Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 19.12.2019 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, IV Б въззивен състав, в
публичното заседание, проведено на дванадесети
декември през две хиляди и
деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РЕНИ
КОДЖАБАШЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
СТАНИМИРА ИВАНОВА
мл.съдия
СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ
при секретаря
Капка Лозева, като разгледа докладваното от мл. съдия Спасенов в.гр.дело № 6685 по
описа за 2019 г. и за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 286224 от 05.12.2017 г.,
постановено по гр. д. № 23019/2017 г., по описа на СРС, 49ти състав, е признато
за установено по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК по предявените от „Т.С.” ЕАД
срещу А.Б.С. искове с право основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, вр. с чл.
149 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, че А.Б.С. дължи на „Т.С.” ЕАД сумата от
820.27 лева, представляваща ½ от 1640.55 лева, стойност на незаплатена
топлинна енергия за периода от 01.05.2014г. до 30.04.2015г. и дялово
разпределение, ведно със законната лихва от подаване на заявлението до
окончателното изплащане и сумата от 80.72 лева, представляваща ½ от
161.45 лева, лихва за забава за периода от 15.09.02015г. до 01.09.2016г. и
лъхва върху дяловото разпределение, като искът по чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД,
вр. с чл. 149 от ЗЕ е отхвърлен за сумата над 820.27 лева до пълния предявен
размер от 1640.55 лева, както и искът по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за сумата над
80.72 лева до пълния предявен размер от 161.45 лева. С решението на основание чл. 78, ал. 1 от ЗЗД
ответникът е осъдена да заплати на ищеца сумата от 289.47 лева, разноски в
исковото производство и сумата от 168.02 лева – разноски за заповедното
производство
Решението е постановено при
участието на трето лице помагач на страната на ищеца – „Т.с.“ ЕООД.
В срока по чл.259, ал. 1 от ГПК от
името на „Т.С.“ ЕАД е депозирана въззивна жалба с вх. № 5195016/28.12.2017г.,
срещу първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени предявените
срещу С. искове. В жалбата се излагат съображения, че в отговора на исковата
молба ответникът не е оспорил, че е собственик на ½ от процесния имот,
като не е ангажирал и доказателства, че имотът се притежава в съсобственост с
друго лице. Предвид това се сочи, че Софийски районен съд се е произнесъл
недопустимо, като се моли решението в обжалваната му част да бъде обезсилено, а
решението върнато за ново разглеждане, като се предостави възможност на „Т.С.“
ЕАД да отстрани допусната техническа грешка в исковата молба. Твърди се, че
депозираната от ищеца искова молба е изначално нередовна. Моли се да бъде
допусната поправка на техническа грешка, допусната при предявяване на иска,
като иска да се счита предявен на основание факта, че ответникът като
потребител на топлинна енергия се е обогатил неоснователно за сметка на
дружеството и дължи да му върне онова, с което
се е обогатил. С оглед изложеното се моли първоинстанционното решение да
бъде отменено, а предявените от дружеството искове да бъдат уважени, като в
полза на въззивника бъдат присъдени и сторените по делото разноски.
В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК от
името на А.Б.С. не е подаден отговор на въззивната жалба.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по
делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата
на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Първоинстанционният
съд е бил сезиран на 19.09.2016 г. със заявление по чл. 410 ГПК от „Т.С.“ ЕАД,
с което е поискано издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК срещу длъжника А.Б.С. за осъждането на последния да заплати в полза
на Т.С. ЕАД следните суми: 1/ сумата от 1640,55 лева, предсталяваща доставена
от ищцовото дружество топлинна енергия за топлоснабден имот, представляващ ап.
63, находящ се в гр. София, ж.к. „********за периода 01.05.2014 г. – 30.04.2015
г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 19.09.2016 г. до
изплащането ѝ; 2/ лихва за забава в размер на 161,45 лева за периода 15.09.2015
г. – 01.09.2016 г.
На 05.10.2016 г.
е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по
образуваното въз основа на заявлението ч.гр.д. № 52997/2016 г., по описа на
СРС, 49 състав, с която е разпоредено длъжникът да заплати на кредитора „Т.С.“
ЕАД посочените в заявлението суми, както и разноските по делото.
Срещу издадената
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК е подадено
възражение в срок от страна на длъжника А.Б.С., ЕГН **********. Във връзка с
горното на заявителя „Т.С.“ ЕАД е указано, че в едномесечен срок от получаване
на съобщението може да предяви иск за установяване на вземанията си. В указания
срок и по реда на чл. 422 ГПК кредиторът
е предявил иск срещу А.Б.С., ЕГН ********** за претендираните в заявлението
суми.
