РЕШЕНИЕ
№ 1012
гр. Стара Загора, 13.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, VII-МИ ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети октомври през две хиляди
двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Свилен Жеков
при участието на секретаря Маргарита Огн. Николова
като разгледа докладваното от Свилен Жеков Гражданско дело №
20255530102317 по описа за 2025 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 103 - 257 от Гражданския процесуален
кодекс /ГПК/.
Предявени са обективно евентуално съединени установителни искове
както следва: с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 146, ал. 1
ЗЗП и чл. 22 ЗПК /установителен иск за нищожност/ за прогласяване
недействителността на договор за потребителски кредит № ********/******
г. към искане № ***** като нарушаващ разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т.
10 и чл. 19, ал. 4 ЗПК /в евентуалност претендира за нищожни следните
клаузи: чл. 3, ал. 7 от договор за потребителски кредит № ********/****** г.
към искане № ***** и чл. 11 от договор за потребителски кредит №
********/****** г. към искане № *****.
Ищцата А. С. Х. твърди, че между нея и „СИТИ КЕШ“ ООД бил сключен
Договор за потребителски кредит №******** към искане №***** от ******
година. По силата на този договор, последният е следвало да предостави
заемни средства в размер на 1000,00 лева /хиляда лева/. Съгласно чл.3.7. от
1
Договора - годишният лихвен процент на заема бил 50 %, а годишният
процент на разходите е 65,65 %. Уговорени били срок и начин на плащане е в
17 седмични вноски, посочени в погасителен план към договора. По
процесния договор за кредит, ищцата плащала своите погасителни вноски до
момент, в който е било посилно за нея. След това преустановила
обслужването на кредита. По нейни данни е платила сума в размер по-голям
от главницата на кредита, но поради обстоятелството, че не пази всички
платежни бележки не може да конкретизира точно колко. Въпреки това, към
днешна дата дружеството ответник продължавало да претендира от нея
дължими суми по неустойка, такси и възнаградителна лихва. Това е така,
защото действително приложеният в кредитното правоотношение годишен
процент на разходите бил различен от този, който е посочен в договора. Това е
така, защото съгласно договора се дължала „неустойка“ по смисъла на чл.11 от
Договора в случай, че не предостави в тридневен срок от подписване на
съглашението поръчител или банкова гаранция. Кредитодателят, залагайки
като клауза на чл.11 в договора за потребителски кредит всъщност цели
заблуда на потребителя и свръхпечалба за себе си. Ответникът в настоящото
производство, използвайки заблуждаваща търговска практика създавал
неравноправност, която благоприятства Кредитодателя и уврежда
Кредитополучателя. Съгласно чл.5, ал.2 от договора за потребителски кредит,
ищцата е следвало да предостави в срок от 3 /три/ дни обезпечение, на което
обезпечение да бъде извършена предварителна проверка от страна на
Кредитора и едва след нея, и след като отговаря на посочените от кредитора
условия, да приеме банковата гаранция или сключи договор за поръчителство
във връзка с процесния договор за заем или в противен случай, съгласно чл.11,
се дължала неустойка в размер на 426,34 лева, която неустойка се дължи
пропорционално към всяка вноска по кредита и е отразена в погасителния
план и представлява неразделна част от договора. В чл. 5 от договора били
посочени условията, които задължително трябвало да изпълни ищцата, за да
не се дължи неустойка. Уговореното възнаграждение под формата на
„неустойка“ било разход по кредита, който следвало да бъде включен при
изчисляването на ГПР - индикаторът за общото оскъпяване на кредита, по
смисъла на чл.19, ал.1 и 2 ЗПК. Поради невключването на това
възнаграждение в посочения от потребителския договор размер на ГПР,
последният не съответствал на действително прилагания такъв от кредитора в
2
кредитното правоотношение. Посочването в Договора на размер на ГПР,
който не е реално прилагания в отношенията между страните представлявало
„заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 ЗЗП.
Изложената теза се потвърждава и от разпоредбата на чл. 68г ЗЗП и чл. 68д от
същия закон. Така в чл.5 от Договора било уговорено заемът да бъде
обезпечен с банкова гаранция или поръчителство, отговарящи на конкретни
условия. В случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя на
критериите, визирани в същия чл.5, кредитополучателят дължал „неустойка“
от договора на кредитора в размер на 426,34 лева, която се начислявала
пропорционално към всяка вноска по кредита. Тоест се кумулирала месечната
вноска за „неустойка“, с която неустойка падежното вземане нараствало
значително. В заключение, посоченият лихвен процент в договора от 50 % не
отговарял на действително приложения лихвен процент, тъй като уговорената
„неустойка“ представлява добавък към договорната лихва и не е добавена в
ГПР като разход по кредита, въпреки че несъмнено е такъв. При евентуалност
твърди, че договорната лихва противоречала на добрите нрави по смисъла на
чл.26 ЗЗД, съ що при евентуалност твърди, че уговорената неустойка в чл.11
от процесния Договор за потребителски кредит №******** към искане
№***** от ****** година била нищожна. Последната била уговорена в по-
голям размер от размера на отпуснатата по договора главница, като по
никакъв начин уговорената неустойка не обезщетявала кредитора за
претърпените от него вреди, нито служела за обезпечение на задължението по
договора за кредит, а още по-малко го санкционирала, предвид факта, че
нямало увреждащо действие за кредитора към момента на реализиране на
фактическия състав по въпросната клауза. Процесната неустойка била
неравноправна по смисъла на чл.145 ЗЗП и съответно е нищожна на
основание чл.146 Закона за защита на потребителите. Потребителят не е могъл
да влияе върху съдържанието й, тъй като е предварително изготвена от
дружеството - кредитор и съответно не е индивидуално уговорена. Моли съда
да постанови решение, с което да признае за установено, че Договор за
потребителски кредит №******** към искане №***** от ****** г., сключен
между „СИТИ КЕШ“ ООД, и А. С. Х., е недействителен, при евентуалност са
нищожни следните клаузи - чл.3, ал.7 от Договор за потребителски кредит
№******** към искане №***** от ****** г. и чл.11 от Договор за
потребителски кредит №******** към искане №***** от ******г.
3
В срока по чл.131, ал.1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
ответника, като е заел становище за неоснователност на иска. Не била налице
недействителност по смисъла на ЗПК. Противно на твърдението в исковата
молба, по отношение на формирането на годишния процент на разходите
/ГПР/ били спазени всички, закрепени в чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК изисквания.
Както в договора за потребителски кредит, така и в издадения стандартен
европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски
кредити ясно било посочено какъв е размерът на ГПР и по какъв начин се
формира същият, а именно от посочените в разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК
компоненти. Съгласно чл.19, ал.4 ЗПК „ГПР не можел да бъде по-висок от 5
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и валута,
определена с Постановление на МС на РБ.“ При нормативно определен лимит
на ГПР към датата на сключване на договора от 67,65% и ГПР определен в
процесния договор в размер на 65,65%, било видно, че в случая годишният
процент на разходите не надхвърлял пет пъти размера на законната лихва за
забава, поради което не било налице нарушение на чл.19, ал.4 ЗПК.
Уговорената неустойка не била и не следвало да бъде включвана в ГПР.
