№ 18131
гр. София, 09.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 151 СЪСТАВ, в публично заседание на
десети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Б В
при участието на секретаря С В
като разгледа докладваното от Б В Гражданско дело № 20251110109317 по
описа за 2025 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Ищецът „Т..” ЕАД е предявил срещу Ю. М. Б. кумулативно съединени установителни
искове по реда на чл. 422 ГПК с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 66, 18 лв.,
представляваща мораторна лихва за период от 15.09.2022 г. до 14.08.2024 г. върху главница в
размер на 360,47 лв. за доставена от дружеството топлинна енергия за период от 01.05.2021
г. до 30.04.2023г., както и за сумата 9, 44 лв., представляваща мораторна лихва за период от
15.09.2021 г. до 14.08.2024 г., върху главница в размер на 38,08 лв. за цена на извършена
услуга за дялово разпределение за период от 01.07.2021 г. до 30.04.2023 г., за които суми е
била издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 52044/2024 г., по описа на СРС, 151
състав.
Ищецът „Т..” ЕАД твърди да е налице облигационно отношение, възникнало с
ответницата, в качеството й на собственик на процесния имот, въз основа на договор за
продажба на топлинна енергия при Общи условия, чиито клаузи съгласно чл. 150 ЗЕ са
обвързали потребителите без да е необходимо изричното им приемане. Поддържа, че
съгласно тези Общи условия е доставил за процесния период на ответницата топлинна
енергия, като тя не е престирала насрещно – не е заплатила дължимата цена, формирана на
база прогнозни месечни вноски и изравнителни сметки, изготвени по реда за дялово
разпределение, както и дължимата стойност на услугата „Дялово разпределение“. Твърди, че
съгласно общите условия купувачът на топлинна енергия е длъжен да заплаща дължимата
цена в 45-дневен срок от изтичане на периода, за който се отнасят. Посочва, че съгласно
общите условия клиентите заплащат услугата „дялово разпределение“, извършвана от
избрания от тях търговец на продавача на топлинна енергия. Претендира установяване на
вземанията, за които е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 52044/2024 г., по описа
на СРС, 151 състав, както и разноските за производството.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответницата, с който
оспорва предявените искове. Твърди, че отчитането на ИРРО, изготвянето на изравнителната
сметка и издаването на общата фактура за тези периоди е настъпило след предвидения в ОУ
от 2016 г. 45-дневен срок за плащане – общата фактура за периода е издадена на 31.07.2022
г., а 45-дневният срок е изтекъл на 15.06.2022 г. и респективно 15.06.2023 г., (45 дни след
изтичане на периода, за който се отнася фактурата – 30.04.2022 г. и 30/04/2023 г.). С оглед на
1
това счита, че разпоредбата на чл. 33, ал. 4 от ОУ е неприложима в случая, поради което за
изпадането в забава е необходима покана, каквото не била изпратена. По отношение на
претендираната лихва върху главницата за дялово разпределение твърди, че не предвиден
срок за изпълнение, поради което е необходима покана, каквото отново не била изпратена.
Прави възражение за погасяване на претендираните задължения по давност.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 235 ГПК във връзка с посочените от страните доводи, намира за установено
от фактическа и правна страна следното:
По исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже
възникването на главен дълг, изпадането на ответницата в забава и размера на
обезщетението за забава.
При установяване на фактите, за които тежест носи ищецът, ответницата следва да
докаже, че е погасила претендираните вземания чрез плащане.
По възражението за давност в тежест на ищеца е да установи настъпването на
обстоятелства, обуславящи основание за спиране или прекъсване на погасителната давност
по смисъла на чл. 115 и чл. 116 ЗЗД.
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ, в редакцията, действаща през исковия период, всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост,
присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти
на топлинна енергия /респ. потребители на топлинна енергия съгласно предишната редакция
на закона/. Разпоредбата императивно урежда кой е страна по облигационното отношение с
топлопреносното предприятие, като меродавно е притежанието на вещно право върху имота
- собственост или вещно право на ползване, освен в случаите на наличие на сключен писмен
договор между страните. По делото не е спорно между страните, че ответницата е клиент на
топлинна енергия по отношение на процесния имот, като в хода на заповедното
производството тя е признала и заплатила претендираните от ищеца главници за топлинна
енергия и дялово разпределение. От приложените по делото съдебна спогодба и молба-
декларация също се установява, че именно ответницата е собственик на процесния
апартамент, като е поискала и на нейно име да бъде открита партида за заплащане на сумите
за реално потребената в него топлинна енергия. Не се спори и относно размера на
начислените суми за обезщетение за забава върху двете главници, а единствено относно това
дали такова обезщетение се дължи.
