№ 14614
гр. София, 28.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 164 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ГЕРГАНА В. НЕДЕВА
при участието на секретаря ЕВА ЮЛ. ИВАНОВА
като разгледа докладваното от ГЕРГАНА В. НЕДЕВА Гражданско дело №
20241110154130 по описа за 2024 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Предявени са установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл.
79, ал. 1, пр. I, вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 240 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.
Производството по делото е образувано въз основа на искова молба, подадена от
„ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *********, срещу Н. В. М., ЕГН
**********, с която се претендира да се установи по отношение на ответника, със сила на
пресъдено нещо, дължимостта на сумите: 506,14 лв., представляваща изискуемо от
16.10.2023 г. вземане на кредитора по Договор за потребителски кредит № ***/11.11.2022 г.,
ведно със законна лихва за период от 28.02.2024 г. до изплащане на вземането; 90,09 лв.,
представляваща неплатено договорно възнаграждение, дължимо за период от 15.02.2023 г.
до 15.10.2023 г., сумата от 53,13 лв., представляваща обезщетение за забава дължимо за
период от 15.10.2023 г. до 27.02.2024 г.; 109,70 лв., представляваща обезщетение за забава
дължимо за период от 16.12.2022 г. до 15.10.2023 г., за които има издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК от 15.03.2024 г. по ч. гр. д. № 11982/2024 г. по описа на СРС, 164-
и състав.
Ищецът предявява и осъдителен иск за сумите от 187,54 лв., представляваща
възнаграждение за закупена и използвана услуга „Фаст“ по Договор за потребителски
кредит № ***/11.11.2022 г., и 294,54 лв., представляваща възнаграждение за закупена и
използвана услуга „Флекси“ по Договор за потребителски кредит № ***/11.11.2022 г., за
които в рамките на ч.гр.д. № 11982/2024 г. по описа на СРС, съдът е постановил отказ да
издаде ЗИ.
Ищецът „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *********, твърди, че на
11.11.2022 г. ответницата е заявила искане за отпускане на потребителски кредит, като
същата е избрала да се възползва и от допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“. Съгласно
сключения между страните Договор за потребителски кредит № ***/11.11.2022 г. ищецът е
следвало да отпусне в заем сумата от 600 лв. за срок от 11 месеца, при ГПР от 48,36 %, ГЛП
от 40,90 % или лихвен процент на ден от 0,11 %. Уговорено било възнаграждението за
1
закупена допълнителна услуга „Фаст“ да е в размер на 240 лв., а за „Флекси“ – 360 лв.
Общо дължимата сума по кредита била в размер на 1328,73 лв., а размерът на месечната
вноска в размер на 120,80 лв. Твърди, че ответницата е извършила само две плащания – на
06.01.2023 г. за сумата от 138,80 лв. и на 07.03.2023 г. – 160 лв. Поддържа, че вземането по
кредита е станало изискуемо в пълен размер, като последната вноска по погасителния план
била с дата 15.10.2023 г. Моли за уважаване на исковете. Претендира присъждане на
разноски.
Ищецът представя писмени доказателства. Прави искане да бъде приложено за
послужване ч. гр. дело № 11982/2024 г. по описа на СРС, 164-и състав.
В срока по чл. 131 ГПК ответницата Н. В. М., ЕГН **********, депозира отговор на
исковата молба, чрез адв. Н. И., с който оспорва исковете по основание и размер. Оспорва да
е налице облигационно правоотношение между страните. Оспорва ищецът да е предал
сумата от 600 лв. – предмет на процесния договор. Счита, че договорът за кредит не
съдържа задължителните реквизити по чл. 10 и чл. 11 ЗПК. Твърди, че в договора за кредит
не бил отразен действителният процент на ГПР. Сочи, че в договора не била уговорена
клауза, уреждаща правото на отказ на потребителя от договора. Поддържа, че договорът за
кредит е нищожен поради противоречие с добрите нрави, поради което се дължи само
чистата стойност на кредита. Поддържа, че клаузата за възнаградителна лихва е прекомерна,
като надвишаваща трикратния размер на законната лихва. Налице била явна
нееквивалентност между насрещните престации. Оспорва дължимостта и на акцесорните
претенции за лихви. Поддържа, че клаузата за закупуване на допълнителни услуги „Фаст“ и
„Флекси“ е недействителна поради противоречието със закона - разпоредбата на чл. 10а,
ал. 1 ЗПК, доколкото кредиторът не може да изисква заплащане на такси, свързани с
управлението на кредита. Твърди, че таксите за допълнителни услуги е следвало да бъдат
включени в ГПР, което кредиторът не е сторил, при което било налице заобикаляне на
закона. Прави възражение за погасителна давност. Моли за отхвърляне на исковете.
Претендира присъждане на разноски.
Съдът, като прецени доказателствата по делото и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:
Предявени са положителни установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр.
чл. 415 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, и съединени с
тях осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД.
Представен по делото в оригинал е, Договор за потребителски кредит № *** от
11.11.2022 г., сключен между „Профи Кредит България“ ЕООД и ответника Н. М., по силата
на който на последната е предоставена заемна сума в размер на 600 лв. за срок за погасяване
на кредита 11 месеца. Съгласно договора е уговорено сумата да бъде върната на 11 равни
вноски, всяка от които по 66,25 лева, при уговорен размер на фиксиран лихвен процент по
кредита в размер на 40,90 % и годишния размер на разходите /ГПР/ от 48,36 %. В договора е
посочено, че по изрично искане на кредитополучателя, му се предоставят и допълнителни
незадължителни услуги, съответно "Фаст" срещу заплащане на възнаграждение от 240,00
лева, която услуга представлявала право на приоритетно разглеждане и изплащане на
потребителския кредит и която била използвана фактически от кредитополучателя при
кандидатстването за кредита, както и допълнителна услуга "Флекси", представляваща право
на промяна на погасителния план на потребителския кредит, подробно описана в ОУ на
кредитора, срещу заплащане на възнаграждение в размер на 360,00 лв. Въпреки, че
възнаграждението на допълнителните услуги се дължало при подписване на ДПК, за
2
улеснение на кредитополучателя, същото било разсрочено, на равни вноски, всяка от които
по 54,55 лв., която се дължала ведно с вноските по основния ДПК, съгласно погасителния
план към него. Така бил формиран окончателния дължим размер на месечната вноска,
посочен в ПП към договора, от 120,80 лв. В договора страните уговорили и начина на
усвояване на отпуснатата в заем – по сметка на кредитополучателя в Изи пей. По делото от
страна на ищеца е представена Разписка за извршено плащане № 200000032610580 от
11.11.2022 г., видно от която наредителя „Профи Кредит България“ ЕООД е наредил превод в
полза на Н. В. М., в размер на 600 лв., като в основанието на превода бил вписан номера на
ДПК – ***. По делото са представени още /също в оригинал, по реда на чл.183 от ГПК,
след оспорване от страна на ответника/ Погасителен план за дължимите погасителни
вноски, последната от които с падеж – 15.10.2023 г.; Искане за отпускане на потребителски
кредит Профи Кредит Стандарт № ***; Декларация по чл.66, ал.2от ЗМИП; Декларация по
чл.42, ал.2, т.2 от ЗМИП; Декларация-съгласие за електроно подписване на декларация;
Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребитеските
кредити, ведно с Допълнителна преддоговорна инфорция, представляваща приложение към
СЕФ, в която са посочени описания на предоставените допълнителни услуги към ДПК –
„Фаст“ и „Флекси“; СЕФ; з.к. от лична карта на ответника Н. М., заверено за верността му с
оригинала лично от кредитополучателя, като всички те, след съпоставяне с приложените
към ИМ заверени преписи и установяване на тяхната идентичност, са приети по делото, като
истинността им не е била оспорена от ответника. Всички представени документи, касаещи
сключения между страните ДПК са подписани от ответника М. и съдържат саморъчно
положени подпис и три имена от нея. По отношение на истинността им, липсва
своевременно и валидно заявено оспорване, поради което процедура за установяване на
тяхната истинността не е откривана.
По делото е представено извлечение по сметка към договор за потребителски кредит №
*** от 11.11.2022 г., в което е посочено, че към 12.09.2024г. платената сума по кредита
възлиза на 298,80 лв., а непогасения остатък по ДПК възлиза на 1241,14 лв.
Към датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК в съда – 28.02.2024 г., ДПК е
окончателно падежирал – 15.10.2023 г., поради което вземанията по него не са обявявани за
предсрочно изискуеми и липсват отправени изявления на кредитора до кредитополучателя в
този смисъл.
По делото са представени Общи условия на „Профи Кредит България“ ЕООД към
Договор за потребителски кредит, които са подписани от ответника М.. Съгласно чл. 15. 1.
всеки клиент пожелал и закупил допълнителна незадължителна услуга "Фаст", получавал
приоритетно разглеждане и становище на искането си за отпускане на потребителски кредит
преди клиент, без закупена допълнителна услуга "Фаст", и то в рамките на 1 час, считано от
постъпването на искането за кредит. В чл. 15. 2. пък е посочено, че всеки клиент пожелал и
закупил допълнителна незадължителна услуга "Флекси", получавал правото да променя
едностранно погасителния си план при изпълнение на съответните специфични изисквания
описани в чл. 15.2.1, чл. 15.2.2 и чл. 15.2.3., като за промените страните подписвали Анекс.
3
С доклада по делото, съдът е разпределил доказателствената тежест между страните по
отношение на приетите за релевантни по иска с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК вр. с
чл. 79, ал. 1, пр. I, вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК, факти като в тежест на ищеца съдът е възложил да
докаже при условията на пълно и главно доказване, следните обстоятелства: наличие на
валиден договор за потребителски кредит № *** от 11.11.2022г., сключен между ищеца и
ответника, въз основа на който ищецът е предоставил на ответника парична сума, а за
ответника е възникнало задължение да върне на ищеца предоставената сума и да заплати
възнаградителна лихва в претендираните размери, че претендираните вземания за главница
и възнаградителна лихва са станали изискуеми.
От приетите по делото и обсъдени по-горе писмени доказателства, съдът приема, че по
делото се установява, че на 11.11.2022 г. между страните е бил сключен процесния ДПК №
***, по силата на който кредиторът „Профи Кредит България“ ЕООД е отпуснал на
ответника Н. В. М., в заем сумата от 600 лв., която е била усвоена еднократно, в деня на
отпускане на заема – 11.11.2022г ., чрез преводно нареждане по КИН, разкрит в системата на
„Изи Пей“ на името на М.. Съгласно договора и погасителния прлан към него,
заемополучателя следвало да върне заетата му сума, ведно с уговорения размер на
възнаградителната лихва (от 128,73 лв.) на 11 равни месечни вноски, всяка по 66,25 лв. С
подписването на договора, кредитополучателя се задължил да заплати на кредитора си също
и възнаграждения за допълнително предоставени му услуги, т.нар. „Фаст“ и „Флекси“, в
размери съответно от 240,00 лв. и 360,00 лв., които също били разсрочени, по подобие на
вноските по основния договор за кредит и се дължали на същите падежни дати – 15-о число
на всеки месец, в периода от 15.12.2022 г. до 15.10.2023 г., или по 54,55 лв. месечно. Общия
размер на погасителната вноска, по основния ДПК и за допълнителние услуги, възлизал на
сумата от 120,80 лв. Кредитополучателят заплатил само част от дължимите по ДПК суми,
като според изявленията на ищеца, в т.ч. в ИМ, плащанията му възлизат на общ размер от
298,80 лв., последното от които постъпило на 15.02.2023 г., след което преустановил
погасяванията.
