Р Е Ш
Е Н И Е
№…….......... / ......01.2021 г., гр. София
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав,
в публично съдебно заседание на шести ноември през 2020 година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА
ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ НАЙДЕНОВА
мл.съдия КРИСТИНА ГЮРОВА
секретар Алина
Тодорова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско дело
номер 11401 по описа
за 2019 година, и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С решение № 123808 от 25.05.2019
г., постановено по гр.д. № 42369/2015 год. на СРС, 127 състав, са отхвърлени предявени
от „Т.С.“ ЕАД, срещу срещу Л.И.Х. искове с правно основание чл.422, ал.1,
вр.чл.415 ГПК, вр. чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. чл.150 ЗЕ и чл.422, ал.1, вр.чл.79,
ал.1 ЗЗД, вр. чл.149 от ЗЕ и чл.86, ал.1 ЗЗД, за признаване за установено, че Л.И.Х.
дължи на „Т.С.” ЕАД, сумата от 2 055,27 лв., представляваща цена на
доставена топлинна енергия /ТЕ/ за абонатен № 315884 за периода от месец 08.2012
г. до месец 04.2014 г., ведно със законната лихва от 13.12.2014г. до
погасяването, както и сумата от 227,11 лв., представляваща лихва за забава в
плащането за периода 30.09.2012 г. до 03.12.2014 г., за които суми е издадена
заповед за изпълнение от 07.01.2015 г. по ч.гр.д. № 69242/2014г. по описа на
СРС, 127 състав.
Това решение е обжалвано от ищеца “Т.С.” ЕАД, с
оплаквания за неговата неправилност поради нарушения на материалния и процесуалния
закон. Твърди се, че първоинстанционният съд неправилно, и не в съответствие
със събраните по делото доказателства е приел, че ответникът няма качеството на потребител на топлинна
енергия по смисъла на ЗЕ, въпреки че събраните поделото доказателства сочели,
че ответникът е снаемател на процесното жилище и като такъв се явявал
потребител на ТЕ по смисъла на закона. Намира за ирелевантно дали ответникът
реално ползва топлоснабденото жилище за да отговаря аза цената на топлинната
енергия /ТЕ/. Моли да се уважи въззивната жалба, прави и искане за разноски по
делото.
За въззиваемата страна-ответник Л.И.Х. особеният му
представител по чл.47, ал.6 от ГПк адв.С.К., оспорва жалбата като възравяла, че
ответникът не е страна в облигационното отношение с ищеца по потребление на ТЕ.
Софийски градски
съд, действащ като въззивна инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата
съгласно чл.269 от ГПК, намира следното по предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното решение е валидно, и допустимо, тъй
като има съдържанието по чл.236 от ГПК и съдът се е произнесъл съобразно
предявените с исковата молба претенции.
При произнасянето си по
правилността на решението в обжалваните части, съгласно чл.269, изр. второ
от ГПК и задължителните
указания, дадени с т.
1 от ТР №
1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013
г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до
релевираните във въззивната жалба на ищеца оплаквания за допуснати
нарушения на процесуалните правила и на материалния закон, както обаче следва и да провери правилното прилагане на
релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е
въведено като основание за обжалване.
Първоинстанционният
съд е изложил фактически констатации и правни изводи, основани на приетите по
делото писмени доказателства, относно липсата на доказателства ответникът да
има качеството потребител на ТЕ за процесния топлоснабден имот ап.№ 88.
Напротив, изложени са доводи за установено по делото възникване на облигационно
правоотношение по договор за наем между ответника и трето за спора лице-Столична
община, което наемно отношение е съществувало през исковия период, и при
липсата на доказателства по делото между ищеца и ответника да е възникнало
облигационно отношение по договор за доставка на топлинна енергия, е приел, че
макар сградата, в която се намира процесното жилище, да е топлоснабдена етажна
собственост, то ответникът като наемател на чужд имот няма качеството
топребител на топлинна енергия нито по силата на закона-чл.153 от ЗЕ, нито по
силата на договор с ищеца, а едностранното откриването на счетоводна партида
при ищеца на името на ответника не можело да създаде облигационна връзка между
тях. Така е приел искът за главницата и
акцесорния на него иск за лихви за забава върху плащане на главницата, да са
неоснователни и подлежащи на отхвърляне. Тези фактически констатации и правни
изводи въззивният съд споделя и на
основание чл.272 от ГПК препраща към мотивите на първоинстанционното решение.
Не се установи при служебната проверка да са нарушени и императивни
материалноправни норми.
В допълнение и по
наведените с въззивната жалба довод за неправилност на решението, въззивният
съд намира следното:
За уважаването на
предявения по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД иск, ищецът трябва
да установи по реда на пълното и главно доказване следните кумулативни
предпоставки на предявената претенция: възникването, съществуването,
изискуемостта и размера на претендираните от него вземания, т.е. наличието на
правоотношение между топлопреносното предприятие и ответника като потребител за
продажба на топлинна енергия през процесния период; използването от ответника
на претендираното количество топлинна енергия; стойността на топлинната енергия
и изискуемостта на вземането.
Относно наличието на
облигационно правоотношение между страните, въззивният съдът намира следното : Сочената
от въззивника разпоредба на nap. 1, т. 42 от ДР на Закона за енергетиката е в
сила до 17.07.2012 г., отм. с ДВ, бр.54/2012 г. и не е приложима норма в
случая, тъй като отвтеникът има качеството наемател на процесния имот след тази
дата. Приетата със същия ЗИДЗЕ редакция
на чл. 153, ал. 1 ЗЕ (изм. - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.) определя
всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, като клиенти на топлинна енергия. Според чл. 150, ал. 1 Закона за
енергетиката (ЗЕ) продажбата на топлинна
енергия от топлопреносното предприятие на клиенти на топлинна енергия за битови
нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от комисията. От гореизложената
нормативна уредба се извежда заключението, че с разпоредбите на ЗЕ е установена
законова презумпция, съобразно която всяко лице, за което се установи, че е
собственик или вещен ползвател на имот в топлоснабдена сграда в режим на етажна
собственост, се счита по силата на закона клиент на топлинна енергия, съответно
страна по неформален договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди с
доставчика. Тъй като се касае за правна норма с изключителен характер,
установяваща законова презумпция, същата следва да бъде тълкувана единствено
стриктно, не и разширително, по отношение на нейните субективни предели на
действие. Тоест недопустимо е от текста, уреждащ статута на вещните ползватели,
да се извежда заключение, че ползвателите на имота на облигационно основание
също са включени в обхвата на презумпцията и следва да се считат страна по
договор с доставчика на топлинна енергия. Съгласно чл. 232, ал. 2, пр. 2 ЗЗД,
съобразно който, ако друго не е уговорено, наемателят е длъжен да плаща
разходите свързани с ползването на имота (в това число режийните разходи за
вода, електрическа енергия, отопление и др.) на своя наемодател, а не пряко на
съответните доставчици. В този смисъл е и горепосоченото ТР № 2 от 25.05.2017г.
на ВКС по т.д. № 2/2016 г., ОСГК, и предхождащата го съдебна рактика /напр. решение
№ 504 от 26.07.2010 г., по гр.д.№ 420/2009 г. на ВКС, IV г.о./. В случая събраните по делото доказателства
сочат, че наемния договор на ответника със СО е сключен на 01.08.2012г., въз
основана настанителна заповед от 27.07.2012 г., т.е. приложими в случая са
нормите на ЗЕ в сила от 17.07.2012г., според които качеството потребител е
признато по силата на закона само на собственика или носителя на вещното право
на ползване, но не и на наемателя като ползвател на наем имот.
Действително в чл. 64, ал. 1 от общите условия на „Т.С.“
ЕАД, е уредено, че купувач може да бъде
и физическо лице, което ползва топлинна енергия за отопление и горещо
водоснабдяване в жилище, на което е наемател, но за да се приложи тази
уговорка, следва да бъде налице изрично писмено съгласие на собственика на
имота, както и подадено заявление за откриване на партида на името на
наемателя. При кумулативното наличие на тези предпоставки би възникнало
индивидуално правоотношение по договор за доставка на топлинна енергия по
правилата на чл. 13 и чл. 14 от ЗЗД между доставчика от една страна и
наемодателя и наемателя от друга (солидарно задължени съгласно чл. 64, ал. 1
ОУ), при което, с оглед постигнатото от страните изрично съгласие, уредената в
чл. 153 ЗЕ презумпция няма да намери приложение. Фактът, че сградата е етажна
собственост и е топлоснабдена не може да замести липсващото съгласие за
създаване на облигационно отношение между ищеца и ответника –последния като
наемател на чужд имот, нито липсата на
доказателство за изразено от наемодателя на имота (Столична община) съгласие за
откриване на партида на името на наемателя, както и за отправено от страните по
договора за наем волеизявление към „Т.С.“ ЕАД в този смисъл. Представеният
списък на етажни собственици на блока е от 2002 г. / т.е. преди ответника Х. да
стане наемател на имота/ и срещу ап.88 стои име и подпис на друго лице, а не на
ответника Л.Х.. Ето защо ищецът не е доказал ответникът да има качеството потребите на ТЕ по силата
на закона, нито по силата на договор/последното дори и не се твърди от ищеца/ .
За ответникът съществува облигационното право на ползване на нает имот, което е
различно от вещното право на собственост върху същия имот, а само вещното право
прави лицето потребител на топлинна енергия по силата на закона-чл.153 от ЗЕ.
Исковете се се явяват
неоснователни и подлежащи на отхвърляне.
Поради съвпадане
изводите на двете инстанции решението на СРС следва да се потвърди изцяло.
По разноските за
въззивната инстанция: Съгласно чл.78, ал.1 от ГПК и изхода на спора,
направените от въззивника-ищец разноски за въззивното производство остават в негова тежест. Въззиваемата страна-ответник
не е направила искане за разноски.
Воден от горното, СГС
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 123808 от 25.05.2019 г., постановено по гр.д. №
42369/2015 год. на СРС, 127 състав.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на “Т.С.” ЕАД по чл.78, ал.1 от ГПК за
разноски .
РЕШЕНИЕТО е окончателно
съгласно чл.280, ал.3, т.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.