Съгласно чл. 32, ал. 1 от общите условия от 2016 г., приложими към процесния
период, месечната дължима сума за доставената топлинна енергия на клиент в СЕС, в която
дяловото разпределение се извършва по смисъла на чл. 71 от Наредба № 16-334/06.04.2007 г.
(т.е. с прогнозно, а не реално отчетено месечно количество топлинна енергия), се формира
въз основа на определеното за него прогнозно количество топлинна енергия и обявената за
периода цена, за която сума се издава ежемесечна фактура.
В чл. 32, ал. 3 от общите условия от 2016 г. е предвидено, че след отчитане на
средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки за отчетния
период се издават кредитни известия за стойността на фактурите по ал. 1 и фактура за
потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база
изравнителните сметки. Съгласно чл. 33, ал. 2 клиентите са длъжни да заплащат стойността
на тази фактура по чл. 32 ал. 3 за потребеното количество топлинна енергия за целия отчетен
период, в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят, а съгласно чл. 33, ал.
4 обезщетение за забава в размер на законната лихва се начисява само за задълженията по чл.
32, ал. 2 и ал. 3, ако не са заплатени в срока по ал. 2. Предвид изложеното и обстоятелството,
че главницата за топлинна енергия е била заплатена едва след образуване на заповедното
производство, то съдът намира, че претенцията на ищеца обезщетение за забава върху нея в
размер на законната лихва за сумата от 66, 18 лв. е основателна и следва да бъде уважена в
пълния предявен размер.
2
Възражението на ответника за погасяване по давност на претенцията за обезщетение
за забава в размер на законната лихва върху главницата за топлинна енергия се явява
неоснователно. Видно от приложеното по делото съобщение към фактура от 31.07.2022 г. (л.
27) срокът за заплащане на най-старото задължение за главница е бил 14.09.2022 г., а
обезщетението за забава се претендира, считано от 15.09.2022 г. Заявлението за издаване на
заповед за изпълнение е подадено на 27.08.2024 г., поради което няма изтекъл период от
повече от три години, през които да има изтекла кратка тригодишна погасителна давност.
По отношение на цената за услугата дялово разпределение липсва предвиден срок за
плащане от страна на потребителя на топлинна енергия, поради което длъжникът изпада в
забава след покана – арг. чл. 84, ал. 2 ЗЗД. По делото не са представени доказателства за
отправена покана от кредитора за плащане на това задължение от дата, предхождаща
подаването на исковата молба. Следователно претенцията за обезщетение за забава в размер
на законната лихва върху главницата за дялово разпределение в размер на 9, 44 лв.следва да
бъде изцяло отхвърлена.
По разноските:
В съответствие със задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно
решение № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 12, съдът следва да се произнесе и по
разпределението на отговорността за разноски в заповедното и исковото производство. В
заповедното производство претендира останали непогасени разноски в размер на 3, 99 лв. за
държавна такса, а в исковото производство – разноски в общ размер от 146, 01 лв., от които
46, 01 лв. държавна такса и 100 лв. юрисконсултско възнаграждение. Съразмерно с
уважената част от исковете, в негова полза следва да бъдат присъдени разноски за
заповедното производство в размер на 3, 49 лв. и разноски за исковото производство в
размер на 127, 78 лв.
В полза на процесуалния представител на ответника на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв.
следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение за исковото производство в размер на
37, 45 лв., съразмерно с отхвърлената част от исковете, от общо определеното адвокатско
възнаграждение в размер на 300 лв. по следните съображения. С Решение от 28.07.2016 г. по
дело C-57/2015 Съдът на ЕС дава принципни тълкувания и разяснения относно
приложението на института на съдебните разноски в светлината на правото на ЕС. В пар. 21
е посочено, че член 14 от Директива 2004/48 прогласява принципа, че направените от
спечелилата делото страна разумни и пропорционални съдебни разноски по принцип се
поемат от загубилата делото страна, освен ако това е недопустимо поради съображения за
справедливост. В пар. 23 и 24 изрично е посочено, че от съображение 17 от Директива
2004/48 се установява, че предвидените в нея мерки, процедури и средства за защита следва
да се определят във всеки случай по такъв начин, че да отчитат надлежно специфичните
особености на случая, при все това член 14 от Директива 2004/48 налага на държавите
членки да гарантират възстановяването единствено на "разумни" съдебни разноски.
Правната уредба следва да цели да гарантира разумния характер на подлежащите на
възстановяване разноски, като се вземат предвид фактори като предмета на спора, неговата
цена или труда, които следва да понесе загубилата делото страна, трябва да бъдат
"пропорционални". Въпросът дали тези разноски са пропорционални обаче не би могъл да се
преценява отделно от разноските, които спечелилата/загубилата делото страна действително
е понесла. Съответстваща на правото на ЕС е уредба, която допуска съдът да може във всеки
случай, в който прилагането на общия режим в областта на съдебните разноски би довело до
резултат, който се счита за несправедлив, да се отклони по изключение от този режим. В
Решение от 23.11.2017 г. по съединени дела C-427/16 и C-428/16 Съдът на ЕС, излагайки
сходни съображения, достига до крайния извод, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с
член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба като
разглежданата в главните производства, съгласно която, от една страна, адвокатът и
неговият клиент не могат — под страх от дисциплинарно производство срещу адвоката —
да договорят възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с наредба,
приета от професионална организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет
3
(България), и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в
по-нисък от минималния размер, би могла да ограничи конкуренцията в рамките на
вътрешния пазар по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС.
В настоящия случай съдът следва да се съобрази именно с горецитираната практика
на СЕС, която има превес над националната такава, като в полза на процесуалния
представител на ответника бъдат присъдени разумни, пропорционални и справедливи
разноски за адвокатско възнаграждение. При определяне на размера им съдът намира, че
следва да съобрази наличните обективни фактори, че делото не се отличава с процесуални
усложнения, както и реално извършените действия от процесуалния представител.
Производството по делото се е развило в минимални рамки. Не без значение е
обстоятелството, че делото касае потребителски спор по т. н. масови дела във връзка с
претендирани вземания от топлофикационно дружество. Тоест, делото не се отличава с
никаква фактическа и правна сложност.
Така мотивиран, Софийски районен съд
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените по реда на чл. 422 ГПК
установителни искове, че Ю. М. Б., ЕГН **********, с адрес: гр. София, жк „Х..“, бл.., вх. В,
ет. 5, ап., дължи на „Т..“ ЕАД, ЕИК .., със седалище и адрес на управление: гр.София,
ул.”Я..” № ... на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 150 ЗЕ, сумата от 66, 18 лв.,
представляваща мораторна лихва за период от 15.09.2022 г. до 14.08.2024 г. върху главница в
размер на 360,47 лв. за доставена от дружеството топлинна енергия за период от 01.05.2021
г. до 30.04.2023г. до недвижим имот, находящ се в гр. София, жк „Х..“, бл.., вх. В, ет. 5, ап.,
абонатен номер ....., за която сума е била издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. №
52044/2024 г., по описа на СРС, 151 състав като ОТХВЪРЛЯ иска за сумата 9, 44 лв.,
представляваща мораторна лихва за период от 15.09.2021 г. до 14.08.2024 г., върху главница
в размер на 38,08 лв. за цена на извършена услуга за дялово разпределение за период от
01.07.2021 г. до 30.04.2023 г.
ОСЪЖДА Ю. М. Б., ЕГН **********, с адрес: гр. София, жк „Х..“, бл.., вх. В, ет. 5,
ап., да заплати на Т..“ ЕАД, ЕИК .., със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.”Я..”
№ ... на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски за заповедното производство в размер на 3, 49
лв. и разноски за исковото производство в размер на 127, 78 лв., съразмерно с уважената
част от предявените срещу нея искове.
ОСЪЖДА Т..“ ЕАД, ЕИК .., със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.”Я..”
№ ... да заплати на адвокат М. Л. Л., ЕГН **********, с адрес на упражняване на дейността:
гр. София, ул. „Г...“ №...., ет. 2, на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. сумата от 37, 45 лв.,
представляваща адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ на
ответника, съразмерно с отхвърлената част от предявените искове.
Решението е поставено при участието на третото лице помагач на страна на ищеца –
“Т...“ ЕООД.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4