Кредитодателят бил длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на
сключване на договора. От своя страна, неустойката била проявление на
свободата на договаряне между страните, като в настоящия случай била
уговорена като плащане, в случай че кредитополучателят не осигури
обезпечение на главното вземане на кредитодателя след сключване на
договора. Изхождайки от волята на страните и от закона, ставало ясно, че е
изначално невъзможно уговорената неустойка да бъде включена в ГПР. ГПР
бил сбор от разходите, които представляват цената за предоставената на
потребителя услуга. За да бъдело информирано решението на
кредитополучателя, то същият следвало да е наясно предварително за размера
на тази цена. Именно поради това законодателят е установил императивното
задължение за институциите, предоставящи заеми и кредити по занаят да
посочват сбора и компонентите на ГПР. Разходите, които се включвали в ГПР
били такива, с които кредиторът е бил наясно към датата на сключване на
договора. В настоящия случай неустойката била индивидуално договорена
между страните, като клаузата била напълно ясна и разбираема - такава би
била дължима след сключване на договора и само в случай че
заемополучателят не предложи обезпечение на задължението си. Т.е. към
4
датата на сключване на договора кредиторът не е знаел дали ще възникне
основание за плащане на неустоечната сума. Неустойката била уговорена като
фиксирана сума и изцяло в полза на потребителя е разсрочена на вноски,
които може да изплати заедно със съответната част за главница и лихва на
всеки падеж. Търговецът е внесъл достатъчно яснота по този въпрос, като в
погасителния план към договора, е посочена възможната вноска за неустойка
за целия период на погасяване. Обстоятелството, че тя се дължала само при
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение било посочено
изрично в плана за погасяване, като в 6-та и 7-ма колона от него с знак „*“ и
съответната бележка след плана е посочено, че тези суми ще бъдат дължими
само при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение по
кредита. Неверни били твърденията, че неустойката представлявала
„прикрита възнаградителната лихва“. По отношение на действителността на
лихвата по договора сочи, че клаузата, с която била определена и
приложимата лихва по кредита била индивидуално уговорена и съставена на
ясен и разбираем език. Нещо повече, ясно изразеният размер на лихвения
разход върху предоставената сума не изисквал преценка за неравноправен
характер на договорната клауза, тъй като бил част от основния предмет на
договора. Възнаградителната лихва е възнаграждение/цена, която се дължала
за ползването за определено време на предоставени от страна на
заемодателя/кредитодателя по договор парична сума или други заместими
вещи. В настоящия случай лихвата по кредита била фиксирано уговорена за
целия срок на договора. Между страните било уговорено, че договорената
лихва ще се разпределя във всяка една от вноските по кредита, а няма да се
заплаща на кредитодателя еднократно в пълен размер. Твърденията, че
уговореният фиксиран лихвен процент по договора бил в противоречие с
добрите нрави, тъй като надвишавал три пъти размера на законната лихва
били неправилни и необосновани. Възнаградителната лихва била част от ГПР,
в същото време в закона е установен максималният размер на ГПР, който към
датата на сключване на договора 67,65%. От това следва, че максималният
възможен размер на договорната лихва бил нормативно регулиран, макар и
опосредено. Изложеното оборвало и твърдението за заблуждаваща търговска
практика от страна на кредитодателя, в сочения от ищеца смисъл. ГПР бил
ясно посочен в договора, неустойката не била част от него и това
недвусмислено било уговорено между страните. От договора и от
5
Стандартния европейски формуляр било видно, че преди сключването и при
подписването му кредитополучателят е бил наясно, че ГПР не включвал
неустойката и, че последната ще се дължала, ако не се предостави обезпечение
на кредита. Текстовете на процесния договор не съдържали никаква заблуда
относно размера на ГПР и оспорената клауза - потребителят е бил наясно още
преди сключването на договора, че освен главница и лихва, ако не обезпечи
кредита ще дължи и неустойка. При така формулираните клаузи и от
съдържанието на договора ставало ясно, че още към момента на сключването
му потребителят бил уведомен за всички възможни суми, с които би могъл да
се задължи към кредитодателя при всички възможни хипотези на развитие на
отношенията им. Освен това уговорената такса в чл.10 от договора не
представлявала такса за управление на кредита, предвид обстоятелството, че
същата била уговорена между страните само в случай на забава на
кредитополучателя. Изложеното оборвало и твърдението за заблуждаваща
търговска практика от страна на кредитодателя, в сочения от ищеца смисъл.
ГПР бил ясно посочен в договора, неустойката не била част от него и това
недвусмислено било уговорено между страните. Гореизложеното
обосновавало и действителност на самата клауза за неустойка по смисъла на
ЗПК. Неоснователни били аргументите за нищожност поради липса на
направена проверка на кредитоспособността на потребителя. Такава проверка
била извършена при отправяне на искането за отпускане на кредит от страна
на кредитополучателя. Нещо повече, ЗПК предвиждал единствено
административнонаказателна отговорност за кредитодател, който не е
извършил такава проверка на кредитополучателите си. Последица от липсата
й не можело да бъде нищожност на клауза, с която се уговаря неустойка.
Оспорената неустойка била действителна. Съгласно чл.11, т.18 ЗПК
предоставянето на обезпечения при потребителското кредитиране била
съобразена със закона практика, която не водела задължително до
неравновесие в правата и задълженията на страните. Кредитополучателят е
разполагал с цели 14 /четиринадесет/ дни, в които да упражни правото си на
отказ от договора по реда на чл.29 ЗПК, информация за което е получил още
със Стандартния европейски формуляр, без да е обвързан по никакъв начин от
оспорената в настоящото дело неустойка, както и без никакви други
отрицателни последици - заплащане на обезщетения или такси. Не на
последно място, следвало да се отбележи, че условията за предоставяне на
6
обезпечение били напълно изпълними, разумни и адекватни на
икономическата обстановка в страната, предвид това не би следвало да
представляват трудност за кредитополучателя. Не била налице и
неравноправност по ЗЗП. В случая не била налице нито една от хипотезите на
чл.143 ЗЗП, като едновременно с това клаузите били уговорени индивидуално
с потребителя, същите били ясно и точно описани, като давали на потребителя
яснота и предвидимост за всички аспекти на финансовото му задължение към
търговеца. Тази яснота у ищеца е била налице както преди сключване на
договора, така и при подписването му. В Погасителния план към договора
изчерпателно били посочени компонентите на всяка една възможна вноска,
както при предоставяне на обезпечение, така и в случай че такова не бъде
дадено. Така кредитополучателят е бил информиран за условията за ползване
на продукта на търговеца предварително - да върне главницата и лихвата, да
представи обезпечение, като има право на избор какво да бъде то, в случай че
не го направи, да плати неустойка за дните, в които не е предоставил
обезпечение. Ето защо, всички твърдения за липса на информация за
разходите по връщане на предоставения кредит били неоснователни, предвид
фактът, че клаузите на договора са съставени на ясен и разбираем език по
смисъла на чл.147 ЗЗП. Значението и последиците от обвързването с тях са
недвусмислено посочени в договора, който съдържа и погасителен план на
вноските за целия период на кредита. На самостоятелно основание всички
изложени твърдения за нищожност на договора и отделните му клаузи се
оборвали от факта, че в периода 2023г. - 2024г. ищецът е сключил общо пет
договора, които съдържат уговорка за плащане на неустойка при
непредоставяне на обезпечение по кредита. Договорите били сключени с
трите дружества - финансови институции от групата на *******, ЕИК/ПИК
*******. Последното било собственик на „СИТИ КЕШ" ООД, „********“
ЕООД и ******** ООД. Моли за отхвърляне на иска.
В открито съдебно заседание, ищцата, редовно призована, не се явява,
а се представлява. Заявява, че поддържа исковата молба и няма възражения по
доклада. Моли съда да уважи предявените искове и да й присъди направените
разноски.
