Р Е Ш Е Н И Е
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
№…………. Гр.С.,15.05.2020 г.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ, IV” в” състав, в
открито съдебно заседание, проведено на шестнадесети май две хиляди
и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Златка Чолева
Мл.съдия Андрей
Георгиев
при участието на секретаря Румяна Григорова като разгледа докладваното от
съдия Зл.Чолева гр.дело № 9236 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
Обжалва се решение под № 390135 от 20.04.2018год, постановено
по гр.дело № 83091/ 2017г., по описа на СРС, 157 състав в частта, с която са отхвърлени
предявените по реда на чл.422 от ГПК от „Т.С.“ ЕАД срещу С.Н.Н., обективно
съединени искове , както следва: 1/ с
правно основание чл.79,ал.1 от ЗЗД, вр.
с чл.150 от ЗЕ - за разликата над
уважения размер от 1 878,08лв. – до пълния предявен размер от 4 368,65лв. и за периода 01.05.2013г.-
31.07.2014г., претендирана като
неиздължена цена на топлинна енергия, доставена за ап.№ 98, находящ се в гр.С., общ.С.,
ж.к.***********и 2/ с правно
основание чл.86,ал.1 от ЗЗД – за
разликата над сумата от 459,07лв. –до пълния предявен размер от 1 079,00лв. и за периода 14.09.2014г.-
15.09.2015г. , претендирана като натрупана мораторна лихва върху главницата-
стойност на топлинната енергия, поради
изтекла погасителна давност. Решението се обжалва и в частта за разноските.
Въззивникът, „Т.С.“ ЕАД поддържа доводи за незаконосъобразност и неправилност на
обжалваното решение. Твърди, че неправилно от първата инстанция е прието, че вземането
му за главницата, представляваща неиздължена цена на доставената топлинна
енергия /ТЕ/ е частично погасено по
давност. Твърди, че съгласно чл.33, ал.2
от приложимите към исковия период Общи условия /ОУ/, вземането за цената на
доставената ТЕ става изискуемо след издаване на общата фактура за потребеното количество ТЕ за целия
отоплителен сезон, определено по изравнителна сметка - в случая вземането по
общата фактура под № **********/ 31.07.2014г., е станало изискуемо на
15.09.2014г. и от този момент – до датата на подаване на заявлението по чл.410
от ГПК не е изтекла тригодишната погасителна давност. С изложените доводи, въззивникът –ищец мотивира искането си за
отмяна на решението на първата инстанция в обжалваната част и уважаване на
предявените срещу ответницата искове за главницата-стойност на ТЕ и лихвата за
забава върху тази главница в пълните им
заявени размери. Претендира присъждане
на направените по делото разноски. При условията на евентуалност- поддържа
възражение по чл.78,ал.5 от ГПК – за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, заплатено от въззиваемата страна.
Въззиваемата страна , С.Н.Н. оспорва жалбата като неоснователна и
заявява искане за потвърждаване на решението на първата инстанция в атакуваната
от ищеца част по съображения, подробно развити в депозирания от нея писмен
отговор на жалбата в срока по чл.263,ал.1 от ГПК. Претендира заплащане на
разноските, направени във въззивното
производство.
Третото лице- помагач на ищеца Т.с.“ ЕООД- не заявява становище
по жалбата.
Софийски
градски съд, като взе предвид становищата на страните и след като обсъди
събраните по делото доказателства в рамките на въззивната жалба, приема за
установено следното:
При извършената проверка по реда на чл.269, предл.1 от ГПК,
настоящият съдебен състав установи, че обжалваното решение е валидно и
допустимо. Ето защо, съдът дължи произнасяне по съществото на правния спор, в
рамките на доводите, заявени с въззивната жалба, от които е ограничен съгласно
разпоредбата на чл.269,изр.последно от ГПК.
Единствения спорен между страните
по делото въпрос е относно началния момент, от който тече погасителната давност
за вземането на ищеца, представляващо стойността на доставената ТЕ за процесния топлоснабден имот през
исковия период от време.
