззивен състав, в
публичното заседание на четвърти декември две хиляди и двадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА Д.
ЧЛЕНОВЕ:
СОНЯ НАЙДЕНОВА
мл. съдия
КРИСТИНА ГЮРОВА
при секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Гюрова
в. гр. д. № 14585 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 311351 от 11.01.2018
г. по гр. д. № 40447/2015 г. по описа на Софийски районен съд, I ГО, 38 състав, е признато за установено, по предявения от П.Д.Т., ЕГН **********, И.О.Б.,
ЕГН **********, и Д.О.Б., ЕГН ********** срещу В.С.Г., ЕГН ********** положителен
установителен иск, с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че П.Д.Т., ЕГН **********,
И.О.Б., ЕГН **********, и Д.О.Б., ЕГН ********** са собственици на следния
недвижим имот, а именно – поземлен имот
с идентификатор 11884.5957.45, находящ се в с. Войнеговци, община
Столична, област София (столица), с адрес с. Войнеговци, район Нови Искър, ул.
Горски дом, местност „Вировете“, при съседи - поземлени имоти с идентификатори
11884.5957.25, 11884.5957.46, 11884.5957.50, 11884.5957.44, 11884.5957.27 и
11884.5957.26, който имот е идентичен със северната реална част от поземлен
имот с планоснимачен № 13 от кадастралния план на вилна зона Войняговци,
нанесен в кадастрален лист Б-14-6-Б, обозначен на комбинираната скица от
02.06.2017 г. с букви А-Б-В-Г-Д-А, при квоти, както следва – 1/2 на П.Д.Т., ЕГН **********, 1/4
на И.О.Б., ЕГН **********, и ¼ на Д.О.Б., ЕГН **********.
С
решението В.С.Г., ЕГН **********, е осъден да
заплати на П.Д.Т., ЕГН **********, И.О.Б., ЕГН **********, и Д.О.Б., ЕГН
**********,
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 1563,02 лв. – разноски по делото.
С решение № 42166 от 17.02.2019 г. по гр. д. № 40447/2015 г. по описа на Софийски районен съд, I ГО, 38 състав, постановено по реда на чл. 250 ГПК, е допълнено, на
основание чл. 250 ГПК, Решение № 311351/11.01.2018 г. по гр. дело № 40447/2015 г.
на СРС, I ГО, 38 състав, като е признато за установено, на
основание чл. 124, ал. 1 ГПК, по отношение на В.С.Г., ЕГН **********, че П.Д.Т.,
ЕГН **********, И.О.Б., ЕГН **********, и Д.О.Б., ЕГН ********** са собственици
по силата на наследствено правоприемство на сграда с идентификатор №
11884.5957.45.1 по КК и КР на с. Войнеговци, р-н Нови Искър, обл. София,
находяща се в поземлен имот с идентификатор 11884.5957.45, с адрес с.
Войнеговци, р-н Нови Искър, ул. „Горски дом“, който поземлен имот е ограничен с
букви А-Б-В-Г-Д-А в комбинирана скица от 02.06.2017 г. на съдебно-техническа
експертиза, при квоти, както следва - 1/2 на П.Д.Т., ЕГН **********, 1/4 на И.О.Б.,
ЕГН **********,1/4 на Д.О.Б., ЕГН **********.