В открито съдебно заседание ответникът редовно призован, не се явява
и не се представлява. Депозира молба чрез процесуален представител по хода
на делото и по съществото на спора.
7
Съдът, след като взе предвид становищата на страните, прецени
събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съобразно изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за установено от
фактическа страна следното:
На основание чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК и поради съвпадащите изявления
на страните в исковата молба и отговора на исковата молба с доклада по
делото бяха обявени за безспорни между страните правнорелевантните
обстоятелства, че 1/ между тях има сключен договор за потребителски кредит
№ ********/****** г. към искане № ***** с предоставена заемна сума от
1000,00 лв., с договорна лихва 103,66 лв. и в него е включена клауза за
евентуално заплащане на неустойка за неизпълнение на задължение в размер
426,34 лв., 2/ заемната сума от 1000,00 лв. е била предоставена в брой на
ищеца /така и договор за потребителски кредит № ********/****** г. към
искане № ***** съдържащ разписка – вж. чл. 4 от договора, ведно с
погасителен план, л. 6-9 от делото/, 3/ че при изчисляване на ГПР от ответника
не е включена договорната неустойка /така и чл. 3, ал. 2 от договор за
потребителски кредит № ********/****** г. към искане № *****/.
Съгласно представения по договор за потребителски кредит №
********/****** г. към искане № ***** и погасителен план /л. 6-9 от делото/,
сключен между „Сити Кеш“ ООД и ищцата А. С. Х., страните са уговорили
предоставяне на кредит в размер на 1000,00 лв., с фиксиран годишен лихвен
процент 50% и годишен процент на разходите /ГПР/ 65,65%, и начин на
връщане: 17 седмични вноски, всяка от които по 76,75 лв. - 90,00 лв., с краен
срок на погасяване – 11.12.2024 г. В чл. 3, ал. 2 от договора изрично е
посочено, че при изчисляване на ГПР е включена единствено договорната
лихва.
В чл. 5 от договора, е уредено задължение за ищцата - в тридневен срок
от сключване на договора да предостави обезпечение за изпълнение на
задължението си – поръчители отговарящи на определени изисквания или
предоставяне на банкова гаранция, като в чл. 11 от договора е уговорено при
неизпълнение на това задължение той да дължи неустойка в размер на 426,34
лв. /неустойка за неизпълнение на задължение/, която кредиторът е разсрочил
в погасителния план чрез добавяне на суми към всяка от анюитетните вноски
и така всяка анюитетна вноска е в размер на 90,00 лв.
8
При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните
правни изводи:
„Сити Кеш“ ООД представлява финансова институции по смисъла на чл.
3, ал. 2 от ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са
набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства, което е налице в случая. Това определя дружеството като кредитор
по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.
Не се спори между страните, че „Сити Кеш“ ООД и ищцата са били в
договорни правоотношения възникнали от договор за потребителски кредит
№ ********/****** г. към искане № ***** и заемната суми е била
предоставена на ищцата. Представеният по делото договор за кредит,
установява възникналото заемно правоотношение между кредитора „Сити
Кеш“ ООД и ищеца, по силата на което ищцата е получила сумата в размер на
1000,00 лева и се е задължила да я върне, заедно с договорна лихва.
Представеният по делото погасителен план установява всяка погасителна
вноска какво вземане включва и в какъв размер /л. 9 от делото/. Не е спорно,
че крайният срок за изпълнение на договора е 11.12.2024 г., т.е. към датата на
приключване на съдебното дирене е настъпил крайния срок на договора.
След като по делото се установи възникналото облигационно
правоотношение между „Сити Кеш“ ООД и кредитополучателката – ищца,
предоставяне на заемната сума съответно в размер на 1000,00 лв., следва по
иска за недействителност да се прецени дали този договор е действителен.
Преди всичко следва да се посочи, че всички правни въпроси
предмет на настоящото дело вече са били обсъждани по друго дело със
страна „Сити Кеш“ ООД и същия договор за кредит и са намерили
разрешение в решение № 706/29.07.2022 г. на Старозагорски районен съд
по гр.д. № 738/2022 г. /постановено от настоящия съдебен състав/,
потвърдено по въззивна жалба на „Сити Кеш“ ООД с окончателно
решение № 369/14.12.2022 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. №
457/2022 г. и поради това ще бъдат изложени напълно идентични
съображения.
В случая е налице договор за потребителски кредит. След като по
делото се установи възникналото облигационно правоотношение между
ищцата и ответника, предоставяне на заемната сума в размер на 1000,00 лв.,
9
следва да се прецени дали договорът е действителен както с оглед правните
възражения на ищцата, така и в изпълнение на служебните задължения за
преценка на действителността на договор /или клаузи от него/ сключен с
потребител. Съгласно чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит е
договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на
договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и
същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща
стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични
вноски през целия период на тяхното предоставяне. Разпоредбите на чл. 10 и
чл. 11 ЗПК уреждат формата и съдържанието на договора за потребителски
кредит. Съгласно чл. 10, ал. 1 от ЗПК, договорът за потребителски кредит се
сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и
разбираем начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв
по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12 /дванадесет/, в два
екземпляра – по един за всяка от страните по договора.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7- 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК –
недействителност на договора за потребителски кредит, като последиците са
уредени в чл. 23 ЗПК - отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той
дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на
лихвата и другите разходи. Доколкото се касае за императивни разпоредби,
нарушението на които влече нищожност на целия договор за потребителски
кредит и тъй като самия ответник е релевирал възражения за нищожност в
тази връзка, съдът следва служебно да провери съответствието на договора
със същите. Това е така, защото ищцата има качеството потребител по
смисъла на § 13, т. 1 от ДР на Закона за защита на потребителите, според който
потребител е всяко физическо лице, което придобива стока или ползва услуги,
които не са предназначени за извършване на търговска или професионална
дейност. В случая с отпускането на кредити в посочения по-горе размер в
полза на ищцата като физическо лице му е предоставена „финансова услуга“
по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП. Като потребител ищецът разполага със
10
защита срещу неравноправни клаузи, предвидена в Глава Шеста на ЗЗП, за
които съдът следи служебно. В този смисъл е и чл. 24 ЗПК, която разпоредба,
във връзка с неравноправните клаузи в договорите за потребителски кредит,
препраща към чл. 143 - 148 ЗЗП. Съдът е длъжен да следи служебно и за
наличието на клаузи, които противоречат на императивни разпоредби на
закона или го заобикалят и в този смисъл се явяват нищожни – чл. 26, ал. 1, пр.
1 и пр. 2 ЗЗД. Преценката за нищожност в коментирания аспект се прави за
всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Освен това
съгласно Тълкувателно решение № 1/27.04.2022 г. на ВКС по т.д. № 1/2020 г.,
ОСГТК и с новелата на чл. 7, ал. 3 ГПК /ДВ бр. 100/2019 г./ се предвиди
изрично задължение на съда да следи служебно за нищожността по чл. 146 ал.
1 от Закона за защита на потребителите, произтичаща от неравноправни
клаузи в договор, сключен с потребител. Изрично задължение да следи за
неравноправни клаузи в потребителските договори съдът има и в заповедното
производство. При установяването на такава клауза, на основание чл. 411 ал.
2, т. 3 ГПК, съдът отказва издаването на заповед за изпълнение. Дори още
преди тези промени по отношение задължението на националния съд да
преценява служебно неравноправния характер на договорните клаузи,
включени в потребителските договори следва е била налице категорично
установена съдебна практика /решение № 23/07.07.2016 г. на ВКС по т.д. №
3686/2014 г., І т.о./, която задължава първоинстанционният и въззивният съд
да следят служебно за наличие по делото на фактически и/или правни
обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителския
договор и да се произнасят, независимо дали страните са навели такива
възражения или не, като служебното начало следва да се приложи и при
преценка дали клаузите на договора са нищожни /т. 1 и т. 3 от Тълкувателно
решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение
№ 384/02.11.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1450/2010 г., I г.о. и определение №
751/17.08.2010 г. на ВКС по гр.д. № 2022/2009 г., I г.о./.
Настоящият съд констатира, че процесният договор за кредит е нищожен
на две самостоятелни основания:
1/ Сред посочените по-горе изисквания е това по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК -
договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на
разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора. Съгласно разпоредбата на
11
чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР
на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит. От систематичното тълкуване на тази разпоредба с чл. 19,
ал. 1 и Приложение № 1 към ЗПК се достига до извода, че годишният процент
на разходите следва да бъде посочен в договора за потребителски кредит като
числова стойност, както и следва да бъде посочен начина на неговото
формиране, т.е. какво се включва в годишния процент на разходите. Тази
величина се посочва съгласно решение на СЕС от 19.12.2019 г. по дело №
С290/19 г. с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член
267 ДФЕС от Krajsky sъd v Trnave /Окръжен съд Търнава, Словакия/ Член 10,
параграф 2, буква ж/ от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити
и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета, изменена с Директива
2011/90/ЕС на Комисията от 14 ноември 2011 г., трябва да се тълкува в смисъл,
че не допуска в договор за потребителски кредит годишният процент на
разходите да бъде посочен не като една-единствена ставка, а като диапазон
между минимална и максимална ставка. Посочените изисквания на закона да
се посочат взетите предвид допускания при изчисляване на ГПР не са
самоцелни, необходимо е на потребителя да се предостави пълна, точна и
максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с
кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор
дали да го сключи, като в този смисъл е и изискването на чл. 10, параграф 1, б.
„ж“ от Директива 2008/48/ЕО: да се посочат всички допускания, използвани за
изчисляването на този процент.
В този смисъл процесният договор за кредит формално отговаря на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото в тях е посочен годишен
процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя. Така посочения
12
размер обаче не съответства на действителния, съобразно поетите от
потребителя задължения. Това е така, доколкото уговореното задължение за
потребителя да учреди обезпечение и да заплаща възнаграждение на вноски за
това, дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по договора за
паричен заем, при което като краен резултат следва да заплати на заемодателя
сума в общ размер съответно на 1530,00 лв. неправилно не е калкулирано в
годишния процент на разходите, предвиден в договора.
Изложеното се подкрепя от трайната практика на съдилищата в страната
постановена по въпроса следва ли неустойката за недаване на
обезпечение по договори за кредити да бъде включена в ГПР
обективирана напр. в решение № 369/14.12.2022 г. на Старозагорски
окръжен съд по в.т.д. № 457/2022 г., решение № 2261/18.08.2022 г. на
Софийски градски съд по в.гр.д. № 14174/2021 г., решение №
1117/29.07.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 1298/2022 г.,
решение № 974/11.07.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. №
1136/2022 г., решение № 976/11.07.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по
в.гр.д. № 1250/2022 г., решение № 713/27.05.2022 г. на Пловдивски
окръжен съд по в.гр.д. № 887/2022 г., решение № 140/29.04.2022 г. на
Пазарджишки окръжен съд по в.гр.д. № 114/2022 г., решение №
553/03.05.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 684/2022 г., в
които е прието, че уговорена неустойка, дължима при непредставяне на
обезпечение, е разход по кредита, който следва да бъде включен при
изчисляването на годишния процент на разходите – ГПР /индикатор за общото
оскъпяване на кредита/ – чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК, които съобразно правилото на
чл. 19, ал. 4 ЗПК не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България /основен
лихвен процент плюс 10 %/, което означава, че лихвите и разходите по кредита
не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума, а клаузи в договор,
надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни – чл. 19, ал. 5 ЗПК. Този
извод следва от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за
потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора
13
и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия; общият разход по кредита за потребителя не включва
нотариални такси. В тази връзка предвидената неустойка в процесния договор
за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, която да се
кумулира към месечните погасителни вноски, води до скрито оскъпяване
на кредита. Дължима по уговорения начин на падежа на всяко следващо
лихвено плащане, неустойката на практика се явява добавък към
възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя.
Същата излиза извън присъщите й обезпечителна и обезщетителна функции.
Принципно няма пречка размерът на неустойката да надхвърля вредите от
неизпълнението, но в случая няма адекватен критерий за преценка на това
надвишение, тъй като неустойката обезпечава изпълнението на вторично
задължение за обезпечаване на главното задължение. Следователно и
санкционната функция в случая не е налице, тъй като само по себе си
непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди.
Основната цел на процесната неустоечна клауза е, да доведе до неоснователно
обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя чрез увеличаване на
подлежащата на връщане сума по договора. При това положение е нарушена
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, предвиждаща че годишният процент на
разходите по кредита не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения /дори посочения в договора
размер на ГПР без неустойка е над тази стойност, а именно 65,65%/.
Посочената разпоредба е създадена за защита на икономическите интереси на
потребителя като по-слабата страна в правоотношението при сключване на
договор за потребителски кредит и целта на същата е да не се допуска той да
заплати за предоставения му кредит необосновано високо възнаграждение на
кредитора. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК при изчисляване на
годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите, които
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за
потребителски кредит, но посочената разпоредба се отнася за неизпълнение на
основното задължение на потребителя – да върне предоставения му кредит, а
14
не за неизпълнението на други задължения. Да се приеме обратното означава,
да се допусне възможност за заобикаляне на императивната разпоредба на чл.
19, ал. 4 ЗПК чрез предвиждане в договора на разходи за неизпълнение на
задължения, различни от задължението за връщане на кредита, размерът на
които да не се включва в ГПР. Налице е именно такава хипотеза, тъй като при
уговорено задължение за потребителя да учреди обезпечение и да заплаща
вноски за това, дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по
договора за паричен заем, като тези разходи не са взети предвид при
изчисляване на посочения годишен процент на разходите, в резултат на което
последният не съответства на действителния такъв, определен съгласно чл. 19,
ал. 1 ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита. Непредоставянето на
обезпечение не води до претърпяването на вреди от кредитора, който съгласно
разпоредбата на чл. 16 ЗПК преди сключване на договора за кредит, следва да
извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и да прецени дали да
му предостави кредит без обезпечение при спазване на императивната норма
на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като риска от невръщането на кредита следва да се
калкулира в уговорената по договора лихва. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка
клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. В случая според
настоящия състав е налице заобикаляне на императивната разпоредба на чл.
19, ал. 4 ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на
разходите по кредита, а посочените в договора проценти на възнаградителната
лихва и на годишния процент на разходите, не съответстват на действително
уговорените такива и са нищожни. Поради това не може да бъде направен и
извод, че за потребителя съществува яснота относно точния размер на
задължението му и общата стойност на кредита.
Настоящият съд изцяло споделя изразеното в решение № 110/07.04.2022
г. на Пазарджишки окръжен съд по в.гр.д. № 64/2022 г. по поставения
въпрос дали неустойката има присъщите й функции, а именно обезпечителна,
обезщетителна и санкционна по отношение на задължението, във връзка е
което е уговорена, или в действителност представлява скрит разход по кредита
за потребителя по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, респ. увеличава цената на
финансовата услуга и подлежи на включване в годишния процент на разходите
и в общата сума, дължима от потребителя: В този случай кредитодателят
всъщност скрито променя параметрите на договора, по отношение на които
15
има уредба в ЗПК. С договореното задължение кредитополучателят да
предостави в тридневен срок след сключването на договора обезпечение,
кредитодателят на практика се освобождава от задължението си да извърши
предварителна оценка на риска, като отпуска кредит без да извърши такава, но
вменява в тежест на кредитополучателя в невъзможно кратки срокове и при
трудно изпълними условия да обезпечи кредита. Неизпълнението на това
изискване е обвързано с неустойка, която е значителна по размер, като по този
начин увеличава дължимата погасителна вноска. Чрез кумулиране на
неустойката към задълженията по договора на практика се стига до
различни стойности както на ГПР, така и на лихвата. По същество това
представлява порок на договора по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 ЗПК,
което води до последиците, визирани в чл. 22 ЗПК. В случая така наречената
неустойка би трябвало да обезпечи изпълнението и евентуално да обезщети
вредите от неизпълнението на едно свързано с кредита акцесорно непарично
задължение на потребителя - да обезпечи кредита с банкова гаранция или
поръчителство. От непредставянето на обезпечение обаче не произтича вреда
за кредитора, ако кредитът се обслужва редовно. Неблагоприятните
последици за кредитора са свързани с евентуални затруднения при събирането
на просрочено необезпечено вземане, а те могат да настъпят едва след падежа
на задължението. Но дори и след това за кредитора е налице интерес от
представяне на обезпечението, тъй като ще получи банкова гаранция или
поръчител, т.е. втори солидарен длъжник, от който да претендира плащане. В
контекста на горното съждение е нелогично и неоправдано поставянето на
кратък 3-дневен срок от сключването на договора, в който потребителят да
представи обезпечението, след което това негово задължение да се замества от
неустойка с компенсаторен характер, сякаш кредиторът е изгубил интерес
от реалното изпълнение. Освен това се оказва, че ако потребителят не
представи обезпечението или го представи, но след срока, той би дължал
неустойката дори при редовно обслужван кредит. Уговарянето на такъв
кратък срок и възможността задължението да възникне при редовен кредит
показва, че целта на кредитора не е да обезпечи кредита, за да гарантира
неговото събиране, а да получи сумата от неустойката. Следователно
действителната цел на обсъжданата договорна клауза е да породи
допълнително парично задължение за потребителя, наред с това за връщане на
главницата по кредита и заплащането на възнаградителна лихва. Неустойката
16
е предвидена да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин се
отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до
скрито оскъпяване на кредита. В същото време обаче неустойката не е обявена
по този начин на потребителя. Посоченият размер на разходите по кредита за
потребителя като ГПР нараства допълнително с размера на неустойката по
договора. Включена по този начин в размера на месечните погасителни
вноски, неустойката по същество се добавя към възнаградителната лихва на
търговеца – заемодател и поражда значително фактическо оскъпяване на
ползвания заем, тъй като по естеството си позволява на заемодателя да получи
сигурно завишено плащане и то в размер, равняващ се на сумата по кредита,
без това оскъпяване да е надлежно обявено на потребителя в съответствие с
изискванията на специалните норми, ограничаващи свободата на договаряне
при потребителско кредитиране /чл. 19 ЗПК/. Представянето като неустойка
за неизпълнение на действителната цена за ползване на необезпечен кредит
явно цели отклоняване на кредитора от задължението да посочи това плащане
в ГПР като основен критерий, ориентиращ потребителя в икономическата
тежест от сключената сделка. От една страна, неустойката е включена като
падежно вземане - обезщетение на кредитора, а от друга – същата е
предвидена в размер, който не съответства на вредите от неизпълнението и по
този начин заобикаля ограничението в чл. 19, ал. 4 ЗПК при определяне ГПР,
което обуславя нищожност на договорната клауза. Налице е и противоречие с
добрите нрави и добрите търговски практики, тъй като представлява уговорка
във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като задължава
последния при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано високо обезщетение или неустойка /чл. 143, т. 5 ЗЗП/. Такава
разпоредба е в пряко противоречие и с добрите нрави, поради което е
нищожна и на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
Действително, съгласно чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК при изчисляване на ГПР
по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при
неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит, но
посочената законова разпоредба визира неизпълнение на основно
задължение на потребителя по договора, а именно да върне
предоставения му кредит, а не неизпълнение на други задължения. Да се
17
приеме обратното би означавало да се допусне възможност за заобикаляне на
императивни законови разпоредби чрез предвиждане в договорите на разходи
за неизпълнение на задължения - различни от това за връщане на кредита,
които разходи да не се включват в ГПР. При сключването на процесния
договор е налице именно такава хипотеза – уговорено е задължение за
потребителя да даде обезпечение, при неизпълнението на което дължи
неустойка, която като дължим се от него разход не е взета предвид при
определяне на ГПР, в резултат на което последният е различен от посочените в
договорите и не отговаря на изискванията на чл. 19, ал. 1 ЗПК, като е
нарушена и императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК /така изцяло решение
№ 448/02.04.2024 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 3204/2023 г.,
решение № 553/03.05.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. №
684/2022 г., решение № 249/28.02.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по
в.гр.д. № 3313/2021 г., решение № 32/19.01.2022 г. на Благоевградски
окръжен съд по в.гр.д. № 688/2021 г. решение № 21/07.01.2022 г. на
Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 2692/2021 г./. Също решение №
415/31.03.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 226/2022 г.,
решение № 341/17.03.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. №
24/2022 г., в които се сочи, че действително, съгласно чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК в
ГПР не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение
на задълженията си по договора за кредит, но в случая предвидената
неустойка в договора за заем няма характер на неустоечно съглашение, тъй
като не се характеризира с присъщите за неустойката обезщетителна,
обезпечителна и санкционна функции. Неустойката е предвидена за
неизпълнение на задължението на заемополучателя да осигури обезпечение
на отговорността си към кредитора за заплащане на главното задължение по
установения в договора ред. Задължението за обезпечаване на главното
задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко
върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем.
Непредставянето на обезпечението не води до претърпяването на вреди за
кредитора, който, съгласно разпоредбата на чл. 16 от ЗПК, следва да извърши
оценка на кредитоспособността на потребителя преди сключване на договора
за кредит и да прецени дали да му предостави кредит без обезпечение. В
случая уговорената в процесния договор неустойка за непредоставяне на
гаранция няма обезпечителна, обезщетителна или санкционна функция, а
18
целта на същата е да се предвиди допълнително възнаграждение за кредитора
за предоставянето на сумата /т.нар. скрита възнаградителна лихва/, уговорено
в противоречие с принципите на справедливостта в гражданските и
търговските отношения и с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Неустойката, с
оглед условията на които следва да отговаря обезпечението и срока за
предоставянето му, е уговорена по начин, че да бъде максимално затруднено
изпълнението на задължението. Това е уговорена глобална сума в договора, с
начин на разсрочено плащане, аналогично на погасителните вноски по
договора, предварително заложена като разход в договора. Следователно тези
разходи се явяват добавък към погасителните вноски по кредита. Ето защо,
доколкото така уговорената сума не изпълнява присъщите на неустойката
функции за обезпечение изпълнение на задължението и обезщетение на
вредите от неизпълнение на последното, то се явява скрита печалба за
кредитора. По делото е безспорно, че сумата за неустойката по договора не е
била включена в ГПР – така както договор за кредит /вж. чл. 3, ал. 2/, така и
признание в отговора на исковата молба.
В обобщение – след като съобрази цитираната съдебна практика, която
изцяло споделя, настоящият съд намира, че в конкретния случай дейността по
предоставяне на потребителски кредити, осъществявана от жалбоподателя по
занятие, представлява търговска дейност по смисъла на чл. 1, ал. 1, т. 7 ТЗ,
поради което следва да се приеме, че тази дейност се извършва с
непосредствената икономическа цел – реализиране на търговска печалба и в
този смисъл сключването на договор за потребителски кредит, в който
възможността за печалба е изключена или силно занижена, не би било изгодно
за кредитодателя и съответно такъв договор не би бил сключен. Това означава,
че обявяването за нищожна на клаузата за неустойка, която всъщност
представлява най-голямата скрита печалба за търговеца, ще повлече
нищожност на целия договор. В същото време значителното оскъпяване на
кредита, скрито под включената договорна клауза за неустойка /без тя да има
функциите на такава/ и укриването на тази информация от
кредитополучателя, представлява пряко противоречие с добрите нрави и
добрите търговски практики, поради което и на това основание така
сключения договор се явява изцяло нищожен. В частност общото
задължение на ищцата е съответно на вписаните в погасителния план –
неразделна част от договора за кредит, сборни плащания, в които се включват
19
и задължението за неустойка по чл. 11 вр. чл. 5 от договора. Месечният размер
на вноската е определен като сбор от части от главница и договорна лихва,
както и горница ежемесечно дължима неустойка. Тази неустойка за
непредставяне на обезпечение в определения срок обаче не е отразена като
разход при формирането на оповестения ГПР, въпреки че е включена в общия
дълг и месечните вноски. Този начин на оповестяване на разходите не е
съответен на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК. При това положение и въз
основа на съвкупната преценка на всяка от уговорките настоящият съд счита,
че макар формално процесния договор да покрива изискуеми реквизити по чл.
11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото
съдържание по т. 10 – годишния процент на разходите по кредитите и общата
сума, дължима от потребителя, т.е. настоящият съд приема, че нормата на чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК, която възпроизвежда текста на чл. 10/2/ на Директива
2008/48/ЕО е нарушена поради некоректност на данните, които са посочени, а
не поради непосочени допълнителни данни, величини, допускания и
обстоятелства, каквито не са изрично разписани в нормата /така определение
№ 527/09.06.2022 г. на ВКС по гр.д. № 151/2022 г., III г.о./. Настоящият съд
констатира, че в нарушение на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, в
съдържанието на договора за кредит относно ГПР, не са посочени, и взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите, по определения в приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК начин.
Годишният процент на разходите по кредита се изчислява по формула съгласно
приложение № 1, като се вземат предвид посочените в него общи положения и
допълнителни допускания. В процесния случай в договора е посочен само
ГПР без да се посочва как е формиран и какво точно се включва в него, т.е.
какви компоненти включва. В тази връзка, според настоящия съдебен състав,
въпросната неустойка не попада в посочените изключения, поради което е
следвало да бъде включена в ГПР, посочен в договора. На практика, касае се
за реален ГПР по договора различен от посочения от кредитора /така изцяло
решение № 369/14.12.2022 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. №
457/2022 г., решение № 260205/19.05.2021 г. на Старозагорски окръжен съд
по в.т.д. № 1038/2021 г./. При това положение и въз основа на съвкупната
преценка на всяка от уговорките настоящият съд счита, че макар формално
процесния договор да покрива изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК,
вписаните параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 –
20
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на
потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите
по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и
посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните
продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи
да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите,
вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо
съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че
изключва валидността на договарянето – чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е
оповестил действителен ГПР в договора за кредит ищецът е нарушил
изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената сделка /така и
решение № 24/10.01.2022 г. на Софийски градски съд по в.гр.д. №
7108/2021 г. решение № 181/16.02.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по
в.гр.д. № 3230/2021 г./. Освен това съгласно практиката на Съда на ЕС по
тълкуване на разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 23.04.2008 г. относно договорите за потребителски
кредити, която е транспонирана в българското право посредством Закона за
потребителския кредит /Решение на Съда от 21.04.2016 г. по дело С377/14/,
общият размер на кредита включва всички предоставени на разположение на
потребителя суми и поради това не включва тези, които заемодателят използва
за покриване на свързаните със съответния кредит разходи и които на
практика не се изплащат на потребителя. В настоящия случай в договора за
кредит в противоречие с изискванията на директивата и ЗПК е посочен общ
размер на кредита, невключващ неустойката, което е оказало влияние върху
точното изчисление на ГПР по кредита. Налага се изводът, че в договора за
кредит е налице неточно посочване на ГПР по кредита, в резултат на което
потребителят е въведен в заблуждение относно действителната му цена, което
следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по
смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО.
Не на последно място следва да се посочи, че по отправено
преюдициално запитване, по тълкуване на българското законодателство, е
постановено решение от 21.03.2024 г. на СЕС по дело С- 714/22, с което е
прието, че член 3, буква ж/ от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в
смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор
21
за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител
приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при
предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се
отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер,
попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по
смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „ГПР“ по смисъла на
посочения член 3, буква и/, когато закупуването на посочените услуги се
оказва задължително за получаването на съответния кредит или те
представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните
разходи по този кредит. Прието е, че член 10, параграф 2, буква ж/ и член 23 от
Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за
потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в член
3, буква ж/ от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този
договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на
неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния
потребител на предоставената в заем главница. Ще се посочи още, че в
решение от 15.03.2012 г. по дело С-453/10 на СЕС е прието, че посочването в
договор за кредит на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна
информация относно общите разходи по кредита и следователно относно
цената, посочена в член 6, параграф 1, буква „г“/ от Директива 2005/29. След
като посочването на такъв ГПР подтиква или може да подтикне средния
потребител да вземе решение за сделка, което в противен случаи не би взел,
тази невярна информация трябва да се окачестви като „заблуждаваща“
търговска практика на основание член 6, параграф 1 от тази директива.
В случая при тълкуване на Закона за потребителския кредит в светлината
на цитираната Директива, при сключване на договора е допуснато соченото от
ищеца нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК относно минималното необходимо
съдържание, доколкото не е налице яснота от съответните компоненти на
задължението, как последното е формирано, какъв е размерът на общото
задължение и разход по кредита, след включване към тях и на задължението за
заплащане на неустойка.
Предвид горното посоченият в договора годишен процент на разходите
не съответства на действителния такъв, определен съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК
и изразяващ общите разходи по кредита. Налага се изводът, че в договора за
кредит е налице неточно посочване на ГПР по кредита, в резултат на което
22
потребителят е въведен в заблуждение относно действителната му цена, което
следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по
смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Според настоящия
състав на съда посочването в договора за кредит на годишен процент на
разходите, различен от действителния такъв, противоречи на разпоредбата на
чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, поради което следва да се приеме, че договорът за
кредит не съдържа посочване на годишния процент на разходите по кредита и
не отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, което съгласно
разпоредбата на чл.22 от ЗПК води до неговата недействителност /така
определение № 50685/30.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 578/2022 г., III г.о.,
решение № 523/17.04.2024 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. №
449/2024 г./.
2/ Нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК – както се изясни неустойката
следва да е включена в ГПР, тъй като това е възнаграждение по самия договор
за заем – чл. 19, ал. 1 ЗПК. В случая това не е сторено и по този начин,
заобикаляйки закона, се постига ГПР, по-голям от петкратния размер на
законната лихва, вкл. дори посочения размер от 65,65% е по-голям от
петкратния размер на законната лихва. В договора трябва да се посочи
размера на лихвения процент, като в конкретната хипотеза в този процент
трябва да е включена и неустойката, която е сигурна печалба за кредитора. Тя
затова е уговорена и като сигурна част от дълга, като следва да се заплаща
разсрочено, заедно с всяка погасителна вноска. След като това е така, налага
се извод, че договора за кредит противоречи на част от императивните
постановки на ЗПК. В случая следва да се приложи чл. 21, ал. 1 ЗПК, който
гласи, че всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или
резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. Нарушен е чл.
11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като не е посочен реалният годишен лихвен процент.
Доколкото лихвата е част от ГПР, е следвало да се посочи и друг размер на
ГПР, различен от този в договора. Това не е сторено, поради което е нарушена
нормата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК. Посочените в договора за кредит по-ниски
стойности, представляват невярна информация и следва да се окачестви като
нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г,
ал. 4 от ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно
спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и изискванията на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от
23
сключването на договора. ГПР не се уговаря между страните. Той
представлява стойност, която се изчислява съгласно изискванията на
Приложение 1 от ЗПК, въз основа на уговорените плащания. Посочването на
стойност по-малка от действителната съставлява нарушение на законовата
разпоредба. Не е ясно по какъв начин е формиран ГПР, неясни са елементите,
които включва /така изцяло решение № 143/27.04.2023 г. на Старозагорски
окръжен съд по в.т.д. № 50/2023 г./. Обстоятелството, че длъжникът се бил
запознал със Стандартния европейски формуляр за предоставяне на
информация за потребителските кредити не променя направените изводи по
делото, защото този формуляр съдържа само общи принципни положения.
По предявените евентуални искове следва да се посочи, че доколкото бе
признато, че процесния договор за потребителски кредит е изцяло нищожен,
то не е настъпило вътрешнопроцесуалното условие за произнасяне по
предявените евентуални искове, с които се претендира да бъде прогласена
недействителността на клаузите за договорна лихва и неустойка при
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение.
В обобщение - в резултат на неточното посочване на прилагания ГПР,
потребителят е въведен в заблуждение относно действителната цена на
кредита, което съставлява нелоялна и заблуждаваща търговска практика по
смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Договорът за кредит
реално не съдържа посочване на ГПР, поради което не отговаря на
изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, поради което и съгл. чл.22 от ЗПК се
явява недействителен /така също определение № 50685/30.09.2022 г., на ВКС
по гр.д. № 578/2022 г., III г.о. решение № 730/31.05.2023 г. на Пловдивски
окръжен съд по в.гр.д. № 1067/2023 г., решение № 799/14.06.2023 г. на
Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 1065/2023 г./. В решение №
1029/11.07.2023 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 1130/2023 г. се
сочи още, че некоректният ГПР води до завишаване на общия размер на
кредита /чл. 11, т. 7/ и лихвения процент по кредита /чл. 11, т. 9/.
Договорът за потребителски кредит към момента на подписването от
страна на кредитополучателят е нямал задължителното си съдържание по чл.
11 от Закона за потребителския кредит, тъй като не са съдържали основните
договорки. Ето защо договорът за потребителски кредит е недействителен на
основание чл. 26 ЗЗД, във вр. чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК,
24
поради което предявения установителен иск е основателен. С оглед горните
констатации, настоящият съд намира, че на основание чл. 22 ЗПК, процесния
договор е недействителен, защото при сключването му не са спазени
горепосочените императивни изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 9, 10 ЗПК /чл. 22
ЗПК/ - така изцяло актуалната практика на Старозагорски окръжен съд напр.
решение № 41/26.07.2021 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. №
1128/2021 г., решение № 260205/19.05.2021 г. на Старозагорски окръжен
съд по в.т.д. № 1038/2021 г./.
По разноските:
Разноски на ищцата – при уважаване на установителния иск, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, право на разноски има ищцата. Същата е
претендирала присъждането на разноски за адвокатско възнаграждение
определено на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА вр. чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба №
1/2009 г. за възнаграждения за адвокатска работа за процесуално
представителство на ищцата по делото. Настоящият съд определя
адвокатското възнаграждение в размер на 480,00 лв. с ДДС.
По възражението на ответника относно присъждане на адвокатското
възнаграждение по основание и размер:
Неоснователно е възражението относно липсата на предпоставки за
предоставяне на безплатна правна помощ по реда на чл. 38 ЗА, поради
следното - правилото, че на присъждане подлежат само действително
направените, т.е., заплатени разноски, не е абсолютно – изключения от него са
допустими, но само в изрично предвидените случаи. Според нормата на чл. 38,
ал. 2 ЗА, когато адвокатът е оказал безплатна правна помощ на нуждаещо се от
издръжка, материално затруднено лице или на свой роднина, близък или друг
юрист, при постановяване на благоприятно решение по спора за
представлявания, съдът осъжда насрещната страна да заплати на адвоката
възнаграждение в размер, не по-нисък от предвидения в наредбата на Висшия
адвокатски съвет по чл. 36, ал. 2 ЗА. За уважаване на искането по чл. 38, ал. 2
ЗА е достатъчно по делото да е била осъществена правна помощ без данни за
договорен в тежест на доверителя размер на възнаграждението по чл. 36, ал. 2
ЗА; заявление, че предоставената правна помощ е договорена като
безвъзмездна и липса на данни, които да го опровергават; отговорност на
насрещната страна за разноски съобразно правилата на чл. 78 ГПК.
25
В разглеждания случай ищцата е релевирала своевременно искане за
присъждане на разноски, като е представил списък на разноските по чл. 80
ГПК за процесуалния представител, предоставил безплатна правна помощ. По
делото е ангажиран и договор за правна защита и съдействие /л. 73 от делото/,
в който страните по упълномощителната сделка – ищецът, от една страна и
съответният адвокат, от друга страна, са направили съвпадащи изявления, че
правната помощ се предоставя като безплатна поради това, че ищецът е
материално затруднен – чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. Действително ответникът
оспорва това обстоятелство, но не представя доказателства от които може да
се направи извод, че ищецът не е материално затруднен /в случая
доказателствената тежест е за ответника – вж. определение № 163/13.06.2016
г. на ВКС по ч.гр.д. № 2266/2016 г., I г.о., определение № 515/02.10.2015 г. на
ВКС по ч.гр.д.№2340/2015г., I т.о./. Вж. и решение № 374/23.03.2023 г. на
Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 354/2023 г., вкл. цитираните в него
определение № 708/05.11.2015 г. на ВКС по гр.д. № 4891/2015 г., IV г.о.,
определение № 442/28.06.2019 г. по т.д. № 502/2019 г., II т.о., в които се сочи,
че преценката дали да се окаже безплатна правна помощ и дали лицето е
материално затруднено, или не, се извършва не от съда, а от самия адвокат и е
въпрос на договорна свобода между адвоката и клиента. Искането му за
извършване на служебни справки от съда не се споделя по изложени
съображения в определение № 121/08.01.2025 г. на Старозагорски окръжен
съд по в.ч.гр.д. № 10/2025 г., определение № 983/15.10.2024 г. на
Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 512/2024 г., определение №
940/04.10.2024 г. на Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 512/2024 г.
Действително е налице задължение на националния съд да откаже да
приложи Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения /поради противоречието й с чл. 101, § 1 ДФЕС, вр. чл. 4, § 3
ДЕС/ - вж. подробни мотиви в определение № 1001/06.03.2024 г. на ВКС по
ч.гр.д. № 553/2024 г., III г.о., определение № 563/11.03.2024 г. на ВКС по ч.т.д.
№ 188/2024 г., II т.о., определение № 50015/16.02.2024 г. на ВКС по ч.т.д. №
1908/2022 г., I т.о. свеждащи се до следното - с решение от 25.01.2024 г. по
дело С-438/22 на СЕС, приетата от Висшия адвокатски съвет като съсловна
организация Наредба № 1/09.01.2004 г. относно задължителните минимални
размери на адвокатските възнаграждения, е равнозначна на хоризонтално
определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от член 101,
26
параграф 1 ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между
частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях. Посочено е, че
подобни действия водят до увеличаване на цените в ущърб на потребителите,
което разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на
конкуренцията, независимо от размера на определената минимална цена, като
такова ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде
обосновано с преследването на „легитимни цели“. Това води до абсолютна
нищожност на наредбата, която няма действие в отношенията между
договарящите страни и не може да се противопоставя на трети лица, като
нищожността е задължителна за съда и засяга всички минали или бъдещи
последици. Изложени са и мотиви, че цената на услуга, която е определена в
споразумение или решение, прието от всички участници на пазара, не може да
се счита за реална пазарна цена, като съгласуването на цените на услугите от
всички участници на пазара, представлява сериозно нарушение на
конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, и е пречка за
прилагането на реални пазарни цени. Изведено е, че с оглед абсолютната
нищожност националният съд е длъжен да откаже да приложи тази
национална правна уредба, като предвидените в посочената наредба
минимални размери, и когато отразяват реалните пазарни цени на
адвокатските услуги. Въз основа на тези съображения, СЕС е постановил, че
национална правна уредба, съгласно която, адвокатът и неговият клиент не
могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния,
определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като
Висшия адвокатски съвет, и съдът няма право да присъди разноски за
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за
ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по см. на чл. 101, пар. 1
ДФЕС, като при наличието на такова ограничение не е възможно позоваване
на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна
уредба преследва, за да не се приложи установената в чл. 101, пар. 1 ДФЕС
забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики.
Националният съд е длъжен да откаже да приложи тази правна уредба, вкл.
когато страната не е подписала договор за адвокатски услуги, в който по
съгласие на страните се определя адвокатско възнаграждение, каквато е
хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. С оглед задължителния характер на даденото
от СЕС тълкуване на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, определените с Наредба №
27
1/09.01.2004 г. минималните размери на адвокатските възнаграждение не са
задължителни при определяне на размера на хонорара за правна услуга, вкл. в
хипотеза на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. при заварени правоотношения между клиент и
адвокат, поради тяхната нищожност, като нарушаващи забраната на чл. 101,
пар. 1 ДФЕС.
Съобразявайки горепосочените съдебни актове на Върховния
касационен съд, установените в чл. 78, ал. 5 ГПК критерии и най-вече
практиката на Старозагорски окръжен съд по молби на „Сити кеш“ ООД с
въведени същите аргументи /самият ответник в молбите си дава примери със
„Сити кеш“ ООД/ обективирана в определение № 121/08.01.2025 г. на
Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 10/2025 г., определение №
983/15.10.2024 г. на Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 512/2024 г.,
определение № 940/04.10.2024 г. на Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. №
512/2024 г., определение № 138/29.01.2025 г. на Старозагорски окръжен съд по
в.ч.гр.д. № 760/2024 г., определение № 136/29.01.2025 г. на Старозагорски
окръжен съд по в.ч.гр.д. № 17/2025 г., определение № 1077/04.11.2024 г. на
Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 592/2024 г., определение №
1069/31.10.2024 г. на Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 591/2024 г.,
определение № 1244/10.12.2024 г. на Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д.
№ 711/2024 г., определение № 1253/11.12.2024 г. на Старозагорски окръжен
съд по в.ч.гр.д. № 708/2024 г., определение № 1025/23.10.2024 г. на
Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 544/2024 г., определение №
261/25.02.2025 г. на Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 122/2025 г., /с
които е присъждано възнаграждение поне в размер на 480,00 лв. с ДДС, но не
по-ниско/ настоящият съдебен състав намира, че следва да посочи още веднъж
на ответника нееднократно приеманото от Старозагорски окръжен съд
състоящо се в следното: въззивният /бел. съдията докладчик/ съд намира, че
въпреки, че искането за събиране на доказателства за материалното състояние
на ищеца е направено още в отговора на исковата молба от ответника, съдът
правилно е отказал събирането им и отлагане на делото за събиране на
доказателства, които нямат връзка с предмета на спора.
Не на последно място трябва да се посочи, че така наведеното оплакване
за недобросъвестност на ищеца, касае субективното виждане на
жалбоподателя за наличие на злоупотреба с право при предявяване на
исковете, като установяването на това обстоятелство подлежи на изследване в
28
отделен процес. Следователно изложените доводи в този смисъл са и
неотносими към настоящото производство, в което искът е приет за допустимо
правно средство за защита и санкция /определение №142/01.04.2019 г. на
ВКС по ч.гр.д. № 951/2019 г., ІІІ г.о./.
В допълнение на изложеното от Старозагорски окръжен съд ще се
посочи, че не следва да се присъжда адвокатско възнаграждение под
определения по-горе размер от 480,00 лв. с ДДС както желае ответника тъй
като преценката е конкретна, като в настоящия случай са налице най-малко
две причини за определяне на адвокатското възнаграждение в посочения
размер – 1/ самият ответник е подал отговор на исковата молба, а в
впоследствие сочи, че е налице ниска сложност на делото и 2/ самият
ответник сам сочи, че е напълно наясно със съдебната практика дела с
предмет договори за потребителски кредити със същите параметри, по които е
страна и въпреки това не признава иска, а подава отговор на исковата молба в
значителен обем, като впоследствие започва да твърди, че делото не се
отличавало с фактическа и правна сложност.
Освен това ответникът дължи да възстанови на ищцата и сумата за
внесената държавна такса в размер на 62,00 лв.
Така мотивиран и на основание чл. 235, ал. 1 ГПК, Старозагорски
районен съд,
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по иска с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр.
чл. 146, ал. 1 ЗЗП и чл. 22 ЗПК /установителен иск за нищожност/ за
прогласяване недействителността на договор за потребителски кредит №
********/****** г. към искане № ***** като нарушаващ разпоредбите на чл.
11, ал. 1, т. 9, т. 10 и чл. 19, ал. 4 ЗПК недействителността на договор за
потребителски кредит № *******/******* г. сключен между А. С. Х., ЕГН:
********** и постоянен адрес: гр. *********, кв. „*********“ № **, вх. „**“,
ет. **, ап. ** и „Сити Кеш“ ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, р-н „Младост“, бул. „Цариградско шосе“ № 115Е, ет. 5.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Сити Кеш“ ООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н „Младост“,
29
бул. „Цариградско шосе“ № 115Е, ет. 5 да заплати на А. С. Х., ЕГН:
********** и постоянен адрес: гр. *********, кв. „*********“ № **, вх. „**“,
ет. **, ап. ** сумата от 62,00 лв. /шестдесет и два лева/ разноски за
производството - държавна такса.
ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, р-н „Младост“, бул. „Цариградско шосе“ № 115Е, ет. 5
да заплати на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв на ********** „М.“, ЕИК:
************ и адрес: гр. ********, ул. „**********“ № **, ет. **, офис **,
чрез управителя М. М. адвокатско възнаграждение в размер на 480,00 лв. с
ДДС /четиристотин и осемдесет лева с ДДС/ за процесуално представителство
на ищцата по делото.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред
Старозагорски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
На основание чл. 7, ал. 2 ГПК, на страните да се връчи препис от
решението.
Съдия при Районен съд – Стара Загора:_______________________
30