№ 10233
гр. С., 16.03.2023 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 26 СЪСТАВ, в закрито заседание на
шестнадесети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:ВАСИЛЕНА ЛЮДМ.
ДРАНЧОВСКА
като разгледа докладваното от ВАСИЛЕНА ЛЮДМ. ДРАНЧОВСКА Частно
гражданско дело № 20231110109043 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 410 ГПК.
Образувано е по заявление на фирма срещу А. П. Ш. за издаване на заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 ГПК за сумата от 1 354,37 лева, представляваща
непогасена главница по договор за паричен заем № 619026/11.01.2022 г., ведно със законна
лихва за период от 21.02.2023 г. до изплащане на вземането, сумата 211,15 лева,
представляваща възнаградителна лихва за период от 11.01.2022 г. до 11.01.2023 г., сумата
113,39 лева, представляваща мораторна лихва за период от 01.08.2022 г. до 01.02.2023 г.,
сумата от 260,80 лв., еднократна неустойка в случай на забава с повече от 90 дни, сумата от
90 лв., разходи за събиране на вземането, както и за сумата от 1042,48 лв., представляваща
непогасена част от неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечение по договора.
Съгласно разпоредбата на чл. 410, ал. 1, т. 1 ГПК кредиторът може да поиска издаване на
заповед за изпълнение, като по силата на чл. 410, ал. 2 ГПК предметното съдържание на
заявлението следва да отговаря на изискванията на чл. 127, ал. 1 ГПК. Следователно,
предявеното със заявлението парично вземане трябва да бъде очертано с всички
правноиндивидуализиращи белези – страни, предмет (основание, период, вид) и размер, т. е.
по отношение на процесното вземане заявлението трябва да отговаря на изискванията за
редовност на исковата молба, като искането за издаване на заповед и изпълнителен лист
следва да се отхвърли в случаите, когато противоречи на закона или добрите нрави – арг. чл.
411, ал. 2, т. 2 ГПК. Целта на тази правна норма е да не допуска в полза на заявителя да се
издаде заповед за изпълнение за вземане, което не може изобщо валидно да възникне
(поради противоречието му с императивни правни норми и/или добрите нрави), тъй като
проверката дали подобно вземане е спорно или не между страните (каквато е основната цел
1
на заповедното производство) би била лишена от смисъл.
В настоящия случай заявителят твърди, че в договора за заем е предвидено задължение за
заемателя в тридневен срок от усвояване на сумата по договора да предостави на
заемодателя обезпечение, като за неизпълнението на това задължение е уговорена
неустойка, платима на части - заедно с всяка погасителна вноска. Такава уговорка се явява
нищожна, поради противоречие с добрите нрави. Същата излиза извън допустимите
законови рамки, тъй като кредиторът по вече отпуснат заем получава имуществена облага
от насрещната страна в определен размер без обаче да се престира от негова страна,
респективно да е извършил допълнителни разходи по заема, което води до неоснователно
обогатяване и нарушава принципа на справедливост. На практика такава клауза прехвърля
риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна
оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително
увеличаване на размера на задълженията. На длъжника се вменява задължение да осигури
обезпечение, след като кредитът вече е отпуснат, като ако не го направи, дългът му
нараства. Така се увеличава опасността от свръхзадлъжнялост на длъжника. Несъмнено
целта на регламентираната неустойка излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции, т.е. същата противоречи на добрите нрави, което
прави уговорката за дължимостта й нищожна. В този смисъл са и задължителните
тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 1/2009 г. по т.д. № 1/2009 г. на ВКС,
ОСТК, т. 3. За съответствието на тази уговорка със закона съдът следи служебно, като
валидността й се преценява към момента на сключване на съответния договор, а не с оглед
конкретно неизпълнение.
Отделно по този начин се заобикаля закона, тъй като императивната разпоредба на чл. 33,
ал. 1 ЗПК предвижда, че при забава се дължи само обезщетение в размер на законната лихва,
а с процесната клауза се добавя още едно обезщетение за неизпълнението на едно акцесорно
задължение - недадено обезпечение, от което пряко обаче не произтичат вреди. Косвено
вредите, чието обезщетение се търси с тази неустойка, са, че вземането няма да бъде
събрано. Така се стига до кумулирана неустойка за забава, компенсаторна неустойка и иск за
реално изпълнение, което е недопустимо.
Предвид императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК нищожна е и клаузата за еднократно
начисляване на неустойка в размер на 10 % от остатъка на дължимата по договора сума до
цялостното погасяване в случай на забава с повече от 90 дни – не е допустимо
начсиляването на допълнителни парични задължения в тежест на потребителя в случай на
забава, освен законната мораторна лихва, поради което претендираното вземане в размер на
260,80 лв. не се дължи.
Съдът намира, че таксата за извънсъдебно събиране на вземането също не попада в
приложното поле на чл. 10а ЗПК. Срещу тази такса не се дължи никакво поведение, а
изискуемостта му следва автоматично от момента на изпадане на длъжника в забава. В този
аспект това вземане няма характер на такса, тъй като не се дължи заради извършени
разходи, а по същество служи като обезщетение за вреди от забавата. Съгласно
2
императивните разпоредби на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ЗПК, при забава на потребителя
кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата,
която не може да надвишава законната лихва. Следователно, в случай на забава,
потребителят по договор за потребителски кредит дължи само обезщетение в размер на
законната лихва, за която по настоящото дело вече е издадена заповед за изпълнение.
Процесната клауза, регламентираща такса за извънсъдебно събиране на вземането,
преследва забранена от закона цел – потребителят да заплати още едно обезщетение за
забава, и в този смисъл е нищожна поради противоречието й с императивните разпоредби на
чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ЗПК.
С оглед на изложеното, съдът намира, че на основание чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК заявлението в
посочената част следва да бъде отхвърлено.
Така мотивиран, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ОТХВЪРЛЯ заявление с вх. № 47707/21.02.2023 г., подадено от фирма срещу А. П. Ш., в
частта за сумата от 260,80 лв., еднократна неустойка в случай на забава с повече от 90 дни,
сумата от 90 лв., разходи за събиране на вземането, както и за сумата от 1042,48 лв.,
представляваща непогасена част от неустойка за неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение по договора.
Разпореждането подлежи на обжалване с частна жалба пред Софийски градски съд в
едноседмичен срок от връчване на препис на заявителя.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
3