Представеното от страна на ищеца извлечение по сметка към договор за потребителски
кредит № *** от 11.11.2022 г. е видно, че ответницата е заплатила по кредита сумата
възлизаща на 298,80 лв. Така декларираното обстоятелство представлява по своя характер
признание на неизгоден за страната факт, който се цени от настоящият състав по реда на чл.
175 от ГПК, и с оглед останалите данни по делото и доколкотно не противоречи на другите
доказателства по делото, в т.ч. на представени от ответника такива, съдът приема, че то
съответства на обективната истина. В случая ищецът обосновава основателността на своята
претенция, с настъпилия окончателен падеж по ДПК (15.10.2023 г.) който е настъпил преди
подаване на заявлението по чл.410 от ГПК в съда (28.02.2024 г.).
Настоящият състав намира, че договор за потребителски кредит № *** от 11.11.2022 г.
е потребителски – страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП /ответника е
физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди/, и небанкова финансова
институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в
4
разпоредба на чл. 9 от ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът
предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу
задължение на длъжника потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по
настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е използвана
за свързани с професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се
приеме, че средствата, предоставени по договора за заем /кредит/ са използвани за цели,
извън професионална и търговска дейност на потребителите, а представеният по делото
договор за заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на
чл. 9 от ЗПК. Поради това процесният договор се подчинява на правилата на Закон за
потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни
клаузи, за наличието на които съдът следи служебно.
С доклада по делото, по реда на чл.7, ал. 3 ГПК съдът е съобщил на страните, че ще
следи служебно за неравноправни клаузи в процесния ДПК № ***/11.11.2022 г., доколкото
същия представлява договор, сключен с потребител. Независимо от горното, самия ответник
по делото, също е заявил подобни възражения в отговора на исковата молба.
Разпоредбата на чл. 24 от ЗПК изрично препраща към разпоредбите на чл. 143 – 148
ЗЗП, уреждащи неравноправност на договорни клаузи, които водят до тяхната нищожност.
Съгласно разпоредбата на чл. 143 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискванията за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца и потребителя. Неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя – по арг.
от чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО. Неравноправният характер на клаузи в
потребителския договор, които обосновават тяхната нищожност, съдът е длъжен да
преценява служебно. Съгласно разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в
договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Следователно, за да се
приложи разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП, което да доведе до нищожност, освен че
клаузата трябва да е неравнопоставена, трябва да не е индивидуално уговорена между
страните по договора. По аргумент от противното на чл. 146, ал. 2 ЗЗП, индивидуално
уговорени клаузи са тези, които не са били изготвени предварително и потребителят е имал
възможност да влияе върху съдържанието им. В случая, въпреки че с доклада по делото
съдът на основание чл. 146, ал. 2 от ГПК указал на ищеца, че не сочи доказателства, че
процесните клаузи са индивидуално уговорени, то по делото не са ангажирани нито са
правени доказателствени искания в тази насока, откъдето да се направи извод, че клаузите от
договора са били индивидуално договорени. Поради което съдът намира, че тези клаузи (за
допълнителните услуги „Фаст“ и „Флекси“) не са индивидуално уговорени - изготвени са
предварително, представянето им на заемателя от страна на заемодателя е формално, който
като потребителя не е имал възможност да влияе върху съдържанието им.
От друга страна, настоящият състав на съда счита, че допълнителните услуги "Фаст" и
"Флекси" съставляват разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването
на годишния процент на разходите - ГПР, съгласно императивното изискване на чл. 19, ал. 1
и ал. 2 ЗПК. На основание чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове
или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.
В противен случай и на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК тези клаузи са нищожни. Дефиницията
на понятието "общ разход по кредита за потребителя" се съдържа в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК,
5
съгласно който това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора
за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и
по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия, като
общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси.
Следва да се отбележи също така, че в случая приложение намира определението,
съдържащо се в чл. 3, буква "ж" на Директива 2008/48/ЕО на Европейския Парламент и на
Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна
на Директива 87/102/ЕИО на Съвета, съгласно който "общи разходи по кредита за
потребителя" означава всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви
други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит
и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните разходи, разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, поспециално застрахователни премии,
също се включват, ако в допълнение към това сключването на договор за услугата е
задължително условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите
условия.
В разглеждания случай общият размер на задължението на ответника е формирано
като сбор от различни компоненти, описани в изготвения погасителен план, включително
задължението за допълнителните услуги „Фаст“ и „Флекси“. Плащането на тези услуги не е
отразено като разход при формирането на оповестения ГПР от 48,36 %, въпреки че са
включени в общия дълг.
В представения договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 48, 36%, т.
е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава
максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК, но не отразява действителния такъв, тъй като не включва
част от разходите за кредита, а именно – разходите за допълнителните услуги "Фаст" и
"Флекси", които се включват в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на
ЗПК
По този начин е нарушено изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК за оповестяване на всички
разходи по кредита. По делото се установи, че получаването на кредита при предлаганите
условия, включва заплащането на допълнителни услуги "Фаст" и "Флекси", въпреки че в
ДПК изрично се сочи, че предосавянето на тези допълнителни услуги, не е условие за
отпускане на заема по принцип.
Следователно тази услуги съставляват разход, който е следвало да бъде включен в ГПР,
а отсъствието на този разход в договора, при изчисляването на ГПР, влиза в остро
противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК годишния процент на разходите не може да надвишава 5
6
пъти законна лихва, която към датата на сключване на договора за кредит е 10 % /10 пункта +
ОЛП, който е 0/, следователно ГПР по кредита не може да надвишава 50 %. В настоящия
случай сумата по договор за потребителски кредит № ***/11.11.2022 г. е в размер на 600
лева, а допълнителни услуги "Фаст" и "Флекси" са на обща стойност също 600 лв., което
представлява 100 % от сумата по заема, без да се включват останалите суми, формиращи
ГПР. Видно от приетия по делото договор за заем, останалите суми, формиращи ГПР по
договор за потребителски кредит от 11.11.2022 г, са в размер на 48,36%. С оглед на
гореизложеното при включване на допълнителните услуги "Фаст" и "Флекси" към
параметрите по договора за кредит то тогава ГПР би възлизал над допустимия по закон
размер от макс. 50.00 %. Текстът не следва да се възприема буквално, а именно - при
посочен, макар и неправилно определен ГПР, да се приема, че е изпълнено изискването на
закона за съдържание на договора. Годишният процент на разходите е част от същественото
съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от законодателя, с оглед
необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната цена на договора и
икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни продукти и
да направи своя информиран избор. След като в договора не е посочен ГПР при
съобразяване на всички участващи при формирането му елементи, което води до неяснота за
потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК. При това положение се налага извод, че договорът за потребителски кредит
не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него липсва
действителният процент на ГПР, което го прави недействителен, на осн. чл.22 от ЗПК.
Както се посочи по-горе принципите на добросъвестност и справедливост при
договарянето изискват потребителят да заплати такса за реалното ползване на определена
услуга, а не при хипотетично ползване на такава, като в случая по делото не са установи
ответникът да е ползвал реално въпросните услуги, предмет на процесното споразумение,
нито че същите са на уговорената в ДПК стойност, приближаваща се до размера на
главницата по договора за кредит.
Съгласно чл. 10а, ал. 2 от Закона за потребителският кредит/ЗПК/, кредиторът не може
да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление
на кредита. От съдържанието на представеното по делото Споразумение за предоставяне на
пакет от допълнителни услуги се установява, че предоставените допълнителни услуги
„Фаст“ и „Флекси“ се изразяват главно в две насоки: 1. услуги, свързани с отпускането на
потребителския кредит и 2. услуги, свързани с неговото изпълнение.
С оглед обстоятелството, че Общите условия към договора за кредит предвиждат
необходимост от сключване на Анекс към договора за кредит при ползване на всяка една от
услугите, а не възможност за кредитополучателя да се възползва директно от тях чрез
едностранно изявление, се налага заключението, че допълнителните услуги, свързани с
отлагане на вноски, тяхното намаляване и пр., представляват по своя характер изменение на
кредитното правоотношение, по взаимно съгласие на страните, постигнато по реда на 20а,
ал. 2 ЗЗД, а не допълнителна услуга по смисъла на чл. 10а, ал. 1 ЗПК. Ето защо уговореното
възнаграждение за такъв тип „услуги“ попада в обсега на императивната забрана на чл. 10а,
ал. 2 ЗПК, доколкото са уговорени във вр. с елемент от съдържанието на самото кредитно
правоотношение и касаят пряко действията по отпускане и усвояване на сумите по кредита,
а не за предоставяне на свързана с него допълнителна услуга. В тази връзка следва да се
посочи също, че в чл.10а, ал.4 ЗПК е предвидено, че видът, размерът и действието, за което
се събират такси и/или комисиони, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора за
потребителски кредит, но в противоречие с това правило, в процесния договор за
различните видове допълнителни услуги е определено общо възнаграждение, без уточнение
относно вида и стойността на всяка услуга поотделно, нито какви точно фактически
действия дължи кредитора при предоставянето на тези услуги.
7
На следващо място клаузите, уреждащи вземането за допълнителни услуги, са нищожни
на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Видно от Общите условия на кредитора „Профи Кредит
България" ЕООД, съставляващи неразделна част от договора за потребителски кредит,
съгласно клаузата на чл. 15 „Допълнителни услуги“ са описани условията, при които
потребителят може да се възползва от допълнителни услуги, а именно: Приоритетно
разглеждане и изплащане на потребителския кредит; Възможност за отлагане на определен
брой погасителни вноски; Възможност за намаляване на определен брой погасителни
вноски; Възможност за смяна на дата на падеж; Улеснена процедура за получаване на
допълнителни парични средства. В приетите по делото ОУ на ищеца към ДПК са разписани
подробни процедури и условия, които следва да са налице, за да може кредитополучателят
да се възползва от възможността да поиска някоя от договорените допълнителни услуги по
ПДУ, но в същите не се съдържа никъде задължение на кредитора да предостави исканата и
предварително заплатена услуга дори да са спазени изкисванията на ОУ за подаване на
заявления и представяне на доказателства, тъй като предоставянето на съответната услуга
изисква сключване на допълнително споразумение между страните за изменение на
договора, което се извършва по преценка на кредитора. От изложеното се налага извод, че
потребителят дължи предварително възнаграждение за услуги, които кредиторът може по
своя преценка да не му предостави, ако не са спазени правилата, установени едностранно от
кредитора в ОУ.
Принципът на добросъвестност и справедливост при договарянето изискват
потребителят да заплати възнаграждение за реалното ползване на определена услуга, а не за
хипотетично ползване на такава, при това едва при изпълнение на всички поставено
едностранно от кредитора условия и само ако и доколкото кредиторът прецени да я
предостави. В тази насока са и нормите на чл. 143, ал. 2, т. 3 и т. 15 ЗЗП, определящи като
неравноправни клаузи, които поставят изпълнението на задълженията на търговеца в
зависимост от условие, което зависи единствено от неговата воля, както и клаузите, които
налагат на потребителят да изпълни своите задължения, дори и ако търговецът на изпълни
своите. Предвид на изложеното съдът приема, че клаузите на чл. 15., 15.1., 15.2., 15.3., 15.4
и 15.5 от Общите условия са неравноправни клаузи на основание чл.143 вр.чл.146 от ЗЗП.
Същите се явяват част от общи условия, поради което следва да се приеме за целите на
настоящото производство, че потребителят не е имал възможност да влияе на тяхното
съдържание.
С оглед на всичко гореизложено, предявените като осъдителни искове за заплащане на
сумата в общ размер на 482,08 лева, представляваща неплатено възнаграждение за закупена
услуга Фаст (187,54лв.) и неплатено възнаграждение за закупена услуга Флекси (от 294,54
лв.), ведно със законната лихва от 28.02.2024 г. до изплащане на вземането, също са
неоснователни, доколкото се основават на изцяло неравноправни клаузи и като такива
следва да бъде отхвърлени.
Последицата, свързана с неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, е
уредена в нормата на чл. 22 ЗПК, която предвижда, че когато не са спазени изискванията на
чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен.
На основание чл. 23 ЗПК пък, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят заплаща само чистата стойност на кредита, като не дължи
лихва или други разходи по кредита.
Ако тази недействителност се установи в производство по предявен иск по чл. 79 ЗЗД,
съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за недействителен
договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и
в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено задължението на потребителя за
8
връщане на чистата сума по кредита. Това следва от характеристиката на договора за
потребителски кредит, посочена по-горе и задължението за периодичност за връщането на
сумата.
По делото, с оглед признанието на ищеца, на неизгодния за него факт, че е получил
плащания по договора за кредит в размер на 298,80 лв., се налага извод, че ответника му
дължи остатъка от 301,20 лв., до който размер ще следва да се уважи предявения
установителен иск.
Съдът приема, че кредиторът не би могъл да осъществи прихващане на изпълнението с
несъществуващите задължения за такси за допълнителни услуги и възнаградителна лихва
(каквото погасяване ищеца е извършил видно от приетото по делото извлечение по сметка
към ДПК от 11.11.2022 г.), поради което със заплатената от ответника сума в общ размер на
298,80 лв. е възможно погасяване само на валидно възникналите задължения за главница.
С оглед на гореизложеното предявеният установителен иск по реда на чл. 422, ал.1 от
ГПК вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1 от ЗЗД се явява основателен за сумата от 301,20
лв., като за разликата до пълния претендиран размер от 506.14 лв., следва да се отхвърли,
както следва да се отхвърлят и останалите предявени искове за възнаградителна лихва (от
90,09 лв. и периода от 15.02.2023 г. до 15.10.2023 г.) и за мораторна лихва в размер от 109,70
лв., и периода от 16.12.2022 г. до 15.10.2023 г., както и в размер на 53,13 лв., дължима за
периода от 16.10.2023 г. до 27.02.2024 г.
По разноските в производството:
При този изход на спора право на разноски имат и двете страни. В съответствие със
задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ВКС,
ОСГТК, т. 12, съдът следва да се произнесе и по разпределението на отговорността за
разноски, в заповедното и исковото производство.
В заповедното производство ищецът е сторил разноски в общ размер от 75,00 лева,
като с оглед уважената част от исковете му, има право на разноски в размер до 20,20 лева. В
исковото производство ищецът е сторил разноски за довнесена държавна такса в размер от
123,78 лева и претендира юрисконсултско възнаграждение, което съдът определя на
основание чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 25, ал. 1 НЗПП в размер на 100 лева, с оглед липсата на
фактическа и правна сложност на делото и обстоятелството, че същото е приключило в едно
съдебно заседание. С оглед уважената част от исковете ищецът има право на разноски за
исковото производство до размер от 54,31 лева.
Ответникът по делото е представляван безплатно от адв. Н. И. от САК, като
претендира за защитата по предявените установителни искове от страна на ищеца, съдът да
му присъди адвокатско възнаграждение, по реда на чл.38, ал.2 от ЗАдв. в размер на 480 лв.
за оказаната безплатна помощ и съдействие на ответника в производството, колкото
претендира и за оказаната безплатна помощ по предявените от ищеца осъдителни искове.
Ищецът е възразил за прекомерност на претендираното от пълномощника на ответника,
адвокатско възнаграждение, по редана чл.78, ал.5 от ГПК, което възражение съдът намира за
основателно. Съобразявайки материалния интерес на предявените в производството
обективно съединени искове, броя съдебни заседания и фактически осъществените действия
по оказване на правна защита и съдействие от страна на адвоката на ответника, изчерпващи
се в подаване на писмен ОИМ и едно писмено становище /писмена защита, с идентични
възражения и доводи, подобно на изложените в ОИМ/, без явяване в съдебно заседание,
9
съдът намира, че справедливия размер на дължимото се на адв. И. адвокатско
възнаграждение за оказаната от него безплатна помощ и съдействие на ответника по делото
Н. М., е 720 лв. с вкл. ДДС, по всички искове, от която сума, с оглед частичното отхвърляне
на претенциите на ищеца, му се следва сумата от 545,27 лв.
Мотивиран от изложеното, Софийски районен съд
РЕШИ:
ПРИЗНАВА за установено по предявените от „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: ***, искове с правно основание чл. 422, ал.
1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. I, вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 240 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, че Н. В. М.,
ЕГН **********, с адрес: ****, дължи на ищеца сумата от 301,20 лв., представляваща
непогасена част от главницата по Договор за потребителски кредит №*** от 11.11.2022 г.,
ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК в съда
/28.02.2024 г./ и ОТХВЪРЛЯ исковете, в останалата им част: за главницата до пълния
предявен размер от 506,14 лв. или за сумата от 204,94 лв.; за сумата от 90,09 лв.,
представляваща неплатено договорно възнаграждение, дължимо за период от 15.02.2023 г.
до 15.10.2023 г.; за сумата от 53,13 лв., представляваща обезщетение за забава дължимо за
период от 15.10.2023 г. до 27.02.2024 г. и за сумата от 109,70 лв., представляваща
обезщетение за забава дължимо за период от 16.12.2022 г. до 15.10.2023 г., за които има
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 15.03.2024 г. по ч. гр. д. № 11982/2024 г.
по описа на СРС, 164-и състав.
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК 17507475, със
седалище и адрес на управление: *** срещу Н. В. М., ЕГН **********, с адрес: **** искове,
с правно основание чл. 79 ЗЗД за заплащане на сумата от общо 482,08 лв., от която сума
187,54 лв., представляваща възнаграждение за закупена и използвана услуга „Фаст“ по
Договор за потребителски кредит № ***/11.11.2022 г., и 294,54 лв., представляваща
възнаграждение за закупена и използвана услуга „Флекси“ по Договор за потребителски
кредит № ***/11.11.2022 г., за които в рамките на ч.гр.д. № 11982/2024 г. по описа на СРС,
съдът е постановил отказ да издаде ЗИ.
ОСЪЖДА Н. В. М., ЕГН **********, с адрес: **** да заплати на „ПРОФИ
КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, с ЕИК 17507475, със седалище и адрес на управление: ***,
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 20,20 лв., представляваща сторените разноски по
ч.гр.дело № 11982/2024г. по описа на СРС, 164-ти състав и 54,31 лева, представляваща
разноски в настоящото исково производство пред СРС.
ОСЪЖДА „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, с ЕИК175074752 да заплати
на адв. Н. И. И., с ЕГН **********, с адрес на упражняване на дейността в ***, на осн.
чл.78, ал.3 ГПК вр. чл.38, ал.2 вр. ал.1, т.2 от ЗАдв. сумата от 545,27 лв., представляваща
дължимо адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ и съдействие на
ответника в настоящото исково производство пред СРС, по всички предявени искове.
Решението подлежи на обжалване пред Софийския градски съд в двуседмичен срок
от връчването на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10