№ 271
гр. Бяла Слатина, 06.08.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – БЯЛА СЛАТИНА, II-РИ ГР. СЪСТАВ, в публично
заседание на четиринадесети юли през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:КАТЯ Б. АНГЕЛОВА-П.
при участието на секретаря Соня Анд. Ралчева
като разгледа докладваното от КАТЯ Б. АНГЕЛОВА-П. Гражданско дело №
20251410100299 по описа за 2025 година
Производството е образувано по постъпила искова молба от Ц. П. П., ЕГН
********** с постоянен адрес гр.Бяла Слатина, ул. „Х.К.“№51, вх.А, ет.1, ап.1 чрез адв.Л. Б.
- САК, против „София Комерс Кредит Груп“АД, ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление гр.София, район Изгрев, бул.“В.К.“ бл.58, офис 6, с която са предявени за
разглеждане кумулативно обективно съединени искове с правно основание чл.124 от ГПК
във вр. с чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във вр. чл.22 от ЗПК и в условията на евентуалност иск
по чл.26 ал.1 предл.1 и 2 вр. с чл.143 от ЗПП вр. с чл.92 от ЗЗД за прогласяване
недействителността на клауза от Договор за потребителски кредит от 26.02.2024 г. сключен
между Ц. П. и „София Комерс Кредит Груп“АД и иск по чл.55 от ЗЗД.
В исковата молба е предявен иск за обявяване на нищожността на Договор за
потребителски кредит от 26.02.2024 г. съгласно, който ищцата твърди, че същия е нищожен,
респ. съдържащата се клауза на чл.6 и 7 от договора.
Поддържа, че на 26.02.2024 г. ищцата е сключила процесния договор, по силата на
който ответникът й е предоставил в заем сумата в размер на 1000,00 лв. при фиксиран ГЛП
от 52,68 % и ГПР от 67,46 %. Според погасителния план същата е следвало да внесе 18
месечни вноски в размер на 137,94 лв., като в нея се включвало главница, лихва и неустойка
за непредставяне на обезпечение.
В исковата молба се излагат съображения, че договорът е нищожен, тъй като съдържа
нищожни неравноправни клаузи: ГЛП е 52,68 % с твърдение, че е прекомерна. Уговореният в
процесният договор възнаградителна лихва надвишавала трикратния размер на законната
лихва, която към 26.02.2024 г. е била 13,79 %, поради което били накърнени добрите нрави.
ГПР е 67,46 %, като ищеца твърди, че същия по скрит начин е увеличен, тъй като в него не е
включена дължимата неустойка, което е било още едно основание за нищожност.
Посочва се, че в чл.6 от договора кредитополучателят се задължавал да предостави
на кредитора едно следните обезпечения: поръчителство на едно физическо лице, с бележка
на работодател, доказваща нетен размер на трудовото възнаграждение надвишаващ 90 % от
стойността на кредита, но не по – малък от 1,5 минимални работни заплати или
1
поръчителство на две физически лица, с бележка от работодател, доказваща нетен размер на
трудовото възнаграждение в размер надвишаващ 90 % от стойността на кредита, но не по –
нисък от 1,5 минимални работни заплати. Посочва още, че в чл.7 от договора страните се
били договорили, че при непредставяне на обезпечение, на кредитополучателя ще бъде
начислена неустойка в размер на 1015,16 лв., платима на равни части в размер на 56,42 лв.
Поддържа се, че съгласно чл.22 от ЗПК, когато не са спазени чл.10 ал.1, чл.11 ал.1 т.7-
12 и т.20, чл.12, ал.1, т.7-9 от ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен и
липсата на всяко едно от тези императивни изисквания водело до настъпването на тази
недействителност. Сочи се още, че при обявяване на тази недействителност заемателят
дължал връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите
разходи.
Поддържа се, че посоченият в договора ГПР не отговарял на действителните разходи,
тъй като не включвал сумата за обезпечението. Посочва, че липсвало ясно разписана
методика за формиране на годишния лихвен процент на разходите по кредита – кои
компоненти са включени в него и как е сформиран същия.
