Р Е
Ш Е Н
И Е
№ ….
гр. София, 01.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, І г.о., 5 състав, в публично съдебно заседание на единадесети май през две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДЕСИСЛАВА ЯНЕВА
и секретар Н.Първанова, като разгледа докладваното от председателя
гражданско дело № 5055 по описа
за 2021 год., за да се произнесе взе предвид
следното:
Предявен е от Е.К.А. против „Е.М.“
ЕООД иск с правно основание чл.439, ал.1 от ГПК.
Ищецът твърди, че на 20.08.2012 г. срещу него и други солидарни длъжници било образувано изпълнително дело № 806/2012
г. на ЧСИ Г. Д.по молба на взискателя „Райфайзенбанк (България)“ЕАД за изпълнение на вземания по
изпълнителен лист, издаден по чгр.д. № 5875/2012 г. по описа на СРС, ГО, 69 състав. Твърди, че спрямо него били извършени следните
изпълнителни действия – на 26.09.2012 г. със запорно съобщение от 20.09.2012 г.
бил наложен запор върху банковите му сметки в „Банка Пиреос България“ АД, на
27.09.2012 г. му била връчена покана за доброволно изпълнение и на 13.04.2021
г. бил наложен запор върху банковата му сметка в „Банка ДСК“ АД. Твърди, че в
продължение на повече от осем години през периода 26.09.2012 г. до 13.04.2021
г. по изпълнителното делото не били предприемани изпълнителни действия спрямо
него, поради което същото било прекратено по силата на закона, на онование
чл.433, ал.1, т.8 от ГПК. Поддържа становището, че, съгласно ТР № 2/26.06.2015г.
по т.д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, новата погасителна дваност за вземанията,
предмет на изпълнителното дело, е започнала да тече от датата на последното
валидно изпълнително действие – от 26.09.2012 г. и е изтекла на 26.09.2017 г.,
поради което задълженията не подлежат на принудително изпълнение спрямо ищеца. С
оглед на изложените доводи, моли съда да приеме за установено по отношение на ответника, че не дължи следните суми по изпълнителен
лист по чгр.д. № 5875/2012 г. на СРС, ГО, 69 състав: 48 704.05 лв.( главница по договор за банков кредит от 22.04.2008 г.), 45494.55 лв.(законна лихва за периода от 08.02.2012 г. до 15.04.2021г.), 10541.41 лв.(редовна лихва за периода 05.03.2010 г. – 21.12.2011 г.), 3902.51лв.(наказателна лихва за периода 06.04.2010 г. - 07.02.2012 г.), 10 921.65 лв.(лихва по чл.1 от Анекс №1/04.12.2009 г. за периода 20.06.2009 г. - 03.12.2009 г.) и 2671.39 лв. – разноски в заповедното производство, тъй
като вземанията са погасени по давност. Претендира разноски.
Ответникът оспорва иска като неоснователен. Твърди,
че вземанията не били погасени по дваност, тъй като кредиторът отправял
регуляри искания за прилагане на нови изпълнителни способи и по този начин
поддържал висящността на изпълнителния процес. Докато траело изпълнителното
дело спирала давността. Поддържа становището, че ТР № 2/2015г. на ВКС следвало
се прилагало занапред, считано от 26.06.2015 г. В конкретния случай едва след
26.06.2015 г. започнала да тече давност. Ответникът бил конституиран като
взискател по делото след като придобил вземането и поискал извършване на изпълнителни
действия, прекъсващи давностните срокове. Моли съда да отхвърли иска. Поддържа
възражение за прекомерност на разноските за адвокатско възнаграждение,
заплатени от ищеца.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната
взаимна връзка, приема за установено от фактическа страна следното:
Видно от изпълнителен лист от 26.07.2012 г. по чгд.№ 5875/2012г. на СРС,
ГО, 69 състав, издаден въз основа на заповед по чл.417 от ГПК от 30.05.2012 г.,
длъжниците „Л.Ф.“ ЕООД, И.В.А., Е.К.А. и В.И.А.са осъдени солидарно да заплатят
на „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД сумата от 48 704.05 лв./главница по договор
за банков кредит от 22.04.2008 г./,10 541.41 лв./редовна лихва за периода
05.03.2010 г.- 21.12.2011г./, 3902.51 лв./наказателна лихва за периода
06.04.2010 г. - 07.02.2012 г./, 10 921.65 лв./лихва по чл.2.2, вр чл.1 от анекс
№ 1 от 04.12.2009 г. за периода 20.06.2009 г. – 03.12.2009 г./, ведно със
законната лихва върху главницата от 08.02.2012 г. до окончателното изплащане,
както и сумата от 2671.39 лв. – разноски за държавна такса и юрисконсултско
възнаграждение./л.4 от приложеното изп. дело № 806/2012г. на ЧСИ Г. Д./.
На 20.08.2012 г. въз основа на изпълнителния лист по искане на кредитора „Райфайзенбанк
(България)“ЕАД е образувано изп.дело № 806/2012 г. на ЧСИ Г. Д.с
рег. № 781 на КЧСИ, с район на действие – районът на СРС.
С договор за цесия от 14.02.2017 г. „Райфайзенбанк (България)“ЕАД е прехвърлило на „Е.М.“ ЕООД вземания, посочени в Премо-предавателен
протокол по Приложение № 1. По делото е представено Приложение № 1 А към
договора, в което са посочени вземания спрямо „Л.Ф.“ ООД на обща стойност 100 595.69 лв.
С молба от 19.04.2017 г. „Е.М.“ЕООД е поискало да бъде конституирано като
взискател по изпълнителното дело, като се е позовало на представения договор за
цесия от 14.02.2017г.
На 20.04.2017г. ЧСИ е конституирал „Е.М.“ ЕООД като взискател по делото.
От представеното копие на изпълнително дело № 806/2012 г. се установява, че
спрямо солидарния длъжник Е.К.А. са извършени следните изпълнителни действия –
на 26.09.2012 г. е наложен запор върху банковата му сметка в „Банка Пиреос
България“ АД и на 13.04.2021 г., по искане на новия взискател, е наложен запор
върху банковата му сметка в „Банка ДСК“ АД.
При така установената фактическа
обстановка съдът достигна до следните правни
изводи:
Предявен е отрицателен установителен иск с правна квалификация чл. 439, ал. 1 от ГПК
за установяване недължимост на вземане, за което е издаден изпълнителен лист, поради новонастъпили факти.
Разпоредбата на чл. 439 от ГПК предвижда защита на длъжника по исков
ред, след като кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на
изпълнителното основание. Законодателят е уредил защитата на длъжника да се
основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание.
За да бъде уважен предявеният иск трябва да е установен следният ФС: 1/да
съществува изпълнително основание и да е издаден изпълнителен титул срещу
ищеца; 2/да е образувано изпълнително дело от кредитора срещу длъжника; 3/да са настъпили факти след приключване на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание, които обосновават несъществуване на правото на принудително изпълнение на
вземането.
В тежест на ответника е да установи спиране, съответно прекъсване на
погасителната давност относно вземането.
По делото се установи, че на 26.07.2012 г. по чгр.д.
№ 5875/2012 г. на СРС, ГО, 69 състав, срещу
Е.К.А. и други солидарни длъжници е издаден
изпълнителен лист в полза на „Райфайзенбанк (България)“ЕАД, която
е образувала изп.дело № 806/2012 г. на ЧСИ Г. Д.и същото не е прекратено от
съдебния изпълнител.
Срещу ищеца са извършени следните изпълнителни
действия – на 26.09.2012 г. е наложен запор върху банковата му сметка в
„Банка Пиреос България“ АД и на 13.04.2021 г. е наложен запор върху банковата
му сметка в „Банка ДСК“ АД. Съгласно чл. 433, ал.1, т.8 от ГПК, изпълнителното производство се прекратява с
постановление, ако взискателят не поиска извършването на
изпълнителни действия в продължение на две години, с изключение на делата за
издръжка. Дори и да не е издадено
постановление от съдебния изпълнител, изпълнителното производство се счита за
прекратено по силата на закона. След първия запор от 26.09.2012 г. за срок от
две години до 26.09.2014 г. не са извършени изпълнителни действия срещу ищеца,
поради което на 27.09.2014 г.
изпълнителното дело следва да се счита
прекратено спрямо него, на основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК, по силата на
закона. Без значение е, че са били извършвани изпълнителни действия срещу други солидарни длъжници, тъй като, съгласно
чл.125, ал.1 от ЗЗД, прекъсването и спирането на давността срещу един солидарен длъжник не
произвежда действие спрямо останалите съдлъжници.
В исковата молба се поддържа, че погасителната
давност е започнала да тече от последното
валидно изпълнително действие – 26.09.2012 г. и е изтекла на 27.09.2017 г.,
като в тази насока ищецът се позовава на Тълкувателно решение от 26.06.2015 год, постановено по т.д. № 2/2013г. на ОСГТК. Съгласно т.10 от посоченото
тълкувателно решение, когато взискателят
не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години
и изпълнителното производство е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК (чл.
330, ал. 1, б. „д” ГПК отм.), нова погасителна давност за вземането започва да
тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно
изпълнително действие.
Това тълкувателно решение обаче е неприложимо към
настоящия казус, тъй като към датата на прекратяване на изпълнителното производство,
на основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК – 27.09.2014 г., е действало ППВС 3/18.11.1980г., съгласно което
при висящност на изпълнителния процес давността се спира.
Когато се касае до първоначално
приети Постановления на
пленума на Върховния съд и Тълкувателни решения /ППВС и ТР/, те имат обратно
действие и даденото с тях тълкуване важи от момента, в който правната норма е
влязла в сила, като се счита, че тя още тогава е имала съдържанието, посочено в
тълкувателните актове.
При постановяването на последващо
тълкувателно решение, с което се изоставя предходно
тълкуване на същата правна норма и се възприема различно тълкуване, това решение няма обратно
действие, а започва да се
прилага от момента, в който е постановено и обявено по съответния ред. Тълкувателното
решение от 26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК е последващ тълкувателен акт, с който се изоставя
предходното тълкуване на ППВС 3/18.11.1980г., според което давността спира по време на висящността
на изпълнителния процес. Вместо това е
прието, че в изпълнителното производство давността се прекъсва с всяко
изпълнително действие, като от момента на същото започва да тече нова давност,
но през времетраенето на изпълнителния процес давността не спира. Тъй като Тълкувателното решение
от 26.06.2015г. по т.д. № 2/2013г. на ОСГТК е последващ тълкувателен акт, с който се изоставя
възприето по рано разрешение от ППВС 3/18.11.1980г., то има действие занапред и само по отношение на
висящи към момента на обявяването му изпълнителни производства, не и спрямо
тези, които са приключили преди това. В този смисъл е и практиката на
ВКС./решение № 170/17.09.2018г.
по гр.д. № 2382/2017г. на ВКС, решение № 51/21.02.2019 г. по гр. д. № 2917/2018 г. на ВКС,
IV г.о, определение № 735 от 06.11.2019 г. по гр.д. № 3982/2019 г., ГК, ІІІ г.о. на ВКС/. Следователно, с прекратяване на изпълнителното производство спрямо
ищеца на 27.09.2014 г. е преустановено спирането на давността и от този момент е започнала да
тече нова погасителна давност. Страните не спорят, че заповедта за незабавно изпълнение, въз основа на
която е издаден изпълнителният лист, е влязла в сила. Съдебната практика трайно
приема, че влязлата в сила заповед за изпълнение е приравнена на влязло в сила
решение и давността за погасяването на
вземането по нея е петгодишна, съгласно чл.117, ал.2 от ЗЗД/определение №
214 от 15.05.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1528/2018 г., IV Г. О., определение
№ 443 от 30.07.2015 г. на ВКС по ч. т. д. № 1366/2015 г., II т. о., ТК; определение № 576 от 16.09.2015 г.
на ВКС по ч. гр. д. № 4647/2015г./
В конкретния случай от 27.09.2014г./датата на
прекратяване на изпълнителното производство/ до 27.09.2019 г. са изтекли пет години, поради което вземанията по
изпълнителния лист са погасени по давност спрямо ищеца.
По изложените съображения, предявеният иск е
основателен и следва да бъде уважен изцяло.
По разноските:
Ищецът претендира разноски в размер на 4889.42
лв. за ДТ и в размер на 4800 лв. за адвокатско възнаграждение. От представения
договор за правна защита и съдействие, разписка от 14.04.2021 г. и издадена
фактура № **********/15.04.2021 г. за заплатено адвокатско възнаграждение се
установява, че размерът на адвокатското възнаграждение от 4800 лв. е с ДДС.
Възражението на ответника за прекомерност на
адвокатското възнаграждение от 4800 лв. с ДДС е неоснователно, тъй като общата
цена на иска е 122 235.56 лв., а минималният размер на адвокатско
възнаграждение при такава цена на иска е
3974.71 лв. без ДДС или 4 769.65 лв. с ДДС. Заплатеното от ищеца адвокатско
възнаграждение от 4 800 лв. с ДДС надхвърля с 30.35 лв. минималният размер на адвокатско
възнаграждение, а подобен размер, който е близо до минималния размер, не може
да бъде определен като прекомерен, с оглед на фактическата и правна сложност на
делото.
Ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца,
на основание чл.78, ал.1 от ГПК, направените по делото разноски в размер на 9
689.42 лв./ 4889.42 лв. за държавна такса + 4800 лв. с ДДС за адвокатско
възнаграждение/.
Мотивиран така, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл.439, ал.1 от ГПК, по отношение на „ЕОС М.“ЕООД, ЕИК ******,
гр.София, ул. „*****, че Е.К.А., ЕГН **********,*** не дължи вземанията по
изпълнителен лист, издаден на 26.07.2012 г. по чгр.д. № 5875/2012 г. на СРС, ГО, 69 състав, въз основа на
който е образувано изпълнително дело № № 806/2012 г. на ЧСИ Г. Д.с рег. № 781 на
КЧСИ с район на действие – районът на СРС, както следва: 48 704.05 лв.(главница по договор за банков кредит от 22.04.2008 г.), 45 494.55 лв.(законна лихва за периода от 08.02.2012 г. до 15.04.2021
г.), 10541.41 лв.(редовна лихва за периода 05.03.2010г. – 21.12.2011 г.), 3902.51 лв. (наказателна лихва за периода 06.04.2010 г. - 07.02.2012 г.), 10 921.65 лв.(лихва по чл.1 от Анекс №1/04.12.2009 г. за периода 20.06.2009г. - 03.12.2009 г.) и 2671.39 лв. – разноски в заповедното производство, поради погасено по
давност право на принудително изпълнение.
ОСЪЖДА „ЕОС М.“ЕООД да заплати на
Е.К.А., на основание чл.78,
ал.1 от ГПК, направените по делото разноски в размера на 9 689.42 лв.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски апелативен съд в
двуседмичен срок от връчването на страните.
СЪДИЯ: