Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 05.02.2020 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав
в
публичното заседание на двадесет и девети януари
през
две хиляди и двадесета година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при
секретаря Антоанета Луканова
и
прокурора сложи за разглеждане
докладваното от съдия Маркова
в.гр.д.№ 1704 по описа за 2019 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258-273 ГПК.
Срещу постановеното на 20.06.2018 г.
решение № 433822 по гр.д.№ 65921 по описа за 2017 г. на СРС, Първо ГО, 124 с-в,
са постъпили въззивни жалби:
1-от „Т.2.“ ЕООД, ищец пред СРС.
Във въззивната жалба се сочи, че решението е недопустимо
в частта, в която СРС се е произнесъл по отношение на законната лихва върху
претендираната сума в размер на 327,81 лв. Сочи, че не бил претендирал законна
лихва. Заповедта за изпълнение била поправена в частта относно законната лихва,
защото такава със заявлението не била поискана.
Иска се от настоящата инстанция да
обезсили решението в обжалваната част като недопустимо. Претендират се разноски.
От въззиваемата страна „Ю.Б.” АД е постъпил отговор в който се излага
становище, че съдът следи служебно по допустимостта на иска.
2- „Ю.Б.”
АД, ответник пред СРС. Решението се обжалва в частта, в която в полза на ищеца,
в тежест на ответника е признато вземане в размер на 327,81 лв., както и в
частта за разноски.
Във въззивната жалба се сочи, решението е неправилно и
обосновано; постановено било при допуснати нарушения на съдопроизводствените
правила и на материалния закон. Решението не кореспондирало с установената по
делото фактическа обстановка. В този смисъл СРС правилно бил установил фактите
по делото, но бил достигнал до грешни изводи. СРС правилно бил приел, че е
налице забава на кредитора. Приложима била разпоредбата на чл.97 ЗЗД; вземането
било погасено от Банката чрез плащане- влагане на сумата в банкова сметка ***нето
му за това. Банката не била лишила ищеца от възможността да получи сумата и да
се разпорежда с нея. Банката надлежно съхранявала процесната сума, тъй като
било необходимо съдействие на кредитора, за да бъдат тези средства върнати,
респ. получени. След закриване на сметката процесната сума била преведена по
сметка с титуляр ищцовото дружество. Вземането не било изискуемо, защото
Банката не била поканена да изпълни. Сумата от 20 лв. била дължима, тъй като
представлявала такса за услугата „закриване на сметка“ и била уредена в ОУ на
Банката. При това положение искът по чл.422 ГПК се явявал неоснователен. Претендират
се разноски, вкл. юрисконсултско възнаграждение.
По тази въззивна жалба е постъпил отговор от „Т.2.“ ЕООД, в който се излага становище за нейната
неоснователност и правилност на първоинстанционното решение в частта, в която
претенциите по чл.422 ГПК са били уважени. Сочи, че от страна на Банката било
налице признание на иска, тъй като се признавало, че сумата в размер на 327,81
лв. са собственост на ищцовото дружество. Банката едностранно била закрила
сметката на ищцовото дружество и прекратила договора с него; сумата вече не
била по сметката на дружеството, защото последната била закрита. Според
ищцовото дружество не били изпълнени кумулативно дадените предпоставки на чл.97 ЗЗД. Изпълнението от страна на Банката не било точно и пълно по смисъла на
чл.66 ЗЗД. Частичното изпълнение било прието от законодателя за пълно
неизпълнение. Наред с това правилно СРС бил приел, че Банката не е открила
сметка на дружеството-ищец, но изводът му, че това не е необходимо,
противоречал на съдебната практика. Сметка следвало да бъде открита и банката
да уведоми дружеството. Банката била представила разпечатка на „нещо“, което
според дружеството-ищец нямало характер на извлечение от сметка, защото не
съдържало реквизитите на такава по чл.6 от Наредба № 13 на БНБ. Счита, че за да
е налице редовно изпълнение от страна на „Ю.Б.“ АД последната следвало да
открие сметка не при себе си, а в друга банка. Не било достатъчно отправяне от
страна на Банката до ищцовото дружество на уведомления, съдържащи изявление и
желание за плащане; трябвало да се посочи номер на банкова сметка ***.Последното
изцяло било зависимо от волята на Банката, за да може да си получи парите.
Банката не било доказала, че е изпълнила задължението си за връщане на сумата,
за което бил предвиден изричен ред по чл.97, ал.1,предл.2 ЗЗД и затова не
можело да се приложи нормата на чл.95 ЗЗД. Правилно СРС бил приел, че в полза
на Банката не се установява възникване на вземане за сумата в размер на 20 лв.
– такса за прекратяване на договора. Конкретната услуга не била поискана от
клиента. Сочи, че с подаването на възражение срещу издадената заповед за
изпълнение Банката сама се била поставила в това положение и следвало да поеме
отговорността, вкл. за разноските. Претендира разноски.
3-частна жалба от
„Т.2.“ ЕООД, срещу определението по
чл.248 ГПК. Излагат се доводи за неправилност на така постановеното
определение като се сочи, че СРС неправилно бил разпределил разноските между
страните. Ответникът бил подал възражение срещу цялата заповед за изпълнение.
Тук ищцовото дружество излага довод, че Банката в исковото производство – в
отговора по исковата молба не била признала иска, а го била оспорила изцяло за
сумата в размер на 327,81 лв. като посочила, че липсва неоснователно
обогатяване. Същевременно била признала, че е удържала сумата в размер на 20 лв. или остатъкът бил
307,91 лв. Твърди, че юриск. на Банката нямали правомощие да правят признание
на иска. Това не било признание на иска, а признание на факти. Мотивите на СРС
в решението досежно частта на разноските били неправилни, защото нямало
признание на иска-нито частично, нито цялостно. Освен това неправилно СРС бил
приел, че е налице забава на кредитора. В частната жалба се повтарят доводите в
отговора по въззивната жалба на Банката поради което съдът не намира за
необходимо да ги излага отново. Претендират се разноски.
Постъпил е отговор
от „Ю.Б.“ АД, в който се излага становище за неоснователност на същата и
правилност на определението на СРС, с което е оставено без уважение искането на
ищцовото дружество за изменение на постановеното решение в частта за
разноските. Излагат се отново доводите във въззивната жалба на Банката.
По
допустимостта на въззивните жалби:
1-от „Т.2.“
ЕООД
За обжалваното решение въззивникът е бил уведомен
на17.07.2018 г. Въззивната жалба е подадена на 31.07.2018 г.
2-от „Ю.Б.“
АД:
За обжалваното решение въззивникът е бил уведомен на 06.07.2018
г. Въззивната жалба е подадена на 18.07.2018
г.
Следователно същата е в срок по чл.259, ал.1 ГПК.
С решението, което се обжалва претенцията на ищеца по
чл.422 ГПК да бъде признато вземане в негова полза, е била уважена срещу
Банката, следователно въззивната жалба е
допустима.
3- относно частната
жалба от „Т.2.“ ЕООД
За обжалваното определение жалбоподателят е бил
уведомен на 23.11.2018 г. Частната жалба е подадена на 07.12.2018 г. Доколкото
СРС е определил 2-седмичен срок за обжалване на определението, с което е
оставено без уважение искането на дружеството за изменение на решението в
частта за разноските, частната жалба е
допустима.
По
основателността на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
След служебно извършена проверка съдът приема, че
обжалваното решение е постановено в
допустим процес и е валидно в частта относно произнасянето по иска по чл.422 ГПК в рамките на издадената заповед за изпълнение по чл.410 ГПК:
За издадената на 22.05.2017 г. по реда на чл.410 ГПК
заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 12262 по описа за 2017 г., длъжникът е бил
уведомен на 13.06.2017 г. Възражението по чл.414 ГПК е подадено на 14.06.2017
г., т.е. в предвидения срок. Указанията по чл.415 ГПК са достигнали до знанието
на заявителя на 18.08.2017 г. Исковата молба е предявена на 18.09. 2017 г.
