№ 510
гр. Варна, 08.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ ТО, в публично заседание на
девети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Цвета П.
Членове:Пламен Ат. Атанасов
Деница Добрева
при участието на секретаря Христина Здр. А.
като разгледа докладваното от Цвета П. Въззивно гражданско дело №
20253100500442 по описа за 2025 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.259 и сл. от ГПК.
С решение № 4163/20.11.2024 год., постановено по гр.д. № 2748/2024
год., ВРС – 9 състав е приел за установено, на основание чл. 439 от ГПК, в
отношенията между страните, че И. П. В., ЕГН ********** НЕ ДЪЛЖИ на
„Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД, ЕИК ********* сумите, както
следва: 1./ 233.11 лева, представляваща главница по договор за кредит, ведно
със законната лихва, която към настоящия момент възлиза на 275.51 лева за
периода от 10.10.2012 г. до 26.02.2024 г. 2./ 30.22 лева, представляваща
мораторна лихва, начислена за периода от 11.05.2009 г. до 06.01.2013 г.; 3./
125.00 лева, представляваща сторените в заповедното производство разноски
за заплатена държавна такса и юрисконсултско възнаграждение, за които суми
са издадени заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК
и изпълнителен лист по ч. гр. д. № 15396 по описа за 2012 г. на РС-Варна, и
въз основа на които е образувано изп. дело № 135 по описа за 2024 г. на ЧСИ
Николай Георгиев, вписан в КЧСИ под рег. № 716, с район на действие ОС-
Варна, поради погасяването им по давност.
Недоволен от горното е останал ответника, който с въззивна жалба вх.
№ 99745/10.12.2024 год. обжалва постановеното решение с оплакванията за
неговата неправилност поради противоречието му с материалния и
процесуалния закон, както и поради неговата незаконосъобразност.
Конкретните оплаквания са свързани на основния извод на съда за изтекла в
периода от 22.03.2015 до 22.03.2020 година давност и липсата на прекъсване
на същата. Позовава се на ТР № 3/2020 год. по тълк.дело № 3/2020 год. на
ОСГТК на ВКС, като излага, че съгласно постановките му, давността в
1
конкретния случай е започнала да тече от 26.06.2015 год., като с последващите
действия през 2017, 2018, 2019, 2020 и 2021 год. са извършени действия, годни
по естеството си да прекъснат давността. Като се позовава на извършените по
изпълнителното дело действия цитира относима съдебна практика. Излага, че
наложените запори са вдигнати с прекратяване на изпълнителното дело №
584/2013 год. с постановление от 20.02.2024 год., от когато е започнала да тече
нова погасителна давност и което прекратяване поради перемция не е
относимо към валидността на извършени предходно изпълнителни действия,
съгласно ТР № 2/2023 год., на ОСГТК на ВКС. Настоява за отмяна на
постановеното решение и отхвърляне на предявения иск, ведно с присъждане
на разноски.
В срока по чл.263 ГПК, насрещната страна депозира писмен отговор, с
който оспорва въззивната жалба. Черпейки мотиви от ТР № 3/2020 год. и
липсата на ангажирани доказателства за предприети в периода 22.03.2015-
22.03.2020 год. действия намира иска за основателен. Моли за потвърждаване
на съдебното решение.
В открито съдебно заседание не се явява представител на въззивника. С
писмена молба, депозирана преди заседанието, същият поддържа жалбата си и
отправеното в нея искане за отмяна на атакуваното първоинстанционно
решение. Претендира присъждането на разноски и релевира възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител
на въззиваемата страна.
Въззиваемата страна, чрез надлежно упълномощен адвокат, оспорва
въззивната жалба, моли за потвърждаването на обжалваното решение и за
присъждането на деловодни разноски.
Съдът, след съвкупна преценка на събраните по делото
доказателства, заедно и поотделно, и по вътрешно убеждение, приема за
установено следното от фактическа и правна страна:
съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част.
Решението на първоинстанционния съд е действително и допустимо.
По отношение на неправилността на първоинстанционния акт, съгласно
чл. 269, ал. 1, изр. 2 от ГПК въззивният съд е ограничен от посочените в
жалбата оплаквания.
Производството пред Варненски районен съд е образувано по предявени
от ищцата, настояща въззиваема страна, И. П. В. срещу ответника, настоящ
въззивник, „Агенция за събиране на вземанията” ЕАД отрицателни
установителни искове за приемането за установено, че ищцата не дължи на
ответника следните суми: 1. 233.11 лв. - главница по договор за кредит, ведно
със законната, лихва, която за периода 10.10.2012 год. - 26.02.2024 год.
възлиза на 275,51 лв.; 2. 30,22 лв., представляваща мораторна лихва,
начислена за периода от 11.05.2009 год. - 06.01.2013 год.; 3. 125,00 лв. -
сторени в заповедното производство разноски за заплатена държавна такса и
юрисконсултско възнаграждение, за които суми са издадени заповед за
2
незабавно изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК и изпълнителен
лист по ч. гр. д. № 15396/2012 год. на ВРС, и въз основа на които е образувано
ИД № 135/2024 год. на ЧСИ, рег. № 716 в КЧСИ, поради погасяването по
давност на правото на принудителното им събиране, на основание чл. 439
ГПК.
За уважаването на исковете, ищцата следва да докаже наличието на
правопогасяващи факти, настъпили след приключването на съдебното дирене
в производството по което е издадено изпълнителното основание – датата на
настъпване на изискуемостта на задълженията и изтичането на предвидения в
закона давностен срок.
Съответно, за отхвърлянето на исковете, в тежест на ответника е
доказването на правоизключващите му възражения, свързани с
предприемането на действия, водещи до спирането и/или прекъсването на
давностния срок.
С оглед правилно установената от първоинстанционния съд фактическа
обстановка по спора и предвид обстоятелството, че същият има
преимуществено правен характер, на основание чл. 272 ГПК съдът препраща
към мотивите на Решение № 4163/20.11.2024 год., постановено по гр. д. №
2748/2024 г. по описа на ВРС в тази им част.
От правна страна настоящият състав съобразява, че съгласно чл. 439
ГПК принудителното събиране на вземания на длъжника може да бъде
оспорвано по исков ред само на база факти, настъпили след приключването на
съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното
основание.
В настоящия случай, както правилно е приел първоинстанционния съд,
процесните вземания са установени посредством влязла в сила на 11.07.2013
год. заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по
чл. 417 ГПК от 24.10.2012 год., издадена по ч. гр. д. № 15396/2012 год. на ВРС.
По тази причина приложимият в настоящия случай давностен срок съгласно
чл. 117, ал. 2 ЗЗД е пет години, доколкото влязлата в сила заповед за
изпълнение има силата на окончателно съдебно решение. Имайки предвид, че
именно на тази дата - 11.07.2013 год. вземанията на ответника са станали
изискуеми, то с оглед разпоредбата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД, в този момент е
поставено началото на течението на давностния срок.
Според чл. 116, б. „в” ЗЗД давността се прекъсва с предприемането на
действия по принудително изпълнение. В тази връзка, за правилното
приложение на материалния закон, от значение е анализът на относимата
тълкувателна практика на върховната инстанция в страната.
Съгласно ППВС № 3/18.11.1980 год. погасителна давност не тече докато
трае изпълнителният процес относно принудителното осъществяване на
вземането. Това разбиране, произтичащо от съществувалите задължения на
органите по принудително изпълнение да провеждат служебно
принудителното изпълнение до удовлетворяване на вземанията на
3
социалистическата държава и на социалистическите организации като
кредитори, е изоставено с приемането му за изгубило сила с т. 10 от ТР №
2/26.06.2015 год. по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. С въпросният
тълкувателен акт се приема, че в изпълнителното производство давността не
спира да тече, защото кредиторът може да избере дали да действа (да иска
нови изпълнителни способи, тъй като все още не е удовлетворен), или да не
действа (да не иска нови изпълнителни способи), а също и че давността се
прекъсва многократно – с предприемането на всеки отделен изпълнителен
способ и с извършването на всяко изпълнително действие, което го изгражда.
Прието е и че искането да бъде приложен определен изпълнителен способ
(независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е
предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от
взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ) също прекъсва давността, защото
съдебният изпълнител е длъжен да го приложи. Във въпросното тълкувателно
решение ВКС неизчерпателно изброява изпълнителните действия, годни да
прекъснат давността и онези, които нямат този ефект.
Отчитайки, че ТР № 2/26.06.2015 год. по тълк. дело № 2/2013 г. на
ОСГТК на ВКС е постановено на 26.06.2015 год., то с ТР 3/28.03.2023 год. по
тълк. дело № 3/2020 год. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че докато е траел
изпълнителният процес относно вземанията по образувани преди обявяването
на ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС,
изпълнителни дела, давност за тези вземания не е текла. За тях давността е
започнала да тече от 26.06.2015 год., от когато е обявено за загубило сила
ППВС № 3/ 1980 г. До този извод ВКС достига, отчитайки, че в правната
теория се приема, че задължителните тълкувателни актове не съставляват
правила за поведение, а само изясняват действителното съдържание на правна
норма, по чието прилагане има противоречия или неясноти. Разяснява се
също, че съдържанието на тълкуваната разпоредба е било такова, каквото е
изяснено със задължителното тълкуване, още от момента на приемането й.
Така се обосновава ретроактивното действие на даденото задължително
тълкуване. Посочва обаче, че разрешението не може да е същото тогава,
когато /без законите, предмет на тълкуване, да са отменени или съществено
изменени/ задължителното тълкуване бъде изрично обявено за загубило сила с
нов тълкувателен акт, който дава различно тълкуване. В този случай, до
обявяването на задължителен тълкувателен акт с последващ такъв за загубил
сила, обективираното в него тълкуване не може да бъде пренебрегнато по
съображения, че има съществена промяна в обществените условия. Затова се
приема, че последващите тълкувателни решения нямат, подобно на
първоначалните, обратно действие, а започват да се прилагат от момента, в
който са постановени и обявени по съответния ред.
Имайки предвид, че съгласно чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК изпълнителното
производство се прекратява, когато взискателят не е поискал извършването на
изпълнителни действия в продължение на 2 години – така нареченото
перемиране на производството, а в доктрината и практиката, включително и
4
тълкувателната такава – мотивите на т. 10 от № 2/26.06.2015 год. по тълк. дело
№ 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, се счита, че прекратяването настъпва по силата
на закона, и постановлението на съдебния изпълнител има само декларативно
действие, то се е породил въпросът дали изпълнителни действия, предприети
след прекратяването на производството в хипотезата на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК
прекъсват давността или не.
Отговорът му е даден в т. 3 от ТР № 2/04.07.2024 год. по тълк. дело №
2/2023 год. на ОСГТК на ВКС, с което е прието, че погасителната давност се
прекъсва от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, което е
било прекратено по силата на закона в хипотезата на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК.
В последният тълкувателен акт е изяснено, че перемпцията и давността
са различни правни институти, с различни правни последици.
Докато давността е такъв на материалното право, установен в интерес
на правната сигурност с цел да стимулира кредитора да не бездейства и
своевременно да упражнява субективните си права, да иска принудително
изпълнение на своите притезания, когато разполага с изпълнително основание
и вземането му не е удовлетворено доброволно от неговия длъжник, както и
да поддържа висящността на изпълнителния процес със своята активност.
От друга страна, перемпцията е процесуален институт, при който
санкцията засяга конкретното процесуално правоотношение, но не и
публичното субективно право на кредитора да иска принудително
изпълнение, нито кореспондиращото правомощие на съдебния изпълнител
като орган по принудителното изпълнение, който от своя страна дължи
подчинение на изпълнителния титул.
Изрично е изложено и че погасителната давност е материалноправна
санкция за бездействието на кредитора при упражняване на неговите
субективни права. С искането, отправено до съдебния изпълнител да приложи
изпълнителен способ по вече перемирано дело, кредиторът не бездейства.
Напротив, активността му е достатъчна да прекъсне давността, защото той не
може да извърши сам изпълнителното действие. Задължението за действие е
на съдебния изпълнител. Образуването на изпълнително дело е правно
административен почин на органа и негово задължение, като неговото
изпълнение или неизпълнение не е обуславящо за ефекта от действията на
кредитора.
С оглед така изясненото съдържание на относимите материалноправни и
процесуални норми и тяхното темпорално значение, се налага изводът, че с
образуването на ИД № 584/2013 год. по описа на ЧСИ рег. № 716 в КСЧИ на
22.03.2013 год. давността за събирането на кредиторовите вземания е спряла
да тече на основание чл. 115, б. „ж” ЗЗД. След този момент, до
конституирането на ответника като взискател по изпълнителното дело на
основание чл. 429 ГПК, в хода на производството не са предприемани никакви
изпълнителни действия по смисъла на чл. 116, б. „в” ЗЗД, съобразявайки
указанията на ВКС, дадени в мотивите към т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 год. по
5
тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съдебният изпълнител е извършил
единствено справки за гражданското и имуществено състояние на
длъжницата, изпратил е съобщение по чл. 191, ал. 3 ДОПК до НАП, а до
длъжницата - ПДИ. Първоначалният кредитор не отправя до съдебния
изпълнител и последваща молба за предприемане на други действия за
удовлетворяване на вземанията му. В този смисъл, на основание чл. 433, ал. 1,
т. 8 ГПК, приложима и в хода на ИД № 584/2013 год. на ЧСИ рег. № 716 в
КЧСИ, то е прекратено с изтичането на две години от неговото иницииране -
т.е. на 22.03.2015 год.
С прекратяването на изпълнителното производство, доколкото до
26.06.2015 год. относими са били постановките на ППВС 3/18.11.1980 год., е
започнала да тече пет годишната погасителна давност, която, при бездействие
на кредитора, би изтекла на 22.03.2020 год. В конкретния случай и след
приемането за изгубило сила на ППВС 3/18.11.1980 год. с т. 10 от ТР №
2/26.06.2015 год. по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК, давностният срок е
продължил да тече. Ирелевантно в този смисъл се явява неправилното
становище на въззивника, че давността е започнала да тече от 26.06.2015 год.
Противно на приетото от първоинстанционния съд обаче и поддържано
от въззиваемата страна в отговора на въззивната жалба, давностният срок е
бил валидно прекъснат с искането на новоконституирания взискател, настоящ
въззивник, от 23.08.2017 год. за налагане на запор на банковите сметки на
въззиваемата длъжница. От този момента е започнала да тече нова
петгодишна давност, прекъсвана последващо с поредица от изпълнителни
действия /напр. 15.05.2018 год., когато е постъпила молба от взискателя-
ответник за извършване на справка в НОИ за актуален работодател и при
наличие на такъв за налагане на запор върху вземането на длъжника за
трудово възнаграждение, 13.09.2019 год, когато по делото е постъпила молба
от взискателя-ответник за извършване на справка в НАП за наличието на
работодател, движими и недвижими вещи и при наличие на такива за налагане
на запор върху вземането на длъжника за трудово възнаграждение и
движимите му вещи, както и за налагане на възбрана върху притежаваните от
длъжника недвижими имоти, 22.11.2021 год., когато е постъпила поредната
молба за извършване на актуална справка в БНБ и налагане на запор върху
вземанията на длъжника за суми по банкови сметки, открити на негово име,
11.08.2022 год., когато по изп. дело е постъпила нова молба от взискателя за
налагане на запор върху трудовото възнаграждение на длъжника/.
