Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е   №

Гр. Велинград, 27.10.2021 година

 

     В ИМЕТО НА НАРОДА

 

ВЕЛИНГРАДСКИ РАЙОНЕН СЪД, V-ти граждански състав, в публично заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

       ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАЛЕНТИНА ИВАНОВА

Секретар: ЦветАНА Коцева

 

като разгледа докладваното от съдията гр. д. № 553 по описа за 2020 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Обективно съединени искове с правно основание: конститутивен иск по чл.26, ал.1  от ЗЗД, вр. чл.22 във вр. с чл. 10, чл.11 и чл.12 от ЗПК и чл.143 от ЗПК; осъдителен иск по чл.55, пр.3 ЗЗД и чл.86 ЗЗД. Евентуални искове – конститутивен по чл.26, ал.1, вр.ал.4 от ЗЗД, вр. чл.143 от ЗПК, вр.чл.138 ЗЗД; осъдителен иск по чл.55,пр.3 ЗЗД и чл.86 ЗЗД.

Производството е образувано по искова молба на ищеца С.Н.Г., ЕГН ********** ***, представлявана от адв. Д.Ф. - САК,  с адрес ***, срещу “КРЕДИСИМО” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.„Витоша” № 146, ет.2, Бизнес център „България” и “АЙ ТРЪСТ” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.„Витоша” № 146, ет.2, Бизнес център „България”.

Предявени са ОССИ, а именно: Конститувен иск с правно основание чл.26 ЗЗД, вр. чл. 22 и във вр. с чл. 23 от ЗПК и осъдителни по чл.55 от ЗЗД - за прогласяване нищожност на Договор за потребителски кредит № 2041950/10.06.2019г., сключен между С.Н.Г. и „Кредисимо” ЕАД, като противоречащ на императивни изисквания на ЗЗД, ЗЗП и ЗПК, както и за осъждане на „Кредисимо” ЕАД да заплати сумата от 113,71лв. –представляваща недължимо получена договорна лихва;  Конститувен иск с правно основание чл.26 ЗЗД, вр. чл. 22 и във вр. с чл. 23 от ЗПК - за прогласяване нищожност на Договор от 10.06.2019г.  за поръчителство на задълженията по Договор за потребителски кредит № 2041950/10.06.2019г. сключен между С.Н.Г. и „Ай Тръст“ ЕООД, както и за осъждане на „Ай Тръст“ ЕООД да заплати  сумата от 519,53лв., представляваща недължимо платено възнаграждение на дружеството –гарант.  При евентуалност и в случай, че не се уважи осъдителния иск срещу „Ай Тръст“ ЕООД, се иска да бъде осъден ответникът „Кредисимо” ЕАД да заплати сумата от 519,53лв., представляваща недължимо платено възнаграждение на дружеството –гарант, което е събирал от името на гаранта „Ай Тръст“ ЕООД. 

Ищецът твърди, че на 10.06.2019г. е сключил с ответното дружество „Кредисимо” ЕАД по реда на ЗПФУР Договор за потребителски кредит № 2041950/10.06.2019г., по силата на който са предоставени средства в размер на 800 лв. Твърди още, че на същата дата 10.06.2019., когато е кандидатствала за получаване на кредита, ищцата получила на електронната си поща sisaburev@abv.bg от електронната поща на първият ответник donotreplv@credissimo.bg електронно съобщение от 12:53 часа, с което й били изпратени стандартен европейски формуляр, договор за потребителски кредит № 2041950/10.06.2019г., към който файл са били приложени и три деклараций, една от които била декларация, с която ищцата изразява съгласието си личните й данни да бъдат предоставени от „КРЕДИСИМО“ ЕАД на втория ответник „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД. На същата дата ищцата получила от първия ответник второ електронно съобщение от 12:58 часа, с което била уведомена, че е необходимо да активира профила си. В 12: 58 часа в същия ден -10.06.2019г. вторият ответник „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД й изпратил от електронната си поща на нейната електронната поща sisaburev@:abv.bg трето електронно съобщение, с което са й били изпратени договор за поръчителство към договор № 2161446/07.01.2019г. и декларация. В 13:58 на същия ден, първият ответник потвърдил на имейла на ищцата одобрението й за кредит, а в 14:26 часа от „КРЕДИСИМО“ ЕАД й изпратили на електронната поща и обединен погасителен план по договор № 2161446/07.01.2019г., в който освен дължимата главница и лихва били разписани и падежни вноски „Гаранция” в размер на по 74,22лв. месечно или общо 519,53лв. за периода на действие на договора за кредит.

Ищцата била усвоила сумата по главницата от 800лв. Счита обаче, че на осн. чл.23 от ЗПК, не дължи заплащането на лихви и на възнаграждение за дружество - гарант, тъй като кредитната сделка и договора за поръчителство били изначално нищожни. В тази връзка излага следното: Договорът за кредит бил нищожен на осн. чл.22 ЗПК и на осн. чл. 143, т. 19 ЗЗП, поради неспазване на изискванията на чл.11, ал.10 ЗПК. Съгласно условията на Договор за потребителски кредит лихвеният процент по кредита бил в размер на 41.24%, а годишният процент на разходите  - 50 %. Така уговорения размер на договорната /възнаградителна/ лихва, противоречал на добрите нрави, тъй като надхвърлял повече от два пъти законната, което представлява нарушение на добрите нрави, като критерии за норми на поведение, установени в обществото. Сочи, че съдебната практика трайно е приела, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити - двукратния размер на законната лихва. В случая договора бил обезпечен с поръчителство, поради което и уговорената възнаградителна лихва от 41,24%, като надхвърляла повече от два пъти законната, нарушавала добрите нрави.

Твърди още, че действително приложения в кредитното правоотношение ГПР бил различен от посочения в договора. Кредиторът вписвайки в контракта ГПР от 50% бил заблудил потребителя, като използваната заблуждаваща търговска практика довела до неравноправност на уговорката за ГПР и оттук до нищожност на основание чл. 21 ЗПК на клаузата за ГПР с произтичащите правни последици по чл. 22 ЗПК - нищожност на цялата кредитна сделка поради липса на задължителен реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит по чл.11, ал.1, т. 10 от ЗПК.

Настоява се на това, че кредиторът е създал предпоставки кредитополучателят да престира възнаграждение за дружество-гарант, което било свързано лице със самия кредитор. Съгласно чл.4 от процесния договор за кредит, кредитополучателят имал възможности - да предостави като обезпечение банкова гаранция или да сключи договор за предоставяне на поръчителство с одобрено от кредитора –„Кредисимо“ юридическо лице - поръчител.

От потребителя се изисквало да сключи договор за банкова гаранция, т.е. абсолютна банкова сделка и то с лицензирана банкова институция, като сключването на гаранционни търговски сделки от банките било уредено в чл.2, ал.2, т.7 от ЗКИ, като е поставено изискване за включването на дейността по обезпечаване на чужди задължения в лиценза на банката. В банковата практика се изисквало наредителят - бенефициер да учреди в полза на банката -гарант обезпечение чрез блокиране на гаранционната сума по специална сметка. Използвал се и механизмът банката да кредитира наредителя за сумата на банковата гаранция, който кредит се обезпечава по ред, определен от банката. Единствено при първокласни клиенти банката можела да издаде гаранция без да изисква обезпечение. Освен това договорът за поръчка, чрез издаване на банкова гаранция бил възмезден, тъй като наредителят дължал на банката съответните такси и разноски по издаване на гаранцията. Клиентите на небанковите финансови институции по чл.За ЗКИ, каквато институция е първият ответник „Кредисимо“ ЕАД били изолирани от банковото кредитиране поради ниски или липсващи доходи и имущество и/или налична вече задлъжнялост. На тях банките не биха отпуснали кредит и не биха издали банкова гаранция, за чието издаване има още по-утежнени условия спрямо тези, поставяни при отпускането на заемен ресурс. Следвало да се има предвид, че ако бяха налице условия на този тип потребители да се отпусне банков кредит, те биха предпочели последния, който е с много по-ниски лихви в сравнение с лихвите на т.нар. „фирми за бързи кредити“. На кредитодателя „Кредисимо“ ЕАД бил известен профила на неговите клиенти и той разполагал с информацията, че на този тип потребители банките ще откажат издаването на банкова гаранция. Кредитодателят използвал материалната затрудненост на своите клиенти и спешната им нужда от финансови средства, поставяйки условие обезпечението по договорите им за кредит да бъдат обезпечени при неизпълними изисквания, и по този начин създавал предпоставки да се учреди поръчителско правоотношение с втория ответник „Ай Тръст“ ЕООД. От своя страна „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД бил свързано лице с първия ответник „Кредисимо“ ЕАД, тъй като видно от търговския регистър „Кредисимо“ ЕАД бил едноличен собственик на капитала на „Ай Тръст“ ЕООД, като седалището и на двете търговски дружества било на един и същи адрес: гр. София, бул. „Витоша“ 146 /сграда А/, ет. 4, Бизнес център „България“.

Твърди също, че уговореното възнаграждение за фирма - поръчител било разход по кредита, който следвало да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите - индикатор за общото оскъпяване на кредита - чл.19, ал.1 и 2 ЗПК. Този извод следвал от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“, съдържаща се в §1, т.1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В нарушение на императивните изисквания на чл.19, ал.1 и 2 ЗПК, кредиторът не включил в договорения ГПР от 50% разходите, които следва да извърши ищцата за заплащане на възнаграждение на фирмата - поръчител.

Настоява се на това, че в настоящия случай, разходът за поръчител бил известен на кредитодателя, който на 10.06.2019г. е изпратил от електронната си поща donotrepiv@credissimo.bg на електронната поща на ищцата електронно съобщение, в което бил приложен обединен погасителен план по договор №  2161446/07.01.2019г., в който освен дължимата главница и лихва били разписани и падежни вноски „Гаранция“ в размер на по 74,21лв. месечно или общо 519,47 лв. за периода на действие на договора за кредит. Счита, че разходът за поръчител е пряко свързан с договора за кредит, доколкото с него се обезпеча неговото изпълнение. Същият не съставлявал разход за допълнителна услуга, която не е задължителна за потребителя. Това било така, тъй като съдържанието на понятието „договор за услуга" било легално определено в §13, т.35 от ДР на ЗЗП като „договор, различен от договор за продажба“ по силата на който търговецът предоставя или се задължава да предостави услуга на потребителя, а потребителят заплаща или се задължава да заплати цената за нея“. С договора за учредяване на поръчителство кредиторът и дружеството гарант не оказвали услуга на самия потребител, по аргумент от чл.138, ал.1, чл.140 и чл.141, ал. 1 от ЗЗД, тъй като облагата по договора за поръчителство се получавала от кредитора, а не от поръчителя - длъжник. На това основание, договорът за поръчителство не бил договор за допълнителна услуга по смисъла на §1, т.1 от ДР на ЗПК, който под допълнителни услуги визира такива услуги, които се оказват на потребителя, като например за откриване на разплащателна сметка, за застрахователна услуга и др. под. На практика, сключването на договора за поръчителство било със задължителен характер, тъй като кредиторът използвал материалната затрудненост на потребителите и спешната им нужда от материални средства, като ги поставял в положение да предпочетат опцията за обезпечение, за да получат така неотложно необходимия им заемен ресурс. По тези съображения счита, че разходът за възнаграждение на дружество -поръчител е общ разход по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и като такъв е следвало да бъде включен в размера на договорния ГПР.

Поради невключването на възнаграждението в посоченият в потребителския договор размер на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните представлява „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68 д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за защита на потребителите. С преюдициално заключение по дело С-453/10 било прието, че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлява един от елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл.143 и сл. от ЗЗП. Посоченият в стандартния европейски формуляр и в договора размер на ГПР от 50 % съставлявал невярна информация, която е заблудила потребителката относно действителния размер на разходите, които тя ще следва да направи по време на действие на договора. С това кредиторът недобросъвестно бил увредил потребителката, която е сключила кредитната сделка при планирани разходи в размер на 50 % ГПР. На ищцата не е било разяснено по ясен и разбираем начин и при спазване на изискванията на чл. 5 от ЗПК, преди сключване на договора какъв е размера на всички разходи, за която тя следва да заплати, нито тази информация произтичала по прозрачен за нея начин от условията на договора и поради незапознаването й с основните характеристики на услугата, тя не могла да разбере икономическите последици на поетото от нея задължение относно обхвата на всички разходи, които тя следва да понесе във връзка с получения заемен ресурс.

Кредиторът не бил изпълнил задължението си по чл.5 от ЗПК, тъй като заблуждаващо е предоставил на ищцата стандартен европейски формуляр за кредит с посочен ГПР 50 %, с различни стойности на месечната погасителна вноска и други условия от действително приложените в правоотношението. Поради това, че кредиторът не бил представил вярна информация, ищцата, като потребител била лишена от възможността да вземе информирано решение, съобразено с нейните финансови нужди и възможности дали да сключи кредитната сделка. Нейната неинформираност довела до неравнопоставеност в кредитното правоотношение. Кредиторът бил нарушил правата на ищцата, тъй като не включил в договора по ясен и разбираем за нея начин действителната стойност на ГПР. Принципът за обективност и прозрачност на уговорките по потребителските сделки, бил регламентиран в чл.5 от Директива 93/13/ЕИО, транспонирано в чл. 147, ал. 1 от ЗЗП, съгласно които договорните клаузи следвало да се съставят на ясен и разбираем език - тълкувано с преюдициални заключения на Съда на ЕС и в практиката на ВКС. Според Съда на ЕС яснотата и разбираемостта не се отнася само формално и граматически до разбираемостта на уговорките, но и до свеждане до знанието на потребителите на икономическите последици от поемането на задълженията им и връзката на всяка уговорка с другите договорни клаузи /сочи решения на СЕС,  съобразени с Решение № 98 от 25.07.2017 г. по тд. № 535/16г. на ВКС, II т.о, с което съдебният състав приел, че „Тълкуването на СЕС поставя като изискване за яснота и разбираемост, клаузата да е така формулирана, че да е разбираема не само от граматическа гледна точка, но и така че потребителят да може да предвиди въз основа на ясни и разбираеми критерии произтичащите за него икономически последици. При съмнение относно смисъла на определено условие, то се тълкува по благоприятен за потребителя начин - чл.147, ал.2 ЗЗП“. Посочвайки невярна стойност на ГПР в размер на 50 %, съобразно изведените критерии в дело С-453/10, кредиторът внесъл неравновесие в кредитното правоотношение, тъй като ищцата била лишена от възможността да разбере какви са икономическите последици от поетото от нея задължение и по - конкретно какъв е действителния размер на разходите, които ще направи.

Във величината на ГПР като глобален израз на всичко дължимо по кредита следвало по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които длъжникът ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. ГПР се формирал по точно определена методика, регламентирана в чл. 19, ал.1 и по силата на ал. 2 от същия член по алгоритъма, уреден в Приложение №1 към закона и само въз основа на такси и други разходи, изрично уговорени между страните и включени в договорното съдържание - аргумент от чл.10, ал.2 и чл. 10а, ал.4 ЗПК, които гласят, че видът, размерът и действието, за което се събират такси и /или комисионни, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора и кредиторът не може да изисква и да събира от потребителя каквото и да е плащане за разходи, свързани с договора, които не са предвидени в него.

В процесния договор, кредиторът се задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и на ГПР, като липсвала разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в договора ГПР от 50 %/. Посочен бил лихвен процент по кредита - 41,24%, но освен възнаградителната лихва в съдържанието на договора не били включени други действия, индивидуализирани по вид и с посочен размер на дължимите такси за извършването им, поради което ответникът нямал право да формира размер на ГПР от 50%. Законодателят задължавал кредитодателите да включват в текста на договорите за потребителски кредит размера на ГПР, тъй като от него потребителите можели да получат информация за стойността на всички плащания, които ще направят за срока на действие на договора и така да вземат информирано решение дали кредитът съответства на техните потребности и на финансовите им възможността да го обслужват.

Ищецът твърди също, че кредитният контракт бил изначално недействителен и на основание нарушаване на изискването на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК - кредиторът да включи в договорното съдържание условията за прилагането на лихвения процент. Действително ЗПК не въвеждал легална дефиниция какво се разбира под "условията за прилагане" на лихвения процент по кредита. От граматическото и логическо тълкуване на този израз както в контекста на правната разпоредба на чл.11 от ЗПК, така и в контекста на нормите съдържащи изисквания по чл.10 ал.1, чл.11, ал.1 т.7 -12 и ал.2 и чл.12 ал.1 т.9, които, ако не са спазени договорът за потребителски кредит е недействителен, се налагал изводът, че под "условия за прилагане" трябва да се има предвид предварително разяснени на потребителя и съответно инкорпорирани в договора предпоставки за прилагането на лихвения процент, според които да става ясно как се начислява този, казано с други обяснителни думи - процент за възнаградителна лихва: дали върху цялата сума по кредита, дали върху остатъка от главницата при отчитане на извършените погасявания от длъжника в определен срок или по някакъв друг свободно избран от страните начин, дали годишният лихвен процент от 41,24 % съставлява фиксирана цена на кредита или е референтен процент. Налице била неяснота върху каква стойност се изчисляват тези 41,24%, което било необходимо, за да може както потребителят да извърши самостоятелна преценка за правилността на този указан размер. Тази информация била от съществено значение за защита интересите на потребителя, тъй като от нея зависи каква ще бъде реалната цена, която той ще заплати за предоставения му заем, издигната като основно правило в чл.5 от ЗПК и ЗЗП. Непредоставянето на релевантната за потребителя информация относно основен елемент - стойността на финансовата услуга преди сключване на договора и невключването й в условията на контракта било увреждащо за потребителя, поради което законодателят предвидил тежката правна последица по чл. 22 ЗПК - нищожност на договора за потребителски кредит на основание неизпълнение на изискването по чл.11, ал.1, т. 9 ЗПК.

Наред с това следвало да се има предвид и, че макар в съдържанието на договора да е включена клауза относно наличието или липсата на право на отказ на потребителя от договора, за срока, в който това право може да бъде упражнено и е предоставена информация за задължението на потребителя да погаси усвоената главница и лихвата съгласно чл.29, ал.2 и ал.4, в него не били разписани другите условия по неговото упражняване, по-конкретно не била налице информация за размера на лихвения процент на ден, каквото е изискването по чл. 11, ал.1, т.20 от ЗПК. Не било разписано и, че потребителят не дължи неустойка или обезщетение, ако упражни правото си на отказ и не било посочено, че следва да упражни писмено това право в 14 дневен срок от сключване на договора за кредит, като и че в тридесет дневен срок следва да възстанови взетата в заем сума, заедно с дължимата до деня на погасяването възнаградителна лихва. Тази информация също била от съществено значение за потребителя, тъй като той следвало да има нужните данни каква лихва на ден следва да заплати, за да упражни правото си на отказ. При липса на тази информация, той бил изправен пред опасността да не изпълни точно задълженията си при направен отказ от договора, което да има за него тежки негативни последици - правото му на отказ да бъде погасено поради неизпълнение.

И поради значимостта на тази информация за защита на интересите на потребителя, законодателят предвидил за неспазването на изискването по чл.11, ал.11 т.20 ЗПК - тежките правни последици по чл. 22 ЗПК - нищожност на цялата кредитна сделка.

Счита също, че поради нищожността на кредитната сделка, не е произвела правен ефект уговорката за заплащане на възнаграждение на втория ответник за учредяване от негова страна на лично обезпечение.

Твърди още, че Договорът за поръчителство е нищожен и на самостоятелни основания. В тази връзка излага следното: Договорът за поръчителство е съглашение между кредитора и поръчителя, а длъжникът е трето за това правоотношение лице, чиято воля не е правопораждащ елемент от фактическия състав, който следва да се осъществи за валидното му възникване /арг. от чл.138 от ЗЗД/. Договорът е едностранен, безвъзмезден и каузален, като правното основание за учредяването на поръчителство е кредитора да бъде обезпечен срещу евентуалното неизпълнение на задълженията на длъжника по обезпеченото правоотношение. Законодателят бил уредил договора за поръчителство като съглашение между кредитора и трето, различно от длъжника лице, отчитайки обстоятелството, че кредиторът има легитимен интерес в негова полза да бъде учредено лично обезпечение. Длъжникът нямал такъв защитен от закона интерес, поради което сключването на сделка между него и третото лице - поръчител била лишена от правно основание. В случая типичната и непосредствена цел, която страните по договора за предоставяне на поръчителство от 10.06.2019г. била да бъдат обезпечени вземанията на кредитодателя. Когато длъжникът учредява лично обезпечение, то не се осъществява целта на договора за поръчителство и същият е лишен от своето основание.

Освен това договарянето, че кредитополучателя ще заплати възнаграждение на поръчителя вместо кредитора, противоречало на добрите нрави и внасяло неравноправие в кредитното правоотношение по смисъла на чл.143, т.19 ЗПК. Съдебната практика била константна, че противоречи на добрите нрави съглашение при което престациите са явно нееквивалентни. По договор за поръчителство, сключен между длъжника и поръчителя, длъжникът не получавал никаква престация, поради което нарушаването на принципа на справедливост било още по- драстично.

Поставянето на изискването за заплащане на възнаграждение за осигуряване на лично обезпечение противоречало на целта на Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК. От чл.8, §1 от Директива 2008/48 в светлината на съображение 28 ставало ясно, че преди сключването на договор за кредит кредиторът е длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение може да включва да се направи справка в съответната база данни. Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтичало и от разпоредбата на чл.16 от Закона за потребителския кредит.

В този смисъл в съображение 26 от Директивата се посочвало, че в условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те не процедират по този начин.

Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на кредитоспособността на кредитополучателя имало за цел да предпази потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност допринася за постигането на целта на Директива 2008/48. която е да се осигури високо, адекватно и равностойно ниво на защита на интересите им /съображения 8. 9 , 23, 24. 43, 45 от Директивата/. В този смисъл параграф 40-43 от Решение от 27 03. 2014 г. по дело С-565/12 на четвърти състав на СЕС.

Поради изложеното клауза, която предвижда, че се дължи възнаграждение за осигуряване на поръчител била в пряко противоречие с целта на Директивата. На практика такава клауза прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водела до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменявало задължение да осигури възнаграждение за обезпечение, с което дългът му нараства, тоест опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличава. Възлагането на потребителя да заплаща задължения, които следва да изпълнява кредитора са в изключителен интерес само на търговеца и във вреда на потребителя като по-слабата страна в гражданския и търговски оборот, с което задължение той не би се съгласил, ако кредитодателят бе действал добросъвестно. Поради изложеното бил изпълнен общия фактически състав на чл.143 ЗЗП и с оглед на неизчерпателното изброяване на предпоставките за неравноправност на договорна уговорка /арг. от т.19 на чл. 143 ЗПК/ тази договорка следвало да бъде квалифицирана като неравноправна и непораждаща правни последици за потребителя.

Поставяйки на кредитополучателката изискване да сключи договор с дружеството - поръчител, кредитодателят „Кредисимо“ ЕАД бил договарял в полза на поръчителя по смисъла на чл.22 ЗЗД. От вътрешните отношения между „Кредисимо'“ ЕАД и кредитополучателката следвало, че ако ищцата беше изразила воля да сключи договор за поръчителство, тя не го прави в изпълнение на свое задължение към кредитодателя. Поради което единственият й мотив би бил да надари кредитора. По силата на чл.225, ал. 1 ЗЗД, с договора за дарение дарителят следва незабавно да престара, в противен случай договорът е нищожен. От представения по делото погасителен план е видно, че ответницата се е задължила да погасява възнаграждението на поръчителя разсрочено -т.е. тя не е надарила незабавно кредитодателя, поради което следвало да се отрече правния ефект на тази уговорка.

На последно място, договорът за поръчителство имал акцесорен характер, тъй като той можел да съществува валидно единствено при условие, че съществува действителен главен дълг. По горните съображенията като счита, че кредитната  сделка е нищожна, поради което не е породил правно действие и сключения Договор за учредяване на поръчителско правоотношение.

Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за кредит е нищожен, потребителят дължи да възстанови на кредитора само чистата стойност на кредита, без да дължи лихви и други вземания. Аналогични правни последици настъпват и по силата на чл. 34 ЗЗД, съгласно който страните по нищожен договор дължат да реституират недължимо извършените престации. Ищцата е изпълнила изцяло чрез рефинансиране и чрез фактическо изпълнение задълженията си по кредита и по договора за поръчителство, като платеното по тези договори било лишено от правно основание.

Въз основа на така очертаната обстановка се иска  прогласяване нищожност на Договор за потребителски кредит № 2041950/10.06.2019г. сключен между С.Н.Г. и „Кредисимо” ЕАД, като противоречащ на императивни изисквания на ЗЗД, ЗЗП и ЗПК, както и за осъждане на „Кредисимо” ЕАД да заплати сумата от 113,71лв. –представляваща недължимо получена договорна лихва;  Конститувен иск с правно основание чл.26 ЗЗД, вр. чл. 22 и във вр. с чл. 23 от ЗПК - за прогласяване нищожност на Договор от 10.06.2019г.  за поръчителство на задълженията по Договор за потребителски кредит № 2041950/10.06.2019г. сключен между С.Н.Г. и „Ай Тръст“ ЕООД, както и за осъждане на „Ай Тръст“ ЕООД да заплати  сумата от 519,53лв., представляваща недължимо платено възнаграждение на дружеството –гарант.  При евентуалност и в случай, че не се уважи осъдителния иск срещу „Ай Тръст“ ЕООД, се иска да бъде осъден ответникът „Кредисимо” ЕАД да заплати сумата от 519,53лв., представляваща недължимо платено възнаграждение на дружеството –гарант, което е събирал от името на гаранта„Ай Тръст“ ЕООД. 

В определения срок по чл.131 ГПК  е постъпил писмен отговор от ответника „КРЕДИСИМО" ЕАД, чрез юриск.Л.М.. В него изразява следното становище:

Не оспорва сключването на Договор за потребителски кредит № 2041950/10.06.2019г. между ищцата, като кредитополучател и „Кредисимо" ЕАД (Кредисимо), като кредитодател, за сумата от 800 лв., при лихвен процент по кредита в размер (ГЛП) на 41,24 % и годишен процент на разходите (ГПР) в размер на 50,00 %. Съгласно приложения към исковата молба Договор за потребителски кредит, ищцата се била задължила да върне сумата по кредита на 7 месечни вноски по 130,53 лв. Не оспорва и обстоятелството, че ищцата е усвоила сумата от 800 лева., като с част от нея било извършено рефинансиране на предходно сключен с „Кредисимо" ЕАД договор за кредит № 1238492/25.02.2019г. Така с процесния договора за кредит ищцата се задължила да извърши плащания на „Кредисимо" ЕАД в общ размер на 913,71 лева за предоставен й кредит в размер на 800 лева. 

Оспорва твърдението, че размерът на договорната лихва по Договор № 2041950/10.06.2019г. е прекомерен и нарушава добрите нрави. По отношение на споровете за нищожност на договорната лихва била налице практика на различни състави на ВКС - решения и определения, произнесени по въпроса какъв е пределът на договорната лихва, за да се приеме, че не накърнява правилата на морала и на добрите нрави и в кои случаи надвишаването на този размер води до извод за нищожност. Болшинството от съдебните актове на ВКС сочели като горен праг на договорната лихва трикратния размер на законната лихва. Над този размер се възприемало, че е налице накърняване на добрите нрави, следователно - нищожност на клаузата за размера на договореното под формата на лихва възнаграждение на кредитора. Такива решения и определения на ВКС, обаче били постановени по казуси, различни от настоящия. В случая следвало да се отчете, че се обсъжда договорна клауза на договор за кредит, предлаган от търговец по занятие и правилата на поведение на субектите на конкретното правоотношение се уреждали от специален закон, а именно - ЗПК. В разпоредбата на чл.19, ал. 4 от него било предвидено, че ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България". За да възприеме като законов критерий ГПР, законодателят отчел, че размерът на договорената възнаградителна лихва за предоставяне на средства на потребителя, не винаги е меродавен, защото към него могат да се насложат допълнителни разходи като такси, комисионни, други разноски и те на практика да увеличат кредитната тежест за кредитополучателя. Ето защо, за да бъде избегната подобна злоупотреба, законодателят предвидил като критерий максимален размер на годишния процент на разходите по кредита и това бил пределът, до който може да се зачете като непротиворечащо на морала и добрите нрави общото оскъпяване на кредитите. При разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, съобразена с Постановление №426 на МС от 18.12.2014г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения и размера на ОЛП на БНБ към датата на сключване на договора, се налагало заключение, че договореният ГПР не надвишава 50%, ето защо бил в рамките на допустимата граница. Затова доводът за нищожност на договорената възнаградителна лихва се явява неоснователен. В този смисъл било правното разрешение, възприето и по Решение № 111-317 от 06.10.2020г. на ОС - Бургас по в.гр.д. № 1738/2020г., Решение № 869 от 11.10.2019г. на ОС- Варна по в.т.д. №962/2019г., Решение № 329 от 30.09.2019г. на ОС- Хасково по в.гр.д. № 332/2019г., Решение № 166 от 23.07.2019г. на ОС- Ловеч по в.гр.д. № 202/2019Г., Решение № 258 от 12.07.2019г. на ОС- Перник по в.гр.д. № 306/2019г., Решение № 72 от 22.04.2019г. на ОС- Габрово по в.гр.д. № 62/2019г., Решение № 431 от 18.10.2019г. на ОС- Плевен по в.гр.д. № 702/2019г. и др.

Оспорва наведените от ищцата доводи за нищожност на Договор № 2041950/10.06.2019г. поради неспазване на изискванията на чл.11, т.10 от ЗПК. Не споделя изложените в тази връзка доводи, че сключването на договор за предоставяне на поръчителство е било изискване за сключване договора за кредит и че в тази връзка клаузите му трябвало да бъдат включени в ГПР. Сключването на договор с поръчител било избор на потребителя и било предвидено като възможност, а не задължение, в приложимите общи условия. При подаване на заявлението за кредит по електронен път кредитоискателят С.Н.Г. била имала възможностите: а) да избере необезпечен кредит, б) да предостави банкова гаранция или в) да обезпечи изпълнението на задълженията си по договора между него  и кредитора „Кредисимо" ЕАД, като осигури поръчителство от трето одобрено юридическо лице. Изборът на физическото лице/кредитоискателя се отразявал в заявлението за кредит - в т.ч. желан размер на кредит, вид кредитен продукт, условия за ползване (дали ще е обезпечен или необезпечен), начин на усвояване и т.н.

Общите условия за предоставяне на кредити на „Кредисимо" ЕАД (раздел III, т. 12) изрично отразявали, че клиентът може (т.е. има избор дали да предостави или да не предостави обезпечение). Предоставянето на обезпечение не било задължително условие за сключване на договор за кредит и за Длъжника нямало санкция (неустойка или по-голям приложим размер на лихва), ако избере необезпечен кредит. Обезпечените и необезпечените кредити не се отпускали по различен начин, и не били два отделни кредитни продукта, а представлявали индивидуално договорени клаузи, които не са пряко свързани с размера на отпускания кредит и условията му за погасяване. Ето защо и твърди, че отпускането на кредит не било обвързано със задължително сключване на договор за поръчителство. Сключването на последния било възможност, а не задължително условие.

Допълнителен аргумент в тази насока било обстоятелството, че договорът за кредит е сключен преди длъжникът да сключи договор за поръчителство с различно от кредитора лице. Ето защо за надлежното спазване на изискванията на чл.19 ЗПК включването в ГПР на разходите по договора за предоставяне на поръчителство не само не е било необходимо, но било и обективно невъзможно към момента на сключване на договора за кредит. При сключването на договора за кредит за ответното дружество не е била налице нито яснота дали длъжникът действително ще сключи договор за предоставяне на поръчителство, нито при какви финансови параметри.

Наред с това оспорва и доводите, че ищцата по някакъв начин е въведена в заблуждение относно параметрите на сключения от нея договор с „Кредисимо" ЕАД. На ищцата била предоставена предварително възможност да се запознае с Договора за потребителски кредит и приложението към него, в които били посочени дължимите от ищцата на „Кредисимо" ЕАД суми - заявеният размер на главницата, размерът на възнаградителната лихва при заявения период на погасяване, а именно 9 равни месечни вноски и общ размер на всички плащания.

Договорът за потребителски кредит и приложението към него съдържали действителните уговорки между страните, ясно изразени и формулирани, съгласно законовите изисквания. Видно било от представените по делото от ищцата Договор за потребителски кредит и СЕФ,  че размерът на потребителския кредит е 800 лв. /главница/, при лихвен процент по кредита в размер на 41,24 % и ГПР в размер на 50,00 %. Съгласно тях, общият размер на кредита (главница, лихви и разходи по кредита) бил в размер на 913,71 лв. при спазване на договореното изплащане от 7 месеца, който размер не бил прекомерен, не противоречал на закона и на добрите нрави. С цел яснота, при предсрочно погасяване, което ищцата може да направи по всяко време, ще се дължи сумата само за използвания период, както ясно било написано и в Договора за потребителски кредит и приложения към него.

Ето защо счита, че ответното дружество не е подвело ищцата, тъй като информацията не е заблуждаваща, напротив - тя била фактически точна, като ищцата вземала самостоятелно и информирано решение за сключването на Договора за потребителски кредит.

След получаване на преддоговорната информация и запознаване с всички условия във връзка с кредита, ищцата била въвела самостоятелно на указаното за това място в сайта команда „Декларирам, че съм получил СЕФ на посочения от мен имейл, проверил съм въведените данни и приемам ОУ и Договора". С това свое действие ищцата заявила съгласието си да бъде обвързана от процесния Договор за потребителски кредит, СЕФ и ОУ. Съгласно раздел III „Кандидатстване за кредит. Обезпечение", т.11 от ОУ на „Кредисимо" ЕАД, с извършване на гореописаните действия заявлението се считало за подадено, а ОУ на „Кредисимо" ЕАД и Договорът за потребителски кредит - приети и подписани от нея. В резултат на това между „Кредисимо" ЕАД, от една страна, и ищцата, в качеството й на кредитополучател - от друга бил сключен Договор за потребителски кредит № 2041950/10.06.2019г. във формата на електронен документ. По смисъла на чл. 2, ал.1 от Договора за потребителски кредит, неразделна част от него представлявали Приложение №1 „Условия на кредита", СЕФ и ОУ.

Счита, че сключеният от ищцата договор за предоставяне на поръчителство бил съвсем отделен договор, сключен от нея с дружеството „Ай тръст" ЕООД и при параметри, уговорени от ищцата и дружеството „Ай тръст" ЕООД. По силата на този договор срещу парична престация дружеството „Ай тръст" ЕООД се съгласило да сключи договор с „Кредисимо" ЕАД и да стане солидарен длъжник заедно с ищцата за изпълнението на всички нейни задължения спрямо „Кредисимо" ЕАД, както и за всички последици от евентуално нейно неизпълнение. Ищцата сама била сключила договора с „Ай тръст" ЕООД, като от страна на „Кредисимо“ сключването на договор за предоставяне на поръчителство не било поставяно като условие за сключване на договор за кредит.

В допълнение следвало да се има предвид и направеното в исковата молба признание на факт, че ищцата има предходни договори за кредит и за поръчителство, сключени с двамата ответници и й е известно, че дружеството „Ай Тръст" ЕООД извършва дейност по гарантиране на договори за кредит, т.е. към момента на обективиране на волеизявленията по процесиите съглашения ищцата е била наясно какви договори сключва. Ето защо и намира за неоснователни наведените от ищцата доводи, че е била заблудена при сключване на процесния договор за потребителски кредит.

Оспорва и доводите за нарушаване на изискванията на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК - кредиторът да включи в договорното съдържание условията за прилагане на лихвения процент. С преддоговорната информация до знанието на ищцата ясно било доведено съдържанието на всяка една от клаузите на договора за потребителски кредит, както като процентно съдържание от главницата по кредита, така и като парични суми.

Неоснователно било и твърдението, че съществува непълнота в договорните условия по отношение на правото на отказ на кредитополучателя. В Общите условия, раздел VIII „Права и задължения на страните", чл. 4.2., ясно и подробно били описани условията за упражняване на правото на отказ, съобразно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 20 от ЗПК, с което същата е спазена.

И тъй като порок на договора за кредит не съществувал, то и разпоредбата на чл. 22 ЗПК била не била приложима в настоящия случай.

Не споделя и твърдението на ищцата, че сключването на договор за предоставяне на поръчителство има за цел да обезпечи вредите от фактическа неплатежоспособност на длъжника, като същото да влиза в противоречие с разпоредбата на чл.16 ЗПК - изискване на доставчика на финансовата услуга да предложи добросъвестно ползване на заетите средства. „Кредисимо" ЕАД било извършило проверка на кредитоспособността на кредитополучателя. Процесът се извършвал въз основа на информацията, получена от кредитополучателя за липси на задължения и съдебни производства, както и данните, получени от направените проверки чрез справка в Централния кредитен регистър на БНБ, Националния осигурителен институт, Регистъра на БНБ за банковите сметки и сейфове (считано от 12.05.2019 г.), Регистъра на Министерство на вътрешните работи за валидност на лична карта и в друга база данни, до която има правомерно получен достъп. Оценката се извършвала от „Кредисимо" ЕАД, преимуществено, въз основа на автоматизирано обработване на личните данни на кредитополучателя, включително профилиране. Всички тези проверки се извършвали с цел проверка на самоличността и кредитоспособността на потребителя. Това било посочено и в т.1 от Раздел IV. - „Оценка на кредитоспособността на кредитополучателя“ и „Одобряване на заявлението" от ОУ на Кредисимо, както и било законово регламентирано в чл.16 от ЗПК. При което нямало нарушения на тази разпоредба.

Настоява се на това, че фактическият състав по сключването на договор за потребителски кредит бил завършен преди сключването на договор за предоставяне на поръчителство. Ето защо и "Кредисимо" ЕАД оценило платежоспособността на кредитополучателя преди той да сключи договор с дружеството - гарант. По тези причини твърди, че не е налице прехвърляне на тежест за оценка, тъй като процесът по оценяване на платежоспособността на кредитополучателя е независим от фактическия състав по сключването на договор за предоставяне на поръчителство.

По тези съображения намира исковете за неоснователни. Претендира разноски за производството, в това число 300лв. за юрисконсултско възнаграждение.

В определения срок по чл.131 ГПК  е постъпил писмен отговор от ответника „АЙ ТРЪСТ" ЕООД, чрез пълномощника му юриск. В.Г.. В него изразява следното становище:

Не оспорва сключването на Договор за потребителски кредит № 2041950/10.06.2019 г. (ДПК) между ищцата, като кредитополучател и Кредисимо ЕАД, като кредитодател, за сумата от 800 лв., при лихвен процент по кредита в размер (ГЛП) на 41.24 % и годишен процент на разходите (ГПР) в размер на 50,00%. Съгласно Договора за потребителски кредит, ищцата се е задължила да върне сумата по кредита на 7 месечни вноски по 130,53 лв.

Оспорва предявените от ищцата искове за прогласяване нищожността на Договор за потребителски кредит № 2041950/10.06.2019г. и за осъждане на това дружество да заплати на ищцата сумата от 519,53 лева, представляваща възнаграждение по договор за поръчителство.

Не твърди в Договор за потребителски кредит № 2041950/10.06.2019 г. да е налице основание за плащане на суми на дружеството „Ай Тръст" ЕООД. Вместо това твърди, че между ищцата и „Ай Тръст" ЕООД е сключен Договор за предоставяне на поръчителство от 10.06.2020г., по силата на който Ай Тръст се е задължило да поеме солидарно с ищцата дълга й към Кредисимо такъв, какъвто е уговорен от нея по Договора за потребителски кредит № 2041950/10.06.2020 г.

Съгласно чл.1, ал.1 от Договора за предоставяне поръчителство, Ай Тръст се задължило да сключи с Кредисимо договор за поръчителство, по силата на който Ай Тръст да отговаря пред Кредисимо солидарно с ищцата за изпълнението на всички нейни задължения по Договора за потребителски кредит и за всички последици от евентуално нейно неизпълнение на задължения по Договора за потребителски кредит.

За предоставяне на услугите по Договора за предоставяне поръчителство Ай Тръст и ищцата били уговорили дължимата от нея престация - месечно възнаграждение съгласно Приложение № 1, раздел II, т. 1 в размер на 74,21 лв. за периода на действие на Договора за потребителски кредит. Това бил периодът, в който Ай Тръст предоставя уговорените услуги. Съответно, при отказ от Договора за потребителски кредит в 14-дневен срок от сключването му, респективно при предсрочно погасяване на задължението по кредитното правоотношение с Кредисимо, ищцата не дължи възнаграждение на Ай Тръст за периода, в който не се предоставят уговорените услуги.

Ищцата имала възможност да се запознае предварително и е сключила Договора за предоставяне на поръчителство посредством размяна на електронни волеизявления, съгласно изискванията на Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги. Подписването на Договора за предоставяне на поръчителство от ищцата било извършено чрез използването на индивидуално генерирания шест цифрен код за достъп. Кодът бил получен от ищцата посредством кратко текстово съобщение на посочения от нея мобилен номер и служел за попълване и подписване на Договора за предоставяне на поръчителство.

Настоява се на това, че ищцата е имала възможност да избере необезпечен кредит или да предостави банкова гаранция. За нея не било задължително да избере сключването на договор с дружество - гарант, което изрично било посочено в Общите условия към договора за потребителски кредит. Ищцата сама била манифестирала воля към сключване на договор с това дружество посредством попълване на полето за гарантиране на договора за кредит, отключване на изпратените й по е-мейл документи, чрез въвеждане на ЕГН в полето за парола и в последствие - чрез въвеждане на предоставения й код за подпис.

Оспорва твърденията на ищцата, че няма подписан договор за предоставяне на поръчителство. Процесният Договор за предоставяне на поръчителство бил сключен във формата на електронен документ, чрез размяна на електронни волеизявления по чл.2 от ЗЕДЕУУ, като клиентът бил потвърдил условията на договора за поръчителство чрез въвеждане на предоставен му SМS код при спазване на изискванията на ЗЕДЕУУ и приложимото законодателство. Договорът за поръчителство бил подписан с обикновен електронен подпис по чл. 13, ал. 1 от ЗЕДУУ, който е електронен подпис по смисъла на чл. 3, т. 10 от Регламент (ЕС) № 910/2014. На основание чл. 13, ал. 4 от ЗЕДЕУУ, правната сила на електронния подпис била равностойна на тази на саморъчния подпис.

Оспорва и предявения от ищцата иск за прогласяване на нищожност на договор за потребителски кредит № 2041950/10.06.2019 година, както и твърдението на ищцата за нищожност на договора за поръчителство.

В тази връзка счита за неоснователно и релевираното в исковата молба твърдение, че уговореното възнаграждение за услуги по Договора за предоставяне на поръчителство сключен между Ай Тръст и ищцата следвало да бъде включено от Кредисимо в ГПР като разход по кредита. Неоснователно било и твърдението на ищцата, че невключването на възнаграждението по Договора за предоставяне на поръчителство е заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 ЗЗП.

Съгласно Общите условия на Кредисимо, кандидатстващите за кредит клиенти сами избирали дали да кандидатстват за обезпечен кредит, или за кредит без обезпечение. Наред с това дружеството предоставяло възможност на клиентите да избират между различни видове обезпечение. Предоставянето на обезпечение не било задължително условие за сключване на договор за кредит и за кредитополучателя нямало санкция (неустойка или по-голям приложим размер на лихва), ако избере необезпечен кредит. Обезпечените и необезпечените кредити не се отпускали по различен начин, не били два отделни кредитни продукта, а представлявали индивидуално договорени клаузи, които не са пряко свързани с размера на отпускания кредит и условията му за погасяване. Ето защо и твърди, че отпускането на договор за кредит не е обвързано със задължително сключване на договор за поръчителство. Сключването на последния било възможност, а не задължително условие. При което, услугата на Ай Тръст не била задължителна за сключване на Договора за потребителски кредит, нито била разход, пряко свързан със сключването му по смисъла на § 1. от Допълнителни разпоредби на ЗПК.

Още повече, че сключеният между ищцата и Ай Тръст договор не бил договор за поръчителство по смисъла на чл. 138 ЗЗД, а договор за поръчка по смисъла на чл. 280 и следващите от ЗЗД и уговореното по него възнаграждение не попадало в обхвата на общия разход по кредита.

Съгласно практиката на ВКС: „Договорът за поръчителство не е съглашение между поръчител и длъжник, а съглашение между кредитор и поръчител. Поръчителят поема задължение не към длъжника, а към кредитора на длъжника да отговаря за неговото задължение." (Решение № 1022 от 28.06.1999 г. на ВКС по гр. д. № 252/1999 г., V г. о., докладчик съдията Дария Проданова). В подкрепа на това твърдение била и установената трайна практика на районните съдилища: Решение № 642 от 30.09.2016 г. на РС - Велико Търново по гр. д. № 1579/2016 г., Решение № 1504 от 19.04.2019 г. на РС - Пловдив по гр. д. № 8310/2018 г., Решение № 582 от 23.04.2019 г. на РС - Велико Търново по гр. дело № 3162/2018 г. В Решение N2 582 от 23.04.2019 г. на РС - Велико Търново по гр. дело № 3162/2018 г. било казано следното: „В конкретния случай не става реч за договор за поръчителство по смисъла на чл. 138 и сл. от ЗЗД, а за договор за поръчка по смисъла на чл. 280 и сл. от ЗЗД. Ищецът основава претенциите си на мандатно правоотношение, обективирано в договор за възлагане на поръчителство, по силата на което довереникът се е задължил за сметка на доверителя да извърши възложените му от последния действия. В случая - да поръчителства неговото задължение по договора за кредит. Довереникът-ищец е изпълнил задължението си по договора, което се доказва от приетия договор за поръчителство, сключен между него и „Ипокредит" ООД. Срещу това за ответника е възникнало насрещното задължение да заплати договореното възнаграждение в размер и срок, съгласно условията на договора. Принципно договорът за поръчка е безвъзмезден, но когато е договорено възнаграждение, то следва да се заплати според чл. 286 от ЗЗД."

В настоящия случай, Договорът за предоставяне на поръчителство бил сключен между ищцата и „Ай Тръст" ЕООД и представлявал валидно сключен договор за поръчка по чл. 280 ЗЗД, по силата на който „Ай Тръст" ЕООД се задължава да извърши за сметка на доверителя възложените му от последния действия, а именно да отговаря пред „Кредисимо" ЕАД солидарно с ищцата за изпълнението на всички задължения на ищцата по Договора за потребителски кредит, както и за всички последици от неизпълнението на задълженията й. Още повече, че вземането за възнаграждение по Договора за предоставяне на поръчителство възниквало в полза на „Ай Тръст" ЕООД, а не в полза на кредитодателя Кредисимо. Дружеството „Кредисимо" ЕАД не било страна по договора между ищцата и „Ай Тръст" ЕООД. Дружеството „Ай Тръст" ЕООД извършвало престацията на услугите по договора за предоставяне на поръчителство. Ето защо и доводите на ищцата, че уговарянето на възнаграждение по договор, различен от договора за кредит и с юридическо лице, различно от дружеството – заемател, прикрива действителния размер на ГПР на Договора за потребителски кредит с Кредисимо и следва да бъде включено в ГПР били неоснователни.

Допълнителен аргумент в тази насока било обстоятелството, че договорът за кредит е сключен преди длъжникът да сключи договор за поръчителство с различно от кредитора лице. Ето защо за надлежното спазване на изискванията на чл.19 ЗПК включването в ГПР на разходите по договора за предоставяне на поръчителство не само не е било необходимо, но било и обективно невъзможно към момента на сключване на договора за кредит. Към момента на сключването на договора за кредит в правния мир обективно не бил съществувал сключен договор между ищцата и „Ай Тръст" ЕООД.

Оспорва и доводите, че ищцата е по някакъв начин е въведена в заблуждение относно параметрите на сключения от нея договор с „Кредисимо" ЕАД. На ищцата била предоставена предварително възможност да се запознае с Договора за потребителски кредит и приложението към него, в които са посочени дължимите от ищцата на „Кредисимо" ЕАД суми - заявеният размер на главницата, размерът на възнаградителната лихва при заявения период на погасяване, а именно 7 равни месечни вноски и общ размер на всички плащания.

Договорът за потребителски кредит и приложението към него съдържали действителните уговорки между „Кредисимо" ЕАД и ищцата, уговорени и описани, съгласно законовите изисквания, като видно от него било, че: размерът на потребителския кредит е 800 лв. /главница/, при лихвен процент по кредита в размер на 41,21 % и ГПР в размер на 50,00 %. Съгласно тях, общият размер на кредита (главница, лихви и разходи по кредита) бил в размер на 913,71 лв. при спазване на договореното изплащане от 7 месеца, който размер не е прекомерен, не противоречи на закона и на добрите нрави.

Ето защо счита, че „Кредисимо" ЕАД не е подвело ищцата, информацията не е заблуждаваща, напротив - тя е фактически точна, като ищцата взема самостоятелно и информирано решение за сключването на Договора за потребителски кредит.

Сключеният от ищцата договор за предоставяне на поръчителство бил съвсем отделен договор, сключен от нея с дружеството „Ай тръст" ЕООД и при параметри, уговорени от ищцата и дружеството „Ай тръст" ЕООД. Дружеството „Кредисимо" ЕАД не било страна по този договор и не е поставяло сключването му като условие за сключване на договора за кредит. Ищцата сама била попълнила формуляра с означение, че ще гарантира договора си за кредит и в последствие сама сключила договора с дружеството. Цялостното поведение на ищцата по попълване и последващо потвърждаване на извършените действия сочело на намерение за сключване на облигационна връзка с дружеството „Ай тръст" ЕООД.

Поради изложеното, не следвало да бъдат споделени твърденията на ищцовата страна за нищожност на договора за поръчителство. Наведените доводи за липса на насрещна престация по сключения договор между ищцата и „Ай тръст" ЕООД били несъстоятелни, предвид наличието на задължаване от страна на „Ай тръст" ЕООД в качеството си на поръчител спрямо „Кредисимо" ЕАД, като кредитор на ищцата, за изпълнение на нейното задължение по процесния договор за кредит. С това, „Ай тръст" ЕООД било изпълнило своето договорно задължение.

Иска се и съдът да има предвид направеното от ищцата признание в исковата молба, че тя има предходни договори за кредит и за поръчителство, сключени с двамата ответници и й е известно, че дружеството „Ай Тръст" ЕООД извършва дейност по гарантиране на договори за кредит, т.е. към момента на обективиране на волеизявленията по процесиите съглашения ищцата е била наясно какви договори сключва. Ето защо доводите на ищцата за въвеждането й в заблуждение били неоснователни.

Настоява се на това, че съгласно чл.29 и сл. от ЗПК, ищцата била имала възможност в 14-дневен срок от сключване на Договора за потребителски кредит да се откаже от него без да дължи обезщетение или неустойка, нито да посочва причина за отказа. При отказ от Договора за потребителски кредит, респективно при предсрочно погасяване на задължението по кредитното правоотношение с Кредисимо, ищцата не дължала възнаграждение на Ай Тръст за периода, в който не се предоставят уговорените услуги. Ищцата не се била възползвала от това право, а напротив- усвоила заемната сума от Кредисимо, започнала частични плащания, а възражения идвали едва на етап просрочие, което демонстрирало единствено желанието на ищцата да черпи права от противоправното си поведение. А именно, да изпълни насрещните си задължения по сключените от нея договори.

Оспорва и доводите на ищеца за нарушаване на изискванията на чл. 11, ал.1, т. 9 ЗПК - кредиторът да включи в договорното съдържание условията за прилагане на лихвения процент. С преддоговорната информация до знанието на ищцата ясно било доведено съдържанието на всяка една от клаузите на договора за потребителски кредит, както като процентно съдържание от главницата по кредита, така и като парични суми.

По тези съображения се иска отхвърляне, като неоснователен и недоказан предявения от ищцата иск за прогласяване за нищожността на Договор за потребителски кредит № 2041950/10.06.2019 г., сключен между ищцата, като кредитополучател и „Кредисимо" ЕАД, като кредитодател, както и иска за прогласяване на нищожност на сключения на 10.06.2019г. договор за поръчителство на задълженията по Договор за потребителски кредит № 2041950/10.06.2019 г., и иска за осъждане на „Ай Тръст" ЕООД да плати на ищцата сумата от 519,53лв. Претендира и разноски

 

В о.з. ищецът, чрез пълномощника си адв.Ф. в писмена молба подържа изцяло иска и иска уважаването му, с подробни съображения в нея.

В о.з. ответникът, чрез пълномощника на законния си представителя по закон  -юриск.Д.Николова, в писмена молба оспорва иска и подържа възраженията си, като иска отхвърлянето му, по съображенията в отговора.

 

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед на наведените от ищеца доводи и възраженията на ответника, намира за установено следното:

 

В случая по делото няма спор, че между страните е бил сключен Договор за потребителски кредит № 2041950 от 10.06.2019г. /л.33 -36 по делото/, по силата на който ответникът „Кредисимо” ЕАД е предоставил на ищеца С.Г. паричен заем в размер на 800 лв. за срок от 7 месеца при фиксиран ГЛП 41,24% и ГПР -50%, срещу насрещно задължение на заемателя за връщането на сумата от общо 913,71лв. на 7 месечни вноски от по 130,53лв., платими на конкретно посочени дати в Приложение №1 към договора, като е определен и крайния падеж 20.01.2019 г. Този договор е сключен при следните параметри:  Размер на заема 800 лева; Размер на вноски по кредита: 130,53лв.; Срок на кредита: 7 месеца; ден на плащане 209то число; брой на вноските 7бр.; Годишен процент на разходите (ГПР) 50%; Лихвен процент – 41,24% ; лихвен процент на ден – няма; дата на първо плащане 20.07.2019г.; дата на последно плащане – 20.01.2020г.; обща сума за плащане 913,71лв

Не спорно, че заемната сума от 800лв. е поучена от ищеца.

Не спорно между страните, че съгласно чл.4, ал.1 от същия договор, страните са се споразумели, в случай да е избрано заемът да бъде обезпечен, то и следва да се представи едно от следните обезпечения: 1.Банкова гаранция, която да се представи до 10 дни или 2. Да сключи договор за поръчителство с одобрено от „Кредисимо“ лице – поръчител в срок до 48 часа, като и двата срока текат от подаване на заявлението. Изречение второ предвижда, че срокът за одобрение на заявлението е 48 часа след представяне на обезпечение. В чл. чл.4, ал.2 от същия договор е предвидено, че при непредставяне на обезпечение в горните срокове, ще се счита, че заявлението не е одобрено. Според чл.4, ал.3, ако кредитополучателят е заявил кредит без обезпечение, то срокът за одобряване на заявлението е 14 дни от подаването му. Ако в този срок заявлението не бъде одобрено, то Договорът не произвежда действие.

В чл.7от същия договор е уговорено раво на предсрочно погасяване, съгласно условията на т.VIII.4.3 от ОУ. А в чл.8 е уговорено право на отказ от договора, съгласно т.VIII.4.3 от ОУ.

От така представения Договор за потребителски кредит № 2041950 от 10.06.2019г., съобразно неговите условия, съдът намира той да представлява предложение за сключване на ДПЗ. В представения Стандартен европейски формуляр /л.115-118/, се съдържат всичките посочени по- горе параметри на кредита, а именно: Размер на заема 800 лева; Размер на вноски по кредита: 130,53лв.; Срок на кредита: 7 месеца; ден на плащане 209то число; брой на вноските 7бр.; Годишен процент на разходите (ГПР) 50%; Фиксиран Лихвен процент – 41,24%. О тях се установява между страните да са съществували преддоговорни отношения, такива каквито са разписани в ЗПК и съдържащи всички уговорки на сключения въз основа на тях ДПК от 10.06.2019г., с които ищеца е бил запознат  преди сключването му

Не спорно между страните, че ищеца Г. е сключила Договор за предоставяне на поръчителство от 10.06.2019г., с ответника "Ай Тръст" ЕООД, в който последния участва в качеството на поръчител и С.Г. в качеството на потребител, подал заявление за Потребителски кредит до „Кредисимо“ ЕАД. По силата на този договор и чл.1,т.1 и чл.2, ал.1 от него поръчителят се задължава да сключи договор за поръчителство с "Кредисимо", по силата на който да отговоря пред "Кредисимо" солидарно с потребителя за изпълнение на всички задължения на потребителя, възникнали съгласно договора за потребителски кредит, както и за всички последици от неизпълнението на задълженията на потребителя по същия договор. За поемане на тези задължения, потребителят дължи възнаграждение на поръчителя, посочено в Приложение 1 към договора – възнаграждение от по 74,21лв. на месец за периода на действие на Договора за кредит, дължимо на датата на падежа на съответното плащане по кредита съгласно погасителния план по него– тоест на 7 вноски по 74,21лв. или общо 519,47лв.

Този договор за поръчителство е сключен от ответника "Ай Тръст" ЕООД  с ищеца, съгласно задължението му по Раздел 3, чл. 12 от ОУ по договора за кредит да предостави обезпечение на кредита във вид на банкова гаранция в срок от десет дни от подаване на заявлението или да сключи договор за предоставяне на поръчителство с поръчител в срок до 48 часа от подаване на заявлението.

По делото няма данни, а не се и твърди въз основа на договора за предоставяне на поръчителство, от ответника "Ай Тръст" ЕООД  да е бил сключен договор за поръчителство с кредитора на ищеца - "Кредисимо", по силата на който "Ай Тръст" ЕООД  да изпълни задълженията си по договора по чл.1,т.1 и чл.2, ал.1от него.

В съответствие с твърденията на ищеца, от представените разпечатки от неговата ел. поща, се установява следното: На 10.06.2019г. в 12,53 часа ответника "Кредисимо" ЕАД е изпратил на ищеца подписан от него екземпляр от Догвор за потребителски кредит.  На 10.06.2019г. в 12,58 часа ответника "Кредисимо" ЕАД е изпратил на ищеца Договор за предоставяне на поръчителство от "Ай Тръст" ЕООД, като гаранция /обезпечение за ДПК/.  На 10.06.2019г. в 13,38 часа ответника "Кредисимо" ЕАД е изпратил на ищеца, съобщение, че Заявлението му за кредит е одобрено и сумата е налична на каса на ИзиПей.  В последствие и на същия ден 10.06.2019г. в 14,26 часа ответника "Кредисимо" ЕАД е изпратил на ищеца обединен погасителен план по Договор за потребителски кредит № 2041950 от 10.06.2019г., в който е предвидено заплащане на 7 бр. месечни вноска от по общо 204,74лв., сбор от  130,53лв. – вноски по кредита и 74,21лв. – вноска по гаранцията, т.е. по Договор за поръчителство.

По делото са приети неоспорени от страните основно и допълнително заключение по СТЕ, изготвени от в.л.Т., които съдът кредитира като компетентни и безпристрастни. Видно от тях е следното: На ищеца е отпуснат заем в размер на 800лв. от ответника Кредисимо съгласно Договор за потребителски кредит № 2041950 от 10.06.2019г., която сума е получена от ищеца на каса на ИзиПей. Няма данни с този креди да е рефинасиран друг такъв на ищеца с Кредисимо. Размерът на възнаградителната лихва по процесния ДПК при ГЛП от 41,24% за срока на договора 20.06.2019г. – 20.01.2020г. е 113,71лв. Законната лихва за същия период е в размер на 28,28лв. Годишният процент на разходите, изчислен съобразно формулата, определена по силата на приложение №1 към чл.19, ал.2 от Закона за потребителския кредит, като се включи само договорната лихва е в размер на 50.0134%. В случай, че бъде прибавена както договорната лихва, така и размера на дължимата гаранция, като други месечни вноски, то ГПР е 74,22%.

Други доказателства не са ангажирани.

Въз основа на така установеното от фактическа страна съдът намира следното:

По делото не се спори, а и се установява от представените писмени доказателства, че между страните са възникнали правоотношения по договор за паричен заем по чл.9 и сл. от Закона за потребителския кредит. Съгласно чл.9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.

По отношение на договорите за потребителски кредит е налице прието европейско законодателство, доколкото защитата на потребителите е една от целите на Съюза, за изпълнението на която държавите членки са предоставили компетентност. В изпълнение на тази компетентност ЕИО и ЕО /сега ЕС/ са издали Директива 93/13/ЕИО и Директива 2008/48/ЕО, които са транспонирани в българското законодателство съответно в Закона за защита на потребителите и Закона за потребителския кредит. Чрез тази законодателна уредба е засилена защитата на потребителите и е гарантирана възможността на националните юрисдикции да прилагат служебно правото на Съюза при констатиране на противоречие между договорни клаузи и законодателството на ЕС, доколкото последното се характеризира със самостоятелен нов правопорядък с непосредствена приложимост, имащ примат над правото на отделните държави членки. Това принципно становище е застъпено в множество решения на Съда на Европейския съюз, чиято тълкувателна практика е задължителна спрямо държавите членки и техните граждани.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.11, ал.1, т. 7 - 12 и т. 20, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл.22 от ЗПК - изначална недействителност на договора за потребителски заем, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване. Тази недействителност също е по особена по вид с оглед на последиците й, визирани в чл. 23 ЗПК, а именно че когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, тъй като съгласно цитираната разпоредба той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не дължи връщане на лихвата и другите разходи по кредита.

Съгласно чл.11, ал.1 от Закона за потребителския кредит (ЗПК), който е приложим в отношенията между страните договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа изрично изброени реквизити, сред които – общият размер на кредита и условията за усвояването му (т. 7); лихвения процент по кредита; годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит (т. 10) и условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски (т. 11).

По делото е представен Договор за потребителски кредит, в Приложение №1 към който се съдържат горните реквизити, а именно: общият размер на кредита и условията за усвояването му (т. 7); лихвения процент по кредита; годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит (т. 10) и условията за издължаване на кредита от потребителя, включително размера, броя, периодичността и датите на погасителните вноски. Тези данни са намерили отражение и в представените по делото и приети и неоспорени от ищеца погасителен план към договора за кредит. Ето защо не са налице нарушения по член 11, ал.1, т.7, 9, 10 и 11 от ЗПК.

В сключения договор е посочен фиксиран ГЛП в размер на 41,24%, а при положение, че лихвения процент е точно фиксиран в договора и е ясен за страните, то не може да се приеме, че са нарушени изискванията на чл.11, т. 9 ЗПК. При фиксирана лихва липсва задължение в договора да се съдържа информация по чл.11, ал.1, т. 9 ЗПК, както и липсва задължение за информацията по чл.11, ал. 1, т. 11 относно погасителен план, който да съдържа информация за размера, броя и периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването.