В исковата си
молба ищецът „Т.С.“ ЕАД твърди, че има договорни отношения с ответника А.Б.С.,
ЕГН **********. Поддържа, че ответникът е клиент на топлинна енергия за битови
нужди. Навеждат се съображения, че сградата-етажна собственост, в която се
намира процесния имот е сключила договор за извършване на услугата дялово
разпределение на топлинна енергия с фирма „Т.С.“ ЕООД, като в тази връзка се
посочва, че на основание чл. 155, ал. 1, т. 2 от ЗЕ, сумите за топлинна енергия
за процесния имот са начислявани по прогнозни месечни вноски, като след края на
отоплителния период са изготвяни изравнителни сметки от фирмата, извършваща
дялово разпределение на топлинна енергия в сградата на база реален отчет на
уредите за дялово разпределение в съответствие с разпоредбата на чл. 71 от
Наредба № 2/28.05.2004 г. за топлоснабдяването и Наредба № 16-334/06.04.2007 г.
за топлоснабдяването.
В срока за
отговор на исковата молба по чл. 131 ГПК, от ответника А.Б.С. е депозиран
отговор на исковата молба, с който се оспорват предявените искове. Поддържа се,
че претендираните от ищцовото дружество вземания са невярнао и нереално
начислени и недоказани.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по
допустимостта и по наличието на противоречие с императивните правни норми – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
състав намира постановеното от СРС, 49-ти състав, решение за валидно.
Решението в
обжалваната част по отхвърлените искове, срещу ответника А.Б.С., за главница за
възнаграждение за услугата дялово разпределение на топлинна енергия за периода
01.05.2014 г. – 30.04.2015 и за обезщетение за забава за периода от 15.09.2015
г. до 01.09.2016 г., дължимо върху главницата за възнаграждение за дялово
разпределение е недопустимо и като такова следва да се обезсили и делото по исковете
в тази част следва да се прекрати. В случая със заповедта по чл. 410 от ГПК не
е присъдена на заявителя сума за възнаграждение за дялово разпределение на
енергията. Заповедта изрично сочи основанието на задълженията - потребена
стойност на топлинна енергия и лихва за забава, поради което и само на такова
основание е допустим установителния иск по чл. 422 вр. с чл. 415 от ГПК.
Релевантно при преценката за допустимост на иска е заповедта за изпълнение, а
не заявлението за издаването на такава заповед. Това е така, защото заявлението
не се връчва на длъжника и на него не е дадена възможност да признае или оспори
вземанията, посочени в него. На длъжника се връчва заповедта за изпълнение,
като именно тя очертава претенцията към него и съответно очертава рамките на
спорния предмет по делото. В конкретния случай със заповедта за изпълнение не е
разпоредено плащане на суми, представляващи обезщетение за забава за периода от
15.09.2015 г. до 01.09.2016 г., дължимо върху главница за възнаграждение за
дялово разпределение, поради което исковете за тази сума са недопустими,
респективно постановеното по тези искове решение на СРС е недопустимо и следва
да се обезсили в тази му част, а производството по исковете, предявени срещу
ответника А.Б.С. за главница за възнаграждение за услугата дялово разпределение
на топлинна енергия за периода 01.05.2014 г. – 30.04.2015 г. и за обезщетение
за забава за периода от 15.09.2015 г. до 01.09.2016 г., дължимо върху
главницата за възнаграждение за дялово разпределение, следва да се прекрати.
Съдът не следва да се произнася по заповедта за изпълнение за тези суми, защото
иск за такива не е допустим и в правомощие на заповедния съд е да прецени, дали
следва да обезсили заповедта в тази ѝ част.
В останалата
обжалвана част решението е допустимо.
По правилността
на решението в обжалваната част, въззивният съдебен състав намира следното:
Предявени са
искове по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК с правно основание чл. 422 вр. с чл.
415, ал.2 вр. с чл. 124 от ГПК вр. с чл. 149 и сл., чл. 154 и чл. 155 от Закона
за енергетиката (ЗЕ) вр. с чл. 79 и чл. 86 от ЗЗД – положителен установителен иск за вземания
за плащане на стойност на доставена топлоенергия за битови нужди, за имот в
сграда - етажна собственост, за обезщетение за забава на плащане на същото, за
които е издадена заповед за изпълнение по реда на глава ХХХVІІ от ГПК.
За уважаване на
предявения иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и респ. за ангажиране
отговорността на ответника, ищецът следва да докаже по безспорен начин следните
факти: съществуването на договорни отношения между него и ответника за
доставката на топлинна енергия, в това число и качеството му на потребител на
топлинна енергия, обема на реално доставената в процесния имот топлинна енергия
за исковия период, че нейната стойност възлиза именно на претендираната сума,
поради което и за ответника да е възникнало валидно и изискуемо задължение за
заплащане на процесната главница, като е изпаднал и в забава за изпълнението
му.
