№ 3830
гр. София, 17.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на тринадесети март през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Невена Чеуз
Членове:Наталия П. Лаловска
Добромир Ст. Стефанов
при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Добромир Ст. Стефанов Въззивно гражданско
дело № 20231100507657 по описа за 2023 година
Производството е по реда на Глава двадесета от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от ЕТ „Б.**-П. П.", ищец в първоинстанционното
производство, чрез представителя си по чл. 32, т. 2 ГПК, Г. Й. П., съпруга, срещу решение №
6725 от 01.05.2023 г. по гр. дело № 36217/2022 г. по описа на Софийски районен съд, 41-ви
състав, с което е отхвърлен предявеният от ЕТ "Б.**-П. П., ЕИК *********, иск с правна
квалификация чл. 439, ал. 1 ГПК, за признаване за установено, че не съществува право на
принудително изпълнение по отношение на „С. Г. Груп“ ЕАД, ЕИК *********, за следните
вземания: главница в размер на сумата от 1100 лева, като частичен иск от 29 303,09 лева;
сумата от 240 лева, представляваща лихви, начислени за периода 09.02.2018 г. – 26.11.2021 г.,
като частичен иск от 5901,32 лева; неолихвяема сума в размер на 500 лева, представляваща
лихви, начислени за периода 23.04.2014 г. – 26.11.2021 г., като частичен иск от 12 958,88
лева, за които е издаден изпълнителен лист от 16.03.2013 г. по частно гр. дело № 6312/2013 г.
по описа на РС Пловдив, по който е образувано изпълнително дело № 20217650402598 по
описа на ЧСИ Г.И., район на действие ОС Стара Загора, и поради изтичане на предвидения в
закона давностен срок.
В жалбата са изложени съображения за неправилност на решението. Имало
противоречие в решението, тъй като в началото му било написано, че съдът „отхвърля
предявения иск за признаване на установено, че не съществува право на изпълнително
изпълнение“, а в края завършвало с „и поради изтичане на предвидения в закона давностен
срок“. Изпълнителният лист бил издаден на 16.04.2013 г., а не на 16.03.2013 г. Ищецът бил
предявил иск с основание чл. 124, чл. 439, ал. 1 и ал. 2 ГПК, а съдът неправилно бил
тълкувал, че искът е на основание само по член 439 ГПК. Задължението по договора за
банков кредит № 06КР-АА-3236 от 18.12.2006 г. било изцяло погасено. Съдът не бил
служебно проследил за неправомерни клаузи в него. Била нарушена разпоредбата на чл. 44,
ал. 1 ЗКНИП. Не било изследвано дали действията на ЧСИ К.П. били законосъобразни
1
съгласно чл. 483-495 ГПК. Ипотекираният имот бил продаден на занижена цена. Съдът не
бил съобразил Директива 2014/17/ЕС. Не бил даден отговор на въпроса дали с погасяване на
ипотечното право, кредиторът следва да се счита удовлетворен. Договорът за цесия бил
сключен в противоречие със закона. Уведомяването на длъжника от съдия изпълнител не
можело да предизвика действието по чл. 99, ал. 4, ЗЗД. Съдът неправилно бил приел, че
дългът съществувал и проведените след 11.04.2014 г. изпълнителни действия прекъсвали
многократно давността. Искането към СГС е обжалваното решение да бъде отменено като
предявеният иск бъде уважен.
В хода на устните състезания е заявено искане към СГС да обърне внимание на
документите на стр. 272, 273 и 768 от изпълнителното производство. В депозираната
писмена защита е заявено, че те доказвали, че цесията била без правно основание и била
нищожна.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна „С. Г. Груп“ ЕАД, ответник в
първоинстанционното производство, е подала отговор на въззивната жалба. В него се
заявява, че жалбата била неоснователна като са развити подробни доводи срещу наведените
с нея възражения. Искането към СГС е обжалваното решение да бъде потвърдено.
При извършената служебна проверка по чл. 269 ГПК настоящият състав намери, че
обжалваният съдебен акт е постановен от законен състав на родово компетентен съд, в
изискуемата от закона форма, по допустими искове, предявени от и срещу процесуално
легитимирани страни, поради което е валиден и допустим. По въпроса за неговата
правилност въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите,
когато следва да приложи императивна правна норма и когато е длъжен да следи служебно
за интереса на някоя от страните (така Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.
дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС).
Съдът, на основание чл. 12 ГПК, след като прецени събраните по делото доказателства
по свое убеждение, и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания
съдебен акт, както и възраженията на насрещната страна, достигна до следните фактически
и правни изводи:
По същество жалбата е неоснователна.
Предявен е отрицателен установителен иск по чл. 439, ал. 1 ГПК. Неговият предмет е
установяването на недължимост на изпълняемото материално право, основаван на факти,
настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено
изпълнителното основание.
В мотивите на решението районният съд е приел фактически положения и направил
правни изводи, които въззивният съд споделя и на основание чл. 272 ГПК, препраща към
тях. Събраните в първата инстанция доказателства са правилно обсъдени и преценени към
релевантните за спора обстоятелства, поради което не следва повторно да се описват в
мотивите на настоящия съдебен акт.
По възраженията в жалбата съдът намери следното:
Настоящият състав не намери противоречие в изразената от първата инстанция воля,
обективирана в диспозитива на решението. С изразът „отхвърля предявения иск за
признаване на установено, че не съществува право на изпълнително изпълнение“ съдът
разрешава повдигнатия пред него материалноправен спор като дава описание на предявения
иск по чл. 439, ал. 1 ГПК, а в края на разпоредителната част от решението се е произнесъл и
по конкретно релевираното в исковата молба правопогасяващо възражение за изтекла
давност.
В решението е допусната неточност при отбелязване на датата на издаване на
процесния изпълнителен лист, но тя не опорочава по никакъв начин съдебния акт.
Вземането, предмет на спора, се индивидуализира с конкретните суми, посочени в исковата
2
молба, и основанието по чл. 404 ГПК, по което е издаден изпълнителният лист – влязлата в
сила заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по частно гр. дело № 6312/2013 г. по описа на РС
Пловдив.
Уведомлението от 13.04.2018 г. от „Първа инвестиционна банка“ АД, в което е заявено,
че ищецът няма задължения към банката по договор за банков кредит № 06КР-АА-3236 от
18.12.2006 г., е частен свидетелстващ документ съгласно чл. 180 ГПК, изхожда от трето по
делото лице, няма обвързваща съда материална доказателствена сила и се преценява от съда
с оглед на всички обстоятелства по делото. Както в отговора на исковата молба, подаден в
срока по чл. 133 ГПК, така и в отговора на въззивната жалба, ответното дружество
категорично отрича, че процесното вземане е погасено. Това уведомление противоречи на
протокола за извършено разпределение по чл. 460 ГПК от 09.04.2019 г., съставен от ЧСИ
Г.И., в който е отразено, че към тази дата длъжникът има задължения към взискателя в
размер на 30095,95 лева остатък главница, ведно със законната лихва, считано от 21.12.2017
г. до изплащане на вземането, която към 07.03.2019 г. е в размер на 3686,75 лева и 9214,54
лева остатък от законната лихва за периода за периода от 23.04.2014 г. до 21.12.2017 г.
Разпределението не е обжалвано от ищеца по реда на чл. 463, ал. 1 ГПК. По делото няма
никакви приобщени финансово-счетоводни документи, извън приложените по
изпълнителното дело, които да подкрепят довода на ищеца, че задълженията му към
взискателя са изплатени. Ето защо, СГС направи извода, че обсъжданото уведомление от
13.04.2018 г. е изолирано от всички събрани доказателства по делото, и обсъдено в
съвкупност с тях, не доказва твърдението на ищеца, че задълженията му по договора за
банков кредит са погасени.
Разпоредбата на чл. 124, ал. 1 ГПК урежда общото право на лицата да предявяват
искове, за да възстановяват правото си, когато то е нарушено, или за да установят
съществуването или несъществуването на едно правно отношение или на едно право, когато
имат интерес от това. Всеки съдебен иск е с основание чл. 124, ал. 1 ГПК. Съдът служебно
определя конкретното правно основание на претенцията, с разглеждането на която е сезиран.
С оглед заявения от ищеца петитум на исковата молба, да бъде установено, че вземането по
процесния изпълнителен лист е погасено и изплатено, то правната квалификация на иска е
именно чл. 439, ал. 1 ГПК, съгласно който длъжникът може да оспорва чрез иск
изпълнението. Тази правилна квалификация е отразена и в диспозитива на решението.
В настоящия процес е недопустимо съдът да извършва проверка по реда на чл. 7, ал. 3
ГПК за наличието на неравноправни клаузи в договора за банков кредит, тъй като този
въпрос е решен с влизането в законна сила на заповедта по чл. 417 ГПК по частно гр. дело №
6312/2013 г. по описа на РС Пловдив. Съгласно чл. 297 ГПК влязлото в сила съдебно
решение е задължително за всички други съдилища в страната и не подлежи на обсъждане.
Действително разпоредбата на чл. 44, ал. 1 ЗКНИП забранява прехвърлянето на
вземането по договор за кредит за недвижим имот, сключен с потребител, без негово
съгласие. Съгласно § 4 от ПЗР на същия закон, той не се прилага за договори, сключени
преди датата на влизането му в сила, а именно 01.01.2017 г. (ДВ, бр. 59 от 29.07.2016 г.,
доп., бр. 97 от 6.12.2016 г.). Процесният договор за кредит е сключен на 18.12.2006 г., поради
което това възражение на въззивника е неоснователно.
Извършените от ЧСИ К.П. действия по реализиране на публичната продан на
ипотекирания имот по чл. 483-495 ГПК не са включени в предмета на разглеждания спор,
поради което е недопустимо съдът да се произнася по тях. На същото основание е
недопустимо и съдебно произнасяне по възражението в жалбата за извършване на проданта
по занижена цена.
Възражението на ищеца за прилагането на Директива 2014/17/ЕС на Европейския
парламент и на Съвета от 4 февруари 2014 година относно договорите за кредити за
жилищни недвижими имоти за потребители и за изменение на директиви 2008/48/ЕО и
3
2013/36/ЕС и Регламент (ЕС) № 1093/2010 е неоснователно, тъй като, както бе отбелязано,
договорът за кредит между ищеца и банката е сключен преди транспониране на директивата
в българското право чрез ЗКНИП, а по волята на законодателя, този закон не се прилага за
сключени преди 01.01.2017 г. договори за кредит за недвижими имоти на потребители.
Правилно СРС е посочил, че съгласно чл. 133 ЗЗД цялото имущество на длъжника
служи за общо изпълнение на неговите кредитори. Фактът, че получената цена от проданта
на ипотекирания имот не е била достатъчна да покрие изцяло задълженията на длъжника по
изпълнителното дело, не го освобождава от отговорност от плащане на непогасената част от
дълга му.
Длъжникът не е страна по договора за цесия по чл. 99, ал. 1 ЗЗД, а нормата на чл. 99,
ал. 4 ЗЗД гарантира, че действието на договора спрямо него има сила от уведомяването. В
посоченото от въззивника решение № 96 от 17.04.2018 г. на ВКС по гр. дело № 3049/2017 г. е
прието, че уведомяването на длъжника за цесията от лице, различно от предишния кредитор
или упълномощено от него лице, не може да предизвика действието, предвидено в чл. 99, ал.
4 ЗЗД. Настоящият съд напълно споделя това разрешение на касационната инстанция. Както
обаче правилно се е позовал СРС, в решение № 209 от 28.11.2018 г. на ВКС по търг. дело №
2530/2017 г. е посочено, че без значение за основателността на иска по чл. 439 ГПК срещу
конституирания в изпълнителното производство нов кредитор (цесионер) е установяване на
надлежното уведомяване на длъжникът по смисъла на чл. 99, ал. 4 ЗЗД за извършена цесия,
тъй като този факт не рефлектира върху дължимостта на вземането – то съществува и следва
да бъде удовлетворено принудително от съдебния изпълнител, като не освобождава
длъжника от отговорност за погасяването му. Ето защо, същественото в случая е, че ищецът
не е навел твърдения, че в периода след прехвърлянето на вземането, 07.12.2018 г., са
настъпили релевантни обстоятелства, които са довели до погасяване на задълженията му към
стария кредитор, които именно обстоятелства са относими към настоящия спор. Такива
обстоятелства не се установяват и от събраните доказателства по делото.
Трайната съдебна практика на ВКС приема, че заповедта за изпълнение (в конкретика
влязлата в сила заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по частно гр. дело № 6312/2013 г. по
описа на РС Пловдив), има идентични правни последици със съдебното решение по смисъла
на чл. 117, ал. 2 ЗЗД – давностният срок е петгодишен и започва да тече от влизане в сила на
заповедта (така Определение № 1764 от 10.04.2024 г. на ВКС по гр. дело № 2403/2023 г., III г.
о, и цитираните в него решения на ВКС). Ето защо, за да бъде основателно възражението за
изтекла давност, ищецът следва да докаже, че след влизане в сила на заповедта за
изпълнение, не са извършвани действия по принудително изпълнение за период от 5 години
до датата на предявяване на настоящия иск, 16.12.2021 г., в РС Стара Загора.
Следва да се има предвид, че съгласно Тълкувателно решение № 3/28.03.2023 г. по
тълк. дело № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, погасителна давност не тече докато трае
изпълнителният процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането
на 26.06.2015 г. на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г. на
ОСГТК на ВКС.
В обжалваното решение съдът изчерпателно е описал множеството действия по
изпълнение, предприети по изпълнителното дело, което при ЧСИ К.П. е с №
20138240401293, а при ЧСИ Г.И. с № 20217650402598. Във въззивната жалба няма конкретни
оплаквания по отношение на приетото от фактическа страна от СРС, а единствено се
твърди, че след твърдяното пълното изплащане на дълга, извършените от ЧСИ
изпълнителни действия били незаконосъобразни. Ето защо, въззивният съд намира за нужно
изрично да посочи само едно от тези изпълнителни действия, а именно извършения на
14.03.2018 г. опис на недвижим имот в с. Мирово, собственост на ищеца. Изводът на СГС е,
че в периода от 26.06.2015 г. до 16.12.2021 г. не е изтекъл предвиденият в чл. 117, ал. 2 ЗЗД
петгодишен срок, в който по изпълнителното дело да не са извършвани действия по
4
изпълнението, поради което възражението на ищеца за погасяване на вземането по давност е
неоснователно.
По-нататък, съдът обсъди цитираните от ищеца документи, находящи се стр. 272, 273 и
768 от изпълнителното производство.
Документът на стр. 272-273 представлява нотариален акт за учредяване на договорна
ипотека от 21.03.2006 г., сключен между „Българска пощенска банка“ АД и
кредитополучателите Т.К.П. и М. Й. З., за имот, находящ се в гр. Пловдив, ул. ****. От
документа на стр. 269 от изпълнителното дело се установява, че той е изискан от ЧСИ К.П.
от Службата по вписвания – Пловдив, заедно с нотариален акт за учредяване на договорна
ипотека от 31.05.2005 г., сключен между „Първа инвестиционна банка“ АД и въззивника.
Нотариалният акт от 21.03.2006 г. е неотносим документ към изпълнителното дело.
Неотносим към делото е и документът на стр. 768, който е Уведомление от „Първа
инвестиционна банка“ АД до ЕТ „Вани Трейд –И.К.“. И двата обсъдени документа не е
следвало да се прилагат по изпълнително дело, тъй като са ненужни за установяване на
релевантни обстоятелства. Това прилагане обаче не доказва твърденията на въззивника, че
по изпълнителното дело са претендирани вземания, дължими от трети лица.
В обобщение, въззивният съд намери, че предявеният иск по чл. 439, ал. 1 ГПК е
неоснователен, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС
да бъде изцяло потвърдено.
По разноските
При този изход на делото на основание чл. 78, ал. 3 ГПК право на разноски има
въззиваемият. Такива не са поискани, поради което СГС не присъжда разноски.
Така мотивиран, Софийски градски съд, IV-Д въззивен състав,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 6725 от 01.05.2023 г. по гр. дело № 36217/2022 г. по
описа на Софийски районен съд, 41-ви състав.
Решението не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5