№ 4928
гр. София, 29.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и седми май през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Албена Александрова
Членове:Петър Ив. Минчев
Анна Кофинова
при участието на секретаря ПОЛИНА В. ВАСИЛЕВА
като разгледа докладваното от Петър Ив. Минчев Въззивно гражданско дело
№ 20231100512699 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 20089717 от 05.05.2023г., постановено по гр.д. № 43049/2012г. по
описа на СРС, 50-ти състав, е признато за установено, че Р. Ц. М. дължи на „БНП Париба
Пърсънъл Файненс С.А.“, Париж, /като правоприемник на „БНП Париба Пърсънъл
Файненс“ ЕАД/, сумата от 4728,90 лева, представляваща главница по Договор за
потребителски заем № PLUS-01374896 от 23.03.2009г., ведно със законната лихва считано от
датата на подаване на заявлението – 16.07.2012г. до изплащане на вземането, като е
отхвърлен предявения иск за главница с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 99, чл.
79, ал. 1, пр. 1, вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД за разликата до пълния предявен размер от 6508,37
лева, както и иска с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 99 и чл. 86 ЗЗД за сумата
от 766,57 лева, представляваща мораторна лихва за периода от 05.10.2010г. до 26.06.2012г. и
сума в размер на 1012,90 лева, представляваща надбавка по чл. 3 по договор за
потребителски кредит № PLUS—1374896 от 23.03.2009г., сключен между Р. Ц. М. и „БНП
Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД, за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл. 410
ГПК от 31.07.2012г. по ч.гр.д. № 34042/2012г. по описа на СРС, 50-ти състав. С решението Р.
Ц. М. е осъден да заплати на „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.“, Париж, на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 334,48 лева, представляваща разноски в исковото и в заповедното
производство съобразно уважената част от исковете.
Срещу така постановеното решение в частта, с която е уважен предявеният
установителен иск за сумата от 4728,90 лева, представляваща главница по Договор за
потребителски заем № PLUS-01374896 от 23.03.2009г., е постъпила в срок въззивна жалба от
ответника Р. Ц. М. чрез назначения му служебен адвокат по реда на ЗПП адв. И. К., в която
са развити съображения за неправилност на решението в посочената част. Жалбоподателят
сочи, че правилно първоинстанционният съд бил приел, че договорът за потребителски
кредит е недействителен поради нарушение на чл. 10 и чл. 11 от ЗПК, поради липса на
1
конкретизация относно начина, по който е формиран ГПР, поради това, че погасителният
план не отговаря на изискванияа на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, както и поради съдържащите се в
него неравноправни клаузи. Неправилно, обаче, СРС бил установил съществуването на
вземане в полза на ищеца въз основа на недействителен договор. Разпоредбата на чл. 23 ЗПК
не могла да бъде приложена в настоящия случай, тъй като това било в противоречие с
принципа на диспозитивното начало в процеса. Това било така, защото нормата уреждала
извъндоговорно основание за връщане на главница, каквото в случая не било предявено и
прилагането на нормата по почин на съда било недопустимо. С оглед на това моли съда да
отмени решението в обжалваната част и да отхвърли предявения иск.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна „БНП Париба Пърсънъл
Файненс С.А.“, Париж, не е подала отговор на въззивната жалба.
Софийски градски съд, след като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от
фактическа и правна страна:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо.
Не са нарушени императивни материалноправни норми.
Относно неговата правилност във връзка с доводите в жалбата съдът намира
следното:
От приетия от СРС Договор за потребителски заем № PLUS-01374896 от 23.03.2009г.
се установява, че „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД е предоставил на Р. Ц. М.
потребителски кредит в размер на 7000 лева, платим на 36 месечни вноски от по 297,08 лева
с краен срок на плащане 05.04.2012г. Уговорената застрахователна премия по застраховка
„Защита на плащанията“ е в размер на 14,98 лева месечно или общо 539,28 лева, като
общият размер на кредита с включена застрахователна премия е 7539,28 лева. Посоченият в
договора годишен процент на разходите е 28,50%. В чл. 3, изр. 3 от договора е предвидено,
че погасителните вноски съставляват изплащане на главницата, ведно с надбавка, покриваща
разноските на креидтора по подготовка и обслужване на заема и определена добавка,
съставляваща печалбата на кредитора.
От приетия в първоинстанционното производство сертификат за застраховка защита
на плащанията съгласно групов застрахователен договор № 5/2008г. се установява, че Р. Ц.
М. е сключил застрахователен договор с „Кардиф-Животозастраховане, клон България“ и
„Кардиф – Общо застраховане, клон България“ с предмет покрити рискове по застраховка
„Защита на плащанията“, а именно смърт в резултат на злополука или заболяване,
инвалидизация над 70% в резултат на злополука или заболяване, продължителни болнични в
резултат на злополука или заболяване. Застрахователната сума е равна на баланса по кредита
или до 12 месечни вноски, но не повече от 6 вноски за едно застрахователно събитие при
продължителни болнични в резултат на злополука или заболяване. Ползващо се лице по
застрахователното правоотношение е „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД.
От приетото и неоспорено експертно заключение по съдебно-счетоводната
експертиза, което съдът кредитира като пълно, ясно и компетентно изготвено се установява,
че размерът на неплатената главница по кредита е 4728,90 лева, дължимата лихва за забава
върху тази главница за периода от 05.10.2010г. до 16.07.2012г. е 870,73 лева, а размерът на
възнаградителната лихва за периода от 05.10.2010г. до 05.04.2012г. е 1012,90 лева.
При така установената доказателствена съвкупност съдът приема следното.
При липсата на въззивна жалба от страна на ищеца, нормата на чл. 271, ал. 1, изр. 2
ГПК предвижда, че положението на жалбоподателя-ответник не може да бъде влошено с
новото решение, поради което въззивният съд следва да приеме, че сключеният между
страните договор за потребителски заем е нищожен. Във връзка с основанията за това и с
оглед служебното задължение на съда да следи за приложението на императивни
материалноправни норми, обаче, следва да бъде уточнено, че договорът е сключен на
2
23.03.2009г. – при действието на Закона за потребителския кредит /отм., бр. 18 от 5.03.2010
г., в сила от 12.05.2010 г./ Съгласно нормата на пар. 5 от ПЗР на действащия Закон за
потребителския кредит /в сила от 12.05.2010г./ разпоредбите на закона не се прилагат за
договори за потребителски кредит, сключени преди датата на влизането му в сила, с
изключение на чл. 14, 15, 26 и 35, които се прилагат за безсрочни договори за кредит,
сключени преди тази дата. Както беше посочено, процесният договор за потребителски
кредит е срочен, поради което нормите на действащия ЗПК не намират приложение спрямо
него. Според правилното на чл. 14, ал. 1 ЗПК /отм./, когато не са спазени изискванията на чл.
6, чл. 7, т. 4 - 14, чл. 8, ал. 1, чл. 9, ал. 1 и чл. 10, договорът за потребителски кредит е
недействителен.
Нормите на чл. 7, т. 4 – 14 от ЗПК /отм./ предвиждат, че договорът за потребителски
кредит задължително трябва да съдържа чиста стойност на кредита (подлежаща на
получаване главница на кредита); максимален размер на кредита, ако такъв е уговорен, или
начините за неговото определяне; годишен процент на разходите по кредита, които
потребителят трябва да направи, за да издължи кредита, а когато неговото изчисляване не е
възможно - годишен лихвен процент и всички разходи, приложими към момента на
сключване на договора за кредит; условията, при които посочените в т. 6 разходи по кредита
могат да бъдат променяни; условията за издължаване на кредита от потребителя,
включително размера, броя, периодичността и датите на погасителните вноски и ако е
възможно, общия размер на тези плащания; разходите по чл. 21, ал. 2, с изключение на тези,
които възникват поради неизпълнение на договора от страна на потребителя; елементите на
общата стойност на кредита, които не са включени при изчисляването на годишния процент
на разходите по кредита; когато точният размер на тези елементи е известен, те трябва да
бъдат посочени в договора; когато точният размер на тези елементи не е известен, посочва
се начинът на тяхното изчисляване или реалистична оценка за тяхната стойност; свързаните
с договора разходи, които трябва да се понесат от потребителя, ако има такива; правото на
потребителя да погаси предсрочно кредита, както и условията за прекратяване на договора;
обезпеченията, които потребителят е длъжен да предостави, тяхната стойност, както и
условията, при които могат да бъдат освободени; и изискуемите застраховки и разходите по
тях, ако изборът на застраховател не е предоставен на потребителя.
Видно от гореизложеното, приложимите към процесния договор законови норми не
уреждат условия относно размера на шрифта, на който е написан – чл. 13 ЗПК /отм./ поставя
изискване единствено да са четливи, нито допусканията, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите, нито начина на формиране на ГПР, нито информация за
правото на потребителя да получи безвъзмездно извлечение от сметка при предсрочно
погасяване на договора, нито изисквания в погасителния план да бъде посочено
разпределението на вноските между главницата, възнаградителната лихва и
застрахователната премия /още повече, че последната е включена в главницата/.
Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК /отм./, обаче, годишният процент на разходите по кредита
представлява общата стойност на кредита за потребителя, изразена като годишен процент от
сумата на предоставения кредит. В чл. 21, ал. 2, т. 6 ЗПК /отм./ е предвидено, че при
изчисляване на годишния процент на разходите не се включват разходите за застраховка,
освен тези, чието предназначение е да осигурят на кредитора пълно или частично
издължаване на общия размер на кредита в случай на смърт, инвалидност,
неработоспособност, болест или безработица на потребителя и които са задължително
условие от страна на кредитора за отпускане на кредита.
Видно от изложеното по-горе съдържание на застрахователната полица, сключената
застраховка „Защита на плащанията“ е предназначена именно да осигури на кредитора
пълно издължаване на общия размер на кредита в случай на смърт, инвалидност,
неработоспособност или болест на потребителя. Това е така, защото размерът на
застрахователната сума при така посочените застрахователни рискове, е определена на
баланса по кредита към датата на застрахователното събитие, а ползващо се лице по
застраховката е единствено кредиторът „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД.
Същевременно доколкото по делото не се твърди и не се установява от кредитора да е било
предоставено право на избор на потребителя дали да сключи застраховката или не, същата
следва да се приеме за задължително условие за отпускане на кредита.
3
При това положение уговорената застрахователна премия по застраховка „Защита на
плащанията“ представлява общ разход по кредита и следва да бъде включена при
изчисляване на годишния процент на разходите съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК /отм./. В случая,
обаче, това не е сторено, доколкото застрахователната премия е включена в главницата по
кредита, а не като допълнителен разход. При това положение посоченият в договора
годишен процент на разходите от 28,50% не отговаря на действителния такъв и не позволява
на потребителя да прецени икономическите последици от сключване на сделката, а ГПР,
който не е годен да изпълни своята основна функция, не е правно валиден и следва да се
приравни на липсващ такъв. Ето защо в крайна сметка изводът на първоинстанционния съд
за недействителност на договора е правилен, макар и по различни от посочените от него
съображения. Основанието за недействителност на договора е чл. 14, ал. 1, вр. с чл. 7, т. 6 от
ЗПК /отм./, поради липса на посочен в договора валиден годишен процент на разходите.
Основният спорен въпрос във въззивното производство е дали чистата стойност на
кредита подлежи на присъждане на ищеца в същото съдебно производство или следва да
бъде претендирана в отделно такова по реда на неоснователното обогатяване. В тази насока
съдът намира следното.
Нормата на чл. 14, ал. 2 ЗПК /отм./ предвижда, че когато договорът за потребителски
кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита,
но не дължи лихва или други разходи по кредита. Текстът е идентичен с този на чл. 23 от
действащия ЗПК, по който е формирана трайна съдебна практика, изразена в решение №
50174/26.10.2022 г. по гр. д. № 3855/2021 г. на ВКС, IV г. о, решение № 60186/28.11.2022 г. по
т. д. № 1023/2020 г. на ВКС, I т. о. и решение № 50056/29.05.2023 г. по т. д. № 2024/2022 г. на
ВКС, І т. о. и решение № 50086 от 21.12.2023 г. на ВКС по т. д. № 1027/2022 г., I т. о. В така
посочените решения е прието, че при установена от съда недействителност на договор за
потребителски кредит, по предявения от кредитора осъдителен иск /респективно
установителен иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК/ на договорно основание за заплащане на
дължими суми по договора, с решението си съдът следва да установи на основание чл. 23
ЗПК дължимата сума по приетия за недействителен договор и да уважи иска до размера на
чистата стойност на кредита, без лихва или други разходи по кредита, като не е необходимо
вземането за чистата стойност на кредита да бъде предявено с иск на извъндоговорно
основание по чл. 55 ЗЗД. Съображенията са основани на това, че ЗПК е специален закон по
отношение на ЗЗД и задължението за връщане на чистата сума по кредита следва от
характеристиката на договора за потребителски кредит, при който връщането на
предоставената сума е на вноски с различни падежи. Посочено е, вземането за връщане на
предоставената сума е изискуемо с оглед обявената недействителност на договора.
Настоящият състав споделя изцяло така посочената съдебна практика, поради което
възражението на жалбоподателя, че чистата стойност на кредита /главницата/ не следвало да
бъде присъдена в настоящото производство с оглед характера й на вземане по чл. 55 ЗЗД, е
неоснователно.
Същевременно във въззивната жалба липсват конкретни оплаквания относно
присъдения размер на главницата от 4728,90 лева и начина на нейното формиране, с оглед
на което и съобразно приетото и неоспорено експертно заключение по ССчЕ въззивният съд
приема, че правилно СРС е уважил предявения установителен иск за главница до този
размер.
При съвпадение в крайните изводи на въззивната инстанция с тези на
първоинстанционния съд, решението следва да бъде потвърдено в обжалваната част, с която
е уважен предявения установителен иск за сумата от 4728,90 лева, представляваща главница
по Договор за потребителски заем № PLUS-01374896 от 23.03.2009г., ведно със законната
лихва считано от датата на подаване на заявлението – 16.07.2012г. до изплащане на
вземането. В частта, с която предявените искове са отхвърлени, първоинстанционното
решение е влязло в сила като необжалвано.
По разноските.
При този изход от спора, право на разноски има единствено въззиваемата страна
„БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.“, Париж. Същата, обаче, не е сторила разноски и не е
претендирала такива, поради което разноски не следва да й бъдат присъждани. Що се касае
4
до поетите от бюджета на съда разходи за съдебна поръчка за връчване на книжа във
Франция, същите следва да останат в тежест на бюджета на съда. Това е така, защото
нормата на чл. 83, ал. 1, т. 6 ГПК предвижда, че такси и разноски по делото не се внасят от
страна, на която по делото е предоставена правна помощ при условията на чл. 23, ал. 2 от
Закона за правната помощ. Нормата е процесуалноправна и доколкото друго не е
предвидено в преходните и заключителни разпоредби на ЗИДЗПП /обн. ДВ, бр. 102 от 2022
г./, тя има действие по всички висящи производства. При това положение и предвид
предоставената от СРС правна помощ на жалбоподателя-ответник с определение от
25.11.2013г., същият се явява освободен от внасяне на такси и разноски, а доколкото
въззивното производство не е приключило в негова полза и по арг. за противното от чл. 78,
ал. 6 ГПК, тези разноски следва да останат в тежест на бюджета.
Настоящото решение не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.
3, т. 1, пр. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20089717 от 05.05.2023г., постановено по гр.д. №
43049/2012г. по описа на СРС, 50-ти състав.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5