Настоящият съдебен състав намира,
че законосъобразно с обжалваното решение от първата инстанция е прието, че в
рамките на дължимата цена за реално доставеното количество ТЕ за целия исков
период, вземането на ищеца за цената на ТЕ за периода 01.05.2013г. -31.07.2014г. е погасено по давност. Съответно- извън обхвата на тригодишната
погасителна давност е вземането на ищеца за главницата, представляваща
стойността на доставената ТЕ за периода м.08.2014г.- м.05.2015г. Законосъобразно
с обжалваното решение е прието, че вземането на „Т.С.” ЕАД представлява
задължение за периодично плащане по смисъла на чл. 111 от Закона за
задълженията и договорите, по отношение на което се прилага тригодишен
давностен срок, като това е и разрешението на задължителната съдебна
практика- ТР № 3/ 18.05.2012г. по т.дело
№ 3/2011г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно разпоредбата на чл.114, ал.1 от ЗЗД
давността започва да тече от момента на изискуемостта на вземането, като при
срочните задължения /каквито са процесните за главница/, давността тече от деня
на падежа. Съгласно клаузата на чл.33,ал.1 от ОУ
от 2008г., приложима към вземанията за главницата за
частта от исковия период 01.05.2013г.- 31.01.2014г., купувачите на ТЕ дължат плащане на месечно
дължимата сума в 30 дн.срок от изтичане
на периода, за който се отнасят. Т.е. за
стойността на ТЕ за първия месец от исковия период- м.05.2013г., падежът за
плащане е настъпил на 30.06.2013г. и от следващия ден – 01.07.2013г. е започнала да тече тригодишната погасителна
давност, която е изтекла на 01.07.2017г.- преди датата на подаване на
заявлението по чл.410 от ГПК 08.09.2017г., с което давността е прекъсната, на
основание чл.116 ,б.“б“ от ЗЗД. Това се
отнася и за вземанията на ищеца за главниците- стойност на ТЕ и за частта от
исковия период м.02.2013г.-м.01.2014г.
Що се отнася до вземанията на ищеца за главниците- стойност на ТЕ за
периода м.02.2014г.- м.07.2014г., настоящият съдебен състав приема, че приложимите
по отношение на тях клаузи на чл.33, ал.1 и ал.2 от ОУ от
2014г. /в сила от 12.03.2014г./, с които е регламентиран падежът за изпълнение на
задължението за плащане на стойността на ТЕ, са нищожни. Настоящият съдебен
състав намира, че клаузите на чл.33,ал.1 и чл.33,ал.2 от ОУ от 2014г. са
нищожни, на основание чл.146,ал.1,предл.1 от Закона за защита на потребителите,
като неравноправни - противоречащи на общия принцип за добросъвестност,
установен от нормата на чл.143,ал.1 от ЗЗП и водещи до значително неравновесие
на правата и задълженията на ищеца – търговец и тези на потребителя /купувач/ -
ответник по делото. С клаузата на чл.33, ал.1 от ОУ от 2014г. е установен падеж
за плащане на месечните дължими суми за ТЕ, определени по прогнозен дял /по
чл.32,ал.1 от ОУ/- в 30дн.срок от датата на публикуването им на интернет
страницата на продавача. А с клаузата на чл.33,ал.2 от ОУ е установен падеж за
изпълнение на задължението за плащане на дължими суми за доплащане, след
изготвянето на изравнителните сметки /по чл.32,ал.2 от ОУ/ - отново в 30
дн.срок след публикуването на интернет страницата на продавача „Т.С.“ ЕАД.
Настоящият съдебен състав приема, че така обвързаното настъпване на падежа на
задължението за плащане, с притежаването
на специално техническо средство от страна на потребителя /компютър или
смартфон /, което да му дава възможност за достъп до интернет, както и
задължаването на потребителя да обезпечи допълнително и самата възможността за
достъп до интернет, го поставя в значително неравностойно икономически
положение спрямо търговеца. Съдът приема, че потребителят не може да бъде
задължен да направи значителни по размер икономически инвестиции за снабдяване
с посочените технически средства и отделно от тях – да направи и допълнителни парични вложения, които да му гарантират
достъп до интернет, за да може да изпълнява задълженията си по процесния
договор, чийто предмет няма връзка с тези вложения. Ето защо, настоящият
съдебен състав приема, че клаузите на чл.33,ал.1 и ал.2 от ОУ от 2014г.
противоречат на императивната норма на чл.143,ал.1 от Закона за защита на
потребителите и като последица от това, на основание чл.146,ал.1, предл.1 от
ЗЗП – са нищожни. Като последица от
това, настоящият съдебен състав приема, че по отношение на вземанията на ищеца за дължимата стойност на
ТЕ за исковия период от време м.02.2014г.-м.07.2014г., които попадат в
приложното поле на ОУ от 2014г. /в сила от 12.03.2014г./, липсва
договорен падеж и за изискуемостта им е необходима покана, поради което,
съгласно нормата на чл.114, ал.2 от ЗЗД,
давността е започнала да тече от датата на възникване на
задължението. Датата на възникване на задължението е първият ден, след изтичане на месеца, в
който е извършена доставката на ТЕ. За вземането за главницата – цена на ТЕ
за м.02.2014г., 3 годишната давност е
започнала да тече на 04.03.2014г., /съгласно чл.71,ал.2 от ЗЗД/ и е
изтекла на 04.03.2017г.- преди датата на продаване на заявлението по чл.410 от ГПК – 08.09.2017г., като към последния момент съответно е изтекла давността и
за вземанията за главницата за месец 03, м.04., м.05., м.06 и м.07.2014г. Неоснователно е възражението на ищеца, че
вземанията за главниците за частта от исковия период м.02.2014г. – м.07.2014г.
са станали изискуеми считано от датата на издаване на общата фактура.
Фактурирането на стойността на реално доставеното количество ТЕ след
приключване на отоплителния сезон, на база на данните по издадените
изравнителни сметки , не установява нов падеж на периодичните задължения за плащане
на стойността на доставената ТЕ /по прогнозен дял или на равни месечни
вноски – чл.155,ал.1 от ЗЕ /, тъй като
задълженията са станали изискуеми, съответно- възникнали в предходен момент, с
оглед гореизложените мотиви. Тези
фактури имат правно значение за възникване и съответно – настъпване изискуемост
само за вземането на ищеца за конкретни
суми, подлежащи на доплащане от
ответника- потребител на ТЕ в резултат на изравняването и издадената
изравнителна сметка за съответния отоплителен сезон. При настоящия казус ищецът
не твърди и по делото не се установява фактурата, на която се позовава ищецът
/непредставена по делото/, да касае конкретни суми за доплащане от потребителя,
съгласно издадената изравнителна сметка. Предвид изложените съображения,
настоящият съдебен състав намира за неоснователно твърдението на ищеца, че
изискуемостта на претендираните по настоящото дело суми е настъпила от датата
на издаване на горепосочените фактури.
Настоящият съдебен състав приема,
обаче, че неправилно от първоинстанционният съд е определен само по размер
вземането за главница , попадащо в обхвата на погасителната давност и
съответно- остатъкът от него, извън давността.
От приетите по делото и неоспорени от страните заключения на СТЕ и ССЕ
се установява, че стойността на доставената ТЕ за частта от исковия период ,
попадащ в рамките на погасителната давност /м.05.2013г.-м.07.2014г./, възлиза
на сумата от 2 175,17лв., а непогасената по давност главница- стойност на
ТЕ за периода м.08.2014г.- м.04.2015г. е в размер на сумата от 2 193,53лв.
Ето защо, в частта, с която исковата претенция за главницата- стойност на ТЕ е
отхвърлена като погасена по давност за разликата над сумата от
1 878,08лв.- до размера на сумата от 2 193,53лв. се явява неправилно,
тъй като тази разлика е дължима на ищеца като част от непогасеното по давност
вземане, поради което обжалваното решение в отхвърлителната му част за
посочената разлика следва да бъде отменено и вместо него- постановено друго, с
което искът за главницата- стойност на ТЕ
, дължима за периода извън давността да бъде уважена за тази разлика.
По отношение на
вземанията за мораторни лихви,
независимо от приетия по-голям дължим размер на непогасеното по давност вземане
за главницата- стойност на ТЕ, настоящият съдебен състав приема, че този
по-голям размер на главницата в
конкретния случай не обуславя съответно по-голям дължим размер на мораторната
лихва върху тази главница по следните
съображения: Настоящият съдебен състав счита, че лихви за забава не се дължат върху вземанията за
главницата-стойност на ТЕ, попадащи извън обхвата на давността, по отношение на
които са приложими ОУ от 2014г. /за м.08.2014г.- м.04.2015г./, поради
гореизложените мотиви за нищожност на клаузата на чл.33 ОУ от 2014г. и поради
липсата на покана за плащане от страна на ищеца-кредитор, които обуславят
извод, че забава за плащане на тези вземания
не е налице. Ето защо, настоящият съдебен състав приема, че размерът на
мораторните лихви, дължими на ищеца е по-малък от признатия за дължим с
първоинстанционното решение. С обжалваното решение първоинстанционният съд е
признал за дължими лихви за забава върху вземанията за главница- стойност на ТЕ
за м.08.2014г.-м.04.2015г. , т.е.- присъдил е мораторни лихви в по-голям размер, от този, който настоящият съдебен
състав приема, че е дължим в случая,
съответно- отхвърлил е претенцията за размер по-малък от този, който не се
дължи. Доколкото, обаче, в случая въззивна жалба е подадена само от
ищеца срещу решението на първата инстанция в отхвърлителната му част и предвид
забраната за влошаване положението на жалбоподателя, установена с нормата на
чл.271,ал.1,изр.2 от ГПК, настоящият съдебен състав приема, че обжалваното
решение в частта, с която е отхвърлена претенцията за лихви за забава върху
главницата- стойност на ТЕ за разликата над уважения размер- до пълния предявен
размер, следва да бъде потвърдено.
При горния изход
на делото и на основание чл.78,ал.1 от ГПК на ищеца има право на разноски за
първата инстанция съразмерно с уважената част от исковете от 325,31лв. /държ.такса, депозит за вещи лица и
юрисконсултско възнаграждение/, поради което допълнително му се дължат разноски
в размер на още 109,85лв. – над присъдените с обжалваното решение разноски от
215,46лв. За заповедното производство на ищеца се следват разноски съразмерно с
уважената част от исковете от 78,28лв., поради над присъдените разноски от
68,94лв. с обжалваното решение, допълнително дължима е сумата от 9,34лв.
За въззивното производство ищецът има правото на разноски
за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение, съразмерно с уважената част
от жалбата му от 16,48лв.
Съответно, на основание чл.78,ал.3 от ГПК ответницата има
правото на разноски за първата инстанция, съразмерно с отхвърлената част от
исковете от 331,90лв., поради което за разликата над тази сума- до пълния
присъден размер от 369,89лв. обжалваното решение следва да бъде отменено. За
заповедното производство дължимите на ответницата разноски, съразмерно с
отхвърлената част от исковете са в размер на 224,88лв. , като за разликата над
него- до пълния присъден размер от 250,15лв.- обжалваното решение следва да
бъде отменено. За въззивното производство ответникът не е представил
доказателства за направени разноски, поради което и такива не му се следват.