Посочва, че съгласно чл.11 ал.1 , т.10 от ЗПК договорът за потребителски кредит
следва да съдържа и годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислена към момента на сключване на договора за кредит. Спазвайки това
изискване потребителят разбирал какъв е размерът на ГПР и общо дължимата сума по
договора. Сочи, че за да е налице недействителност на договора за кредит следвало да се
имат предвид разпоредбите на глава шеста от ЗПК – „Недействителност на договора за
потребителски кредит. Неравноправни клаузи“.
Поддържа, че страните по договор за кредит могат да уговарят заплащане на
възнаградителна лихва над размера на законната лихва, изчислена като основен лихвен
процент на БНБ + десет пункта надбавка, като тяхната свобода на договаряне не е
ограничена. Но максималният размер на договорната лихва е ограничен от нормата на чл.9
от ЗЗД, съгласно която страните могат свободно да определят съдържанието на договора,
доколкото то не противоречи на добрите нрави. За противоречащи на добрите нрави се
считат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота,
използвало се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг.
Посочва, че изготвения погасителен план към договора за потребителски кредит е
упомената сума в размер на 2482,92 лв. Сочи, че неустойката е акцесорно съглашение, с
предмет задължението на неизправна страна по правна сделка да престира определена
парична сума, като обезщетение за вредите от неизпълнението на породеното главно
задължение, без да е необходимо същите да бъдат доказвани. Поддържа, че противоречието
със закона и/или добрите нрави прави уговорката за неустойка нищожна по силата на чл.26
ал.1 пр.3 от ЗЗД и препятствало възникването на вземането и на задължението за неустойка.
Сочи се, че по критериите в чл.32 ал.4 от ЗПК, обезщетението към датата на
сключване на договора, в случая за неизпълнение на задължението на заемателя да
представи на заемодателя уговореното обезпечение, възлизало на повече от стойността на
цялата заета сума, с оглед което клаузата за неустойка е била нищожна.
Твърди се, че клаузата за неустойка е уговорена в отклонение от функциите й по
смисъла на чл.92 от ЗЗД. Сочи, че начислената неустойка увеличавала дълга на заемодателя
и водело до затрудняване на доброволното му погасяване. Поддържа, че неустойката е
неоснователно обогатяване на кредитора. Посочва, че кумулирането й водело до „ скрито
оскъпяване“ на кредита, защото посоченият размер на разходите за потребителя като ГПР
нараствал допълнително и обогатявал неоснователно кредитора като въвеждал
допълнителен източник на доход на икономически по – силната страна, извън посочените
ГЛП и ГПР.
2
Посочва, че ищцата е направила плащания в размер на 1105,82 лв., като по един
нищожен договор, се дължало само чистата главница, а надвнесените суми следва да бъдат
върнати и представлявали неоснователно обогатяване.
По тези и други подробно изложени съображения се иска съда да прогласи
недействителността на договора за кредит и ответника да бъде осъден да заплати на ищцата
сумата в размер на 105,82 лв., изплатени от нея по един нищожен договор. Претендира
разноски.
В срока за отговор по чл.131 от ГПК ответника е подал отговор, с който оспорва
предявения иск като неоснователен. Излагат се твърдения, че ищцата е завела установителен
иск за прогласяване нищожността на договор за потребителски кредит от 26.02.2024 г., като
е посочила, че същия е погасен. Поддържа, че липсва правен интерес от предявяване на
установителен иск, като е налице възможност да предяви осъдителен иск, с който ще получи
в по – голям обем защита.
Оспорва твърденията за нищожност на процесния договор, тъй като са покрити
всички изисквания на ЗПК регламентирани в чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и 20 и ал.2 ЗПК,
както и на ЗПФУР, по реда на който е сключен.
Поддържа, че дружеството като финансова институция, отпускало средства със
собствени средства, което увеличавало риска при упражняване на такъв тип дейност, което
било и причината за по – високия размер на договорната лихва и договорените гаранции.
Посочва, че при желание от страна на потребителя, всяко едно от обезпеченията би могло да
бъде предоставено в уговорения между страните 3- дневен срок. Твърди, че ищцата е била
наясно при подписване на договора с всички условия, като сама е избрала параметрите,
като същата при добросъвестност е разполагала с 14 –дн. Срок да упражни правото си на
отказ съгласно чл.29 ЗПК и изрично посочени в СЕФ и договора.
Оспорва твърденията, че не са спазени разпоредбите на чл.11 ал.1, т.10 ЗПК.
Поддържа, че в процесния договор в §1 е посочен размерът на отпуснатия кредит,
фиксирана годишна лихва, ГПР, както и размерът на общата сума за погасяване на кредита.
Оспорва твърденията за нищожност на договора във връзка с уговорената неустойка
и ГПР. Посочва, че нищожността на отделна клауза, не влече нищожност на целия договор,
заложено в Директива 93/13 ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните
клаузи в потребителските договори.
Посочва,че ответното дружество не е монополист на пазара на финансови услуги и в
тази връзка за ищцата не е съществувало нормативно задължение за сключване на договора
за заем, нито пък й е оказвано натиск, за да го сключи. Поддържа, че инициатива за
сключване на процесния договор е по тази на ищцата.
Сочи се още, че неустоечната клауза не е част от съществените параметри на
договора за заем, като самата тя е договорена между страните, за да обезпечи изпълнението
на акцесорно задължение на заемателя. Посочва, че неустойката е проявление на свободата
на договаряне между страните, като в процесния случай тя е уговорена като плащане, което
да бъде извършено в случай, че ищцата не осигури обезпечение на главното вземане на
кредитора след сключване на договора. Поддържа, че така изложено и изхождайки от закона,
изначално неустойката не може да бъде включена в ГПР.
Поддържа, че в процесния случай неустойката е дължима от ищцата за неспазване на
конкретно задължение по договора, тя е уговорена като фиксиран размер и двете страни са
били наясно с нейния размер. Във връзка с което оспорва, твърдението на ищцата, че същата
следва да бъде включена в ГПР, тъй като не е разход по кредита. Сочи, че неустойката е
индивидуално уговорена между страните, като тази клауза била ясна и разбираема и ищцата
е била уведомена за всички възможни суми, с които би могла да се задължи към
кредитодателя.
3
Поддържа, че кредита е сключен изцяло по волята на ищцата, като е имало право на
отказ, без да е обвързана по никакъв начин от спорната неустойка. Посочва, че не е налице
нарушение на чл.143, т.19 от ЗЗП, процесната клауза за неустойка напълно отговаряла на
изискванията на ЗЗП и на Директива 93/13 ЕИО за неравноправните клаузи на
потребителските кредити. В подкрепа на изложените твърдения е цитирана практика на
националите съдилища и на СЕС. Прави възражение за адвокатското възнаграждение.
Съдът, като прецени поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства
и обсъди доводите на страните, съгласно разпоредбите на 235 ГПК, установи от
фактическа и правна страна следното:
Приложен по делото е Договор за потребителски микрокредит от разстояние от
26.02.2024г., сключен между "София Комерс Кредит Груп" АД и ищцата, в който са
отразени: размера на отпуснатия заем-1000,00 лв, за срок от 18 месеца, ГПР: 67,46%,
годишен лихвен процент-52,68%, на 18 равни месечни вноски всяка в размер на 81,52 лв.,
обща сума за погасяване 1467,36 лв.
В пар. 7 от договора е договорено, че "... в случай, че независимо от изразено от
потребителя преди отпускане на кредита съгласие за предоставяне на обезпечение,
потребителя не представи в срок някое от обезпеченията по пар. 6 от договора и не упражни
правото си на отказ от договора, страните приемат че за кредитора настъпват вреди от
намаляване на кредитоспособността на потребителя свързани с предприемане от кредитора
нарочни мерки за регулиране на финансовия риск и за това страните се съгласяват, че
потребителя заплаща на кредитора обезщетителна неустойка в размер на 1015,56 лв.
