Р
Е Ш Е
Н И Е №156
гр.Кюстендил, 07.06.2019г.
Кюстендилският окръжен съд в закрито съдебно
заседание на двадесет и пети април две
хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: Росица Савова
Членове:Татяна Костадинова
Симона Навущанова
при участие на секретаря Емилия Стойкова, като
разгледа докладваното от съдия Р.Савова в.гр.д.№123 по описа на КнОС за 2019г.,
за да се произнесе, взе предвид:
ГЛАВНА
ДИРЕКЦИЯ "ГРАНИЧНА ПОЛИЦИЯ" при МВР, седалище и адрес на
управление-град София, бул. "Княгиня Мария Луиза" № 46, със съдебен
адрес:***, чрез процесуалния й
представител главен юрисконсулт Д.И.М., обжалва Решение № 776 от 15.11.2018
година, постановено по гр. дело №33/2018г. по описа на Кюстендилския районен
съд , в частта, с която ответникът е осъден да заплати на ищеца Н.Б.Д. сумата от 307,26 лева, представляваща
сбора на неплатеното възнаграждение за неотчетено като отработено времето за
пътуване със служебен транспорт при командироване за участие в специализирани
полицейски операции в периода 01.01.2015 г. -31.12.2016 г.;както и в частта, с която ответникът на осн. чл. 86
от ЗЗД е осъден да заплати на ищеца и лихви за забава - сбор от законните лихви за забава върху
дължащите се възнаграждения за неотчетено като отработено времето за пътуване
със служебен транспорт при командироване за участие в специализирани полицейски
операции за процесния период (01.01.2015г.-31.12.2016г.), които са присъдени в
размер на 58,06лв.
Във въззивната жалба се твърди, че решението на Кюстендилския районен
съд в обжалваните части е неправилно, необосновано и незаконосъобразно.
Конкретните твърдения са следните:
Районният съд неправилно се е позовал в своето решение
на чл. 2 от Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от
04.11.2003 г., тъй като същата не е транспонирана и няма пряко приложение на
територията на Р България.
Поддържа се, че в обжалваното решение КнРС не е
посочил действащи за процесния период законови разпоредби, с които Директивата
е транспонирана. Същевременно РС е посочил, че нормата на чл.19,ал.1,т.10 от
подзаконовите нормативни актове, уреждащи отчитането на работното време, е в
противоречие с понятието за работно време по см.на чл.2 от Директивата, и
приема, че при пътуването си служителите са на разположение на работодателя и в
готовност при нужда да престират труд.Въззивникът счита, че този извод
противоречи на действащите общи и специални нормативни актове, които
регламентират работата на служителите, работещи на сменен режим на работа и
реда за неговото отчитане, като първоинстанционният съд смесва понятията „време
на разположение” - с легална дефиниция в §1,т.5 от ДР на Наредба
№8121з-407/11.08.2014г.за реда за организацията и разпределянето на работното
време , за неговото отчитане, за компенсирането на работата извън редовното
работно време, режимът на дежурство, времето за отдих и почивките на държавните
служители в МВР – със специфична регламентация в чл.12,ал.1 и ал.2.; съответно
визира се и легална дефиниция на това понятие, съдържаща се в §1,т.4 от ДР на
Наредба №8121з-592/25.05.2015г. – със специфична регламентация в чл.`10,ал.1 и
ал.2; както и в Наредба
№8121з-776/2016г.(в §1,т.4 от ДР,
съответно чл.10,ал.1 и ал.2) – от една страна .и „време на пътуване при
командировка”.
Въззивникът счита за несъстоятелно да се твърди,
че когато служителят е на път до мястото на командироване е на разположение на
работодателя, доколкото при времето на разположение същият се намира в близост
до работното си място и е в готовност за изпълнение на служебни задължения,
като дефиниция за „работно място” е дадена в §1,т4 от ДР на КТ.Освен това КнРС
е приел за безспорно , че пътуването до мястото на командироване е било в
работни за ищеца дни , т.е.такива, когато съгласно графиците е бил на работа,
както и че по време на пътуване и в двете посоки ищецът не е изпълнявал
служебните си задължения.
Въззивникът счита за немотивирано решението,
предвид на това, че въпреки, че съдът е констатирал различната продължителност
на пътуването до всяко едно направление – между 6 и 8 часа , задължително
включващо и време за почивка по време на движение , то е уважил претенциите
изцяло – за пътуване с продължителност 8 часа в едната посока при различни
направления – по вариант 1 от заключението на ССЕ, а не по вариант 2.
Иска се отмяна
на решението и отхвърляне на претенциите в указаните части, или алтернативно
в случай че се приеме, че позоваването на КнРС. на Директива 2003/88/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 04.11.2003 г., е правилно, т.е. ако се
счете за основателен искът, то във връзка с възраженията в т.3 от писмената
защита се иска отхвърляне на предявения иск за сумата в размер на 37.86 лева,
която е общ сбор на сумите за извънреден труд, получени от разликите в един час
на времето за пътуване в една посока с продължителност не 8 ч., а 7 часа (общо
2ч)при командировките до ГПУ Средец м.04.2016г – 12,62лв.., и сумата 25,24лв.-
за 4 часа пътуване в командировка до ГПУ Елхово м.02.2016г. , ведно с лихва от
4,70лв., доколкото ищецът не е бил в командировка през този месец и не
претендира заплащане на време за пътуване
за такава командировка.
Във въззивната жалба не са направени доказателствени искания
В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от насрещната
страна, в който жалбата се оспорва изцяло.Твърди се, че постановеното
първоинстанционното решение е правилно, обосновано и постановено при спазване
на материалния и процесуалния закон, че КнРС правилно е възприел установената
по делото фактическа обстановка и въз основан на нея, след задълбочен анализ на
всички събрани по делото писмени и гласни доказателства, е достигнал до извод
за основателност и доказаност на предявените претенции.
Искането е за потвърждаване на постановения
първоинстанционен съдебен акт в обжалваните части.
Не се правят искания да доказателства.
Доколкото КнОС е констатирал, че е налице и искане
за изменение на решението в частта за разноските с искане за присъждане на
разноски на осн. чл. 78, ал. 4 от ГПК, след връщане на делото с определение по чл. 248 ГПК , постановено на
08.02.2019г. РС – Кюстендил е отхвърлил искането за присъждане на разноски с
оглед частичното прекратяване на производството поради изменение на исковата
претенция по реда на чл.214,ал.1 ГПК.
Срещу това определение е постъпила в срок частна
жалба , в която се сочи, че то противоречи на закона и на константната съдебна
практика, позовавайки се и на ТР № 6/2012г.на ОСГТК.Претендира се присъждане на
разноски за юрисконсултско възнаграждение съобразно Наредба за заплащане на
правната помощ, доколкото е налице частично прекратяване на производството по
изрично писмено искане на ищеца по причина извън поведението на ответника, като
искането на тази страна за разноски и представяне на списък по чл.80 ГПК е направено след постановяване на
определението за частично прекратяване на производството .
Постъпил е отговор на частната жалба, с която се
поддържат доводи за нейната неоснователност.
При съобразяване на данните
по делото, настоящият състав намира, че въззивната и частната въззивна жалби са подадени в
законния срок и срещу подлежащи на въззивно обжалване съдебни актове, от страна,
имаща правен интерес да обжалва същите.
Кюстендилския окръжен съд
счита, че атакуваното съдебно
решение на РС - Кюстендил е валидно и
допустимо.
След преценка на събраните по делото доказателства
и доводите на страните, въззивният съд счита, че решението на КнРС в
обжалваната част следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.
Настоящият съдебен състав на
КнОС счита, че формираната и изложена в мотивите на решението от
първоинстанционния съд фактическа обстановка е пълна, правилна и кореспондираща
с доказателствения материал, поради което и тъй като пред настоящата съдебна
инстанция не са събирани гласни и писмени доказателства, на основание чл. 272
от ГПК, препраща своята към нея. Окръжният съд споделя и правните изводи на първоинстанционния съд, които са обосновани и намират опора в
материалноправните норми, приложими към настоящия спор.
По наведените доводи във
въззивната жалба за неправилност на обжалвания съдебен акт. настоящият състав
намира следното:
Предмет
на въззивна проверка е решението на КнРС в частта, с която въззивната дирекция
е осъдена да заплати на Н.Б.Д. сумата от 307,26лв.
за общо визиран период от 01.01.2015г.до 31.12.2016г. като представляваща сбора
на неплатеното възнаграждение за неотчетено като отработено времето за пътуване
със служебен транспорт при командироване за участие в специализирани полицейски
операции в рамките на този период ., както и лихви за забава - сбор от законните лихви за забава върху
дължащите се възнаграждения за неотчетено като отработено времето за пътуване
със служебен транспорт при командироване за участие в специализирани полицейски
операции за така посочения общо процесен период (01.01.2015г.-31.12.2016г.),
които са присъдени в размер на 58.06лв.Тези суми са в рамките на заявените
такива – видно от писмена молба за изменение на исковете – л.406 от делото на
КнРС. Освен това, в хода на делото са съобразени обстоятелствата за кои периоди
не се дължат суми, доколкото вещото лице Снежанка Траянска в дадените заключения
изрично е визирала и командировки, в които ищецът Д. е бил водач на МПС и
пътните часове са му заплатени – напр.м.6,7,8,9 и 10.2015г.Не се констатира и
сочения довод за липса на командироване и претенция , от вида на разглежданата,
за м.04.2016г.- налице е такава заповед досежно Д. , издадена на 06.04.2016г.
(срвн.л.302 от първоинстанционното дело),а по отношение конкретно за визирания
от въззивната дирекция м.февруари.2016г.не са посочвани суми в експертизите, на
които съдът се е позовал.
Спорът между страните се
съсредоточава върху обстоятелството дали намира приложение в настоящия случай
разпоредбата на чл. 2 от Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета от 04.11.2003 г., и съответно дали времето за пътуване със служебен транспорт
при командироване за участие в специализирани операции представлява работно
време, т. е. дали и за този период от време, в който ищецът не е престирал
ефективно работна сила, се дължи заплащане на трудово възнаграждение.
КнОС споделя изцяло изводите
на КнРС за основателност на предявения иск с правно основание чл. 179, ал. 1 от ЗМВР и приема, че времето, през което служителите са на разположение на прекия
си ръководител, пътувайки до място на командироване, без да престират ефективно
и в пълен обем работна сила, не е почивка, а част от работното време, през
което ищецът, макар и не в пълен обем, е изпълнявал служебните си задължения.
Съгласно цитираната разпоредба: "На държавните служители се изплащат
допълнителни възнаграждения за научна степен, за полагане на труд през нощта от
22,00 до 6,00 ч., за полагане на труд на официални празници и за времето на
разположение".
По делото не се
спори че страните са обвързани от служебно правоотношение, по силата на което
ищецът е заемал длъжността „Старши полицай”в І група”Охрана на държавната
граница” при ГПП - Гюешево в Регионална дирекция „Гранична полиция“ гр.
Кюстендил (РДГП) при Главна дирекция „Гранична полиция“ към МВР (ГДГП) и
съгласно Закона за Министерство на вътрешните работи (ЗМВР) е със статут „държавен
служител“.
От събрания доказателствен
материал е безспорно установено, че ищецът е бил командирован многократно за
участие в специализирани полицейски операции,
извън мястото на обичайната му работа, в други населени места, които се
намират извън териториалния обхват на структурата, в която работи. Доказан по
безспорен начин е и фактът, че ищецът е извършвал тази дейност по заповеди на
Директора на ГДГП (приети по делото). За да изпълни заповедите, ищецът е
пътувал със служебен автомобил до мястото на командироване, в дни, когато
съгласно изготвените графици е бил на работа, като е безспорно, че по време на
пътуванията в двете посоки не е изпълнявал ефективно служебните си задължения,
както и че времето за пътуване не е зачетено като част от работното време и
съответно не му е заплатено.
КнОС приема, че дори и
служителят непосредствено да не изпълнява своите служебни задължения в тази
хипотеза, той престира своята трудова сила (предоставя я на разположение на
ответната дирекция), като при необходимост той не може законосъобразно да
откаже да изпълни нареждане от своя ръководител да изпълни своите служебни
задължения по време на определения период за пътуване. Именно поради това
обстоятелство същото време на пътуване представлява т. нар. несъщинско работно
време по смисъла на определителната правна норма, уредена в чл. 2, т. 1 от
Директива на ЕП и на Съвета 2003/88/ЕО относно някои аспекти на организацията
на работното време, поради което и служителите, които са на разположение на
работодателите или органите по назначение - на територията на предприятието,
имат право на възнаграждение за предоставената на разположение трудова сила. В
този смисъл е и националната правна уредба - арг. чл. 10 НСОРЗ, който предписва, че за времето, през което
работникът или служителят е на разположение на работодателя и се намира извън
територията на предприятието в място, уговорено между тях, се заплаща
допълнително трудово възнаграждение за всеки час или за част от него в
посочените в наредбата размери. Следователно, per argumentum a contrario , когато
служителят е на разположение през цялото време, през което е на смяна, то се
счита за работно време, т. е. - период, през който е престирал (поставил на
разположение) своята трудова сила. В този смисъл за това време възниква право
на уговореното възнаграждение като насрещна престация за предоставената трудова
сила.
Дори при липса на
уредба в действащото законодателство на Р България, която изрично да разпорежда
правата и задълженията на страните досежно времето за пътуване в хипотези, при
които се осъществяват дежурства в период на командироване в отдалечени обекти,
въпросът дали при дежурства или други случаи, когато работникът или служителят
е на разположение на работодателя, без да полага фактически труд през цялото
време, трябва да се считат изцяло за работно време, тъй като е решен със задължителната за националните
юрисдикции практика на СЕС, с решения, постановени по преюдициални запитвания -
напр. Решение от 03.10.2000 г. по дело С-303/98 Sindicato de Mеdicos de
Asistencia Publica (Simap) срещу Conselleria de Sanidad y Consumo de
Въззивният съд
споделя доводите на КнРС, изложени в
мотивите на обжалваното решение, че
периодът на придвижване също е част от работното време, макар и фактически
действия по служба да не са извършвани. По тази причина той следва да бъде
включен при сумираното изчисляване на работното време и да се взема предвид при
отчитането на положен извънреден труд, който следва да бъде заплатен.
Следователно,
съобразно задължителните указания на СЕС по тълкуването и прилагането на
общностното законодателство, когато по време на дежурството/смяната работникът
или служителят е длъжен да бъде на разположение на място, определено от
работодателя, т. е. когато работникът или служителят е длъжен да присъства
физически на място, определено от работодателя, цялото дежурство/смяна се счита
за работно време, а когато изпълнява задълженията си на повикване, работното
време е само времето, през което действително е положен труд - дело Simap.
Неактивната част от дежурствата (време за спане, почивка, храна и пр.) също
представлява работно време, ако работникът или служителят присъства физически
на място, определено от работодателя - дело Jaeger.
Както бе изяснено,
преюдициалните заключения на СЕС са правнообвързващи за всички национални
юрисдикции, дори и те да не са отправили преюдициалното запитване, тъй като те
обвързват по еднакъв начин всички субекти на правото на ЕС и намират приложение
и към настоящия казус.
Директивата е приложима и за процесното
правоотношение, като извън нормативната воля, изразена в нея, е изложеното
разбиране на процесуалния представител на въззивника, че тя не се прилага при
организация на работното време на служителите при сменен режим. Съгласно чл. 1,
т. 2 от Директивата, същата се прилага за някои аспекти на нощния труд,
работата на смени и режима на работа. С оглед гореизложеното, КнОС намира за
изцяло неоснователно възражението на въззивамаета страна за неприложимост на
общностния нормативен акт.
За неоснователно се възприема
от настоящата инстанция и алтернативното искане на въззиваемата страна за
частично отхвърляне на предявения иск, като присъдената сума бъде намалена поради
разликите в един час на
времето за пътуване в една посока с продължителност не 8 ч., а 7 часа при
командировките до ГПУ Средец.
Определената от
първоинстанционния съд продължителност за пътуване от 8 астрономически часа в една
посока е съобразена не само с изготвената по делото ССЧЕ , но и със събраните в
хода на производството пред КнРС гласни и писмени доказателства. В тази връзка,
КнОС кредитира показанията на свидетеля Милен Зафиров (протокол от с.з.на
09.05.2018г.), от които се установява, че от момента на пристигане в началния
пункт за тръгване е най-късно 06,00ч, за да бъде проведен и инструктаж и освен
това всеки да си провери снаряжението, е посочено , че придвижването до
съответната дестинация следва да стане най-късно до 14ч- т.е. до крайни момент
на пътуването минават средно 8ч.
По изложените съображения
съдът приема, че предявения иск е основателен до размерите, установени от посочената
ССчЕ, при съответно време за пътуване в посока от 8 астрономически часа, а
предвид основателността на главния иск, правилно е уважен и акцесорният иск с
правно основание чл. 86 от ЗЗД за присъждане лихва за забава на посоченото
парично вземане за периода процесния
период в общ размер 58,06лв..; при което
решението- в обжалваната част, следва на основание чл. 271, ал. 1 ГПК да бъде
потвърдено като правилно.