Воден от
горните мотиви Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение под № 390135 от 20.04.2018год, постановено по гр.дело
№ 83091/ 2017г., по описа на СРС, 157 състав в
частта, с която е отхвърлен предявеният
по реда на чл.422 от ГПК от „Т.С.“ ЕАД срещу С.Н.Н., иск с правно основание чл.79,ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.150 от ЗЕ - за разликата над уважения размер от 1
878,08лв. – до размера на сумата от 2 193,53лв. , представляваща цена на
ТЕ, доставена за ап.№ 98, находящ се в
гр.С., общ.С., ж.к.********, както и в частта, с която „Т.С.“ ЕАД е осъдена да
заплати на С.Н.Н., на основание чл.78,ал.3 от ГПК – разликата над дължимата
сума от 331,90лв.- до пълния присъден размер на сумата от 369,89лв.- разноски
за първоинстанционното производство и разликата над дължимата сума от
224,88лв.- до пълния присъден размер на сумата от 250,15лв.- разноски за
заповедното производство, ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявеният
иск по реда на чл.422 от ГПК от „Т.С.“ ЕАД срещу С.Н.Н., че С.Н.Н. дължи на „Т.С.“
ЕАД, на основание чл.79,ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.150 от ЗЕ -
разликата над сумата от 1 878,08лв. – до размера на сумата от
2 193,53лв. , представляваща цена на ТЕ, доставена за ап.№ 98, находящ се в гр.С., общ.С.,
ж.к.********.
ПОТВЪРЖДАВА решение под № 390135 от 20.04.2018год, постановено по гр.дело
№ 83091/ 2017г., по описа на СРС, 157 състав в останалата
обжалвана част, с която са отхвърлени предявените по реда на чл.422 от ГПК
от „Т.С.“ ЕАД срещу С.Н.Н., обективно съединени искове , както следва: 1/ с правно основание чл.79,ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.150 от ЗЕ - за разликата над дължимата сума от
2 193,53лв. – до пълния предявен размер
от 4 368,65лв. и за периода 01.05.2013г. - 31.07.2014г.,
претендирана като неиздължена цена на
топлинна енергия, доставена за ап.№ 98, находящ се в
гр.С., общ.С., ж.к.***********, като погасен по давност и 2/ с правно основание чл.86,ал.1 от ЗЗД – за разликата над сумата
от 459,07лв. –до пълния предявен размер от
1 079,00лв. и за периода 14.09.2014г.- 15.09.2015г. , претендирана като
натрупана мораторна лихва върху главницата- стойност на топлинната
енергия, поради изтекла погасителна
давност, както и в частта, с която „Т.С.“
ЕАД е осъдена да заплати на С.Н.Н., на основание чл.78,ал.3 от ГПК –
сумата от 331,90лв.- разноски за първоинстанционното производство
и сумата от 224,88лв.- разноски за заповедното производство.
В останалата част, като
необжалвано, първоинстанционното решение е влязло в сила.
ОСЪЖДА С.Н.Н. да заплати на „Т.С.“ ЕАД - сумата от 109,85лв.- допълнително
дължими разноски по делото за първата инстанция , сумата от 9,34лв.-
допълнително дължими разноски за заповедното производство и сумата от 16,48лв.-
разноски за въззивното производство, на
основание чл.78,ал.1 от ГПК.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/
Особено мнение
на
младши съдия Андрей Георгиев по решението по
въззивно гражданско дело № 9236 по
описа за 2018 г. на
Софийския градски съд, IV-в въззивен състав
Не съм съгласен с мнението на мнозинството
от състава по частта от решението, с които се отхвърля частично искът на „Т.С.“
ЕАД за лихва, а именно по отношение на извода, че клаузите на чл. 33, ал. 1 и 2
от общите условия на „Т.С.“ ЕАД за продажба на топлинна енергия на битови
клиенти, относно настъпването на падежа на задълженията след публикуване на
сметките за тях в интернет, са недействителни. Смятам, че първоинстанционното
решение следва да се потвърди напълно и в частта относно иска за лихва за забава
върху цената за топлинна енергия.
Не намирам, че посочените клаузи водят до
дисбаланс между интересите на средния потребител и топлофикационното дружество.
Целта на потребителското право е да осигури защита единствено на добросъвестния
и информиращ се потребител (така напр. параграфи 49 и 51 от решението на Съда
на Европейския съюз по делото на C‑186/16 Andriciuc; виж и 18 съображение от преамбюла на Директива 2005/29/ЕО относно нелоялните търговски практики и
съображение 16 от преамбюла на Директива 1993/13/ЕИО относно неравноправните
клаузи в потребителските договори), съобразявайки неговите финансови, стопански
и пазарни възможности и разходите, които той поема за защитата си. В началото
на 21. век, когато средностатистическият потребител има възможност да получи
достъп до интернет по много начини, като за това ползва не само свое, но и
чуждо устройство, намирам, че приемането, че свързването на обявяване на
информация в интернет с идея за недостъпност е много трудно да се обоснове.
В конкретния случай в интернет се
публикуват данни за размер на задълженията на физически лица към търговско
дружество. Тези данни обаче не са достъпни единствено в интернет и
средностатистическите потребители са наясно, че сметките за топлинна енергия се
дължат ежемесечно. Поради това и могат спокойно да проверят на каса на „Т.С.“
ЕАД или друг платежен оператор какъв е размерът на задължението им – те не са
ощетени от публикуването на известието за съставената фактура в интернет. От
друга страна търговецът представя допълнителна прозрачност на по-голямата част
от потребителите си, като им дава възможност да проверяват сметката си и без
посещение на физически търговски обект. Определянето на падежа на задължението
по датата на публикацията в интернет единствено задължава потребителите да са
добросъвестни и да направят тази проверка, която е възможна онлайн без разход
на време, или (за онези, които нямат връзка с интернет) – на каса или в
търговски обект.
Отделно от това в днешно време дори и хора
без мобилни устройства могат да си осигурят достъп до интернет, като просто
помолят роднина или приятел за достъп. За онези, за които това е невъзможно,
както беше посочено по-горе съществува и възможност за проверка на сметките в
търговски обект.
Следва да се има предвид, че уведомяването
по интернет в днешно време е и много по-надеждно от това по традиционната
хартиена поща, където пратките се бавят, могат да бъдат откраднати или умишлено
унищожени. Напротив, за средния потребител е много по-удобно да може да провери
данните онлайн, по всяко време и без да следи пощенската си кутия. Следователно
предвидената в общите условия от 2014 г. алтернатива за съобщаване на сметки
по-електронен път е много по-щадяща потребителя от предвиденото при по-старите
общи условия изискване за известяване с пощенска пратка.
Поради това не намирам, че съдът следва да
препятства развитието на гражданските отношения чрез използване на
възможностите на технологиите и да създава прекомерни изисквания към търговците
за съобщаване на информация по пощенски път, при положение, че хората без
достъп до интернет (особено в С., на чиято територия единствено оперира
дружеството „Т.С.“ ЕАД) са относително малък процент и все повече намаляват.
Следователно уреждането на задължение за потребителите да установяват
информация в интернет през определен период от време, ако тази информация може
да бъде намерена и по друг, физически начин, не съставлява изискване, което
нарушава баланса на интересите между потребител и доставчик, а и в никакъв
случай не нарушава добросъвестността, доколкото гарантира правата на
потребителя в по-голяма степен от алтернативата – изпращане на писмо на хартия.
Ето защо приемам, че посочените по-горе клаузи от общите условия на „Т.С.“ ЕАД
не са неравноправни.
Този мой извод не влияе на крайното ми
становище по съществото на спора, тъй като по делото „Т.С.“ ЕАД не е
представило доказателства, че е изпълнило задължението си да публикува
съдържанието на потребителските фактури в интернет. Особеното ми мнение е
единствено по мотивите на съдебния акт, но намирам същото за важно за
развитието на правото, поради което и го излагам изрично.
|
|
МЛАДШИ СЪДИЯ: |