Правоотношението
по продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от
законодателя в специалния Закон за енергетиката като договорно правоотношение,
произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно
и водно регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената форма на договора не е
форма за действителност, а форма за доказване. Тази договорна природа на правоотношението
по продажба на топлинна енергия за битови нужди остава непроменена при
множеството изменения на относимите норми от ЗЕ (чл. 149, чл. 150, чл. 153, ал.
1 и пар. 1 ДР), които регламентират и страните по договора при публично
известни общи условия. Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна (купувач) по
договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди е клиентът на топлинна
енергия за битови нужди.
Присъединяването
на топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната
мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради, се извършва
въз основа на писмен договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 - чл. 36 Наредба №
16-334 от 06.04.2007г. за топлоснабдяването) със собствениците или титулярите
на вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които
поради това са посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на
топлинна енергия за битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна
енергия по сключения с топлопреносното предприятие договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия.
Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и
титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на
топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР
публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си
качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното
правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна
енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената
топлинна енергия. Гореизложеното се отнася и за редакцията на чл. 153, ал. 1
ЗЕ, действаща към процесния период. Клиенти на топлинна енергия за битови нужди
могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ,
ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно
носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и
същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови
нужди за този имот при публично известните общи условия директно с
топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице придобива
качеството „клиент“ на топлинна енергия за битови нужди и като страна по договора
за доставка на топлинна енергия дължи цената ѝ на топлопреносното
предприятие. Договорът между това трето ползващо лице и топлопреносното
предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например с откриването на
индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се
презумира с установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот – в този
смисъл са и разрешенията дадени с Тълкувателно решение № 2/2017 от 17 май 2018
г. по тълкувателно дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС.
Съгласно чл.142,
ал.2 от ЗЕ - топлинната енергия за отопление на сграда - етажна собственост, се
разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия
за отопление на общите части и топлинна енергия за отопление на имотите.
Съгласно чл.
145, ал.1 от ЗЕ топлинната енергия за отопление на имотите в сграда - етажна
собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери,
се определя въз основа на показанията на топломерите в отделните имоти.
Съгласно чл.
153, ал. 1 от Закона за енергетиката /ЗЕ/, в редакцията, действаща за исковия
период, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в
сграда-етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия, и са длъжни да
монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 3 на
отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при
условията и по реда, определени в съответната наредба. Разпоредбата императивно
урежда кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие,
като меродавно е единствено притежанието на вещно право върху имота -
собственост или вещно право на ползване.
По аргумент от
чл. 153, ал. 6 от ЗЕ и чл. 76 от Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. следва и че
потребителите в сграда - етажна собственост, които прекратят топлоподаването
към отоплителните тела в имотите си чрез монтираната на тях регулираща арматура
остават потребители на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация и
от отоплителните тела в общите части на сградата, както и дължат заплащане на
сумата за мощност (В този смисъл решение Nо 210 от 24.02.2006 г. по адм. дело Nо 11361/2005 г. на 5 чл. състав
на ВАС). Нещо повече – разпоредбата на чл. 153, ал.5 от ЗЕ, въвежда забрана за
прекратяване на подаването на топлинна енергия към отоплителните тела в имотите
си чрез физическото им отделяне от сградната инсталация, направено от
потребител.
Съдът приема, че
по делото е установено, че ищецът е енергийно предприятие, доставящо топлинна
енергия. "Т.С." ЕАД е дружество регистрирано по Търговския закон и
вписано в Търговския регистър при Агенция по вписванията с предмет на дейност
производство на топлинна енергия, пренос на топлинна енергия, производство на
топлинна и електрическа енергия и други дейности обслужващи основните.
По отношение на
първата предпоставка за уважаване на предявените искове, а именно, че между
страните по спора са съществували договорни отношения с предмет доставка на
топлинна енергия в процесния имот за претендирания период, в това число и
качеството потребител на топлинна енергия на ответника по делото, настоящият
съдебен състав намира следното:
По
делото е приета молба-декларация вх. № 4146, подадена от името на ответника А.Б.С.,
ЕГН **********, с която последният е заявил пред ищцовото дружество желанието
си да му бъде открита партида за топлоснабден имот, представляващ апартамент №
33, находящ се в гр. София, ж.к. *********. Видно от горепосочената
молба-декларация същата не съдържа подпис на лицето, от чието име е подадена,
като същевременно с молбата е направено искане за откриване на партида за
топлоснабден имот, различен от процесния, поради което въз основа на това
доказателство не може да се направи извод, че между страните в настоящото
производство е възникнало облигационно правоотношение с предмет доставка на
топлинна енергия до процесния топлоснабден имот.
По
делото е приета Заповед № РД-41-2795/15.09.1982 Г. на Столичен Народен съвет –
Изпълнителен комитет, с която на основание чл. 309 ППЗТСУ и чл. 100 ЗТСУ в
обезщетение на Ц.В.С.и Б.Г.С. са определени следните недвижими имоти: 1/ ап. №
33, находящ се в гр. София, м. „******– VI м.р.,
бл********находящ се в гр. София, м. „******– VI м.р., ********
Видно
от приетото по делото писмо от Столична община, район „******“ се установява,
че бл. ******идентичен с бл. ******и вх. В в ж.к. „******-2“.
Предвид
обсъдените по-горе доказателства се налага извод, че въз основа на Заповед №
РД-41-2795/15.09.1982 Г. на Столичен Народен съвет – Изпълнителен комитет Ц.В.С.и
Б.Г.С. са придобили собствеността върху процесния топлоснабден имот,
представляващ апартамент № 63, находящ се в ж.к. „******-2“, вх. В, ет. 3.
По
делото е прието Удостоверение за наследници № 247/09.09.1993 г., издадено от
Столична община, район „******“, от което се установява, че Б.Г.С. е починал на
30.08.1993 г., като е оставил за свой единствен наследник сина си А.Б.С. –
ответник в настоящото производство. Предвид така установеното по делото
обстоятелство се налага извод, че по силата на наследственото правоприемство
ответникът А.Б.С. е придобил собствеността върху притежаваната от наследодателя
му Б.Г.С. ½ идеална част от процесния топлоснабден имот. По делото не са
представени доказателства за настъпило правоприемство между Ц.В.С.и А.Б.С., по
силата на което последният да е придобил притежаваната от Ц.С.½ идеална
част от процесния топлоснабден имот.
Предвид
всичко гореизложено, настоящият съдебен състав намира, че от събраните по
делото доказателства се установява, че ответникът А.Б.С. се легитимира като собственик на
½ идеална част от процесния топлоснабден имот през процесния период,
поради което е установено по делото при условията на пълно и главно доказване,
че ответникът А.Б.С. е имал качеството потребител на топлинна енергия през
процесния период за топлоснабдения имот, но отговаря пред ищеца само за
½ от стойността на потребената енергия.
Установено е по
делото и обстоятелството, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата –
етажна собственост (в която се намира този имот) е била присъединена към
абонатна станция.
Първоинстанционният
съд е установил стойността на доставена енергия в имота за процесния период в
общ размер от 1624,91 лева и на лихвата за забава на плащането ѝ в общ
размер от 159,40 лева. С жалбата не са наведени оплаквания срещу тези изводи на
съда, като не се установява и първоинстанционният съд да е нарушил императивна
правна норма, поради което настоящият съдебен състав приема същите за
установени. Те се установяват и от събраните по делото писмени доказателства и
заключение на вещото лице по приетата съдебно-техническа експертиза.
С оглед
гореизложеното и доколкото по делото се установи, че ответникът следва да
отговаря за ½ от стойността на потребената енергия, то правилно
първоинстанционният съд е отхвърлил претенциите на ищцовото дружество за
другата ½ от стойността на потребената енергия.
По отношение на разноските:
С оглед изхода
на спора пред въззивната инстанция право на разноски на основание чл. 78, ал. 3
от ГПК, вр. с чл. 273 от ГПК има въззиваемия А.Б.С..
От името на
същия не е направено искане за присъждане на разноски в производството пред
СГС, поради което и не следва да му бъдат присъдени такива.
С оглед цената
на исковете и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящият съдебен акт не
подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран,
Софийски градски съд,
Р Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА решение № 286224 от 05.12.2017 г.,
постановено по гр. д. № 23019/2017 г., по описа на СРС, 49ти състав в частта, с
която са отхвърлени предявените от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и
адрес на управление:*** Б против А.Б.С., ЕГН **********, с адрес: *** искове с
правно основание чл. 422 вр. с чл. 415, ал.2 вр. с чл. 124 от ГПК вр. с чл. 149
и сл., чл. 154 и чл. 155 от Закона за енергетиката (ЗЕ) вр. с чл. 79 и чл. 86
от ЗЗД за признаване за установено, че А.Б.С., ЕГН ********** дължи в полза на
„Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******* сумата от 7,82 лева, представляваща главница за
възнаграждение за услуга дялово разпределние за периода за периода 01.05.2014
г. – 30.04.2015 и за сумата от 1,03 лева, представляваща обезщетение за забава
за периода от 15.09.2015 г. до 01.09.2016 г., дължимо върху главницата за
възнаграждение за дялово разпределение в топлоснабден имот – апартамент № 63,
находящ се в гр. София, ж.к. „******-*******, вх. В, аб. № 197796, И ПРЕКРАТЯВА като недопустимо
производството по исковете в тази част.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 286224 от 05.12.2017 г.,
постановено по гр. д. № 23019/2017 г., по описа на СРС, 49ти състав в
останалата обжалвана част.
Решението е
постановено при участие на трето лице помагач на страната на ищеца – „Т.С.“ ЕООД.
Решението не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.