Решение по КНАХД №408/2025 на Административен съд - Русе

Производството е касационно по чл.63в от ЗАНН вр.чл.208 и сл. от глава XII от АПК.

Образувано е по касационна жалба от О. Г., роден на [дата]. в Република Украйна, против решение № 188/23.04.2025 г. по АНД № 196/2025 г. по описа на РС – Русе, с което е потвърдено НП № 25-1085-000012 от 18.01.2025 г., издадено от полицейски инспектор в ОДМВР-Русе, група ОДЧ-Русе, с което на касационния жалбоподател за нарушение по чл. 102, ал. 1, т. 1 от ЗДвП и на основание чл. 177, ал. 1, т. 3, б. „а“ от същия закон, е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 300 лв.

В касационната жалба са развити доводи за неправилност на обжалваното съдебното решение, поради постановяването му в нарушение на материалния закон и при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. По същество извършването на нарушението не се отрича, но са наведени доводи за неправилна индивидуализация на наложеното наказание – глоба на максималния размер от 300 лева. В тази връзка се сочи, че автомобилът е предоставен от касатора за управление на неправоспособния водач на безлюдно място, без движение на каквито и да е други превозни средства. Изложени са съображения и за допуснати в хода на административнонаказателното производство съществени процесуални нарушения и по – конкретно, че не е гражданин на Република България и по тази причина всички съставени документи са на неразбираем език за него и така е бил лишен от възможността за защита и адекватно участие в производство пред наказващия орган.

Иска се отмяна на обжалвания съдебен акт и постановяване на друг, с който процесното наказателно постановление бъде отменено. Алтернативно се иска намаляване размера на наложеното наказание на законовия минимум.

Ответникът по касационната жалба – полицейски инспектор в група ОДЧ при ОД на МВР – Русе, не се явява, не се представлява и не изразява становище по касационната жалба.

Представителят на Окръжна прокуратура – Русе дава заключение за основателност на касационната жалба и счита, че решението на районния съд, както и потвърденото с него наказателно постановление, следва да бъдат отменени.

Съдът, като съобрази изложените в жалбата касационни основания, становищата на страните, събраните по делото доказателства и извърши касационна проверка на оспорваното решение по чл.218, ал.2 от АПК, прие за установено следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок, от надлежна страна, срещу невлязъл в сила съдебен акт, поради което подлежи на разглеждане. Разгледана по същество е неоснователна.

От фактическа страна районният съд е установил, че на 18.01.2025 г., около 17:30 часа, в гр. Русе, по [улица], полицейски патрул установил, че като собственик на МПС - лек автомобил „Тойота РАВ 4“ с украински регистрационен номер, касационният жалбоподател го е предоставил за управление на малолетния си син – на [възраст] възраст. При извършената полицейска проверка, касаторът обяснил, че дал автомобила на сина си да се учи да шофира. По тези констатации бил съставен АУАН № 3375060 от 18.01.2025 г., за нарушение по чл.102, ал.1, т.1 от ЗДвП, а въз основа на него наказващият орган издал обжалваното пред въззивната инстанция НП.

При тази фактическа обстановка от правна страна районният съд приел, че

в производството по установяване на административното нарушение и налагане на административното наказание не са допуснати съществени процесуални нарушения. Съдът е приел още, че нарушението е безспорно доказано от обективна и субективна страна, квалифицирано е правилно от наказващия орган, като съответно по вид и размер на установеното виновно поведение на жалбоподателя е индивидуализирано и наложеното административно наказание. Въззивният съд е посочил, че не е налице нито едно фактическо обстоятелство, което да предпоставя намаляване на наказанието, като е приел, че се касае до управление на мощен автомобил, в централната част на гр. Русе, в най- натоварен часови пояс, като липсва каквото и да било критично отношение на нарушителя към стореното. По изложените съображения съдът е достигнал до извод, че административнонаказателната отговорност на дееца е ангажирана законосъобразно, поради което е потвърдил процесното наказателно постановление.

Решението е правилно.

Съгласно разпоредбата на чл.102, ал.1, т.1 от ЗДвП, на водача, собственика или упълномощения ползвател на моторно пътно превозно средство се забранява да предоставя моторното превозно средство на водач, който е с концентрация на алкохол в кръвта над 0,5 на хиляда и/или е употребил наркотични вещества или техни аналози, или на лице, което не е правоспособен водач или не притежава съответното свидетелство за управление, валидно за категорията, към която се отнася моторното превозно средство.

По същество нарушението не се оспорва. Касационният жалбоподател е предоставил управлението на собствения му лек автомобил на своя малолетен син, с цел да се учи да управлява МПС.

Неоснователно се явява искането на касационния жалбоподател за намаляване размера на наложеното наказание на законовия минимум.

Към момента, относимата за извършеното административно нарушение санкционна разпоредба на чл. 177, ал. 1 от ЗДвП е претърпяла изменение (ДВ, бр. 64 от 2025 г., в сила от 7.09.2025 г.), като за нарушенията, попадащи в нейния обхват, е предвидено административно наказание „глоба“ в размер на 300 лева. По аргумент за по-благоприятния закон, приложим на основание чл. 3, ал. 2 във вр. ал. 1 от ЗАНН, следва да бъде съобразена редакцията на разпоредбата, която е била в сила по време на извършване на деянието, а именно чл. 177, ал. 1, т. 3, б. "а", предл. първо от ЗДвП (стара редакция - ДВ, бр. 2 от 2018 г.), според който текст - наказва се с глоба от 100 до 300 лв., собственик, длъжностно лице или водач, който допуска или предоставя управлението на моторно превозно средство на лице, което не е правоспособен водач.

С процесното НП наказанието е наложено в максимален размер – „глоба“ в размер на 300 лв., а искането му за редуциране на законовия минимум, е неоснователно.

Законодателят е предвидил редица условия за придобиване на правоспособност за управление на МПС. Съгласно закона СУМПС се издава от органите на МВР на лице, отговарящо на предвидени в закона изисквания за възраст, образование и физическа годност, което е преминало съответното обучение и успешно е издържало изпит за водач на МПС от съответната категория – чл. 151, ал. 2 от ЗДвП. За управление на МПС от определена категория на територията на Република България, в чл. 151, ал. 1 от ЗДвП е регламентирана минимална възраст на водача.

В конкретния случай, съгласно данните, съдържащи се в обжалваното наказателно постановление (л.4 от делото на РРС), безспорно се установява, че синът на жалбоподателя - С. Г., роден на [дата]., към момента на деянието е бил малолетен, едва на 12 години, която ниска възраст сочи на физическо, психическо и интелектуално ниво на развитие, далеч от изискващото се от закона за придобиване на правоспособност на водач на МПС, което обосновава значителна обществена опасност на предоставеното управление на МПС на малолетното лице.

В настоящото съдебно производство са изложени доводи, свързани с мястото на извършване на нарушението, които съдът намира за неоснователни по следните съображения: улицата, по която е извършено нарушението безспорно е път, отворен за обществено ползване. Това е така, защото път, отворен за обществено ползване по арг. чл. 2, ал. 1 изр. 1 от ЗДвП е всеки път, условията за използване на който са еднакви за всички участници в движението. Този извод се налага и от законовата дефиниция на родовото понятие за път, съгласно, което "път" е всяка земна площ или съоръжение, предназначени или обикновено използвани за движение на пътни превозни средства или на пешеходци по арг. § 6, т. 1 от ЗДвП. Без значение за съставомерността на деянието е дали управлението е осъществено на безлюдно място, доколкото то е извършено в рамките на населено място, в урбанизирана територия и на място, достъпно за други участници в движението, което създава предпоставки за увреждането им.

Касационният състав приема, че не са налице обстоятелства, които да обосновават намаляване на наложената с наказателното постановление санкция, предвид засилената обществена опасност на деянието, обусловена от засягането на безопасността на пътното движение и застрашаването живота и здравето, както на самия неправоспособен водач и наказаното лице, така и на останалите участници в движението.

Настоящият съд напълно споделя извода на първата съдебна инстанция за липса на допуснати в хода на производството пред АНО съществени процесуални нарушения, които да са довели до нарушаване, ограничаване правото на защита на нарушителя и които съответно да са достатъчно основание за отмяна на оспореното пред РС – Русе наказателно постановление само на това основание. Съображенията за това са следните:

Разпоредбата на чл. 84 от ЗАНН действително препраща за неуредените в същия закон случаи към правилата на НПК, но не общо, а по отношение на изчерпателно посочените в същата разпоредба въпроси. По-конкретно, в нея липсва общо препращане, т.е. такова, което да обхваща както съдебната, така и извънсъдебната фаза на административнонаказателното производство, към правилата на Глава тридесета "а" „Особени правила за разглеждане на дела за престъпления, извършени от лица, които не владеят български език“ (нова - ДВ, бр. 21 от 2014 г.), със създаването на която в националното ни законодателство, съгласно § 5 от ДР на ЗИДНПК (ДВ, бр. 21 от 2014 г.), е транспонирана Директива 2010/64/ЕС. Следователно правилата на Глава тридесета „а“ от НПК намират приложение само в съдебната фаза на административнонаказателното производство – в производствата по разглеждане на жалби срещу наказателни постановления, на касационни жалби пред административния съд и на предложения за възобновяване, към които чл. 84 от ЗАНН препраща изрично. Това следва и от текста на чл. 1, § 3 от Директива 2010/64/ЕС, който гласи следното: “Когато законодателството на държава-членка предвижда налагането на санкция за леки нарушения от страна на орган, различен от съд с компетентност по наказателноправни въпроси, и когато налагането на такава санкция може да бъде обжалвано пред такъв съд, настоящата директива се прилага единствено за производството по обжалване пред този съд“. В този смисъл е и съображение 16-то от преамбюла на Директива 2010/64/ЕС: “В някои държави-членки орган, различен от съд с компетентност по наказателноправни въпроси, е компетентен да налага санкции за относително леки нарушения. Такъв е случаят например за пътнотранспортни нарушения, извършвани в широк мащаб и които могат да бъдат установени след пътнотранспортна проверка. В подобни случаи не може да се изисква компетентният орган да гарантира всички права съгласно настоящата директива. Когато законодателството на държава-членка предвижда налагането на санкция за леки нарушения от такъв орган и е предвидено право на обжалване пред съд с компетентност по наказателноправни въпроси, настоящата директива следва да се прилага единствено за производството по обжалване пред този съд“.

Понятието „леки нарушения“ по смисъла на директивата не следва да бъде отнесено само към явно маловажните и маловажните нарушения по чл. 39 от ЗАНН. Понятийният апарат на съюзното право има автономно значение, което не може да бъде обвързано със значението, което конкретното понятие би имало по националното право. По смисъла на Директива 2010/64/ЕС „леки нарушения“ (англ. „minor offences“, фр. „infractions mineures“) са тези, за които наказанието се налага от административен орган, а не от съд с компетентност по наказателноправни въпроси. Показателен за това е фактът, че дори във варианта на директивата на френски език не са използвани понятията от френското наказателно право, известно с тройното деление на правонарушенията според степента на обществената им опасност (contravention, délit, crime). Следователно, по силата на чл. 1, § 3 от Директива 2010/64/ЕС, създадените със същата гаранции се прилагат, както беше посочено и по-горе, единствено в производството по съдебно обжалване на наказателното постановление, а не и в извънсъдебното производство пред административнонаказващия орган.

Разпоредбата на чл. 8 от Директива 2010/64/ЕС гласи: „Нищо в настоящата директива не се тълкува като ограничаващо или дерогиращо от което и да е от правата и процесуалните гаранции, които са предоставени съгласно Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, Хартата на основните права на Европейския съюз, други съответни разпоредби на международното право или законодателството на която и да е държава-членка, което предвижда по-високо ниво на защита“, в какъвто смисъл е и съображение 5-то от нейния преамбюл.

Въпреки така декларираното съответствие между стандартите по Директива 2010/64/ЕС, от една страна, и ЕКПЧ, от друга, настоящата касационна инстанция констатира, че приложното поле на директивата, в резултат на изключването в чл. 1, § 3 от нея на приложението й по отношение на извънсъдебната фаза на административнонаказателното производство, в крайна сметка е по-тясно от приложното поле на чл. 6, § 3, б. “а“ от ЕКПЧ¹, който текст гарантира на всяко лице, обвинено в извършване на престъпление, правото да бъде незабавно и в подробности информирано за характера и причините за обвинението срещу него на разбираем за него език. Това е така, защото Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) третира административните нарушения, включително пътнотранспортните нарушения, примерно посочени в съображение 16-то от преамбюла на Директива 2010/64/ЕС като такива, за които директивата не се прилага, като престъпления за целите на чл. 6 от ЕКПЧ, стига те да отговарят на определени критерии².

Според настоящия състав на съда изведените в практиката на ЕСПЧ стандарти за справедлив процес в случая са спазени. По делото са събрани писмени и гласни доказателства, които въззивният съд правилно е ценил, и от които се налага несъмненият извод, че в конкретния казус служителите на сектор ПП при ОД на МВР – Русе са комуникирали с жалбоподателя, който е седял на седалката до неправоспособния водач, като от показанията на св. В. П. /актосъставител/ става ясно, че жалбоподателят е обяснил на полицейските служители, че мястото, на което синът му е управлявал МПС било безлюдно и искал да покаже на сина си как се управлява автомобил и затова му дал да управлява (л. л. 17-18 от делото на РРС). Следователно наказаното лице е било съвсем наясно с деянието, което му се вменява като административно нарушение.

По изложените съображения касационната инстанция намира, че като е потвърдил обжалваното пред него наказателно постановление районният съд е постановил валиден, допустим и правилен съдебен акт, който следва да бъде оставен в сила.

Така мотивиран и на основание чл.221, ал. 2, изр. 1, пр. 1 от АПК вр. чл.63в от ЗАНН, съдът

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 188/23.04.2025 г., постановено по АНД № 196/2025 г. по описа на Районен съд – Русе.

Решението е окончателно.