Изхождайки от постановките на т. 3 на ТР № 2/04.07.2024 год. по тълк. дело
№ 2/2023 год. на ОСГТК на ВКС, то ирелевантен е фактът, че първото
цитирано искането от 23.08.2017 год. е било направено след перемирането на
производството на 22.03.2015 год. С оглед същността на института на
перемпцията и давността, то след прекратяването с нарочно постановление на
съдебния изпълнител от 16.02.2024 год. на ИД № 584/2013 год. и образуването
на ИД № 135/2024 год. на същия съдебен изпълнител по искане на въззивника
кредитор с цел принудителното събиране на вземанията по същия
6
изпълнителен титул, кредиторът е сторил необходимото за продължаване на
действията, необходими за удовлетворяване на вземането му.
В този смисъл, правото на принудително събиране на вземанията на
въззивника по принудителен ред не е погасено по давност поради което и
предявените срещу него искове с правно основание чл. 439 ГПК се явяват
неоснователни. Достигайки до противоположен правен извод, Варненски
районен съд е постановил неправилен съдебен акт, който следва да бъде
отменен изцяло.
Това само по себе си налага отмяна на решението, допълнено с
Определение № 14572/23.12.2024 год. по гр. д. № 2748/2024 год. на ВРС, и в
частта за разноските, доколкото такива се следват само в полза на ответника,
съобразно цялостното отхвърляне на исковете, на основание чл.78, ал. 3 ГПК.
За първоинстанционното производство, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК
вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ, в полза на
ответника следва да бъде определено и присъдено юрисконсултско
възнаграждение от 100 лв. Това е размерът на възнаграждението, който се
следва и за въззивното производство. Искането на въззивника за присъждане
на юриконсултско възнаграждение от 350 лв. се явява неоснователно, с оглед
по-ниската правната сложност на делото, предпоставена от разясненията,
дадени от върховната инстанция по спорните в производството въпроси и
поради липсата на завишена фактическа сложност на делото. За въззивното
производство, въззивникът е заплатил и държавна такса от 75 лв., която също
следва да му бъде присъдена.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ изцяло Решение № 4163/20.11.2024 год. постановено по гр. д.
№ 2748/2024 год. по описа на Варненски районен съд, 9-ти състав, допълнено
в частта за разноските с Определение № 14572/23.12.2024 год., постановено
по същото дело КАТО ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска на И. П. В., ЕГН ********** от гр.Варна, бул.“***
срещу „Агенция за събиране на вземанията” ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр.София, бул.“Петър Дертлиев“ 25 за
приемане на установено, че същата не дължи на ответника сума в размер на
663.84 лева, от които:
1. 233.11 лв. - главница по договор за кредит, ведно със законната, лихва,
която за периода 10.10.2012 год. - 26.02.2024 год. възлиза на 275,51 лв.;
2. 30,22 лв., представляваща мораторна лихва, начислена за периода от
11.05.2009 год. - 06.01.2013 год.;
3. 125,00 лв. - сторени в заповедното производство разноски за заплатена
държавна такса и юрисконсултско възнаграждение,
7
за които суми са издадени заповед за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист по ч.
гр. д. № 15396/2012 год. по описа на Варненски районен съд, и въз основа на
които е образувано ИД № 135/2024 год. на ЧСИ, рег. № 716 в КЧСИ, на
основание чл. 439 ГПК.
ОСЪЖДА И. П. В., ЕГН ********** от гр.Варна, бул.“*** да заплати на
„Агенция за събиране на вземанията” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр.София, бул.“Петър Дертлиев“ 25 сумата от 275 лв.,
представляваща общ размер на сторените от „Агенция за събиране на
вземанията” ЕАД разноски в първоинстанционното и въззивното
производство съдебно-деловодни разноски, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
Решението не подлежи на касационно обжалване по аргумент от чл. 280,
ал. 3, т. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8