РЕШЕНИЕ
Гр. София, 25.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV "Д" въззивен състав, в публичното заседание на четиринадесети октомври две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
КАЛИНА СТАНЧЕВА
при секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа докладваното от младши съдия Станчева гр. дело № 11266 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258-273 ГПК.
С решение № 148764 от 14.07.2020 г. по гр. д. № 2958/2018 г. на СРС-ГО, 24-ти състав, В.Т.К., ЕГН **********, с адрес: *** е осъден да заплати в полза на Г. фонд, със седалище и адрес на управление:***, на основание чл. 288, ал. 12 във вр. с ал. 1, т. 2, б. „А“ от КЗ (отм.) сумата в размер на 1 144,72 лева, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба - 12.01.2018 г., до окончателното й погасяване, представляваща регресно вземане за изплатено застрахователно обезщетение по щета № 110426/2012 г. за причинени на лек автомобил „Форд Орион“ с ДК № ******собственост на Н.Н.Т.имуществени вреди, настъпили в резултат от ПТП от 27.04.2012 г. в гр. София. Със същото решение В.Т.К. е осъден да заплати на Г. фонд, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата в размер на 740,08 лева, представляваща сторените съдебно-деловодни разноски.
Недоволен от така постановеното решение е останал ответникът В.Т.К. , който в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, чрез процесуалния му представител - адв. Н.Т. от САК, го обжалва с оплаквания за неправилност - незаконосъобразност и необоснованост. Въззивникът сочи, че още в отговора на исковата молба по чл. 131 от ГПК е депозирал възражение за погасителна давност, което първият съд неоснователно не е уважил. Заявява искане обжалваното решение да бъде отменено, а предявеният иск – отхвърлен изцяло. Претендира присъждането на разноски.
Въззиваемата страна – Г. фонд, чрез юрк. Янев, оспорва жалбата в писмен отговор по реда на чл. 263, ал. 1 от ГПК и моли същата, като неоснователна, да бъде отхвърлена. Счита, че правилно Софийски районен съд не е уважил възражението за погасяване вземането по давност, доколкото същата тече от плащането на застрахователното обезщетение, а не от датата на ПТП. Искането му към въззивната инстанция е да потвърди първоинстанционното решение, претендира разноски на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК за въззивното производство.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението; по допустимостта му само в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Както вече Върховният касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176 от 08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г. о.; № 95 от 16.03.2011 г. по гр. д. № 331/10 г. на ІV г. о.; № 764 от 19.01.2011 г. по гр. д. № 1645/09 г. на ІV г. о.; № 702 от 5.01.2011 г. по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г. о.; № 643 от 12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09 г. на ІV г. о) въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд; относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а надхвърлянето на правомощията по чл. 269 ГПК е основание за касиране на въззивното решение.
В случая, обжалваното решение е издадено от надлежен съдебен състав на Софийски районен съд, в рамките на предоставената му от закона правораздавателна власт и компетентност, поради което същото е валидно. Предвид изискванията на процесуалния закон за служебната проверка на постановеното решение, съдът счита, че не се установяват нарушения на съдопроизводствените правила във връзка със съществуване и упражняване правото на иск, поради което първоинстанционното съдебно решение е допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя изцяло мотивите на обжалваното решение, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС.
По делото е безспорно установено наличието на предпоставките за ангажиране отговорността на ответника - делинквент, на основание чл. 288, ал. 12 от КЗ (отм.), а именно: настъпване на описаното в исковата молба ПТП, отговорност на прекия причинител на вредите по чл. 45 от ЗЗД, плащане от Гаранционния Фонд на обезщетение в полза на увреденото лице и наличие на основанието за извършеното плащане по чл. 288, ал. 1, т. 2, б. "а" от КЗ - липсата на сключена застраховка "Гражданска отговорност" от ответника. Установен е и размерът на стойността, необходима за възстановяване на лек автомобил „Форд Орион“ с рег. № ******изчислена на база експертна оценка и съгласно Наредба № 24/08.03.2006 г. към датата на ПТП – 1 174,62 лева. Следователно това е и дължимото обезщетение за причинените от процесното ПТП щети, което води и до основателност на предявения от Гаранционния Фонд срещу ответника-делинквент регресен иск в пълния му предявен размер от 1 144,72 лева.
С оглед проведеното успешно доказване от страна на ищеца на всички предпоставки за уважаване на предявения иск и с оглед разпоредбата на чл. 288, ал. 12 КЗ (отм.), според която след изплащане на обезщетението по чл. 288, ал. 1 и 2 КЗ (отм.) Фондът встъпва в правата на увреденото лице до размера на платеното и разходите по чл. 288, ал. 8 КЗ (отм.) , предявеният иск се явява основателен и доказан, и правилно първоинстанционният съд го е уважил изцяло.
Относно наведеното от ответника с отговора на исковата молба възражение за погасяване на претенциите на ищеца по давност, поддържано и във въззивната жалба, настоящият състав намира следното:
Спорен в настоящото въззивно производство е единствено въпросът касателно погасителната давност, течаща за процесното вземане, установено по основание и размер, и по-специално дали същата тече от момента на настъпване на инцидента, което в случая е станало на 27.04.2012 година или за начален момент на погасителната давност при регресните искове, в чийто фактически състав се включва изплащане на сумата на увреденото лице и даденото от нормотвореца право на регрес, следва да се счита датата на изплащане на застрахователното обезщетение на правоимащия. В процесната хипотеза Гаранционният фонд е изплатил обезщетението на увредения на 08.04.2013 година. Исковата молба в входирана в Софийски районен съд на 12.01.2018 година.
Съгласно т. 14 на ППВС № 7/1978 г. за регресните искове важи общата давност по чл. 110 и сл. ЗЗД, а течението й започва от момента на изплащане на застрахователните обезщетения на правоимащите лица. Ето защо, правилно първоинстанционният съд е приел, че искът за главница на ищеца не е погасен по давност - вземането на ищеца срещу ответника възниква в полза на Гаранционния Фонд след извършване на плащането в полза на увреденото лице, доколкото плащането му е последният елемент от фактическия състав на регресното право на ищеца. Това право възниква в полза на Гаранционния Фонд на самостоятелно основание, предвидено в закона – арг. от чл. 288, ал. 12 от КЗ (отм.) и не се основава нито на деликт, нито на застрахователен договор. Следователно от момента на възникване на регресното право на ищеца (с плащането на обезщетението) вземането в полза на ищеца срещу причинителя на вредите става изискуемо и съгласно чл. 114 ЗЗД за това вземане започва да тече и срокът на погасителната давност, за която е приложим общият 5-годишен давностен срок (в този смисъл е и константната съдебна практика, намерила израз в следните: Решение № 53/16.07.2009 г. по т. д. № 356/2008 г. на ВКС- І т. о., Решение № 2/02.02.2011 г. по т. д. № 206/2010 г. на ВКС- ІІ т. о., Решение № 178 от 21.10.2009 г. на ВКС по т. д. № 192/2009 г. на ВКС- II т. о., Решение № 15/04.02.2011 г. по т. д. № 326/2010 г. на ВКС - ІІ т. о.).
С оглед изложеното и предвид обстоятелството, че плащането на застрахователното обезщетение е извършено на 08.04.2013 г., а искът е предявен на 12.01.2018 г., петгодишната давност по чл. 110 от ЗЗД все още не е изтекла (същата би изтекла на 08.04.2018 г.) и вземането на ищеца за главница не е погасено по давност.
Изводите на настоящата инстанция съвпадат с изводите на първоинстанционния съд, поради което обжалваното решение, като правилно и законосъобразно, следва да бъде потвърдено изцяло.
При този изход на спора и предвид изричната претенция на въззиваемата страна за присъждане на юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция, на същата следва да се присъди сумата от 100 лв. - юрисконсултско възнаграждение, изчислено на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК и съгласно 37 от Закона за правната помощ, препращащ към чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ /изм. - ДВ, бр. 74 от 2021 г., в сила от 01.10.2021 г./, приета с ПМС № 4 от 2006 година.
При тези мотиви, Софийски градски съд
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 148764 от 14.07.2020 г., постановено по гр. д. № 2958/2018 г., по описа на СРС-ГО, 24-ти състав.
ОСЪЖДА В.Т.К., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати в полза на Г. фонд, със седалище и адрес на управление:***, на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК, разноски пред въззивната инстанция в размер на 100 лв., представляващи юрисконсултско възнаграждение.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване пред ВКС на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.