По искане на заявителя на 30.03.2018 г. съдът в
заповедното производство е извършил поправка на очевидна фактическа грешка в
така издадената заповед за изпълнение като е заличил в същата израза „ведно със
законната лихва за периода от 27.02.2017 г. до изплащането на вземането“.
Видно от петитума на исковата молба липсва искане за
присъждане на сумата в размер на 327,81 лв. „ведно със законната лихва за
периода от 27.02.2017 г. до изплащането на вземането“.
С обжалваното решение СРС е отхвърлил претенцията по
чл.86, ал.1 ЗЗД като в мотивите си е изложил, че ответникът не е бил изпаднал в
забава и не следва да понася последиците й каквато последица е отговорността за
законната лихва.
Следователно обжалваното
решение в частта, в която СРС се е произнесъл по иск по чл.86, ал.1 ЗЗД
като постановено по недопустим иск ще следва да бъде обезсилено.
По правната
квалификация на иска:
Първоинстанционният
съд с обжалваното решение е променил правната квалификация на иска, с който е сезиран- в доклада е определил правна
квалификация по чл.55, ал.1,предл.1 ЗЗД, а в решението – по чл.79, ал.1 ЗЗД
като се е аргументирал с това, че в исковата молба се твърдяло наличие на
облигационни отношения между страните.
Видно от обстоятелствената част на исковата молба,
обаче, ищецът излага доводи за „присвоена без основание от ответника сума“.
Твърди се, че договорът за откриване на банкова сметка *** „Алфа банк“ АД.
Банкова сметка ***а закрита от ответника по делото – „Ю.Б.“ АД като сумата в
размер на 327,81 лв. била „присвоена“. Затова счита, че ответникът
неоснователно се е обогатил с тази сума.
При това положение правилната правна квалификация на
претенцията, предявена за установяване по реда на чл.422 ГПК е с привръзка
чл.55, ал.1,предл.1 ЗЗД-неоснователно обогатяване, каквато и правилно е била
определена от СРС в доклада по чл.140 ГПК, обективиран в определение № 376007
от 30.03.2018 г./л.65/.
Разминаването в правните
квалификации, дадени от двете съдебни инстанции, като порок на
решението на първоинстанционния съд, свързан с правилното
приложение на материалния закон, в случая не може да обуслови извод за недопустимост на така постановеното решение в частта, в която е
признато право на вземане на ищеца срещу отметника за сумата в размер на 327,81
лв.
По
основателността на иска по чл.422 ГПК вр. с чл.55, ал.1 ЗЗД:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е
приел, че възражението на ответника за забава на кредитора е основателно.
Вземането на ищеца било търсимо и затова било необходимо съдействие на
кредитора, което съдействие се изразявало в това да осигури свой представител
да получи по седалището на длъжника процесната сума или да посочи банкова
сметка ***, по която процесната сума да бъде преведена. От събраните по делото
по несъмнен начин се установило, че такова съдействие от ищеца не било оказано.
С писмото си от 24.02.2017 г. ищцовото дружество било посочило неизпълнимото
условие- банковата сметка отново да бъде открита. Без съдействието на кредитора
банката не могла да изпълни точно задължението си за връщане на паричните
средства, налични по разплащателната/платежна сметка.
С диспозитива
на обжалваното решение искът по чл.422 ГПК за сумата в размер на 327,81 лв. е
бил уважен като в полза на ищеца, в тежест на ответника е признато вземане на
тази стойност. В тежест на ответника са били присъдени разноски в размер на 4
лв.- в заповедното производство и 325 лв.- в исковото производство като
последната сума с оглед мотивите на решението представлява сбор от платената
държавна такса и адв.възнаграждение.
По доводите
във въззивната жалба на „Ю.Б.“ АД:
Безспорно по делото е, че
между „Т.2.“ ЕООД и „Алфа Банк“ АД, чрез „Алфа Банк – клон България“ на 10.04.2014
г. е бил сключен договор за банково обслужване чрез бизнес пакет, при условията
на Рамков договор за платежни услуги/представен с отговора по исковата
молба,л.14/. Съгласно този договор на името на ищцовото дружество била открита
банкова сметка.
*** „Алфа Банк“ АД и „Ю.Б.“
АД е извършено прехвърляне на предприятие и дейността на „Алфа Банк – клон България“.
Видно от представеното с отговора по исковата молба уведомление /т.4/ „Ю.Б.“ АД
е предоставила на интернет страницата си информация за клиенти със сметки,
депозити и кредити, е посочено, че считано от 25.05.2016г. за всички видове
сметки и депозити влиза в сила Тарифата на таксите и комисионните, които „Ю.Б.“
АД прилага по извършени услуги на клиенти. Посочено е също, че считано от
25.05.2016г. рамковите договори за платежни услуги, предоставяни от „Алфа Банк
– клон България“ се заменят с Общите условия за откриване, водене и закриване
на банкови сметки на юридически лица, еднолични търговци, дружества по Закона
за задълженията и договорите, бюджетни предприятия и чуждестранни търговски
представителства. Съгласно приложената информация за клиенти, в случай че не
приемат предложените промени в Общите условия и Тарифите, имат право да възразят
срещу тях писмено в срок до 25.05.2016г.
От представените по делото
Общите условия за откриване, водене и закриване на банкови сметки на юридически
лица, еднолични търговци, дружества по Закона за задълженията и договорите,
бюджетни предприятия и чуждестранни търговски представителства /приложение 7 от
отговора по исковата молба/ се установява, че в т. VI.1.2 от същите е предвидено,
че банковата сметка се закрива с прекратяване на договора за банкова сметка, ***0
дни от уведомяването на титуляря, като банката не е длъжна да мотивира искането
си за закриване на сметката.
По делото е приложена и
Тарифата на таксите и комисионните/приложение,т.17/, които „Ю.Б.“ АД прилага по
извършени услуги на клиенти – юридически лица, еднолични търговци, дружества по
Закона за задълженията и договорите, бюджетни предприятия и чуждестранни
търговски представителства, в която е предвидено, че при закриване на
разплащателна сметка се дължи такса в размер на 20 лева – раздел І „Сметки“, А
„Разплащателни сметки“, т. 12.
Следователно по делото не
съществува спор относно това, че страните са били обвързани от договор за
банково обслужване, във връзка с което е открита банкова сметка ***. Тази
сметка е била закрита едностранно от банката-ответник, като към датата на
закриването й по сметката са били налични средства в размер на 327,81 лева/Л.34
по делото пред СРС/, от които ответникът е удържал 20 лева – такса за закриване
на сметката. От страна на банката не се оспорва и че останалата сума от 308,13 лева
принадлежи на ищеца.
Спорно по делото е дали в конкретния случай е налице
забава на кредитор от страна на ищцовото дружество/въззивник/, която да
освободи ответника от отговорност, и дали ищецът дължи заплащането на такса за
закриване на сметката.
Относно наличието на предпоставки за освобождаване на
ответника от отговорност чрез поставянето на ищеца в забава:
Съгласно чл. 95 от ЗЗД
забава на кредитор е налице, когато кредиторът неоправдано не приеме предложеното
му от длъжника изпълнение или не даде необходимото съдействие, без което
длъжникът не би могъл да изпълни задължението си. За да се освободи от
отговорност за своята забава в хипотезата на чл. 95 от ЗЗД, длъжникът следва да
установи, че точното изпълнение на неговото задължение е било обусловено от
определено съдействие от страна на кредитора, което не му е било оказано или
изпълнението не е било прието от кредитора. Съгласно константната съдебна
практика /решение № 15/04.05.2011г. по гр.д.№ 1575/2009г. н ВКС, IV г.о.,
решение № 203/30.01.2012г. по т.д.№ 116/2011г. на ВКС, II т.о, решение №
155/03.01.2018г. по гр.д.№ 4844/2016г. на ВКС, III г.о/ изпадането на
кредитора в забава по смисъла на чл. 95 от ЗЗД, водеща до освобождаване на
длъжника от последиците на собствената му забава, е възможно в две хипотези -
ако длъжникът неоправдано не приема предложената му престация и/или ако не
окаже необходимото на кредитора съдействие за изпълнението. Когато дължимата
престация е парична, кредиторът изпада в забава в случай на отказ да я получи,
но освобождаването на длъжника от отговорност за плащане предполага
предприемане на действията, предвидени в чл. 97, ал. 1 от ЗЗД - депозиране на
дължимата сума в банка по местоизпълнението и уведомяване на длъжника за това.
В случай на парични задължения, каквато е и разглежданата от съда хипотеза,
местоизпълнението по аргумент от чл. 68, б. „а“ от ЗЗД е местожителството на
кредитора, следователно за юридически лица – адреса на управление.
Установи се по делото, а и
от цялостното поведение в течение на процеса, е видно, че ищцовото дружество не
е оказало необходимото съдействие на ответника-длъжник за предоставяне на
паричната сума, предмет на настоящия спор.
Налице е извънсъдебно
признание на факт от страна на ищеца с оглед съдържанието на приложеното с
исковата молба заявление с вх. №5300/08112/24.02.2017 г. /л.4 по исковото
производство пред СРС/, в което е посочено, че се иска откриване отново на
закритите от банката сметки – изявление, което следва да се цени по реда на чл.
175 от ГПК. Същевременно с изпратено на 28.02.2017г. писмо /л.41 по делото пред
СРС/ по електронната поща на предоставения от самия законен представител на
дружеството e-mail адрес, ищцовото дружество е било уведомено изрично,
че за разпореждане с наличните средства по закритата сметка, следва да бъде
посетен финансов център „София Дондуков“. Въпреки предоставената от ответника
информация, че процесната сума е на негово разположение, същият не е предприел
действия за получаването й, с което въззивната инстанция намира, че не е оказал
необходимото съдействие, доколкото банката не разполага с правомощията да се
разпорежда с процесната сума. Предвид това, следва да се приема, че ищцовото
дружество е изпаднало в забава като кредитор.
За да се освободи обаче от
задължението си, ответникът следва да докаже при условие на пълно и главно
доказване, че е депозирал дължимата сума в банка по адреса на управление на
ищеца и че го е уведомил за това.
Въззивният състав приема, че
„Ю.Б.“ АД е изпълнила и това условие, за да се освободи от задължението си.
Видно от горепосоченото писмо, изпратено по електронната поща, ищецът е бил
уведомен от ответника, че претендираната сума е в банката, във финансов център
в гр. София, където е и адресът на управление на „Т.2.“ ЕООД, и е на негово
разположение.
Същевременно от
представеното извлечение от сметка за периода от 01.01.2016 г. до 13.11.2017 г.
/л.33 / е видно, че сумата в действителност е депозирана по сметка в „Ю.Б.“ АД,
чийто титуляр е именно „Т.2.“ ЕООД. Няма
пречки, доколкото кредитор е банка, последната да вложи сумата в друга сметка
при нея.
Следователно, следва да се
приема, че са налице всички предвидени в чл. 97 от ЗЗД предпоставки, които да
доведат до освобождаване на длъжника – „Ю.Б.“ АД от отговорност за заплащане на
процесната сума.
Относно дължимостта на сумата в размер на 20 лв.:
Таксата е едностранно
определено възмездно вземане. Срещу заплатената такса, потребителят получава
насрещна услуга, т.е. такса е цената на услугата, която се предоставя.
Настоящият състав намира за
неоснователен довода на процесуалните представители на „Т.2.“ ЕООД, че
заплащането на таксата не се дължи от него, доколкото ищцовото дружество не
било поискало подобна услуга.
Това е така защото задължението
за заплащане на подобна такса не е поставено в зависимост от това по чия
инициатива е извършено закриването на сметката. От значение е единствено дали
услугата е извършен или не, а от доказателствата по делото безспорно се установява,
че е налице закриване на банковата сметка, т.е. услугата е извършена, поради
което се дължи и заплащане на такса за това. Същевременно ищецът се е съгласил
с клаузите от Тарифата на банката, доколкото липсват доказателства, а и
твърдения, че ищцовото дружество е възразило срещу същата в предвидения за това
срок – до 25.05.2016г.
Следователно Банката
законосъобразно е удържала сума в размер на 20 лева като такса за закриване на
банкова сметка ***; претенцията на „Т.2.“
ЕООД е неоснователна.
Налага се
извод, че първоинстанционият съд
правилно е установил фактическата обстановка по спора, но е достигнал до
погрешни правни изводи. Затова и решението като неправилно ще следва да бъде отменено
в частта в която в полза на ищеца е признато вземане в размер на 327,81 лв. Вместо
това ще бъде постановено друго, с което искът по чл.422 ГПК като неоснователен
ще бъде отхвърлен.
По
разноските:
Пред първата
съдебна инстанция:
С оглед изхода на спора пред СРС разноски в полза на ищеца не се следват. Затова и решението и в тази му
част ще следва да бъде отменено.
На ответника разноски се следват в пълен размер. Такива са сторени
и му се присъждат в размер на 300
лв.-юриск. възнаграждение.
Пред
въззивната инстанция:
На въззивника
„Т.2. „ ЕООД разноски се следват за
частта, в която решението на СРС беше прието за недопустимо.
Въззивната жалба на „Ю.Б.“ АД също беше приета за основателна.
Всеки един
от въззивниците претендира разноски и
такива са сторени - за държавна такса за въззивно обжалване – 25 лв., както и
за юриск.възнаграждение в размер на 300 лв. или общо 325 лв., т.е. същите се
компенсират.
При този изход на спора частната жалба е
неоснователна. Разноски на жалбоподателя не се следват.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА
решение № 433822 постановено на 20.06.2018 г. по гр.д.№ 65921 по описа за 2017
г. на СРС, Първо ГО, 124 с-в, в частта,
в която съдът се е произнесъл по иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД относно
законната лихва за периода от 27.02.2017 г. до изплащането на вземането, като недопустимо.
ОТМЕНЯ решение
№ 433822 постановено на 20.06.2018 г. по гр.д.№ 65921 по описа за 2017 г. на
СРС, Първо ГО, 124 с-в, в частта, в
която е признато за установено по предявеният иск по чл.422 ГПК, че „Ю.Б.“ АД,
ЕИК ********** дължи на „Т.2. „ ЕООД, ЕИК **********, със седалище и адрес на
управление:***, представлявано от В. Т. В.- управител, съдебен адрес:***, офис
11- Адвокатско дружество „С. К.“, сумата в размер на 327,81 лв.-представляваща
налична сума по разплащателна сметка на ищеца при ответника, открита във връзка
с договор за банково обслужване от 10.04.2014 г. и налична по сметка към датата
на прекратяване на договора, за което вземане е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по чл.410 ГПК от 22.05.2017 г. по ч.гр.д.№ 12262/2017 г.
на СРС, 124 състав, както и в частта за
разноските
И вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявеният
от „Т.2. „ ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***,
представлявано от В.Т.В.- управител, съдебен адрес:***, офис 11- Адвокатско
дружество „С.К.“, срещу „Ю.Б.“ АД,
ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, иск по чл.422 ГПК във
връзка с чл.55, ал.1,предл.1 ЗЗД, за признаване за установено, че ответника
дължи на ищеца сумата в размер на 327,81 лв., за което вземане е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 22.05.2017 г. по
ч.гр.д.№ 12262/2017 г. на СРС, 124 състав.
ОСЪЖДА „Т.2. „
ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, представлявано от В.Т.В.-
управител, съдебен адрес:***, офис 11- Адвокатско дружество „С.К.“, да заплати на „Ю.Б.“ АД, ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление:***, сумата
в размер на 300 лв.-разноски за
процесуално представителство пред първата съдебна инстанция.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба,
подадена от „Т.2.“ ЕООД, ЕИК ********,
срещу определението от 05.11.2018 г., постановено в производство по чл.248 ГПК,
като неоснователна.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване, арг. от чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: