Р
Е Ш Е
Н И Е
гр. София, 29.07.2022
г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГК, ІV- Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на осми февруари през две
хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева
ЧЛЕНОВЕ: Станимира Иванова
мл. съдия Лора Димова
при участието на секретаря Капка Лозева, като
разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 1202 по описа за 2020 година и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по
реда на чл.258 и сл. ГПК.
С
Решение от 24.06.2019 г., постановено по гр.д.№ 67221/ 2016 г. на Софийски
районен съд, ІІ ГО, 70 състав, са отхвърлени предявените от „И.С.К.“ ООД- *** /ЕИК
*******, с предходно наименование „Б.К.“ ООД/ срещу А.В.П. /ЕГН **********/
искове е правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.9 ЗПК вр. чл.240 ЗЗД за сумите
375 лева- главница по Договор за заем № SO-1306/ 31.10.2014 г.,
и 85.50 лева- договорна лихва, включени в погасителните вноски с падеж на
05.05.2015 г., 05.06.2015 г. и 05.07.2015 г., за които вземания са издадени
заповед за изпълнение по чл.417 ГПК и изпълнителен лист на 19.08.2015 г. по
ч.гр.д.№ 44960/ 2015 г. на СРС, 70 състав, поради извършено в хода на делото
погасяване. На основание чл.78, ал.1 ГПК ответницата А.П.
е осъдена да заплати на ищеца „И.С.К.“ ООД сумата 625.17 лева- разноски по делото,
а на основание чл.78, ал.4 ГПК ищецът „И.С.К.“ ООД е осъден да заплати на ответницата
А.П. сумата 210.57
лева-
разноски по делото.
С
определение от 26.09.2019 г., е оставена без уважение молба на ответницата А.П.
за изменение на цитираното по- горе решение в частта за разноските на основание
чл.248 ГПК.
Постъпила
е въззивна жалба от „И.С.К.“ ООД- *** /ищец по делото/, в
която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на постановеното
от СРС решение, с искане да бъде постановена отмяната му и да бъде постановено
решение за признаване дължимостта на претендираните по делото суми- главница и
договорна лихва, с присъждане на разноски по делото.
Въззиваемата страна А.В.П. /ответница по делото/ не
изразява становище по повод подадената от ищеца въззивна жалба.
Подадена
е и частна жалба срещу определението
по чл.248 ГПК от ответницата А.В.П., която моли да бъде постановена отмяната му
като неправилно.
Ответникът
по частната жалба- „И.С.К.“ ООД, оспорва същата и моли
да бъде оставена без уважение като неоснователна.
Предявен е
установителен иск по чл.422 ГПК вр. чл.9 ЗПК вр. чл.240 ЗЗД.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от
фактическа и правна страна следното:
Въззивната
жалба, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК
и е допустима, а разгледана по същество е основателна.
Съгласно
чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Атакуваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
По
същество постановеното от СРС решение е неправилно и следва да бъде отменено.
Съвкупният
анализ на събрания по делото доказателствен материал обосновава извод на
въззивния съд, че ищецът “И.С.К.“ ООД, с предишно наименование „Б.К.“ ООД, и
ответницата А.П. са били обвързани от валидно договорно право- отношение,
възникнало по силата на сключен на 31.10.2014 г. индивидуален договор за заем
/чл.240 ЗЗД/ под № SO- 1306, регламентиран
от Закона за потребителския кредит /ЗПК- в сила от 12.05.2010 г./, сключен при
общи условия, по силата на който „Б.К.“ ООД предоставило възмездно в заем на А.П.
сумата 1 500 лева, а последната се задължила да върне заетата сума, ведно
с възнаградителна лихва, или общо 1 842 лева, на 12 равни месечни вноски
от по 153.50 лева всяка, платими на 5- то число от месеца /според приложения по
делото погасителен план, съдържащ се в процесния заемен договор- л.8 от делото
на СРС/, като падежът на първата погасителна вноска е определен на 15.12.2014
г., съответно падежът на последната- на 5.11.2015 г. От страна на ответницата П.
не е заявено оспорване автентичността на приложения кредитен договор, поради
което и същият като валидно сключен е породил съответни правни последици.
Оспорено е получаването на сумата 1 500 лева от П., но в тази връзка е
представено доказателство от ищеца- преводно нареждане от 31.10.2014 г., според
което същата била преведена по посочена от нея банкова сметка ***.10.2014 г.
При
това положение насрещното задължение на ответницата- кредито-получател да
погасява вноските по сключения с кредитодателя договор за потребителски кредит
от 31.10.2014 г. безспорно е възникнало.
Анализът
на събраните в процеса доказателства налага приемането на извод, че ответницата
П. е неизправна страна по сключения с ищеца договор за потребителски кредит и
дължи плащане на претендираната по делото неизплатена част от дълга по кредита,
възлизаща на 460.50 лева общо, включваща 375 лева- главница, и 85.50 лева-
възнаградителна лихва, и представляваща погасителни вноски от № 6 до № 8 по
приложения погасителен план- с падежи на 05.05.2015 г., 05.06.2015 г. и
05.07.2015 г.
Ответницата,
чиято е доказателствената тежест за установяване изпълнението на договора, не е
навела фактически твърдения, нито е установила в процеса, че е погасила претендирания
по делото дълг от 460.50 лева преди подаване на заявлението по чл.417 ГПК на
29.07.2015 г., поради което и следва да бъде признато, че дължи на ищеца
посочената главница на основание чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.240 ЗЗД.
Според
събраните по делото доказателства процесната сума била заплатена в
изпълнителното производство по изп. дело № 20158410412795 на ЧСИ Н. Митев с
рег.№ 841 на КЧСИ, образувано въз основа на издадения по ч.гр.д.№ 44960/ 2015 г.
на СРС, 70 състав, на 19.08.2015 г. изпълнителен лист. Погасяването е извършено
чрез наложен от ЧСИ на основание чл.450, ал.3, чл.507 и чл.508 ГПК запор върху
трудовото възнаграждение на ответницата, по който през периода 24.11.2016 г.-
11.12.2018 г. са постъпили суми за удовлетворяване на взискателя. Цялото
събираемо вземане е събрано в изпълнителното производство, извършено е разпределение
и на ищеца- взискател са преведени сумите- предмет на издадения по ч.гр.д.№
44960/ 2015 г. на СРС, 70 състав, изпълнителен лист, след което с разпореждане
на ЧСИ от 11.12.2018 г. производството по изпълнителното дело е приключено.
Неправилно
е прието от първоинстанционния съд, че процесното договорно задължение е
погасено чрез доброволно плащане, извършено от ответницата в хода на делото, в
следствие на което е обоснован извод за отхвърляне на иска.
Според
дадените в мотивите към т.13 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по
тълк. д. № 4/ 2013 г. на ВКС, ОСГТК, тълкувателни разяснения, под
"удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на
сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно
изпълнение в образувания изпълнителен процес" следва да се има предвид
следното: а/ в изпълнителното производство са проведени изпълнителни действия,
въз основа на които по сметката на съдебния изпълнител са постъпили суми,
подлежащи на разпределение, включително и при плащане от длъжника по сметката
на съдебния изпълнител, и б/ от така получените постъпления съдебният
изпълнител е превел суми на взискателя- кредитор за удовлетворяване на
вземането, предмет на издадения изпълнителен лист. Под "доброволно погасяване на вземането" се имат предвид
плащания от длъжника на кредитора /без сумите първоначално да са постъпили по
сметката на съдебния изпълнител/, както и осъщественото погасяване чрез други
погасителни способи- прихващане, даване вместо изпълнение, опрощаване.
Поради
това и тъй като процесната сума от 460.50 лева общо, включваща 375 лева-
главница, и 85.50 лева- възнаградителна лихва, е била внесена по специалната
сметка на ЧСИ в рамките на осъществяваното по изпълнително дело № 20158410412795
на ЧСИ Н. Митев принудително изпълнение, не се касае за доброволно погасяване
на процесното вземане, а за принудителното му събиране в рамките на
осъществявано принудително изпълнение, което не може да обоснове отхвърляне на
иска, в какъвто смисъл е постановеното от първоинстанционния съд решение. Обстоятелството,
че с молба от 24.11.2016 г. длъжникът по изпълнението А.П. е поискала спиране
на изпълнението при условията на чл.454, ал.1 ГПК, във връзка с което е внесла
30 % от събираемото вземане или сумата 602.50 лв. на 24.11.2016 г. по
специалната сметка на ЧСИ, а в последствие е извършила и други плащания също по
специалната сметка на ЧСИ, довели до погасяване на целия дълг и приключване на
изпълнителното производство, не променя характера на плащането, което не е
доброволно и не може да обоснове отхвърляне на предявения от „И.С.К.“ ООД установителен иск по
чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.9 ЗПК вр. чл.240 ЗЗД, поради погасяване на вземането
чрез плащане.
