Р Е Ш Е Н И Е
№……………..
гр. София, 02.12.2020 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Б състав, в публично съдебно заседание на двадесет и шести октомври две
хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Л. ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА
АНАСТАСОВА
МЛ.СЪДИЯ: ЕВЕЛИНА МАРИНОВА
при секретаря Ирена Апостолова, като разгледа докладваното от
съдия Анастасова гр. дело № 12262 по описа за 2019 година и за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С Решение №
146014 от 19.06.2019 г. по гр.д. № 36274/2018 г. по описа на СРС, 164 с-в са
отхвърлени, като неоснователни предявените от ET „Ж.С.-Л.94“, ЕИК ********срещу
„Д.“ ЕООД, ЕИК********по реда на чл. 422, ал.1 ГПК установителни искове по
чл.415 ГПК вр. чл.79, ал.1 и чл. 232, ал. 2 ЗЗД за признаване съществуването на
парично вземане за сумата от 293.00 евро или левовата равностойност от 573.00
лв., представляваща частично неплатен наем за м.02.2015 г. по договор за наем
от 15.11.2011 г. за обект „Кафе-клуб“ на ул. ********в гр. София, кв. „Бояна“,
ведно със законната лихва върху претендираната сума от 29.01.2018 г. до
окончателното й изплащане и по чл.415 ГПК вр. чл.86, ал.1 от ЗЗД за признаване
съществуването на парично вземане за сумата от 88.95 евро или левовата й
равностойност от 174.00 лв., представляваща мораторна лихва върху неплатената
главница, за периода от 01.02.2015 г. до 29.01.2018 г.
С
постановеното решение е осъден ищеца да заплати на ответника на основание
чл.78, ал.3 ГПК сумата 750.00 лв.-сторени разноски пред първата инстанция.
Срещу
постановеното решение е подадена въззивна жалба от ищеца от ET „Ж.С.-Л.94“ с
изложени доводи за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на
първоинстанционното решение. Поддържа се, че в противоречие със събраните по
делото доказателства районният съд е приел, че процесният договор за наем от
15.11.2011 г. е сключен за срок от три години. Сочи се, че в чл. 3, раздел II
„Цена и срок на ползване”, страните изрично са уговорили, че същият се сключва
за срок от пет години. Акцентира се, че извод в тази насока следва и от
процесуалното поведение на ответника, от когото в отговора на исковата молба е
направено признание, че е платил част от наемната вноска за месец февруари 2015
г., т.е. твърди се да е налице признание от него относно действието на договора
за наем в претендирания период. Съобразно изложеното се иска обжалваното
решение да бъде отменено и предявените искове да бъдат уважени изцяло.
Претендират се разноски.
В срока по
чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от насрещната страна
– „Д.“ ЕООД, в който се излагат доводи за нередовност и неоснователност на
депозираната въззивна жалба и за правилност на обжалваното решение. Оспорват се
доводите на въззивника относно срока на договора с твърдения, че същите са
преклудирани, тъй като не са били заявени в хода на първоинстанционно
производство. Акцентира се, че в хода на устните състезания процесуалният
представител на ответника е възразил, че претендираното вземане се отнася за
период извън срока на договора за наем, който се твърди да е сключен за срок от
три години. Сочи се, че в отношенията между страните по повод плащането на
наемната цена по договора има авансово платени две наемни депозитни вноски и
всички останали плащания са в размер на 300 евро, както и че по делото не са
представени фактури или разписки – неплатени или частично платени, за наемни
вноски след 15.11.2014 г. Поддържа се и че не са ангажирани доказателства, че
ищецът е собственик на имота. Съобразно изложеното се иска обжалваното решение
да бъде потвърдено. Претендират се разноски.
Софийски
градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и
доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от
фактическа и правна страна следното:
Производството
е образувано по въззивна жалба, подадена от процесуално легитимирана страна, в
законоустановения срок по реда на чл.259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.
Съгласно чл.
269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение
само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи
проверката си единствено за валидност, допустимост на решението в обжалваната
част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на
Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).
Съобразно
така установените си задължения, настоящият съдебен състав констатира, че
процесното първоинстанционно решение е валидно и е допустимо. Възражението на
длъжника срещу издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК за исковите суми е постъпило в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, а
установителните искове са предявени в срока по чл. 415, ал. 1 (сега ал. 4) ГПК,
поради което са допустими.
Във връзка с
изложените непреклудирани доводи във въззивната жалба въззивният съд намира
следното:
Първоинстанционният
съд е сезиран с предявени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК положителни
установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 вр. чл. 232, ал. 2,
предл. първо ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
За
основателността на предявения главен иск с правно основание чл. 79, ал. 1 вр.
чл. 232, ал. 2, предл. първо ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже при условията на
пълно и главно доказване, съобразно изискването на чл.154, ал. 1 ГПК,
кумулативното наличие на следните предпоставки: валидно възникнало облигационно
правоотношение между страните по сключен договор за наем с параметри,
посочените в исковата молба, и изпълнение на задълженията си по договора. В
тежест на ответника е да докаже, че е погасил задълженията си, съобразно изложеното
в депозирания писмен отговор.
В подадената
искова молба се твърди и от представения по делото договор за наем от
15.11.2011 г. се установява валидно възникнало наемно правоотношение между
страните, по силата на което въззивникът-ищец е предоставил за временно
ползване на въззиваемия-ответник свой собствен недвижим имот, находящ се в град
София, кв. Бояна, ул. „********както следва: Търговски обект – „Кафе
-клуб" на партерен етаж, с площ 72 кв.м., с граници, посочени в чл. 1, ал.
1 от договора.
Съгласно чл.
2, ал. 1 и ал. 2 от същия, ответникът е поел задължение да заплаща месечна
наемна цена в размер на 600 евро или в лева по курса на БНБ за деня на
плащането, дължима авансово от 25-то до 30-то число на предходния месец,
платими по банков път или в брой срещу издадена от наемодателя или упълномощено
от него лице разписка или фактура.
В чл. 3 от
договора е посочено, че се сключва за срок от пет години, а в чл. 15 – за срок
от три години. Въззивният съдебен състав, приема, че уговореният между страните
срок на договора е пет години. За да достигне до този извод, на първо място,
съдът съобрази процесуалното поведение на ответника, по-конкретно, направеното
от него изявление в депозирания писмен отговор на искова молба, че е платил по
банков път наемна цена по договора за претендирания период – месец февруари,
2015 г. Посоченото изявление съставлява признание на неизгоден за ответника
факт – наличието на договорно правоотношение между него и ищеца по повод
ползването на процесния имот в релевирания период. Обсъжданото признание,
ценено във връзка с останалите доказателства по-делото – клаузата на чл. 3 от
договора, води до извода, че страните – към месец февруари, 2015 г., са били
обвързани от него, както се твърди и в исковата молба.
При преценка
на срока, за който е сключен договора за наем, съдът съобрази и систематичното
място на двете обсъждани разпоредби – чл. 3 от договора е част от Раздел II
„Цена и срок на ползване”, касаещ съществените елементи на същия, докато
клаузата на чл. 15, е включена в Раздел V, „Изменения и прекратяване на
договора. Неустойки“. Във връзка с довода в отговора на въззивна жалба, че от
ищеца в първоинстанционното производство не е посочен срок на договора, следва
да се отбележи, че в исковата молба изрично се претендира, че към месец февруари,
2015 г. страните са били обвързани от него, т.е. твърди се същият да е сключен
за срок от пет години. Освен това, договорът за наем е представен по делото и е
връчен на насрещната страна с възможност за депозиране на писмен отговор, като
в депозирания такъв са направени възражения за плащане и за изтекла погасителна
давност, без да е оспорен факта на ползване на имота и наличието на наемно
правоотношение във връзка с него.
Относно
размера на дължимата вноска за месец февруари, 2015 г. съдът намира, че същата
е в размер на 600 евро, съгласно уговореното в чл. 2, ал. 1 от договора за
наем. Представеният Анекс № 1 към него от 05.06.2012 г., с който е уговорено
плащане на наемни вноски в по-малък размер, не обуславя извод в обратна насока,
тъй като касае период преди процесния. Съгласно анекса към процесния договор за
наем страните са уговорили възнаграждение в размер на 300 евро единствено до
края на 2012 г., като след това се дължи възнаграждение в размера, уговорен в
договора за наем, а именно 600 евро.
С оглед
разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК и указаната доказателствена тежест на
страните от районния съд, в тежест на въззиваемия-ответник е да докаже изгодния
за него факт, че е платил изцяло дължимата сума. Доколкото доказателства в тази
насока не са ангажирани, въззивния съд намира, че претендираната сума не е
платена. Възражението, че същата не се дължи, тъй като ищецът не е издал
фактура за нея е неоснователно. В чл. 2, ал. 2 от договора страните са
постигнали съгласие, че всяка наемна вноска е авансово дължима, като плащането
й не е обвързано от поведението на наемодателя, съответно от издаване на
документ от него, а единствено от настъпване на предвидения в договора срок. В
случая издаваните фактури са ирелевантни за дължимостта на уговорено в договора
възнаграждение. Фактурата, като счетоводен документ не е основание за плащане,
основанието за плащане е сключеният договор за наем. Издаването на фактури не
променя размера на възнаграждението или срока на договора.
Макар да не
са представени доказателства за размер на платената наемна вноска за месец февруари,
предвид съвпадащите изявления на страните за извършено частично плащане,
въззивният съд намира, че такова е осъществено от ответника и остатъка от
дължимото вземане е в претендирания в исковата молба размер – 293 евро. В тази
връзка съдът съобрази и изявлението на ответника в отговора на въззивната
жалба, че всички плащания по договора, извън платените наемни депозитни вноски,
са били в размер на по 300 евро.
Възражението
на въззиваемия, че ищецът не е собственик на имота, поради което не е имал
право да сключи договор за наем за срок над три години, е преклудирано, като
заявено за първи път с отговора на въззивна жалба. За пълнота въззивният съд
намира за необходимо да посочи, договорът за наем обвързва валидно сключилите
го страни, дори когато наемодателят няма никакви права върху наеманата вещ
(наем на чужда вещ). Такъв договор не поражда действие за действителния
собственик, също както и договорът за продажба на чужда вещ, т.е. чл. 229 ЗЗД
урежда не валидността на договора за наем по отношение на сключилите го страни
(тях той обвързва), а неговото действие по отношение на собственика (решение №
541 от 6.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 810/2010 г., IV г. о., ГК).
При изложените
съображения, предявеният за разглеждане по реда на чл. 422 ГПК установителен
иск с правно основание чл. 79, ал. 1 вр. чл.232, ал. 2, предл. първо ЗЗД за
плащане на сумата от 293 евро, представляваща дължима от ответното дружество
наемна вноска за месец февруари, 2015 г. по договор за наем от 15.11.2011 г.,
се явява основателен за пълния предявен размер, в която част обжалваното
решение следва да бъде отменено.
Предвид
основателността на главната искова претенция, основателна е и претенцията за
лихва за забава върху претендираната главница, начислена за периода от 01.02.2015
г. до 29.01.2018 г., в размер на 88,95 евро, поради което решението следва да
бъде отменено и в тази обжалвана част.
В обобщение,
поради несъвпадане на изводите на двете съдебни инстанции относно
съществуването на задължение на ответника за плащане на наемна цена за февруари,
2015 г., включително относно исковата претенция с правно основание чл. 422, ал.
1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, обжалваното съдебно решение следва да се отмени и
предявените положителни установителни искове следва да бъдат уважени изцяло.
Това налага отмяна на решението и в частта за разноските.
По
разноските:
В първоинстанционното
производство ищецът е претендирал разноски в размер на 500.00 лв. Във
въззивното производство не е представен списък с разноските, като следователно
такива не следва да се присъждат.
От ответника са
направени възражения за прекомерност на претендираните адвокатски
възнаграждения. С молба от 14.03.2019 г. от ответника е направено и възражение за злоупотреба с
право от страна на ищеца, с твърдения, че за наемния период са образувани
производства по реда на чл. 410 ГПК за всеки отделен месец с цел натрупване на адвокатски
възнаграждения. От данните по делото въззивният съд намира за установено, че по
заявление на ищеца са образувани най-малко три заповедни производства във
връзка с претендирани вземания за неплатени месечни вноски, като всяко отделно
производство касае вземане за различен месец. Във връзка с тях са образувани и
искови производства, като за всяка инстанция е претендиран адвокатски хонорар в
размер най-малко на 400 лв. При така установените факти за множество образувани
дела за вземания в размер под 1000 лв., с общ правопораждащ юридически факт,
без да са налице основания за претендиране на вземанията в отделни
производства, въззивният съд намира, че извършените от ищеца /заявителя/
процесуални действия по подаването на отделни заявления за издаване на заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за всяка от неплатените месечни вноски, респективно
предявяването на искове по реда на чл.422, ал.1 ГПК за всяко от вземанията, представляват злоупотреба с
процесуални права, в нарушение на чл. 3 ГПК. Това е така, тъй като същите са насочени не само към защита на субективни
права, но целят и създаването на формални основания за увеличаване на
разноските в тежест на ответника /длъжника/ и последващото им събиране – в
частност размерът на търсените разноски е около два пъти по-голям от общия сбор
на съдебно предявените притезания. С оглед
изложеното, в тежест на въззивника следва да бъдат присъдени разноски за
адвокатски хонорар в размери под минималните такива, предвидени в Наредба № 1
от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
По-конкретно, на основание чл.78, ал. 1 вр. чл. 273 ГПК, въззиваемият следва да бъде осъден да заплати на
въззивника следните суми: 50.00 лв. – адвокатски хонорар за заповедното производство,
100.00 лв. –
адвокатски хонорар за исковото производство пред
първа инстанция и държавни такси за заповедното и първоинстанционното производство в общ размер на 75 лв.
Така
мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ Решение № 146014 от 19.06.2019 г. по гр.д. № 36274/2018 г. по описа на СРС,
164 с-в включително и в частта за разноските по чл.
78, ал. 3 ГПК, като ВМЕСТО него ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО, че „Д.“ ЕООД, ЕИК ********,
със съдебен адрес *** дължи на ET „Ж.С.-Л.94“, ЕИК ********, бул.********на
основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.232, ал. 2, предл. първо ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 293.00 евро или левовата равностойност от 573.00
лв., представляваща частично неплатен наем за м.02.2015 г. по договор за наем
от 15.11.2011 г. за „Кафе-клуб“ на ул. ********в гр. София, кв. „Бояна“, ведно
със законната лихва върху претендираната сума от 29.01.2018 г. до окончателното
й изплащане и сумата от 88.95 евро или левовата й равностойност от 174.00 лв.,
представляваща мораторна лихва върху неплатената главница, за периода от
01.02.2015 г. до 29.01.2018 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение
по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 6295/2018 г. по описа на СРС, 164 с-в.
ОСЪЖДА „Д.“ ЕООД,ЕИК ********, със съдебен адрес ***
да заплати на ET „Ж.С.-Л.94“ ЕИК ********, бул. ********на основание чл. 78,
ал. 1 вр. чл. 273 ГПК, следните суми: 75.00 лв. – разноски за заповедното
производство, 150.00 лв. – разноски за исковото производство.
Решението е
окончателно по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.