Неоснователно съдът намира и твърдението на ищеца, че договорът е нищожен, тъй като с него е уговорен ГЛП от 41,24%, който като бил повече от 3 –кратния размер на законовата лихва бил в противоречие с изискванията на чл.26, ал.1 от ЗЗД и уговорен в нарушение на добрите нрави, като критерии за норми на поведение, установени в обществото, поради следното: Действително както и сам ищецът твърди няма въведена законова норма установяваща максимален размер на договорна лихва. Единствената законова норма  в тази връзка е въведеното в чл.19, ал.4 на ЗПК изискване, че ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове. В настоящия случай в процесния договор е уговорен ГПР от 50,0%, който е точно колкото каквото е законовото изискване, до колкото съгласно ПМС за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения, е ОЛП от 0,00 плюс 10 процентни пункта или 10,0 %, като уговорения в процесния ДПК фиксиран годишен лихвен процент по заема от 50,00% не надхвърля пет кратния размер на законната лихва от 50 %. Същевременно според чл.19, ал.1 от ЗПК ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Тоест при изчисляване на ГПР в него е включена и договорната лихва. А след като тя е включена и въпреки това ГПР не надвишава 50%, респективно изпълнено е изискването на чл.19, ал.4 на ЗПК, то няма как да се приеме да има нарушение на добрите нрави. Това е така, тъй като ЗПК е специален по отношение на общия закон ЗЗД, и като такъв той урежда отношенията между потребител и кредитодател по сключените между тях по реда на ЗПК договори.

На следващо място съдът намира за нужно да отбележи и това, че свободата на договаряне е дала възможност при съвпадение на волите на съконтрахентите да уговарят лихва по предоставените в заем парични средства, в какъвто намерят за удачен размер, стига да не нарушават изискването на чл.19, ал.4 на ЗПК. Ако законодателят е искал да постави граница до която може да се договаря размер на договорна лихва, то е щял да го направи отделно от разпоредбата на чл.19, ал.4 на ЗПК. Освен това съдът намира за неправилно становището на ищеца, че следва да бъде съпоставяна договорната лихва със законовата лихва, която и да бъде критерий за максималния й размер. Това е така, тъй като в случая се касае за особен вид договор за заем, който се представя от небанкова финансова институция, която не набира средствата от влогове. Вземането на заемателя е рисково, тъй като не е гарантирано, при което и то начислява по-висок процент на договорната лихва, тъй като тя служи не само като форма на възнаграждение за ползване на предоставения от него в заем финансов ресурс, но и като цена на предоставяната от него услуга. В този смисъл не бива да се съпоставят договорните лихви с държавно определения размер на законовата лихва, която се държи при неизпълнение или забавено изпълнение на задължение, тъй като  правната им природа е различна.

Ето защо и съдът намира, че не се установява соченото от страна на ищеца нарушение на разпоредбата на  чл.11, ал.1, т.9 ЗПК. Клаузата, установяваща задължението за заплащане на възнаградителна лихва в размер от 113,71лв. (определен при съпоставяне на общото задължение по кредита и размера на чистата стойност), при фиксиран годишен лихвен процент от 41,24%, не е установена в противоречие с добите нрави. Размерът на годишния лихвен процент съотнесен към задължението на кредитополучателя за заплащане на главница, и представляващ цената за възмездно ползване на представения финансов ресурс, е съобразен с изискванията на добросъвестността, с оглед пазарната икономика и дейността на ответника по предоставяне по занятие на парични средства срещу възнаграждение.

 Съдът счита за неоснователни възраженията на ищеца за недействителност на договора поради неспазване на разпоредбите на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, доколкото това условие е приложимо при променливи лихвени проценти, а в настоящия случай изрично е предвидено, че се касае за фиксиран годишен лихвен процент. Както националният закон, така и Директива 2008/48/ЕО не поставят като изискване към съдържанието на договора посочване на компонентите на всяка една погасителна вноска- каква част от нея е за погасяване на главница и каква част- за лихва. В този смисъл е и даденото от СЕС тълкуване в Решение по дело С-42/15, което е задължително за националните съдилища на основание чл. 633 от ГПК.

От съдържанието на договора се установява, че в същия се съдържа подробна информация за правата и задълженията на страните, начина на прекратяването му и други общи разпоредби, като има препращане към ДОУ досежно начина и условията за предсрочно погасяване и отказ от договора. В уговорените между страните права на кредитополучателя – чл. 7 и 8 от договора – е предвидено и правото му на предсрочно погасяване и правото на отказ от договора. От съдържанието на клаузите по чл.VIII , т.4.2 и 4.3 от ОУ, към които ДПК препраща, се установява, че в тях се съдържа подробна информация за правата и задълженията на страните, начина на прекратяването му и други общи разпоредби досежно начина и условията за предсрочно погасяване и отказ от договора. С въпросните  ОУ ищецът се е запознал и ги е приел, и конкретно тези по чл.VIII , т.4.2 и 4.3 от тях  

Основателно съдът намира твърдението на ищеца, че налице нарушение на изискванията на чл.11,ал.1, т.20 от ЗПК, тъй като нито в договора нито  в чл.VIII , т.4.2 и 4.3 от ОУ, има посочен лихвен процент на ден. Посочени са лихвени проценти, но те са на годишна база, и за нито един от тях не посочен лихвен процент на ден. А чл.11, т.20 от ЗПК изрично предвижда при посочване на условията за упражняване на право на отказ на потребителя от договора, да е посочен лихвения процент на ден. Това в случая не направено. Поради това и следва и извода, че е налице недействителност на договора поради неспазеното изискване на член 11, ал.1, т.20 от ЗПК.

Освен това съдът намира, че като е уговорен ГПР от 50,00%, а според ССЕ изчисления по формулата ГПР, на база главница от 800лв. и възнаградителна лихва от 113,71лв. е всъщност 50,0134%. Тоест посочения в договора ГПР от  50,00% е различен от реално прилагания, който надхвърля 50%. При което и процесния договор е сключен в нарушение на изискването на чл.19, ал.4 на ЗПК. А съгласно чл.19, ал.5 от ЗПК „Клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни“.

След като клаузата предвиждащ ГПР е нищожна, а същата не може да бъде заместена от повелителни норми на закона, поради липса на такива и същевременно е предвидена като задължително съдържание на ДПК, то тъй като е нищожна тя изобщо липсва, при което е налице и нарушение на изискването на чл.11., ал.1, т.10 от ЗПК. Ето защо и целия  договор за кредит се явява нищожен , на основание чл.23 от ЗПК.

По делото е представен Договор за предоставяне на поръчителство от 10.06.2019 г. със страни "Ай Тръст" ЕООД, като поръчител и С.Г., като потребител, ведно с приложение № 1 към него. Съгласно описаното в чл. 1 и чл. 8, поръчителят се задължава да сключи договор за поръчителство с "Кредисимо" ЕАД, по силата на който да отговаря пред "Кредисимо" ЕАД солидарно с потребителя за изпълнението на всички задължения на потребителя по договора за потребителски кредит, като за поемане на тези задължения потребителят дължи възнаграждение на поръчителя в размер на 130,53 лева на месец за периода на действие на договора, дължимо на датата на падежа на съответното плащане по кредита съгласно погасителния план по него.

По отношение на Договор за предоставяне на поръчителство, съдът намира следното:

Разпоредбата на чл.13, ал. 4, изр. 1 ЗЕДЕП придава значение на подписан документ само на този електронен документ, към който е добавен квалифициран електронен подпис. По смисъла на чл. 13, ал.3 вр. чл.16 ЗЕДЕП квалифициран електронен подпис е усъвършенстван електронен подпис, който е придружен от издадено от доставчик на удостоверителни услуги удостоверение за квалифициран електронен подпис, отговарящо на изискванията на чл. 24 от ЗЕДЕП и удостоверяващо връзката между автора и публичния ключ за проверка на подписа, и е създаден посредством устройство за сигурно създаване на подписа, като разпоредбата на чл. 13, ал. 4, изр. 2 ЗЕДЕП допуска страните да се съгласят в отношенията помежду си да придадат на обикновения електронен подпис стойността на саморъчен. В случая по делото не се твърди, а и не се установява, че процесния електронен договор за предоставяне на поръчителство е подписан от страните с квалифициран електронен подпис, нито че страните са постигнали съгласие да придадат на обикновения електронен подпис стойността на саморъчен съгласно чл.13, ал. 4, изр. 2 ЗЕДЕП. Ето защо представеният договор за предоставяне на поръчителство представлява частен неподписан документ, който не се ползва с формална доказателствена сила относно авторството на материализираните в него волеизявления. Следователно авторството на електронния документ подлежи на доказване с всички допустими доказателствени средства по ГПК. По делото обаче не се установява при условията на пълно и главно доказване, че страните са постигнали съгласие за сключване именно на процесния договор за предоставяне на поръчителство.

Няма надлежни доказателства такъв договор за предоставяне на поръчителство със соченото съдържание да е бил изпратен на ищцовата страна и същата да е изразила съгласие за сключването му. Веднага след подаване на заявление за сключването на договор за кредит на пощата си ищеца е получила имейл с предмет "потвърди получаването на парите до минути", с който и е указано да въведе получения код, ако не е потвърдила договора за гарантирано получаване на парите, но както предмета на имейла, така и наименованието на договора сочи *** отношения във връзка с договора за кредит, а не във връзка с договор за предоставяне на поръчителство.

Но дори и да се приеме, че между ищеца С.Г. и "Ай Тръст" ЕООД е бил сключен въпросния Договор за предоставяне на поръчителство от 10.06.2019 г., под формата на Електронен документ, то не се установява поръчителя "Ай Тръст" ЕООД да е изпълнил задълженията си да сключи договор за поръчителство с кредтодателя „Кредисимо“ ЕАД в изпълнение на своите задължения по чл.1 и 2 от Договора за поръчителство. При което и няма как да се приеме, че ищецът изобщо дължи уговореното възнаграждение на Поръчителя, след като той не е изпълнил своите задължения.

По тези съображения съдът намира, че ответниците не са провели пълно и главно доказване на обстоятелството, че между страните е налице валидно облигационно правоотношение по договор за предоставяне на поръчителство, по силата на което ответникът да дължи заплащане на възнаграждение на поръчителя в уговорения размер.

Дори и да отговаря на истината твърдението на ответниците, че ответницата имала предходни сключени договори с двете ответни дружества, то това не рефлектира върху горния извод на съда.

 

Само за пълнота следва да се отбележи и че дори да се приеме, че договор за предоставяне на поръчителство е бил сключен между страните, то видно от събраните доказателства и в частност от уговорките в договора между страните и тези в договорите за кредит и поръчителство, между двата договора е налице такава тясна корелация и взаимозависимост, че сключването на акцесорния договор за предоставяне на поръчителство на практика се явява част от сключването на договора за потребителски кредит, т. е. те следва да се разглеждат като едно цяло/договорът за потребителски кредит не може да бъде сключен без да е обезпечен, тъй като е налице договорна обвързаност и между кредитора и поръчителя, с изричната уговорка за изплащане на възнаграждението по поръчителството наред с това по основното задължение по кредита, което плащането може да става и по банкова сметка на "Кредисимо".

Това, както и съотношението на дължимото по договора за предоставяне на поръчителство възнаграждение и размерът на задължението, за което ищецът се съгласява да поръчителства, дават основание да се приеме, че договорът е сключен в нарушение на добрите нрави и конкретно на принципите на добросъвестността, справедливостта и еквивалентността на насрещните престации. От извършената по делото служебна справка в търговския регистър се установява, че кредитодателят "Кредисимо" ЕАД е едноличен собственик на капитала на поръчителя "Ай Тръст" ЕООД,  което е индиция за знание у кредитора за наличието на допълнителни такси по договора под формата на уговорено възмездно поръчителство още към момента на сключването му. А и последното е овластено да приема вместо поръчителя изпълнение на задължението за заплащане на възнаграждението/. Така на практика с обособяването на отношенията по обезпечаване на кредитното правоотношение в отделен договор, се цели заобиколянето на закона и забраната за уговаряне на допълнителни такси във връзка с усвояването и управлението на договора- чл. 10а, ал. 2 от ЗПК. Отговорността към поръчителя за заплащане на възнаграждение е неделима от тази по кредитното правоотношение и затова следва да се включи в общия размер на разходите по кредита.

Ето съдът намира, че компонентът "вноска гарант" от последващия погасителен план е следвало да се включи към ГПР по кредита, тъй като се обхваща от легално дадената дефиниция в § 1, т. 1 от ДР от ЗПК за общ разход.

Доколкото в чл. 19, ал. 1 от ЗПК е предвидено, че годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, то със сключването на договора за поръчителство, кредиторът е предвидил възнаграждение за поръчителство, което по своята същност представлява разход, пряко свързан с договора за потребителски кредит и невключването на това възнаграждение в общите разходи по кредита представлява заобикаляне на забраната на чл. 19, ал. 2 от ЗПК. Поради което и договорът на това основание следва да се счита нищожен.

Сключването на договор за предоставяне на поръчителство срещу възнаграждение със свързано с кредитодателя лице е способ за заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Уговорката за заплащане на такава допълнителна услуга поставя в по-неблагоприятна позиция потребителя, не защитава правата му като по-слаба страна в правоотношението и води до значително неравновесие между правата и задълженията на страните по процесното правоотношение.

Изложеното по-горе е още едно основание да се приеме, че процесния ДПК е нищожен.

От друга страна съдът споделя становището наищеца, че сключеният между него и "Ай Тръст" ЕООД договор за предоставяне на поръчителство е нищожен поради противоречие с добрите нрави на осн. чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, както и поради заобикаляне на закона-на императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, установяваща максимален размер на ГПР.

Нищожността на договора поради противоречие с добрите нрави произтича от това, че с него, срещу поетото от "Ай Тръст"ЕООД задължение за поръчителство по договора за потребителски кредит ответника се е задължил да заплати възнаграждение в общ размер на 519,53 лв., платими на 7 месечни вноски от по 74,21 лв.

Защитата на потребителя като икономически по-слаб субект е принцип, проведен в редица правни норми на националното законодателство, както и в специалния ЗЗД. Тъй като в чл.145, ал.2 от ЗЗП законодателят е възприел разрешението, че съответствието между цената и предоставената стока или услуга не може да бъде предмет на преценка за неравноправност, съдът счита, че приложение следва да намерят общите правила, установени в ЗЗД.

Съгласно постоянната практика на ВКС противоречие с добрите нрави е налице, когато сделката противоречи на общо установените нравствено етични правила на морала, когато се нарушава правен принцип, който макар и да не е изрично формулиран законодателно, спазването му е проведено чрез създаване на други разпоредби, част от действащото право. Понятието "добри нрави" предполага известна еквивалентност на насрещните престации и при тяхното явно несъответствие се прави извод за нарушение, водещо до нищожност на сделката. Преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Вярно е, че чл. 9 от ЗЗД предвижда свобода на договарянето, позволяваща на двете страни да направят конкретна преценка относно необходимостта от насрещните престации и тяхната взаимна еквивалентност, но все пак тази свобода се рамкира от приложимите към правоотношението законови разпоредби и от "добрите нрави". Нарушаването на императивно поставените корективи води до нищожност на сделката.

Следва да се отбележи още, че по делото не само няма данни, но не се и твърди ответника „Кредисимо“ ЕАД, след като е получил плащания за възнаграждения по Договора за поръчителство, да е предоставил тези суми на втория ответник „Ай Тръст“ ЕООД, а като не се установява да е бил сключен между тях договор за поръчителство, то не имал и основание както да ги получи така и да ги предостави на поръчителя „Ай Тръст“ ЕООД. 

Ето защо и искът за прогласяване на нищожност на Договор за потребителски кредит № 2041950 от 10.06.2019г., сключен от ищеца с  ответника „Кредисимо” ЕАД, като противоречащ на императивни изисквания на Закона за потребителския кредит, е основателен и като такъв ще се уважи.

Основателен и като такъв ще се уважи и искът за  прогласяване на нищожност на Договор за предоставяне на поръчителство от 10.06.2019г., в който ответника "Ай Тръст" ЕООД, участва в качеството на поръчител и ищеца С.Г. в качеството на потребител, като противоречащ на добрите нрави.

Предвид прогласяване на нищожност на Договор за потребителски кредит № 2041950 от 10.06.2019г., то на осн. чл. 23 от ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

По делото е установено, че чистата стойност на кредита е 800лв. Установено е също и че ищеца е изпълнил изцяло задълженията си като е заплатил по кредита сума в размер на общо 1433,25лв., представляваща сбор от 800лв. 9 главница, 113,71лв. – договорна лихва и 519,53лв.- възнаграждение на гаранта. При което разликата между чистата стойност и заплатените средства или сумите от 113,71лв. – договорна лихва и 519,53лв.- възнаграждение на гаранта  се явяват недължимо платени и поради това подлежат на връщане.

Ето защо и ще се осъди ответникът „Кредисимо“ ЕАД  да заплати на ищеца сумите от 113,71лв. – договорна лихва и 519,53лв.- възнаграждение на гаранта, ведно със законната лихва върху тях, считано от 10.08.2021г. – дата на искова молба, явяваща се и дата на поканата за плащане.то и целия  договор се явява нищожен , на основание чл.23 от ЗПК.

Предвид уважаване на главните искове, то не се сбъднало вътрешно процесуалното условие за разглеждане на евентуалния иск, поради което и съдът не дължи произнасяне по него.

 

По отношение на разноските съдът намира следното:

Право на разноските в настоящото производство, на осн. чл.78, ал.1 ГПК е възникнало за ищеца, предвид изхода от спора и уважаване на предявените искове, такива са и претендирани в размер на общо 600лв., съгласно списък по чл.80 от ГПК. Видно от ДПЗС ищеца е представляван от адв. Д.Л.Ф. от САК с личен № ********** и адрес гр.София, ул. Петър Парчевич“ №26, ет.4, ап.11. Процесуалното представителство е осъществено безплатно при условията на чл.38, ал.2 от ЗА на материално затруднено лице. Цената на главните искове е съответно: на конститутивния– 1433,25лв. и на осъдителните 113,71лв. и 519,53лв. или общо  633,22лв., а на втория конститутивен иск 519,53лв. Така общата цена на предявените искове е 2586,02лв. Съгласно чл.2, ал.2 от НМРАВ-в случаите по чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата полагащото се адвокатско възнаграждение се определя от съда. А съгласно чл.7, ал.2, т.2 минималното възнаграждение при цена на иска от 1000лв.до 5000лв. е 300лв.+7% за горницата над 1000лв. Тоест при цена на уважените искове от общо 2586,02лв., минималното възнаграждение е 411,02лв. По делото са проведени реално 3 заседания, като работата на адвоката е концентрирана в изготвяне на искова молба и изслушване на ССЕ.  Ето защо и съдът намира, че обоснован е размер на възнаграждение на адв.Ф. от  411,02лв., която и сума ще се осъдят ответниците да заплатят на този адвокат.

Предвид изхода от спора и уважаване на предявените искове, ответниците нямат право на разноски, а направените от тях такива остават за тяхна сметка.

С оглед изхода на делото на ответника ще се възложат и направените разноски за ССЕ от 200лв., при изплатени в този размер от БС, както и на осн. чл.78, ал.6 ГПК дължимата държавна такса от 103,44лв., като се осъдят ответниците да ги заплатят на РС Велинград.

Мотивиран от горното съдът,

Р  Е  Ш  И  :

ПРОГЛАСЯВА за недействителен Договор за потребителски кредит № 2041950/10.06.2019г. сключен между С.Н.Г., ЕГН ********** *** и “КРЕДИСИМО” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.„Витоша” № 146, ет.2, Бизнес център „България”, на осн.чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 143 ЗЗП вр. с  чл.19, ал. 4 ЗПК.

ПРОГЛАСЯВА за недействителен Договор от 10.06.2019г.  за поръчителство на задълженията по Договор за потребителски кредит № 2041950/10.06.2019г. сключен между С.Н.Г., ЕГН ********** ***  и „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД , ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.„Витоша” № 146, ет.2, Бизнес център „България”, на осн.чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с  чл.19, ал. 4 ЗПК, като противоречащ на добрите нрави.  

ОСЪЖДА “КРЕДИСИМО” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.„Витоша” № 146, ет.2, Бизнес център „България”, да заплати на  С.Н.Г., ЕГН ********** ***, СУМАТА от 113,71лв. (сто и тринадесет лева и 71ст.)– представляваща недължимо платена договорна лихва, както и СУМАТА от 519,53лв. (петстотин и деветнадесет лева и 53ст.)- представляваща недължимо платено възнаграждение на дружеството гарант, ведно със законната лихва върху тях, считано от 10.08.2021г. до окончателното им плащане.

ОСЪЖДА “КРЕДИСИМО” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.„Витоша” № 146, ет.2, Бизнес център „България” и „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД , ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.„Витоша” № 146, ет.2, Бизнес център „България”, да заплатят на адв. Д.Л.Ф. от САК с личен № ********** и адрес гр.София, ул. Петър Парчевич“ №26, ет.4, ап.11, Сумата от 411,02лв. (четиристотин и единадесет лева и 02 ст.) - разноски по делото на осн.чл.38, ал.2 от ЗА, представляваща адвокатски хонорар за процесуално представителство, А на РС Велинград СУМАТА от 103,44 лв. (сто и три лева и 44ст.) – разноски в производството за държавна такса и СУМАТА от 200 лв. (двеста лева) – разноски в производството за ССЕ.

Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред ОС Пазарджик в двуседмичен срок от съобщаването му на страните, а копие от него да се изпрати на страните заедно със съобщението.

 

РАЙОНЕН СЪДИЯ:.......................................