При
тези съображения, поради несъвпадане изводите на двете съдебни инстанции по
съществото на спора обжалваното решение, с което предявеният от „И.С.К.“ ООД установителен иск е
отхвърлен- „поради извършено в хода на делото погасяване“, следва да бъде
отменено като неправилно и вместо това да бъде постановено решение за
признаване дължимостта на процесната сума на основание по чл.422 ГПК вр. чл.9 ЗПК вр. чл.240 ЗЗД.
Обстоятелството,
че с настоящото въззивно решение се признава дължимостта на вземането- предмет на
издадените по ч.гр.д.№ 44960/ 2015 г. на СРС, 70 състав, заповед за изпълнение по
чл.417 ГПК и изпълнителен лист, санира проведеното по посоченото дело
принудително изпълнение, а няма да доведе до повторно събиране на дълга. Отделен
е въпросът за дължимостта на разноските за заповедното производство, възлизащи
според въззивния съд на 39.90 лв., а не на 325 лв.- според издадените от СРС заповед
за изпълнение и изпълнителен лист, за които в обжалваното решение е прието, че
не следва да бъдат присъдени на ищеца, тъй като за внесената над посочения от
въззивния съд размер сума ответницата може да реализира правата по чл.245,
ал.3, изр.2 ГПК, в какъвто смисъл са и дадените в ТР № 4/ 11.03.2019 г. по
тълк. дело № 4/ 2017 г. на ВКС- ОСГТК тълкувателни разяснения. Не подлежи на
отмяна решението на СРС в частта относно присъдените на ответницата П. разноски
по чл.78, ал.4 ГПК, тъй като същите нямат връзка с предмета на въззивното
обжалване. Доколкото от страна на ищеца не е подадена молба по чл.248 ГПК за
изменение на решението в тази част, спор относно дължимостта на тези разноски
от ищеца на ответницата пред въззивния съд не е налице.
При
този изход на спора следва да бъде преразпределена и отговорността за разноски между страните. На основание чл.78, ал.1 ГПК ответницата дължи да заплати на ищеца сумата 39.90 лв.- разноски за
заповедното производство /за държ. такса и юриск. възнаграждение от 50 лв./, и
сумата 625.17 лв.- разноски за първоинстанционното производство /за държ.
такса, възнаграждение за особен представител и адвокатско възнаграждение/. Тъй
като основанието за присъждането на разноски от 625.17 лв. в полза на ищеца,
посочено в обжалваното решение /независимо от отхвърлянето на иска, ответницата
П. „дължи разноски, тъй като е дала повод за завеждане на делото- арг. чл.78,
ал.2 ГПК“/, е различно от възприетото от въззивния съд, и предвид
обстоятелството, че се касае за законна последица от уважаването, респ.
отхвърлянето на иска, решението следва да бъде отменено и в тази част, като с
оглед уважаването на установителния иск по чл.422 ГПК на ищеца бъдат присъдени
разноски в същия размер- 625.17 лв. /за първоинстанционното производство/.
Предвид
уважаването на иска, ответницата няма право на разноски по чл.78, ал.3 ГПК,
поради което и други разноски, освен присъдените с обжалваното решение разноски
по чл.78, ал.4 ГПК, не следва да й бъдат присъдени.
Частната жалба на ответницата П.
срещу определението по чл.248 ГПК е неоснователна.
С
обжалваното определение съдът е отказал да освободи ответницата от
отговорността за разноски, тъй като е дала повод за завеждане на делото и е
погасила дълга в хода на делото. На същото основание е отказал да присъди на П.