По частната жалба :
Частната жалба е основателна,
а Определение № 195 от 08.02.2019г г., постановено по гр. дело № 33/2018 г. по
описа на КнРС е незаконосъобразно и следва да бъде отменено. Съображенията за
това са следните:
Първоинстанционното
производство е образувано по искова молба, с която са предявени от ищеца
кумулативно съединенени искове .Ответникът е депозирал отговор на исковата
молба, изготвен от надлежно упълномощен юрисконсулт. С молба по чл. 214, ал. 1
от ГПК, находяща се на л.406 от първоинстанционното дело , е направено частично
оттегляне на исковите претенции и отказ за разликата до първоначално
предявените размери, в каквато насока КнРС е постановил определение в с.з.на 17.10.2018г.С
постановеното решение КнРС не е присъдил разноски на ответника, съобразно
извършеното оттегляне, поради което съшият е подал молба за изменение на осн.
чл. 248 от ГПК, която е оставена без уважение от първоинстанционния съд с
цитираното определение., предмет на обжалване пред настоящата инстанция. С
обжалваното определение КнРС е приел, че е сезиран с искане по чл. 250 от ГПК.
Приел е, че възнаграждение не е дължимо,
тъй като исковата претенция е изменена чрез намаляването на размера й, в който
случай дори не било нужно прекратяване на производството.
КнОС намира изводите на КнРС
за неправилни и незаконосъобразни, а доводите на частния жалбоподател за
основателни. Съгласно чл. 78, ал.4 ГПК ответникът има право на разноски при
прекратяване на делото. Подлежат на присъждане всички разноски на ответника,
направени по повод водене на делото, за чието установявате той е представил
надлежни доказателства. Според чл. 81 ГПК във всеки акт, с който приключва
делото пред съответната инстанция, съдът се произнася и по искането за
разноски. Когато основанието за прекратяване е по причина, извън поведението на
ответника /оттегляне и отказ от иск, връщане на искова молба, връщане на
жалба/, то искането за присъждане на разноски може да бъде направено от
ответника с допълнителна молба след постановяване на определението за
прекратяване, която съдът разглежда по реда на чл. 248 ГПК за изменение на
решението /в случая на определението/ в частта за разноските. С оглед
възприетото по-горе и предвид осъщественото основание за прекратяване на
производството – частично оттегляне на иска, частния жалбоподател има право да
получи направените разноски по производството до момента на прекратяването. При
това положение ищецът следва да бъде осъден да заплати, на осн. чл.78, ал.8 ГПК, изм. ДВ бр.8 от 2017г., във вр. с чл.37, ал.1 ЗПрП, във вр. с чл.25, ал.1
от Наредба за
заплащането на правната помощ, юрисконсултско възнаграждение в полза
на ответната страна в размер на 100 лева. Поради изложеното обжалваното
определение следва да бъде отменено и вместо това да се постанови друго за
уважаване на искането за присъждане на разноски.
Воден от горното, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение №776 /
15.11.2018г.., постановено по гр. дело №33/2018г. по описа на Кюстендилския
районен съд, в частта, в която ГЛАВНА
ДИРЕКЦИЯ "ГРАНИЧНА ПОЛИЦИЯ" при МВР, седалище и адрес на
управление-град София, бул. "Княгиня Мария Луиза" № 46, е осъдена да
заплати на Н.Б.Д. ***, ЕГН **********,
сумата от общо 307,26лв., представляваща сбора на неплатеното възнаграждение за
неотчетено като отработено времето за пътуване със служебен транспорт при
командироване за участие в специализирани полицейски операции в рамките на периода
01.01.2015 г. -31.12.2016 г., както и лихви за забава - сбор от законните лихви за забава върху
дължащите се възнаграждения за неотчетено като отработено времето за пътуване
със служебен транспорт при командироване за участие в специализирани полицейски
операции за процесния период (01.01.2015 г. -31.12.2016 ) в размер на 58,06лв.
В останалата част решението
по гр.дело №2467/2017г.на КнРС е влязло
в сила като необжалвано.
ОТМЕНЯ Определение №195 от
08.02.2019 г., постановено по гр. дело № 33/2018 г. по описа на КнРС ,и ВМЕСТО
ТОВА ПОСТАНОВИ:
ОСЪЖДА Н.Б.Д. ( с посочени
данни) да заплати на основание чл. 78, ал.4 ГПК на ГЛАВНА ДИРЕКЦИЯ
"ГРАНИЧНА ПОЛИЦИЯ" при МВР, седалище и адрес на управление-град
София, бул. "Княгиня Мария Луиза" № 46 сумата от 100 лв. /сто
лева/ разноски по делото.
Решението на КнОС е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване.
Председател:
Членове: