№ 846
гр. П., 14.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – П., XIX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в публично
заседание на петнадесети септември, през две хиляди двадесет и първа година
в следния състав:
Председател:Ангел Ташев
при участието на секретаря Наталия Димитрова
като разгледа докладваното от Ангел Ташев Гражданско дело №
20215220100919 по описа за 2021 година
Производството е образувано по постъпила искова молба от Р. ИВ. Й., ЕГН
**********, живуща в гр. П., ул. "Р. А." №11, ет. 5, ап. 50, чрез своя процесуален
представител адвокат В.Н. - САК, със съдебен адрес: гр. С., ул. „И. Д.” № 7, ет. 5, ап. 9, тел.
*****, ****, против „С. К.” ООД, ЕИК: ****, със седалище и адрес на управление: гр. С., ул.
„С.“, № 29, ет. 7, представлявано от Н. П. П..
В исковата молба се твърди, че на 20.12.2019 г. ищецът е сключил с ответника „С. К.”
ООД договор за паричен заем № 381848 за сумата от 800 лева при фиксиран ГЛП в размер
на 40.05 %, ГПР в размер на 48,02 % и общ размер на дължимата сума 990,38 лева. Размерът
на погасителната вноска бил „3 х 26,70 лева и 7 х 130,04 лева“, видът на вноската бил
месечна. Между страните било уговорено, че договорът за заем следва да бъде обезпечен с
поне едно от следните обезпечения - банкова гаранция или поръчител, отговарящи на
условията, посочени в Общите условия към договора за заем. В случай, че заемателят не
предостави посоченото обезпечение в тридневен срок от сключване на договора или
представеното обезпечение не отговаря на условията, посочени в Общите условия към
договора за заем, заемателят се задължил да заплати на заемодателя неустойка в размер на
889,62 лева с начин на разсрочено плащане, посочен в Приложение 1 (Погасителен план)
към договора. Твърди, че поради непредставяне на надлежно обезпечение в тежест на ищеца
била начислена неустойка в размер на 889,62 лева.
Счита, че договорът за заем е нищожен (недействителен) на основание чл.22 ЗПК, във
връзка с чл.26, ал.1 ЗЗД поради противоречие със закона. Твърди нищожност на договора на
1
основание чл.10, ал.1, във връзка с чл.22 ЗПК, тъй като не е спазена предвидената от закона
форма - договорът да е написан по ясен и разбираем начин, като всички елементи на
договора да се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по- малък от 12, в
два екземпляра - по един за всяка от страните по договора.
Твърди нищожност на договора на основание чл.11, ал.1, т.10, във връзка с чл.22
ЗПК, тъй като не е налице съществен елемент от неговото съдържание, а именно ГПР по
кредита. В тази връзка сочи, че в договора не са описани основните данни, които са
послужили за неговото изчисляване, и липсва ясно разписана методика на формиране на
ГПР, а именно кои компоненти точно са включени в него и как се формира посоченият в
договора ГПР, което противоречи на императивните изисквания на чл.19, ал.1, във връзка с
чл.10, ал.2 и чл.10а, ал.2 и 4 ЗПК. Твърди, че посоченият в договора размер на ГПР е
погрешен, а действителният ГПР е в размер на 162 % и надвишава максимално установения
праг съгласно чл.19, ал.4 ЗПК.
Счита, че уговорката за заплащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение
противоречи на изискването на чл.16 ЗПК за извършване на проверка на
кредитоспособността на потребителя преди сключване на договора. Сочи, че уговорената
неустойка за неизпълнение на задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди,
накърнява добрите нрави, тъй като излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна
и санкционна функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване. На
следващо място счита, че уговорката заобикаля закона по смисъла на чл.26, ал.1, пр.2 ЗЗД,
тъй като води до кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва, а съгласно
разпоредбата на чл.33, ал.1 ЗПК при забава на потребител, кредиторът има право само на
лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава. Твърди, че неустоечната клауза е
неравноправна и нищожна на основание чл.143, ал.2, т.5 ЗЗП, тъй като задължава
потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока
неустойка. Счита, че клаузата не е индивидуално уговорена съгласно чл.146 ЗЗП.
Твърди, че е допуснато нарушение на чл.19, ал.1, във връзка с чл.11, ал.1, т.10 ЗПК,
тъй като в ГПР не са включени разходите за заплащане на неустойка, която по своята
същност представлява печалба за кредитора, надбавка към главницата, която се плаща
периодично, поради което трябва да е част от ГЛП и ГПР. По този начин размерът на ГПР
би бил 162 %, което е нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, водеща до
нищожност на договора като цяло. Счита, че погрешното посочване на ГПР следва да се
приравни на хипотеза на непосочен ГПР по смисъла на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.
Сочи, че договорът е нищожен на основание чл.11, ал.1, т.9, във връзка с чл.22 ЗПК,
във връзка с чл.26, ал.1, пр.2 ЗЗД поради това, че клаузата за възнаградителна лихва (ГЛП)
противоречи на добрите нрави, тъй като размерът й надвишава трикратния размер на
законната лихва за необезпечени заеми, респективно двукратния размер на законната лихва
за обезпечени заеми.
2
Твърди нищожност на договора и на основание чл.11, ал.1, т.20, във връзка с чл. 22
ЗПК, тъй като не е посочен съществен елемент от неговото съдържание, а именно наличието
или липсата на право на отказ на потребителя от договора, срока, в който това право може
да бъде упражнено, и другите условия за неговото упражняване, включително информация
за задължението на потребителя да погаси усвоената главница и лихвата съгласно чл.29, ал.4
и 6 ЗПК, както и за размера на лихвения процент на ден.
Смята, че клаузите в договора не са формулирани по ясен и недвусмислен начин
съгласно изискванията на чл.147, ал.1 ЗЗП и не позволяват на потребителя да прецени
икономическите последици от сключване на договора съгласно чл.143, ал.2, т.19 ЗЗП.
На следващо място счита договора за унищожаем на основание чл.33, ал.1 ЗЗД с
оглед сключването му поради крайна нужда и явно неизгодни условия. Твърди, че към
момента на сключване на договора ищецът не е разполагал с достатъчно финансови
средства да задоволи основните си потребности, което е оказало влияние върху
формирането на вътрешната му воля да сключи договора, както и че са налице явно
неизгодни условия по договор с оглед драстичното несъответствие и несъразмерност в
стойността на насрещните престации.
При условията на евентуалност се позовава на нищожността на отделни клаузи на
договора на основание чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД поради нарушение на закона, чл.26, ал.1, пр.2
ЗЗД поради нарушаване на добрите нрави и на основание чл.146 ЗЗП поради
неравноправност.
Твърди, че в изпълнение на договора за кредит е погасил изцяло сумата от 1880 лева,
поради което позовавайки се на разпоредбата на чл.23 ЗПК предявява осъдителен иск
против ответника за заплащане на сумата от 1080 лева, представляваща разликата между
заплатената от ищеца на ответното дружество сума (1880 лева) и чистата стойност на
кредита, получен от ищеца (800 лева), която представлява недължимо платена сума по
потребителския кредит, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба
до окончателното изплащане. Претендира разноските по делото.
В проведеното последно съдебно заседание ищецът не се явява и не изпраща
процесуален представител. Депозира молба, чрез пълномощника си адвокат Г.Ч. – САК, с
която моли съда да уважи исковата претенция в предявения размер от 1080 лева.
Претендира разноски. Не сочи доказателства.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът „С. К.“ ООД, чрез пълномощника си адвокат И.
признава, че между страните е сключен договор за потребителски кредит № 381848 от
20.12.2019 г. за сумата от 800 лева и че заемните средства са предоставени на потребителя.
Оспорва ищецът да е заплатил посочените в исковата молба суми с твърдението, че по
договора изобщо не са извършвани плащания от страна на ищеца.
Оспорва изложените от ищеца твърдения за нищожност на договора поради
3
нарушение на чл.10, ал.1 ЗПК. Твърди, че всички елементи от договора са в еднакъв вид,
формат и с еднакъв по големина шрифт, а именно не по-малък от 12, както изисква законът.
Твърди, че в договора за потребителски кредит са посочени всички допускания, взети
предвид от кредитора при определяне на ГПР, както и че редът за определянето му е
дефиниран императивно в чл.19, ал.2 ЗПК и страните по договора не разполагат с правна
възможност за неговото определяне по различен начин. Сочи, че единственият разход по
договора за кредит е ГЛП, а ГПР е определен по формулата в Приложение № 1 към ЗПК.
Позовавайки се на чл. 4, параграфи 1 и 2 от Директива 87/102 твърди, че към момента на
сключване на договора, предвидената в него неустойка не е била дължима, тъй като нейната
изискуемост настъпва при неизпълнение на посочените в договора задължения в тридневен
срок от сключването му, поради което не е следвало да бъде включена в размера на ГПР.
Поради фиксирания размер на ГЛП счита, че не са нарушени изискванията на чл.11, т.9 и 10
ЗПК.
Твърди, че евентуалната нищожност на клаузата за неустойка не влече след себе си
нищожността на целия договор, както и че същата не може да бъде определена като
възнаградителна лихва, тъй като е съвсем различен институт и има различни цели.
Оспорва неустойката да противоречи на добрите нрави и да излиза извън пределите
на присъщите й обезщетителна и обезпечителна функции. В този смисъл твърди, че
финансовата институция следва да държи сметка за носения риск във връзка с отпускането
на кредита и обезпечението на задължението е съществен елемент при преценката на този
риск. Сочи, че предоставянето на обезпечение зависи изцяло от волята на потребителя, а
непредоставянето му увеличава финансовия риск за кредитора при това след датата на
отпускане на кредита и независимо от волята на кредитора. Счита, че ако ищецът изначално
е бил наясно, че не може да предостави исканото от кредитора обезпечение, то същият е
договарял недобросъвестно в нарушение на изискванията на чл.12 от ЗЗД с ясното
намерение да лиши кредитора от обезпечение по кредита. Твърди, че в резултат на
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение за кредитора са настъпили
конкретни вреди, тъй като ищецът не е изпълнил задълженията си по договора за заем и е
изпаднал в просрочие, а кредиторът е бил лишен от възможността да реализира правата си
срещу длъжника, срещу трето лице или срещу банката-гарант.
Сочи, че твърденията на ищеца за нищожност на неустоечната клауза и за
заобикаляне на закона заради кумулирането й с мораторна лихва, са взаимоизключващи се,
доколкото фактическият състав на заобикаляне на закона включва две или повече
съглашения, които са действителни. В този смисъл твърди, че ако клаузата за неустойка е
нищожна, не би могло да се говори за заобикаляне на закона.
Оспорва твърдението на ищеца, че в ГПР следва да бъде включен и размерът на
уговорената неустойка, тъй като това противоречи на чл.19, ал.3, т.1 ЗПК, съгласно който
при изчисляване на ГПР по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща
4
при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит, а в случая
неустойката се дължи за неизпълнение на задълженията на заемателя по договора.
Твърди, че в случая размерът на възнаградителната лихва не следва да се съобразява
със съдебната практика, според която същата накърнява добрите нрави, ако надвишава два
или три пъти размера на законната лихва. Сочи, че тази съдебна практика не е задължителна
и освен това е постановена при различна социално-икономическа обстановка, нормативна
база и обществени отношения. Позовава се и на европейското законодателство, което не
въвежда изрично ограничение в пределния размер на договорната лихва до трикратния
размер на законната лихва.
Сочи, че в Общите условия към договора за кредит, които са приети от потребителя и
са неразделна част от договора, е включени клауза относно правото на отказ на потребителя
от договора, срока, в който това право може да бъде упражнено и другите условия за
неговото упражняване, включително информация за задължението на потребителя да погаси
усвоената главница и лихва съгласно чл. 29, ал. 4 и 6 от ЗПК, както и размера на лихвения
процент на ден.
Твърди, че не е налице соченото от ищеца противоречие на добрите нрави и
неравноправност по смисъла на чл.143, т.19 ЗЗП, тъй като в договора ясно е посочен
размерът на отпуснатия заем, фиксираният лихвен процент, ГЛП и общата сума за плащане.
Поради това счита, че потребителят е имал възможността предварително да се запознае с
условията по договора и да прецени обхвата на своето задължение. Сочи също така, че ГПР
се изчислява по точно установена в нормативен акт формула, която страните не могат да
променят и договарят. Поради това смята, че липсва задължение в договора за кредит да се
преписва формулата по Приложение № 1 към ЗПК, а е достатъчно да бъде посочен точният
размер на ГПР като потребителят може и сам да изчисли ГПР след като в договора се
съдържа всеки един от компонентите по формулата на Приложение № 1 към ЗПК.
Оспорва твърдението на ищеца за унищожаемост на договора поради сключването му
при крайна нужда и явно неизгодни условия. Твърди, че едногодишният давностен срок по
чл.33, ал.2 ЗЗД е изтекъл на 20.12.2020 г, и правото на ищеца да иска унищожаване по
договора е погасен по давност.
По изложените съображения моли за отхвърляне на иска и присъждане на разноските
по делото.
В проведеното последно съдебно заседание за ответника не се явява законов или
процесуален представител.
Съдът, като съобрази правните доводите на страните, събраните писмени
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК,
намира за установено следното от фактическа страна:
Между страните не е спорно, а и се установява от приложените по делото доказателства
5
- договор за паричен заем № 0384802 от 20.12.2019 г., общи условия към него, погасителен
план, стандартен европейски формуляр за предоставяне на кредит, че между тях е сключен
договор, по силата на който ответникът „С. К.“ ООД в качеството на заемодател се е
задължил да предостави на ищеца в качеството на заемател потребителски кредит в размер
на 800 лева, а ищецът се е задължил да върне заетата сума на 10 месечни погасителни
вноски, като първите три са в размер на по 26,70 лева, а останалите седем в размер на по
130,04 лева, при фиксиран годишен лихвен процент по заема от 40,05 %; годишен
процент на разходите от 48,02 % като общата дължима сума по заема е в размер на 990,38
лева. Съгласно чл.8 от договора с подписването на договора за заемателят декларирал, че му
е известно и се считал за уведомен, че в случай, че не представи - банкова гаранция или
поръчител отговарящ на условията подробно разписани в чл.9, ал.2 от Общите условия
към договора за заем, същият дължал на заемодателят неустойка в размер на 889,62 лева, с
начин на разсрочено плащане подробно посочен в Приложение № 1 към настоящия
договор за заем, а именно: сумата е разсрочена на 10 месечни вноски всяка,като първите три
вноски в размер на по 161,30 лева, а останалите седем вноски в размер на по 57,96 лева и
дължима наред с месечната вноска или общо дължимата месечна вноска е в размер на 188
лева.
Съгласно приетото по делото заключение на съдебно-счетоводната и допълнителна
съдебно-счетоводна експертизи, които съдът кредитира като компетентно изготвени и
даващи отговор на поставените въпроси се установява, че сумата, която ищецът е изплатил
на ответника по Договора за паричен заем № 0384802 от 20.12.2019 г. е общо в размер на
1 880,00 лева, с която е погасена главница в размер на 800 лева, договорна /възнаградителна/
лихва в размер на 190,38 лева и неустойка в размер на 889,62 лева. Вещото лице е посочило,
че действителния размер на ГПР по договора, използвайки установената формула в
Приложение № 1 към чл.19, ал.2 от ЗПК и имайки предвид параметрите на заема посочени в
същия е 48.02 %, като разходите, взети предвид от кредитора при определяне на размера на
ГПР са единствено и само тези свързани със заплащането на договорната /възнаградителна/
лихва и при изчисляване на ГПР съгласно Приложение № 1 /към чл. 19, ал.2 от ЗПК/
кредиторът по сключения договор е взел предвид всички онези допускания, които имат
отношение към самия договор. С допълнителното заключение изяснява, че тъй като,
съгласно разпоредбите на ЗПК, дължимата и заплатена от ищеца неустойка не е елемент на
договорения ГПР, то последния остава в размер на 48.02 %. В тази връзка обаче, посочва, че
със заплатената от ищеца сума на неустойката /889,62 лева/ определено се оскъпява самият
договор за кредит - спрямо главницата /800,00 лв./ оскъпяването е в размер на 111,20%, а
спрямо общата сума, дължима от потребителя на кредита /990,38 лв./ оскъпяването е в
размер на 89.82 %.
От заключението на съдебно-техническата експертиза, която съдът кредитира като
компетентно изготвена, неоспорена от страните и даваща отговор на поставените върпоси се
установява, че типът на използвания навсякъде в оригинал на договор шрифт е серифен,
семейството е „Дежавю Сериф“ (DejaVu Serif). На определени места в текста, шрифтът е от
6
описания тип и е удебелен (получер). Навсякъде размерът на шрифта е 13 pt. Вещото лице
посочва, че типът на използвания навсякъде в оригинал на Общи условия шрифт е серифен,
семейството е „Майриад Про“ (Myriad Pro). На определени места в текста, шрифтът е от
описания тип и е удебелен (получер). Навсякъде размерът на шрифта е 12 pt, както и че типа
на използвания навсякъде в оригинал на Погасителен план към договор шрифт е серифен,
семейството е „Дежавю Сериф“ (DejaVu Serif). На определени места в текста, шрифтът е от
описания тип и е удебелен (получер). Навсякъде размерът на шрифта е 13 pt
По делото е прието писмо от третото неучастващо по делото лице – „И. П.“ АД,
ведно с приложена към него писмена справка в табличен вид, съдържаща информация и
данни за извършени плащания за периода от 20.12.2019 г. до момента на изискването на
информация, касаеща ищцата. От същата се установява какво плащания е правила ищцата
към ответника.
При така установените правнорелевантни факти съдът намира следното от правна
страна:
Районен съд П. е сезиран с осъдителен иск за неоснователно обогатяване с правно
основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, във връзка с чл.23, във връзка с чл.22 ЗПК за връщане на
дадено без основание - поради нищожност на договор за потребителски кредит, а при
условията на евентуалност - иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД, във връзка с чл.34,
във връзка с чл.33, ал.1 ЗЗД за връщане на дадено на отпаднало основание - поради
унищожаване на договор, сключен при крайна нужда и явно неизгодни условия.
Основателността на предявения иск предполага установяване по делото, че ищецът е
заплатил твърдяната от него сума на кредитора, противоречие на договора за потребителски
заем с императивни законови разпоредби и с добрите нрави, което води до
недействителност на процесния договор.
Безспорно от събраните по делото доказателства се установи, че претендираната сума в
размер на 1080 лева, представляваща неустойка по договора и възнаградителна лихва е
заплатена от ищеца. Горното се потвърждава от заключението по приетата и неоспорена от
страните ССчЕ и представената справка от „И. П.“ АД, т.е. ищецът доказа първата
предпоставка необходима за уважаване на предявения иск.
По отношение на втората предпоставка.
Сключеният между страните договор има правната характеристика на договор за
потребителски кредит, поради което неговата действителност следва да се съобрази с
изискванията на специалния закон – ЗПК и с общите изисквания за валидност на договорите
съгласно ЗЗД. Съдът следва да се произнесе по съответствието на договора със законовите
изисквания за неговата действителност в рамките на наведените от ищеца основания.
Съгласно чл.19, ал.1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
7
общите разходи по кредита за потребителя. Легална дефиниция на понятието „общ разход
по кредита за потребителя“ се съдържа в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, а именно: всички разходи по
кредита, включително лихви, комисионни, такси и възнаграждения за кредитни посредници
и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които
са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит и по–специално застрахователни
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не
включва нотариалните такси. Посочването на размера на ГПР в договора за потребителски
кредит е необходимо, защото дава на потребителя ясна представа за реалната цена на
финансовата услуга и му позволява да прецени икономическите последици от сключване на
договора. В процесния договор кредиторът е посочил единствено абсолютни стойности на
лихвения процент по заема и ГПР, без да е разписана ясна методика на формиране на
годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как
се формира същият от 48.39%/. Посочената годишна фиксирана лихва от 40.05% не е ясно
как точно участва в него. По този начин потребителят е поставен в невъзможност да разбере
какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт. Целта на
чл.11, т.10 ЗПК е потребителят да получи пълна, точна и максимално ясна информация за
разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и
икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това, следва се приеме, че е
налице нарушение на ЗПК по отношение на съществен елемент на договора, което води до
недействителност не само на тази клауза, но и до недействителност на целия договор,
съобразно чл.22 ЗПК. Съобразно с това и разпоредбата на чл.23 от ЗПК на връщане подлежи
само чистата стойност на кредита, без да се дължат лихви или други разходи по него,
съгласно изложените по-горе мотиви. /В този смисъл Решение № 260184 от 20.05.2021 г.
на ОС - П. по в. гр. д. № 231/2021 г./
Съдът намира за необходимо да посочи и, че съгласно приетото в Тълкувателно
решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС автономията на волята
и свободата на договарянето не са неограничени. Страните могат да определят свободно
съдържанието на договора само дотолкова, доколкото то не противоречи на закона и на
добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно
значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на
противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 от ЗЗД). Добрите нрави не са писани,
систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или
произтичат от тях, като за спазването им при иск за присъждане на неустойка съдът следи
служебно. Един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в гражданските и
търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона
интерес. Условията и предпоставките за нищожност на неустойката произтичат от нейните
функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските
8
правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите
нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора,
а не към последващ момент, като се има предвид видът и размерът на задължението, чието
изпълнение се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на задължението е обезпечено с
други правни способи-поръчителство, залог, ипотека и други; видът на уговорената
неустойка (компенсаторна или мораторна) и видът на неизпълнение на задължението –
съществено или за незначителна негова част; съотношението между размера на уговорената
неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди. Неустойката следва да се
приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
В случая уговорената между страните неустойка е за неизпълнение на задължението
на заемателя да предостави на кредитора обезпечение на дълга. Това задължение е
непарично. От неизпълнението му не произтича пряка вреда за кредитора.
Неблагоприятните последици за него са свързани с евентуални затруднения при събиране на
необезпеченото вземане. Те могат да настъпят едва след падежа на задължението. Но дори и
след това за кредитора е налице интерес от обезпечаване на дълга, тъй като ще разполага с
допълнителна гаранция за събиране на вземането. С оглед на това поставянето на твърде
кратък срок за предоставяне на обезпечение – три дни от сключване на договора, е
нелогично и икономически необосновано. Уговарянето на такъв срок, завишените
изисквания, на които трябва да отговарят поръчителите, и техният брой, както и
непосилните изисквания за представяне на банкова гаранция в размер на два пъти общата
сума по договора за заем, показват, че единствената цел на неустойката е различна от
присъщата й по закон функция да обезпечи изпълнението и да обезщети и санкционира
неизпълнението. Действителната цел на тази неустойка е да породи допълнително парично
задължение за заемателя, наред с това да върне главницата и да заплати възнаградителна
лихва. Това допълнително задължение на практика представлява скрит косвен разход за
заемателя, който увеличава значително цената на кредита. То няма характеристиките на
възнаградителна лихва, тъй като не зависи от размера на заемната сума и от срока за
ползване на кредита, но неминуемо води до възникване на косвени разходи за заемателя,
които трябва да са включени в ГПР на основание чл.19, ал.1 и 2 ЗПК.
Във връзка с горното и съгласно приетото по делото заключение на съдебно-
счетоводната и допълнителна експертизи оскъпяването на заема с уговорената в договора
неустойка е 111,20 %, което добавено към ГПР означава, че реално всички разходи, които
заемателят трябва да плати по заема възлизат на 159,22 % от общия размер на предоставения
кредит. По този начин разходите по кредита надхвърлят многократно пределния размер на
ГПР съгласно чл.19, ал.4 ЗПК – пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България.
На следващо място в процесния договор за кредит на ищеца е предоставена в заем сума
9
от 800 лева, при уговорен ГЛП в размер на 40,05 %. Към датата на сключване на договора за
кредит липсват императивни разпоредби на закона по отношение размера на
възнаградителната лихва. При положение обаче, че се касае за потребителски договор, при
който едната страна е по-слаба икономически, поради което се ползва със засилената защита
на ЗЗП и ЗПК, следва да се приеме, че максималният размер на лихвата (било
възнаградителна, било за забава) е ограничен. Обратното би означавало икономически по-
слаби участници в оборота да бъдат третирани неравноправно, като недостигът на
материални средства за един субект се използва за облагодетелстване на друг. Поради това в
съдебната практика трайно се приема, че противоречаща на добрите нрави е уговорка,
предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва
/а за обезпечени кредити – двукратния размер на законната лихва/. В този смисъл е Решение
№ 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр. д. № 315/2005 г., II г. о., Решение № 906 от 30.12.2004
г. на ВКС по гр. д. № 1106/2003 г., II г. о.; Определение № 901/10.07.2015 г. по гр. д. гр. дело
№ 6295 по описа за 2014 г на ВКС. Следователно при преценка съответствието на спорната
договорна клауза с добрите нрави, следва да се вземе предвид съотношението между
уговорения с нея размер на възнаградителна лихва и законната лихва. Размерът на
последната е общоизвестен – към основния лихвен процент на БНБ се прибавят десет
пункта. Така към сключване на договора размерът на законната лихва е 10,00%.
Следователно, уговорената с процесния договор възнаградителна лихва в размер на 40,05%
годишно е повече от четирикратно по-висок от размера на законната лихва. С оглед
изложеното, съдът намира, че уговорката противоречи на добрите нрави /критерии за норми
на поведение, установени в обществото/ и се явява нищожна. Поради това, че нищожните
уговорки не произвеждат никакво действие, следва да се приеме, че лихва не е уговорена
между страните по процесния договор и такова задължение не е възникнало за ищеца. /В
този смисъл Решение № 108 от 14.04.2020 г. на ОС - П. по в. гр. д. № 93/2020 г./
Във връзка с всичко изложено предявеният иск от ищецът се явява основателен и като
такъв следва да бъде уважен в пълен размер. С оглед на това като законова последица
следва да се уважи и искането за присъждане на законната лихва от датата на подаване на
исковата молба до окончателното изплащане. С оглед изхода на делото не се дължи
произнасяне по евентуалните искания.
С оглед изхода на делото на основание чл.78, ал. 1 от ГПК разноските по делото следва
да се възложат в тежест на ответника, включително адвокатско възнаграждение, дължимо на
пълномощника на ищеца на основание чл.38, ал.2, вр. ал.1, т.2 от ЗА в размер, определен по
правилата на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения с оглед цената на иска. Сторените от ищеца разноски са в
размер на 260 лева за държавна такса и депозит за вещо лице, а адвокатското
възнаграждение е в размер на 305,60 лева.
По изложените съображения Районен съд – П.
10
РЕШИ:
ОСЪЖДА „С. К.” ООД, ЕИК: ****, със седалище и адрес на управление: гр. С., ул.
„С.“, № 29, ет. 7, представлявано от Н. П. П., ДА ЗАПЛАТИ на Р. ИВ. Й., ЕГН **********,
живуща в гр. П., ул. "Р. А." №11, ет. 5, ап. 50, на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, сумата в
размер на 1080 лева, представляваща заплатена без основание неустойка в размер на 889,62
лева и договорна лихва в размер на 190,38 лева, по договор за паричен заем № 0384802 от
20.12.2019 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба –
09.03.2021 г. до окончателното изплащане на вземането.
ОСЪЖДА „С. К.” ООД, ЕИК: ****, със седалище и адрес на управление: гр. С., ул.
„С.“, № 29, ет. 7, представлявано от Н. П. П., ДА ЗАПЛАТИ на Р. ИВ. Й., ЕГН **********,
живуща в гр. П., ул. "Р. А." №11, ет. 5, ап. 50 разноски по делото в общ размер на 260 лева.
ОСЪЖДА „С. К.” ООД, ЕИК: ****, със седалище и адрес на управление: гр. С., ул.
„С.“, № 29, ет. 7, представлявано от Н. П. П., да заплати на адвокат В.Н. - САК, със съдебен
адрес: гр. С., ул. „И. Д.” № 7, ет. 5, ап. 9, тел. *****, ****, адвокатско възнаграждение в
размер на 305,60 лева.
Присъдените суми могат да бъдат преведени по следната сметка в посочена в
исковата молба: банка „ПИБ“ АД, IBAN BG44 FINV **** BIC FINVDGSF.
Решението може да се обжалва пред Окръжен съд П. в двуседмичен срок от
съобщаването му на страните.
Съдия при Районен съд – П.: _______________________
11