платима на 18 равни части в размер на 56,42 лв на падежите по пар. 3 заедно със
съответната погасителна вноска.... ". Налице по делото е Декларация по ЗМИП, декларация-
съгласие и Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за
потребителски кредити, разписка за наредена към ищеца сума в размер на 1000,00 лв.
Представени по делото са и разписки за платени от ищеца суми по кредита.
Приета по делото е ССчЕ, която е не оспорена от страните и която съдът кредитира като
обоснована, ясна и точна. Съгласно заключението, в която са посочени два варианта на ГПР,
първият отговарящ на този по договор с включени само главница и договорна лихва възлиза
на 67,46 % и втори вариант на ГПР включващ главница, договорна /възнаградителна/ лихва
и неустойка за непредставено обезпечение възлиза на 289,61 %. Посочено е, че размерът на
ГЛП съгласно процесния договор възлизал на 52,68 % , като кредитът е сключен на
26.02.2024 г. Основният лихвен процент към 01.01.2024 г. е 3,79 % + 10 пункта.
От заключението се установява, че ищцата е заплатила по процесния договор сума в
общ размер на 1105,82 лв., като сумите са разпределени както следва: 1015,66 лв. –
неустойка обезщетителна, 70,92 лв. – закона лихва за просрочие и 19,34 лв. – договорна
/възнаградителна/ лихва. В с.з. вещото лице подчерта, че информация от дружеството не е
получил за разпределение на получените плащания от ищцата и същите са отнесени
съгласно уговореното в договора.
При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира
следното:
Ответникът представлява финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. 2 ЗКИ, поради
което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане
на влогове или други възстановими средства, което е налице в случая. Това определя
дружеството като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК. Ищецът от своя страна има
качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от Допълнителните разпоредби на Закона
за защита на потребителите. Тези обстоятелства сочат на това, че разглежданият договор е
договор за потребителски кредит, по отношение на който са приложими разпоредбите
на ЗПК и ЗЗП.
4
Съгласно чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на
който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки
от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща
стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през
целия период на тяхното предоставяне.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т.
712 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7- 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците
по чл. 22 ЗПК - недействителност на договора за потребителски кредит, като последиците са
уредени в чл. 23 ЗПК - отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи връщане
само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи, т. е.
тази недействителност има характер на изначална недействителност, защото последиците й
са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но
не и връщане на лихвата и другите разходи.
Предвид разпоредбата на чл. 22 ЗПК, във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за
потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на
разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният
процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения
от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени
като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно § 1, т. 1 от ДР
на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички
други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни
на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не
включва нотариалните такси".
Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които
трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите
на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че
ГПР е 67,46%, като в договора е посочено, че в ГПР е включена единствено договорната
лихва, уговорена между страните. От легалното определение за годишен процент на
разходите, се извежда изводът, че функцията на величината на ГПР, като необходим елемент
от всеки договор за потребителски кредит е да даде на потребителя предварителна
информация за това, какво е общото оскъпяване на финансовата услуга, която възнамерява
да ползва с цел последният да направи адекватна оценка дали да се задължи с конкретния
договор. От приетото заключение се установи, че ако освен главницата и договорната лихва
се включи и неустойката ГПР възлиза на 289,61 %, което е в повече от законово
предвиденото в чл.19 ал.4 от ЗПК.
С постановеното по реда на чл. 290 от ГПК Решение № 50086 от 21.12.2023 г. по т. д. №
1027/2022 г., І т. о. на ВКС е прието, че установената недействителност (нищожност) на
съществен елемент от императивно уреденото съдържание на договора за потребителски
кредит, попадащ в изброените в разпоредбата на чл. 22 ЗПК, в частност на посочените в
договора ГЛП или ГПР съгласно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, се приравнява
5
на неговата липса и поради това води до недействителност на договора за потребителски
кредит. Неточното посочване на тези компоненти от задължителното съдържание на
договора за потребителски кредит има същата последица, както и непосочването им. ВКС се
е позовал на задължителните указания по тълкуването на Директива 2008/48 в решение на
СЕС от 21.03.2024 г. по дело С-714/22, както и на цитираната в решението предходна
практика на СЕС, въз основа на които е постановил, че преценката за неравноправност и
поради това - за нищожност по смисъла на чл. 146, вр. чл. 143 ЗЗП на посочените ГПР и
ГЛП в договор за потребителски кредит е релевантна и за преценката относно нищожността
на целия договор съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК. Даденото от СЕС разрешение е, че
чл. 3, б. Ж от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за
допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на
закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане
на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се
отлага изплащането на месечните вноски, попадат в обхвата на понятието "общи разходи по
кредита на потребителя" по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието "ГПР" по
смисъла на посочения чл. 3, б. И, когато закупуването на посочените услуги се оказва
задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция,
предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит.
С оглед съществения характер на посочването на ГПР в договор за потребителски
кредит, за да даде възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията
си, както и с оглед на изискването при изчисляването на този процент да се посочат всички
разходи по чл. 3, б. Ж от Директива 2008/48, следва да се приеме, че посочването на ГПР,
който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да
определи обхвата на своето задължение по същия договор както непосочването на този
процент. При тези съображения е прието, че чл. 10, § 2, б. Ж и чл. 23 от Директива 2008/48
трябва да се тълкува в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен
ГПР, включващ всички предвидени в чл. 3, б. Ж от тази директива разходи, посочените
разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че
обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния
потребител на предоставената в заем главница.
Освен това СЕС е постановил, че чл. 4, § 2 от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в
смисъл, че клаузите относно допълнителни услуги, които са уговорени към договор за
потребителски кредит и дават право на закупилия тези услуги потребител приоритет при
разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на
заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се
намалява техния размер, по принцип не спадат към основния предмет на този договор по
смисъла на тази разпоредба и следователно подлежат на преценка за неравноправност.
Въз основа на цитираната съдебна практика следва извод, че претендираните от ищеца
правни последици от неточно определяне на ГПР в договора възникват в тази хипотеза, като
договорът е нищожен съобразно разпоредбата на чл. 22 ЗПК.
Съдът намира, че предвидената в § 7 от договора неустойка, дължима по уговорения
начин на падежа на всяко следващо лихвено плащане, на практика се явява добавък към
възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Същата излиза
извън присъщите й обезпечителна и обезщетителна и санкционна функции, предвид явната
обективна невъзможност за кредитополучателя да представи изисканите с договорите
обезпечения. Само по себе си непредставянето на обезпечение не може да доведе до вреди
за кредитодателя, тъй като това неизпълнение на акцесорно задължение по договора не води
до обективно претърпяване на вреди. Поради това следва да се приеме, че неустойката
представлява възнаграждение за кредитодателя, разход по кредита, предвид разпоредбата
на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и като такъв следва да бъде включена в посочения в договорите
6
размер на ГПР. Доколкото се установи, че при изчисление размера на съответните ГПР е
включена единствено договорната лихва, съдът достига до извода, че договорът за
потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, във връзка с чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК, тъй като в него не е посочен правилният ГПР, /доколкото в договора е посочено, че
при определяне на посочения ГПР в размер на 67,46% е взета предвид единствено
възнаградителната лихва по кредита/, което следва да се приравни на непосочване на ГПР в
договора. Ето защо процесния договор се явява недействителен на основание чл. 22, във
връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Съдът намира още, че неустойката в процесния договор е следвало да се вземе предвид
при изчисляването на ГПР, с оглед правилото на чл. 19, ал. 1, че той изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи -лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците
за сключване на договора. В случая може да се заключи, че предназначението на неустойката
е да предостави допълнително възнаграждение на кредитора и се явява разход по кредита,
попадащ сред изброените разходи.
Договорена е неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на
обезпечение. Обстоятелствата, изложени в клаузата на § 6, сочат, че кредиторът не очаква да
получи точно изпълнение на това задължение, а сигурно повишение на размера на
плащанията по договора, тъй като е предоставен кратък 3-дневен срок за изпълнение на
задължението за намиране на достатъчно платежоспособен поръчител, който да се съгласи
да поеме задължението по кредита. Тези изисквания обуславят невъзможност за изпълнение
от кредитополучателя на задължението за обезпечение. Освен това, ако кредиторът цели да
получи обезпечение, би поставил това като условие за сключване на договора, съответно
при неосъществяването му, да не предостави заема. Също така е договорено допълнително
плащане, което надхвърля размера на очакваните вреди от неизпълнението. Тази неустойка
се дължи, дори и ако длъжникът изпълни основното си задължение по договора да върне на
уговорения падеж заетата сума, в който случай кредиторът не би претърпял никакви вреди.
Заемателят дължи на заемодателя неустойка, за която се уговаря разсрочено плащане по
същия начин като вноските за основните задължения по погасителния план, към които
според него се кумулира. Това също е индиция за приравняване на неустоечното вземане на
договореното възнаграждение по кредита. Получаването на заема е обусловено от
съгласието на длъжника с клаузата за предоставяне на едно от посочените "обезпечения",
съответно от изначалното признание, че няма да изпълни това задължение и ще заплаща
разсрочената неустойка ежемесечно. Т. е. уговарянето на неустойката се оказва
задължително за получаването на съответния кредит или представлява конструкция,
предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит, съгласно тълкуването от
СЕС в решение от 21.03.2024 г. по дело С-714/22. Следователно разходите за нея попадат в
обхвата на понятието "общи разходи по кредита на потребителя" по смисъла на чл. 3, б. Ж
от Директива 2008/48, а оттам и на понятието "ГПР" по смисъла на посочения чл. 3, б. И.
Невключването й в ГПР означава, че той не отразява точно всички разходи по кредита и
лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия
договор както непосочването на този процент, каквото е становището на СЕС в
горецитираното му решение. Настоящият случай попада в даденото тълкуване на чл. 10, § 2,
б. Ж и чл. 23 от Директива 2008/48, че когато в договор за потребителски кредит не е
посочен ГПР, включващ всички предвидени в чл. 3, б. Ж от тази директива разходи,
посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски,
така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на
съответния потребител на предоставената в заем главница. Според цитираното по-напред
решение на ВКС, такава преценка за неравноправност и поради това - за нищожност по
смисъла на чл. 146, вр. чл. 143 ЗЗП на посочените ГПР и ГЛП в договор за потребителски
кредит е релевантна и за преценката относно нищожността на целия договор съгласно
7
разпоредбата на чл. 22 ЗПК. Т. е. следва в случая да се приеме, че искът за обявяване на
нищожност на целия договор е основателен. Като такъв следва да бъде уважен.
Съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК Когато договорът за потребителски кредит е
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита. По делото се установи, че ищецът е заплатил на
ответното дружество сумата в размер на 1105,82 лв. във връзка с Договор за потребителски
микрокредит от разстояние. Ето защо, като недължима на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД,
следва да се приеме заплатената сума в размер на 105,82 лв. В тази връзка предявеният иск
за неоснователно обогатяване следва да бъде уважен изцяло и да се осъди ответника да
заплати на ищеца сума в размер на 105,82 лв.
По разноските:
С оглед изхода от спора право на присъждане на разноски възниква само за ищеца, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК. Ищецът е заявил претенция за адвокатско възнаграждение на
основание чл.38, ал.1, т.2 от ЗА. Същевременно по делото е представен договор за правна
помощ, видно от който е посочено, че адв. възнаграждение е уговорено по реда на чл. 38, ал.
1, т. 3 пр. 2 ЗА, тоест разноските за такова следва да се определят от съда. Правото на
адвокат да окаже безплатна адвокатска помощ на лице от кръга на визираните в т. 1–т. 3 на
чл. 38, ал. 1 ЗА, е установено със закон.
На основание чл. 38, ал. 2 от ЗА адвокатското възнаграждение на процесуалния
представител на ищцата – адв. Лидия Василева, следва да бъде определено 480,00 лева с
включен ДДС, с оглед фактическата и правна сложност на делото (касае се за еднотипни
дела с еднотипни доводи), проведено са две съдебни заседания, в които адвокатът на ищцата
не се е явил, а е депозирал становище, както и с оглед разрешенията, дадени в решение от
25.01.2024 г. на СЕС по дело С – 438/22 г., определение от 15.02.2024 г. по т. д. 1990/2023 г.
на ВКС, определение от 16.02.2024 г. по т. д. 1908/2022 г. на ВКС и др., които са в насока, че
Наредба №1/2004 г. не следва да бъде прилагана, тъй като не съответства на правото на ЕС,
а посочените в нея размери на адвокатски възнаграждения могат да служат само като
ориентир на съдебния състав.
В настоящото производство на основание чл.83 ал.2 от ГПК, ищеца е освободен от
заплащане на такси и разноски, поради което на основание чл.78, ал.6 от ГПК ответникът
следва да бъде осъден да заплати по сметка на Районен съд – Бяла Слатина държавна такса
и депозит за вещо лице в размер на 450,00 лв.
На основание чл. 236, ал. 1, т. 7 ГПК съдът посочва, че плащането може да се
извърши по банков път - по банкова сметка на ищеца с IBAN: BG69 BPBI 7942 1053 5075 02.
Воден от горните съображения, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че Договор за потребителски микрокредит от
разстояние от 26.02.2024 г., сключен между „София Комерс Кредит Груп“АД, ЕИК
********* със седалище и адрес на управление гр.София, район Изгрев, бул.“В.К.“ бл.58,
офис 6 и Ц. П. П., ЕГН ********** с постоянен адрес гр.Бяла Слатина, ул. „Х.К.“№51, вх.А,
ет.1, ап.1 е недействителен на основание чл. 124 от ГПК във вр. с чл.26 ЗЗД и чл. 22, във
8
връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
ОСЪЖДА „София Комерс Кредит Груп“АД, ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление гр.София, район Изгрев, бул.“В.К.“ бл.58, офис 6, да заплати на Ц. П. П., ЕГН
********** с постоянен адрес гр.Бяла Слатина, ул. „Х.К.“№51, вх.А, ет.1, ап.1 сума в размер
на 105,82 лв., представляваща недължимо платени суми по Договор за потребителски
микрокредит от разстояние от 26.02.2024 г.
ОСЪЖДА „София Комерс Кредит Груп“АД, ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление гр.София, район Изгрев, бул.“В.К.“ бл.58, офис 6, на основание чл. 78, ал. 1
ГПК, вр. чл. 38 от ЗА да заплати на адв. Л. К. Б., САК със съдебен адрес: гр. София, ул.
„Триадица“№5Б, ет.3, офис 311, сумата от 480 лева с ДДС, представляваща разноски за
адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на ищеца в хода на
настоящото производство.
ОСЪЖДА „София Комерс Кредит Груп“АД, ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление гр.София, район Изгрев, бул.“В.К.“ бл.58, офис 6 на основание чл. 78 ал.6 от
ГПК да заплати по сметка на Районен съд – Бяла Слатина, сумата от 450,00 лв. – дължима
държавна такса и депозит за вещо лице.
На основание чл. 236, ал. 1, т. 7 ГПК съдът посочва, че плащането може да се
извърши по банков път - по банкова сметка на ищеца с IBAN: BG69 BPBI 7942 1053 5075 02.
Решението може да бъде обжалвано пред Окръжен съд - Враца в двуседмичен срок от
връчване на препис на страните.
Съдия при Районен съд – Бяла Слатина: _______________________
9