Срещу
така постановеното решение, с което предявеният иск е уважен,
е подадена въззивна жалба от ответника В.С.Г., в която са развити съображения за недопустимост, неправилност и необоснованост на
атакувания акт. Отправено е искане първоинстанционното решение да бъде обезсилено. При условията на евентуалност се моли
решението да бъде отменено, а исковата претенция да бъде отхвърлена. Прави се възражение, че исковата
претенция е недопустима, с доводи, че ищците са предявили положителен
установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, при положение, че за същите е
съществувала възможност да предяват осъдителен иск за защита на своите права. Поддържа се, че първостепенният съд в обжалвания акт се е произнесъл относно нищожността на
дарението, обективирано в Нотариален акт № 116/2005 г., без да е бил сезиран с
такъв иск. Сочи се, че в случай, че въззивният съд приеме претенцията за
допустима, се застъпва становището, че дарението на чужда вещ не е нищожно. Неправилно
и необосновано според жалбоподателя районният съд е приел, че ищците са
единствени собственици по наследствено правоприемство на описания в исковата молба имот с
идентификатор 11 884. 5957.45, за който извод се е позовал единствено на
приетата по делото съдебно-техническа експертиза. Твърди се, че ищците не са
успели да докажат собствеността си върху процесния имот, като доказателствените
им усилия да установят собствеността им, са били насочени към незаконосъобразно
проведена административна процедура по нанасяне в кадастъра на поземлен имот с
идентификатор 11884.5957.45 и поземлен имот с идентификатор 11884.5957.46, като
по делото не била представена влязла в сила заповед на Изпълнителния директор
на АГКК за нанасянето на тези два поземлени имоти в кадастралната карта и
кадастралните регистри, поради което представената от ищците скица установявала
единствено техническо изчертаване на имотите като скица-проект, без да има
правно основание за нанасянето им в кадастъра. Сочи се, че от заключението на приетата
съдебно-техническа експертиза не може да се установи, че описаният в исковата
молба имот е идентичен с имота по спогодителния протокол от 1965 г. Излага се,
че ответникът е собственик на дворно място, находящо се в гр. Нови Искър, в.з.
„Войняговци“ (VII-93) с площ от 2862 кв.м., съставляващо имот пл. № 13, нанесен
в кадастрален лист Б-14-6-Б, заедно е всички подобрения в него по силата на две
самостоятелни правни основания: Нотариален акт за дарение на недвижим имот № 116, том IV, per. № 10220,
дело № 561/27.12.2005 г. и на основание добросъвестно
давностно владение за срок от 5 години за периода 27.12.2005 г. –
27.12.2010 г., както и на основание чл. 79, ал. 1 от ЗС, във връзка с чл. 70 от
ЗС - непрекъснато владение за период от 10 години, след след присъединяване
владението на праводателите му. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал.
1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищците, в който се
моли жалбата да бъде оставена без уважение и потвърждаване на решението като правилно и
законосъобразно. Сочи се че изводите на първоинстанционния съд се основават изцяло на
обективно и категорично установените по делото факти. Поддържа се, че договорът
за дарение, обективиран в нотариален акт №116, том IV, рег.№ 10220, дело
№561/2005 год., в частта касаеща имота на ищците е нищожен, тъй като
дарителките не са били собственици на тази част от имота, а дарението на чужда
вещ е нищожно. Предвид това в отговора се застъпва становището, че правилно първоинстанционният
съд е приел, че ответникът В.Г. не е могъл да придобие собствеността на
процесния имот, на основание нищожен договор за дарение, доколкото
праводателите му не са били собственици на тази част от имота. Възразява се
срещу довода на жалбоподателя за недопустимост на предявения иск. Оспорват се и
оплакванията на въззивника досежно липсата на идентичност между имота, описан в
спогодителния протокол и имота, предмет на нотариален акт №116/2005 г., за
което се твърди, че от изготвената към
съдебно-техническата експертиза комбинирана скица се установи, че имотът описан
в исковата молба е идентичен с имота, предмет на нотариалния акт за дарение от
2005 г., в който като собственик е посочен ответникът В.С.Г.. Излага се, че в
КККР процесният имот е нанесен като поземлен имот с идентификатор
11884.5957.45, на основание нотариален акт №26, том XXV, дело
№4583/14.10.1970г., в който като собственик е посочена С.Б.Т., чиито наследници
по закон са ищците, като идентичността на процесния имот с имота на ответника Г.
и с имота, описан в приложените към исковата молба писмени доказателства е
установена по категоричен начин по делото, в подкрепа на която е и приложената
към експертното заключение комбинирана скица. Изразява се несъгласие с
изложеното от ответника за упражнявана от него фактическа власт върху процесния
имот, като се сочи, че имотът се владее от ищците, и това се потвърждавало от
събраните по делото гласни доказателства. Претендира се и присъждането на сторените по делото разноски.
Срещу допълнителното решение, постановено по реда на чл. 250 ГПК, е подадена въззивна жалба от ответника В.С.Г.,
в която се излагат доводи за недопустимост, неправилност и необоснованост на атакувания акт. Сочи се, че в мотивите на обжалваното решение са повторени отново
фактите и доказателствата по основното решение, и те били относими единствено
към правото на собственост върху ПИ, но липсвало по делото и не било обсъдено
нито едно доказателство относно твърдяното право на собственост върху намираща
се в поземления имот сграда.
Твърди се, че ищците не са представили никакви доказателства относно законното
построяване на сградата, разрешение за строеж, одобрени строителни книжа или
доказателства за търпимост на строежа, а представената скица на сграда от
кадастралната карта и кадасталните регистри, не установява по никакъв начин, че
се касае за законен строеж. По изложените съображение се поддържа, че искът е
недоказан. Излага се още, и че с допълнителното решение съдът се е произнесъл по
непредявен иск, доколкото макар да е бил сезиран е с установителен иск за право
на собственост върху сграда, СРС се е произнесъл за собствеността върху
подобрения в имота, собственост по приращение, за което ищците нямали искова
претенция. Искането към въззивния съд е да се обезсили решението, евентуално да се
отмени, като се отхвърли исковата претенция.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба от ищците, с който жалбата се оспорва и се моли атакуваното
решение да бъде оставено в сила. Счита се за неоснователно оплакването на
жалбоподателя, че в производството пред първоинстанционния съд не били
представени доказателства, които да
установят законността на процесната сграда. В този смисъл се сочи, че изводите
на районния съд се основават изцяло на установените по делото факти, като е
налице произнасяне на съда след направено уточнение в доклада по делото, че
предмет на исковата претенция е както поземленият имот, така и построената в
него жилищна сграда. Правилно според ищците СРС е приел, че последните са
собственици на процесната сграда, позовавайки се на разпоредбата на чл. 92 ЗС.
Твърди се и, че сградата отговаря на изискванията на закона за самостоятелен
обект на правото на собственост и поради това е годен обект за правна защита,
като липсата на строително разрешение или на инвестиционни проекти не води до
невъзможност правата върху такава сграда да бъдат предмет на защита, а и според
ищците въпросът дали строежът е законен или не, е относим към възможността за
премахването му, но не и към правото на собственост на незаконната сграда. По
тези съображения се поддържа, че ищците са собственици на вилната сграда на
основание собствеността им върху дворното място, в което същата е построена. В
обобщение се излага, че от събраните по делото писмени и гласни доказателства
се установява, че ищците са собственици както на поземления имот, така и на
построената в него сграда.
Софийски градски съд, след като
обсъди събраните по делото доказателства и становищата на страните, съгласно
разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна
страна:
Производството
е образувано по въззивни жалби, подадени от процесуално - легитимирана страна, в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същите
са процесуално
допустими.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
По Решение № 311351 от 11.01.2018 г. по гр. д. № 40447/2015 г. по описа на Софийски районен съд, I ГО,
38 състав:
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо.
Доводът на
жалбоподателя за недопустимост на постановеното съдебно решение, тъй като бил предявен положителен установителен иск по чл. 124,
ал. 1 ГПК, при положение, че за ищците е съществувала възможност да предявят
осъдителен иск за защита на своите права, настощият състав на съда намира за неоснователен.
Съгласно т. 2 на ТР № 8/2013 г. по тълк. дело № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, правен
интерес от предявяване на установителен иск за собственост и други вещни права
е налице и когато ищецът разполага с възможността да предяви осъдителен иск за
същото право. Ето защо предявеният установителен иск за собственост по
чл. 124, ал. 1 ГПК, е допустим, като допустимо е и постановеното по него
съдебно решение. В този смисъл не са налице основания за обезсилване на
атакувания съдебен акт.
При
постановяване на първоинстанционното решение не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни норми, а с оглед релевираните в жалбата оплаквания, същото е и правилно, като въззивният съд
споделя изцяло изложените в мотивите му съображения, поради което и на основание
чл. 272 ГПК препраща към тях. Независимо от това, във връзка с доводите,
изложени в жалбата, въззивният съд
намира следното:
СРС, I Гражданско
отделение, 38 състав е бил сезиран с положителен установителен иск, с правно
основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване на установено, че ищците са
собственици на недвижим имот – поземлен имот с идентификатор 11884.5957.45,
находящ се в с. Войнеговци, община Столична, област София (столица),
с адрес с. Войнеговци, район Нови Искър, ул. Горски дом, местност „Вировете“, с
площ по скица от 1274 кв.м., трайно предназначение на територията - урбанизирана,
начин на трайно ползване - ниско застрояване, до 10 м, стар идентификатор –
няма, по предходен план - 13 (574), при съседи - поземлени имоти с
идентификатори 11884.5957.25, 11884.5957.46, 11884.5957.50, 11884.5957.44,
11884.5957.27 и 11884.5957.26, който имот е идентичен със северната реална част
от поземлен имот с планоснимачен № 13 от кадастралния план на вилна зона
Войняговци, нанесен в кадастрален лист Б-14-6-Б, заедно с построената в него
сграда с идентификатор №
11884.5957.45.1 по КК и КР на с. Войнеговци, р-н Нови Искър, обл. София, с пл.
от 54 кв. м., находяща се в поземлен имот с идентификатор 11884.5957.45, с
адрес с. Войнеговци, р-н Нови Искър, ул. „Горски дом“.
От представения и
приложен на л. 12 по делото делбен протокол от
27.08.1965 г. на СНС, се установява, че между И.М.П., В.М.П., П.М.П. и Б.М.П.е бил
поделен техен сънаследствен имот в местността „Вировете“ в землището на село
Войнеговци, като в дял на И.М.П. се е паднала нива от 1620 кв. м., находяща се
в местността „Вировете“, в землището на с. Войнеговци, в дял на В.М.П. ливада от 1500 кв.м., намираща
се в местността „Вировете“, в землището на с. Войнеговци, в дял на П.М.П. - ливада от 1500 кв.м. в местността
„Вировете“, в землището на с. Войнеговци, и на Б.М.П.– нива от 1500 кв.м. в местността
„Вировете“, в землището на с. Войнеговци.
От нотариален акт № 26,
том
XXV, дело № 4583
от 1970
г. за дарение на недвижим имот, e видно, че И.М.П. е прехвърлила на С.Б.Т. правото на собственост
върху недвижим имот – нива от 1620 кв.м., находяща се в местността „Вировете“,
в землището на с. Войнеговци.
Наличните по делото данни сочат, че С.Б.Т. е починала на 26.12.1972 г.,
като от представеното по делото удостоверение за наследници на същата, става ясно, че С.Б.Т. е оставила за
свои наследници Д. А.Т.– съпруг, Л. Д. Б. – дъщеря и П.Д.Т. – дъщеря. Видно от удостоверение
за наследници на Д. А.Т., същият е починал на 20.06.1995 г., като е оставил за
свои наследници Л. Д. Б. – дъщеря и П.Д.Т. – дъщеря. Страните не спорят, че
наследници на починалата Л. Д. Б. са И.О.Б. и Д.О.Б..
Следователно ищците П.Д.Т., И.О.Б. и Д.О.Б. се легитимират като наследници
на С.Б.Т. - титуляр на правото на
собственост на процесния ПИ по силата на нотариален акт № 26, том XXV, дело № 4583 от 1970 г. за дарение на
недвижим имот.
От нотарилен акт № 116, том IV, дело № 561 от 2005 г. за дарение на
недвижим имот, се установява, че В.М.Д., Л.П.Г.и И.П..В.са дарили на ответника В.С.Г.
правото на собственост върху дворно място, находящо се гр. Нови Искър, в.з.
„Войняговци“, с площ от 2862 кв. м., съставляващо имот с пл. № 13 по
кадастрален лист Б-14-6-Б.
По делото е допусната и изготвена СТЕ, съгласно която падналата се в дял на
И.М.П. по силата на делбения протокол от 1965 г. нива, с площ от
1620 кв.м., е нанесена като имот с № 27
в кадастрален план на с. Войняговци от 1966 г., а падналата се в дял на В.М.П.
ливада, с площ от 1500 кв.м. като имот с № 15. Вещото лице е посочило още, че имотът,
предмет на нотариален акт № 26, том XXV, дело № 4583 от 1970 г. за дарение на недвижим имот, е идентичен с имота
описан в Дял I от делбен протокол от 27.08.1965 г.
на СНС, както и че имот с пл. № 27 от кадастрален
план от 1966 г. е идентичен частично с процесния имот, представляващ ПИ с идентификатор 11884.5957.45 от КК на с.
Войняговци. Според експертното становище е изработен нов кадастрален план на с.
Войняговци, като имот с пл. № 13 от актуалния план, нанесен в кадастрален лист
Б-14-6-Б, предмет на договора за дарение от 27.12.2005 г. в полза на ответника,
е идентичен с имот с пл. № 15 и № 27 от кадастралния план от 1966 г., а по
плана на новообразуваните с имот № 5957.46, и по актуален кадастрален план с
имот №11884.5957.46. Съгласно експертизата процесният имот с идент.
№11884.5957.45 е идентичен с имот с пл. № 27 от кадастрален план от 1966 г., с
част от имот с пл. № 13 от актуалния
кадастрален план, с имот № 5957.45 от плана на новообразуваните имоти. Към
заключението е представена и комбинирана скица, от която е видно, че имот с идент. №11884.5957.45, ограничен с контур
между буквите А-Б- В-Г-Д-А е част от имот с пл. №13 и пл. №27. Съдът кредитира заключението на вещото лице по
СТЕ като обективно и компетентно изготвено, от лице с необходимите знания и
опит, и кореспондиращо на останалия събран в хода на производството
доказателствен материал.
Съобразявайки гореизложената фактическа обстановка, въззивната съдебна
инстанция намира за правилна констатацията на съдията-докладчик от
първоинстанционния съд, че П.Д.Т., И.О.Б., и Д.О.Б.
са единствени титуляри на правото на собственост върху процесния имот с
идентификатор 11884.5957.45, на основание наследствено правоприемство.
Наличната по делото доказателствена
съвкупност касателно последователното прехвърляне на собствеността върху
процесния ПИ, както и установената родствена
връзка между ищците и С.Б.Т. - титуляр
на правото на собственост на процесния ПИ, по силата на нотариален акт № 26, том XXV, дело № 4583 от 1970 г. за дарение на
недвижим имот, водят до извод, че П.Д.Т., И.О.Б.
и Д.О.Б. са придобили по силата на наследствено правоприемство собственността
върху поземлен имот с идентификатор 11884.5957.45, находящ се в
с. Войнеговци, община Столична, област София (столица), с адрес с. Войнеговци,
район Нови Искър, ул. Горски дом, местност „Вировете“. Наследствените квоти в
собствеността, въззивният съд подобно на първия, определя както следва:
½ на П.Д.Т., ¼ на
И.О.Б., и ¼ на Д.О.Б..
Въззивният съд счита, че дарението, обективирано в нотариален акт № ***,
том IV, per. № 10220, дело № 561 от 2005 г., посредством който ответникът се легитимира
като собственик на дворно място, находящо се гр. Нови Искър, в.з. „Войняговци“,
с площ от 2862 кв. м., съставляващо имот с пл. № 13 по кадастрален лист
Б-14-6-Б, с който по делото бе установено, че процесният ПИ с идентификатор 11884.5957.45
е частично идентичен, не е противопоставимо на ищците. Това е така, защото извършеното
чрез дарението в полза на ответника разпореждане с частта от дворното място, съвпадаща
с описания в исковата молба имот, няма вещно-прехвърлително действие. Правилно районният
съд е отбелязъл, че ПИ с идентификатор 11884.5957.45 е чужда за прехвърлителите
В.М.Д., Л.П.Г.и И.П..В.вещ. По делото не се установява придобиване от страна на
последните на спорния имот, обратно - по делото бе доказано, че процесният ПИ
приживе е бил придобит от наследодателката на ищците - С.Б.Т., чрез дарение от И.М.П.
през 1970 г., на която пък първоначално въпросният имот се е паднал в дял I по спогодителния протокол от 1965 г.
Ето защо, изхождайки от основния принцип в правото, че никой не може да прехвърли
права, с които не разполага, въззивният съд счита, че последващата
разпоредителна сделка – дарение от 27.12.2005 г., с която В.М.Д., Л.П.Г.и И.П..В.,
са прехвърлили на ответника В.С.Г. правото на собственост върху дворно място,
находящо се гр. Нови Искър, в.з. „Войняговци“, с площ от 2862 кв. м.,
съставляващо имот с пл. № 13 по кадастрален лист Б-14-6-Б, с част от който по
делото бе установена идентичност със спорния ПИ, тъй като не е произвела
вещно-прехвърлително действие досежно тази част, не е могла и да го направи
собственик, защото праводателите му не са били собственици.
Въззивният съд намира за нужно да отбележи, че макар първоинстанционният
съд да е взел отношение по въпроса за нищожността на дарението, обективирано в
Нотариален акт № 116/2005 г., на което тъкмо
ответникът се позовава, че е титуляр на правото на собственост върху спорния по
делото имот, за което обаче съдът не е бил сезиран с искане за прогласяване на
нищожността му, то атакуваното решение не е недопустимо. Това е така, тъй като единственото
посочване в мотивите на решението, че
дарението е нищожно досежно частта от дворното място, която отговаря на описания
в исковата молба имот, тъй като имот с идентификатор 11884.5957.45 е чужда вещ
за прехвърлителите В.М.Д., Л.П.Г.и И.П..В., не променя водещите изводи на съда,
залегнали в мотивите на решението и отразени в същия смисъл и в диспозитива на
съдебния акт, че ищците са собственици на процесния недвижим имот и на
построената в него сграда на предявеното с исковата молба основание –
наследствено правоприемство, и съответстват на търсената с предявения иск
защита, а именно съдът да признае за установено по отношение на ответника, че
ищците са собственици на процесните по делото ПИ и сграда в него, на основание наследствено
правоприемство.
В разрез с възприетото от СРС, въззивната инстанция счита, че дарението на
чужда вещ не е нищожно, но от него няма да настъпи вещно-прехвърлителното
действие на сделката, необходимо да
направи приобретателя титуляр на правото на собственост.
В тази връзка и
доколкото съдът достигна до извод, че единствени титуляри на правото на
собственост върху спорния имот са ищците, а нотариален акт № 116/2005 г., с който ответникът се легитимира като
собственик на имот с пл. №13, част, от който е този на ищците, не е годен за
доказване на собствеността му титул за собственост, то
следва да бъде разгледано своевременно направеното от ответника възражение за
придобиване въз основа на кратката 5-годишна давност на процесния имот.
Правилно районният съд е посочил, че не се установява в 5-годишен срок, считано
от датата на дарението, извършено в полза на ответника, последният да е владял
явно и необезпокоявано спорния имот, предмет на иска, респ. владението на ищците да е прекъснато за повече от 6 м., по арг. от
чл. 81 ЗС. Напротив съвкупната преценка на събраните по делото чрез разпит на
свидетелите Я.К., Н.А.и К.Б.гласни доказателства, водят до извод, че спорният
имот и построената в него сграда се ползват целогодишно от семейство Т., а една от тях – ищцата П.Т. е стопанисвала процесния имот и обитава намиращата се в него
къща. Ето защо възражението на ответника за придобивна давност
е неоснователно.
Доводът на ответника, че доказателствените усилия на ищците за установяване
собствеността им върху процесния ПИ се свързват единствено с незаконосъобразно проведена административна
процедура по нанасяне в кадастъра на поземлен имот с идентификатор
11884.5957.45 и поземлен имот с идентификатор 11884.5957.46, и по делото не
била представена влязла в сила заповед на Изпълнителния директор на АГКК за
нанасянето на тези два поземлени имоти в кадастралната карта и кадастралните
регистри, не се възприема от въззивната съдебна инстанция. От заключението на
вещото лице по СТЕ е видно, че имотът, предмет на нотариален акт № 26, том XXV, дело № 4583 от 1970 г. за дарение, е бил
нанесен в кадастралната карта и кадастралните регистри на с. Войняговци с
идентификатор 11884.5957.45, на база именно нотариален акт № 26, том XXV, дело № 4583 от 1970 г. за дарение в полза
на наследодателката на ищците – С.Б.Т., като кадастралната карта и
кадастралните регистри на с. Войняговци са били одобрени със Заповед №
РД-18-4/11.01.2012 г. на изпълнителния директор на АГКК. Вещото лице е посочило
още и, че ПИ 11884.5957.45 и 11884.5957.46 са били нанесени първоначално в
кадастралната карта на с. Войняговци, одобрена през 2012 г. и впоследствие в
плана на новообразуваните имоти, одобрен през 2014 г.
По решение № 42166 от 17.02.2019 г. по гр. д. № 40447/2015 г. по описа на Софийски районен съд, I ГО, 38 състав, постановено по реда на чл. 250 ГПК:
В жалбата си срещу допълнителното решение, ответникът релевира довод за
недопустимост на атакувания акт, тъй като било налице произнасяне от съда свръх
петитум, като навежда и две оплаквания относно неправилността на постановеното съдебно
решение – за липса на мотиви относно възприетото от съда, че ищците са
собственици на сградата в процесния ПИ, и за липса на представени по делото
доказателства относно законното построяване на сградата, разрешение за строеж,
одобрени строителни книжа или свидетелства за търпимост на сроежа.
Доводът за недопустимост на допълнителното решение по причина, че съдът се
е произнесъл в повече от това, с което е
бил сезиран, доколкото бил предявен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване
право на собственост върху сграда в ПИ, но не и относно подобренията в имота, а
въпреки това СРС е взел становище и по този въпрос, не се споделя от настоящия
съдебен състав.
Първостепенният съд е бил сезиран с положителен установителен иск, с правно
основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване на установено по отношение на
ответника, че ищците са собственици на недвижим имот – поземлен имот с идентификатор 11884.5957.45, находящ се в
с. Войнеговци, община Столична, област София (столица), с адрес с. Войнеговци,
район Нови Искър, ул. Горски дом, местност „Вировете“, с площ по скица от 1274
кв.м., а също и на построената в него сграда с идентификатор № 11884.5957.45.1
по КК и КР на с. Войнеговци, р-н Нови Искър, обл. София, с пл. от 54 кв. м.,
находяща се в поземлен имот с идентификатор 11884.5957.45, с адрес с.
Войнеговци, р-н Нови Искър, ул. „Горски дом“. С определението на съда,
постановено по реда на чл. 140 ГПК, районният съд е приел, че е сезиран с иск
за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК
досежно горецитирания поземлен имот и сградата в него. С протоколно определение
от 25.04.2017 г., съдът е допуснал поправка на обявения за окончателен доклад
по делото, съобразно петитума на исковата молба. Видно от същия ищците
претендират признаването за установено по отношение на ответника на
собствеността им върху поземления имот и сградата в него. Предвид изложеното и
доколкото в постановеното по реда на чл. 250 ГПК решение съдът е посочил, че
при така установеното по делото право на собственост на ищците върху спорния
ПИ, въз основа на наследствено правоприемство, то по силата на чл. 92 ЗС, те следва
да се считат и собственици на намиращата се в имота сграда с идент. №
№11884.5957.45.1, при квоти: 1/2ид.ч. на П.Т., 1/4 ид.ч. на И.Б. и 1/4ид.ч. на Д.Б.,
то въззивната инстанция счита, че произнасянето на първоинстанционния съд е в
съотвествие с търсената от ищците защита, и постановеното решение е допустимо.
Оплакването във въззивната жалба, че по делото отсъства и не е обсъдено
нито едно доказателство относно правото на собственост на ищците върху сградата
в процесния недвижим имот, е неоснователно. Противно на изложеното от
ответника, в атакувания съдебен акт са изложени съображенията на районния съд, мотивирали
го да приеме, че ищците са собственици и на намиращата се в ПИ сграда. Първостепенният
съд е посочил, че съвкупната преценка на събраните
писмени и гласни доказателства по делото за местонахождението,
площта и границите на
имота на ищците, подкрепени и от СТЕ, и изготвената
комбинирана скица води до извод за право на
собственост на ищците върху спорния поземлен имот по силата на
наследствено правоприемство. Анализирайки доказателствата по делото СРС е изложил, че съгласно чл. 92 от ЗС, собственикът на земята е
собственик и на постройките върху нея, освен ако друго не е установено, поради
което и предвид обстоятелството, че ищците са притежатели на имот с
идентификатор 11884.5957.45, то и по силата на приращението се явяват
собственици и на намиращата се в имота сграда с идентификатор 11884.5957.45.1,
при квоти: ½ ид.ч. на П.Т., 1/4 ид.ч. на И.Б. и 1/4ид.ч. на Д.Б.. Ето
защо въззивната съдебна инстанция намира, че първоинстанционният съд е
достигнал до крайния си извод след цялостна преценка на събрания по делото
доказателствен материал, и доводите на ответника за противното са
неоснователни.
Възражението на жалбоподателя, че в производство по делото липсват
ангажирани доказателства относно законността на процесната сграда, въззивният
съд не следва да обсъжда, доколкото същото не е заявено от ответника в отговора
на исковата молба и в предвидения за това срок по чл. 131 ГПК, поради което се
явява преклудирано.
Въззивният съдебен състав счита, че при липсата на други оплаквания в
подадената въззивна жалба, и доколкото при извършената служебна проверка относно правилността на обжалваното решение, се установи, че решението на СРС е
постановено при правилно
приложение на материалния закон, то следва да бъде потвърдено чрез препращане към мотивите
му, на основание чл. 272 ГПК, а въззивната жалба
оставена без уважение, като неоснователна. Изводите на СРС относно придобитото
право на собственост на ищците върху построената в поземления имот сграда с
идентификатор №11884.5957.45.1 - жилищна, еднофамилна, двуетажна, е пл. от 54
кв.м., с административен адрес: с. Войнеговци, ул. „Горски дом“, р-н Нови
Искър, обл. София, се основават на правилна интерпретация на фактите по делото,
верен анализ на наличния доказателствен материал, и са законово издържани.
По
разноските:
При този изход на спора право на разноски имат въззиваемите, от които списък по чл. 80 ГПК e представила и
претендира заплащането на сумата от 1150 лв. за адвокатско възнаграждение за
процесуално представителство пред СГС въззиваемата П.Д.Т.. С оглед представените договори за правна защита и
съдействие, в които е отразено, че уговореният адвокатски хонорар е заплатен
изцяло в брой, което има характер на разписка, съдът намира, че е доказано
заплащането им. Направеното от въззивника възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 5 ГПК, е основателно. Минимално предвиденият размер на възнаграждението съгласно
чл. 7, ал. 2, т. 3 НМРАВ е 595,09 лв., с оглед на което уговореното и заплатено възнаграждение от 1150 лв., надвишава
минималните размери, а като се съобрази и обстоятелството,
че във въззивното производство не са събирани
доказателства и е проведено едно открито съдебно заседание, съдът намира, че същото е прекомерно и следва да бъде редуцирано до минималния предвиден в наредбата размер. При този изход на делото, въззивникът няма право на
разноски.
Предвид
изложените съображения, Софийски градски съд
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 311351 от 11.01.2018
г. по гр. д. № 40447/2015 г. по описа на Софийски районен съд, I ГО,
38 състав.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 42166 от 17.02.2019 г. по гр. д. № 40447/2015 г. по описа на
Софийски районен съд, I ГО, 38 състав, постановено по реда на чл. 250 ГПК
ОСЪЖДА В.С.Г., ЕГН **********, да заплати на П.Д.Т., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК,
сумата от 595,09 лв., представляваща разноски във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Върховен
касационен съд в 1-месечен срок от съобщаването му на страните.