и разноски по чл.78, ал.3 ГПК в пълния претендиран по делото размер от 450 лв.,
над присъдените й във връзка с частичното прекратяване на делото- на основание
чл.78, ал.4 ГПК., разноски от 210.57 лв. /за платено адв. възнаграждение/.
Предвид
постановеното от въззивния съд решение за уважаване на иска, други разноски на
ответницата не следва да бъдат присъдени. С оглед съотношението между размера
на вземането, за което е постановено прекратително определение, и размера на
вземането, за което е постановено установително решение по чл.422 ГПК в полза
на ищеца, на последния следва да бъдат присъдени разноски в размер на 625.17
лв., т.е. в определения от СРС размер.
Предвид
уважаването на въззивната жалба, на основание чл.273 вр. чл.78, ал.1 ГПК
въззиваемата страна А.П. дължи да заплати на въззивника „И.С.К.“ ООД сумата 325 лв.- разноски за
въззивното производство /за държ. такса и платено адв. възнаграждение/.
Водим
от горното, Софийски градски съд
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯ Решение от 24.06.2019
г., постановено по гр.д.№ 67221/ 2016 г. на Софийски районен съд, ІІ ГО, 70
състав, с което „са отхвърлени предявените от „И.С.К.“ ООД- *** /ЕИК *******, с
предходно наименование „Б.К.“ ООД/ срещу А.В.П. /ЕГН **********/ искове“ с
правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.9 ЗПК вр. чл.240 ЗЗД за сумите 375
лева- главница по Договор за заем № SO-1306/ 31.10.2014 г., и 85.50 лева- договорна
лихва, включени в погасителните вноски с падежи на 05.05.2015 г., 05.06.2015 г.
и 05.07.2015 г., за които вземания са издадени заповед за изпълнение по чл.417 ГПК и изпълнителен лист на 19.08.2015 г. по ч.гр.д.№ 44960/ 2015 г. на СРС, 70
състав, „поради извършено в хода на делото погасяване“, и на основание чл.78,
ал.1 ГПК А.В.П. е осъдена да заплати на „И.С.К.“ ООД сумата 625.17 лева- разноски по делото,
и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО
по предявения от „И.С.К.“ ООД- *** /ЕИК *******, с предходно наименование „Б.К.“
ООД/ срещу А.В.П. /ЕГН **********/ установителен
иск по чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.9 ЗПК вр. чл.240 ЗЗД, че А.В.П. /ЕГН **********/
дължи на „И.С.К.“ ООД- *** /ЕИК *******/
сумата 460.50 лв. общо, включваща:
375 лв.- главница по Договор за заем № SO-1306/ 31.10.2014 г.,
и 85.50 лв.- договорна лихва, представляваща сбор от погасителни вноски по
договора с падежи на 05.05.2015 г., 05.06.2015 г. и 05.07.2015 г., за която
сума са издадени заповед за изпълнение по чл.417 ГПК и изпълнителен лист на
19.08.2015 г. по ч.гр.д.№ 44960/ 2015 г. на СРС, 70 състав.
ОСЪЖДА А.В.П. /ЕГН **********/
да заплати на „И.С.К.“ ООД- *** /ЕИК
*******/ сумата 625.17 лв. /шестстотин
двадесет и пет лева и 17 ст./- разноски
за първоинстанционното производство, и
сумата 39.90 лв. /тридесет и девет лева и 90 ст./- разноски за заповедното производство /ч.гр.д.№ 44960/ 2015 г. на
СРС, 70 състав/, на основание чл.78, ал.1 ГПК, и сумата 325 лв. /триста двадесет и пет лева/- разноски за въззивното производство, на основание чл.273 вр. чл.78,
ал.1 ГПК.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ
частна жалба
на А.В.П. срещу Определение от 26.09.2019 г. по гр.д.№ 67221/ 2016 г. на
Софийски районен съд, ІІ ГО, 70 състав, с което е оставена без уважение молбата
й по чл.248 ГПК за изменение на цитираното по- горе решение в частта за
разноските.
Решението
по гр.д.№ 67221/ 2016 г. на СРС, ІІ ГО, 70 състав /с характер на определение/, е
влязло в сила в частта, в която на А.В.П.
са присъдени разноски по чл.78, ал.4 ГПК в размер на 210.57 лв.
Решението
не подлежи на касационно обжалване- съгласно чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.