Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.Плевен, 16.04.2019
г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ПЛЕВЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданско отделение, в публично съдебно
заседание на дванадесети март през две
хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: ЦВЕТЕЛИНА ЯНКУЛОВА
Членове: РЕНИ ГЕОРГИЕВА
ЕМИЛИЯ КУНЧЕВА
при секретаря Александра
Сергева …………. и в присъствието на
прокурора ……………………..……. като разгледа
докладваното от
съдията Емилия Кунчева в.гр.дело № 106 по
описа за 2019 година, на основание данните по делото и
закона, за да се произнесе, взе предвид:
Въззивно производство по реда на чл.
258 и сл. от ГПК.
С решение № 1610 от 23.10.2018 г. на
Плевенски районен съд, постановено по гр.д. № 1522/2018 г. по описа на същия
съд, е отхвърлен като неоснователен предявеният от Т.С.С. и И.М.С. против К.Т.С.
и Б.К.Д.-С. иск с правно основание чл. 31, ал. 2 от ЗС за заплащане на сумата
от 6750 лв., съставляваща обезщетение за ползването, от което ищците са били
лишени, на ½ ид.част от съсобствен недвижим имот, представляващ УПИ VI-1358, в стр.кв. 92 по плана на гр. Долни Дъбник, с
административен адрес: гр. Долни Дъбник, ул. ***, заедно с построените в него
едноетажна жилищна сграда с площ от 60 кв.м., лятна кухня с площ от 40 кв.м. и
второстепенни постройки, при описаните съседи.
Срещу първоинстанционното решение е
постъпила въззивна жалба от Т.С.С. и И.М.С., подадена чрез техния пълномощник
адв. А.К. ***. В жалбата са изложени оплаквания, че районният съд е дал
неправилна квалификация на спорното право по чл. 31, ал. 2 от ЗС поради
обстоятелството, че до завеждане на делото между страните е имало друг съдебен спор, приключил с решение по
гр.д. № 1018/2015 г. на Плевенски районен съд, поради което през периода на
този съдебен спор между тях не е съществувала съсобственост. Твърди се още, че
първоинстанционният съд е игнорирал аргументите
и доводите на ищците и доказателствата по делото и освен неправилната
квалификация на иска, е дал и неправилно тълкуване на понятието право на
ползване. Твърди се и допуснато нарушение на процесуалните правила при
разглеждането на делото от районния съд. С жалбата се претендира отмяната на
обжалваното решение и уважаване на предявения иск, както и присъждане на
разноски за двете съдебни инстанции.
В съдебно заседание въззивната
жалба се поддържа от процесуалния представител на въззивниците.
Ответниците по въззивната жалба К.Т.С.
и Б.К.Д.-С. изразяват становище за нейната неоснователно и пледират за
потвърждаване на обжалваното решение чрез пълномощника си адв. М.М. ***.
Въззивната жалба е подадена в
предвидения от закона преклузивен срок, от надлежни страни в процеса – ищци в
производството пред районния съд и при наличието на правен интерес от обжалване
на отхвърлителното решение.
Разгледана по същество, жалбата е
неоснователна, предвид следните съображения:
Районният съд е бил сезиран с
искова претенция от Т.С. и И.С. да бъдат осъдени ответниците К.С. и Б.Д.-С.да
им заплатят сумата от 6750 лв., представляваща обезщетение за лишаването им от
ползване на описания в исковата молба недвижим имот, с административен адрес:
гр. Долни Дъбник, ул. ***, в периода 01.06.2015 г. до 01.03.2017 г. Ищците се
позовават на влязло в сила съдебно решение по гр.д. № 1018/2015 г. по описа на
Плевенски районен съд, с което е отменен частично издаден в полза на
ответниците констативен нотариален акт за собственост на процесния недвижим
имот и връчена на 13.12.2017 г.
нотариална покана на ответниците за заплащане на исковата сума, което те не са
сторили.
По настоящото дело е приложено гр.д.
№ 1018/2015 г. на Плевенски районен съд, от данните по което е видно, че с
решение от 11.12.2015 г., влязло в законна сила на 01.03.2017 г., е уважен
предявен иск с правно основание чл. 108 от ЗС, като е признато за установено по
отношение на К.Т.С. и Б.К.Д.-С., че Т.С.С. и И.М.С. са собственици на ½
идеална част от недвижимия имот, находящ се в гр. Долни Дъбник, съставляващ
имот № VI-1358, в стр.кв. 92 по плана на
града, с площ от 820 кв.м., заедно с построените в него едноетажна жилищна
сграда с площ от 80 кв.м., лятна кухня с площ от 40 кв.м. и второстепенни
постройки, при описаните съседи, и са осъдени ответниците да предадат на ищците
владението върху ½ идеална част от същия имот. С решението е отменен на
основание чл. 537, ал. 2 от ГПК нотариален акт за собственост на недвижим имот,
придобит по наследство и давностно владение чрез обстоятелствена проверка №
196, том I, р.№ 1046, дело 135/2013 г.
на нотариус К.М., № *** на НК, в частта му до размер на ½ идеална част
от правото на собственост върху описания имот и в частта относно придобиването
на собственост по давностно владение.
Не е спорно по делото, че с
цитирания по-горе нотариален акт, частично отменен със съдебно решение,
ответникът К.Т.С. е бил признат за собственик на процесния недвижим имот, като
придобит по наследство и давностно владение, чрез обстоятелствена проверка.
Безспорно е също така, че на
13.12.2017 г. на ответниците е била връчена нотариална покана, с която ищците
са отправили искане да им бъде заплатена исковата сума по посочената банкова
сметка ***, че в периода 01.06.2013 г. до 01.03.2017 г. са ползвали процесния
имот изцяло, въз основа признат за незаконосъобразен акт /частично отменения
констативен нотариален акт/, с което са лишили ищците от ползването върху
притежаваната от тях ½ идеална част от имота.
Настоящият съдебен състав на
въззивната инстанция намира, че
първоинстанционният съд правилно е квалифицирал правния спор по чл. 31, ал. 2
от ЗС. Съсобствеността върху имота между страните в случая е установена с
влязъл в сила съдебен акт. Фактът, че ответниците са се снабдили с констативен
нотариален акт за целия имот, който е отменен със съдебното решение до размера
на ½ идеална част от собствеността върху имота, по никакъв начин не
обосновава извод, че до приключването на процеса по предявения ревандикационен
иск не е съществувала съсобственост върху този имот и за ищците не е било налице основание да
търсят обезщетение за лишаването им от ползването му, в какъвто смисъл са наведените от тях доводи
във въззивното производство. Констативният нотариален акт не създава право на
собственост, а в случая с предявения ревандикационен иск, чието уважаване има
за правна последица частичната отмяна на
констативния нотариален акт, ищците са потърсили защита на притежаваните от тях
права на собственост върху имота.
Както в правната доктрина, така
и в установената съдебна практика вземането по чл. 31, ал. 2 от ЗС се разглежда
като частен случай на общата забрана за неоснователно обогатяване, проведена от
законодателя като общ принцип на гражданското право. За разлика от субсидиарния
иск за неоснователно обогатяване по чл. 59 от ЗЗД, ответник по иска с правно
основание чл. 31, ал. 2 от ЗС е съсобственик на имота. Тъй като, съгласно чл.
31, ал. 1 от ЗС той има право да си служи с цялата обща вещ според нейното
предназначение, но по начин да не пречи на другите съсобственици също да си
служат с нея според правата им, той дължи обезщетение на неползващия имота
съсобственик за неоснователното си обогатяване от ползването на по-голяма част
от съсобствената вещ, отколкото притежава, не от датата на установяването на
фактическата власт върху вещта /както е при иска по чл. 59 от ЗЗД/, а от деня
на писмената покана. В този смисъл, задължението на ползващия съсобственик към
неползващия съсобственик е в по-ограничен обем и отговорност за неоснователното
си обогатяване той носи при по-благоприятни условия от третото лице, ползващо
чужда вещ без основание.
За да се осъществи фактическия състав на чл. 31, ал. 2 от ЗС е
необходимо, освен установяване на съсобственост върху имота през исковия период,
която в случая е установена със сила на
пресъдено нещо, така също и факта на отправена писмена покана до
ответниците. Т.е. писмената покана в тази законова хипотеза е предпоставка за
възникване на вземането.
В конкретния случай по делото е
безспорно установено, че за процесния период липсва писмена покана, отправена
от ищците към ответниците като ползващи имота съсобственици. Такава покана е
налице, но след този период.
При това положение се налага извод,
че не е осъществен един от елементите на фактическия състав на законовата разпоредба
на чл. 31, ал. 2 от ЗС, поради което предявеният осъдителен иск се явява
неоснователен и подлежи на отхвърляне, без да се изследват въпросите дали
ответниците реално са осъществявали фактическа власт върху имота през исковия период и в какъв обем.
Като е достигнал до същите фактически
и правни изводи, първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което
следва да бъде потвърдено.
Въззивниците не са заявили претенция
за присъждане на направените от тях деловодни разноски за настоящата инстанция,
поради което, при този изход на процеса, разноски в настоящото производство не
следва да бъдат присъждани.
Така мотивиран и на основание чл.
271, ал. 1 от ГПК, Плевенският окръжен съд
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1610 от
23.10.2018 г. на Плевенски районен съд по гр.д. № 1522/2018 г.
Решението подлежи на обжалване с
касационна жалба пред Върховен касационен съд на РБ в едномесечен срок от
връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: