Р Е Ш Е Н И Е
Номер Година 20.05.2019 Град Стара
Загора
В
И М Е Т О Н А Н А Р О
Д А
СТАРОЗАГОРСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД XII
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
На
трети април Година 2019
в
публично съдебно заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
И. Р.
Секретар:
В.П.
Прокурор:
като
разгледа докладваното от съдията Р. гражданско дело номер 1441 по описа за 2018
година и за да се произнесе взе предвид следното:
Предявени са искове с правно основание
чл. 422, ал. 1 ГПК.
Ищецът „А.” Е. твърди в исковата си
молба, че на 11.12.2015 г.
ответникът, като заемател и В., като заемодател, сключили договор за паричен
заем № 5233641, при спазване на ЗПК и на основание предложение за сключването
му, което било направено от заемателя и стандартен европейски формуляр, който
му бил предоставен предварително. Съгласили се, че приемали да се прилагат и
общите условия към договорите за паричен заем -, които били сключвани от В.,
които били в сила към датата на сключване на договора. С договора заемодателят
се задължил да предаде в собственост на заемателя заемната сума от 600 лева, а
заемателят се задължил да му я върне с договорната лихва в размер на 92.28
лева, на 18 равни двуседмични погасителни вноски, в размер на 38.46 лева всяка,
като падежът на първата бил на 25.12.2015 г., а на последната – на 19.08.2016
г. Така страните договорили общ размер на плащанията от 692.28 лева. С договора
ответникът удостоверил, че бил получил от заемодателя изцяло заемната сума,
като договорът имал силата на разписка за предаването й. Съгласно договора, на
ответника била начислена 150 лева такса разходи за събиране на просрочени
вземания, както и 100 лева такса разходи за дейност на служител. С договора
заемателят се задължил в 3-дневен срок от подписването му да предостави на
заемодателя посоченото в исковата молба обезпечение на задълженията му по
договора. Поради неизпълнението му, на ответника била начислена неустойка в
размер на 494.46 лева, която страните се споразумели да бъдела разсрочена на 18
равни вноски, всяка по 27.47 лева, които били дължими на падежите на
погасителните вноски по договора, които поради това били в размер на 65.93
лева. Съгласно договора на ответника била начислена лихва за забава от
26.12.2015 г. до подаване на заявлението в съда, в размер на 37.60 лева.
Въпреки отправени покани за доброволно изпълнение и разсрочване на задължението
му, ответникът не бил заплатил изцяло дължимия паричен заем. Сумата, която била
платена до момента, била 266 лева, с която били погасени 150 лева такса разходи
за събиране на просрочени вземания, 62.50 лева такса разходи за дейност на
служител, 27.47 лева неустойка, 9.30 лева договорна лихва и 16.73 лева главница.
На 7.09.2016 г. било подписано приложение 1 към рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания /цесия/ от 22.01.2013 г. между В. и ищеца. По силата
му, вземането на В. по процесния договор за паричен заем, било прехвърлено на
ищеца с всички привилегии и обезпечения. Договорът за заем съдържал изрична
клауза, която уреждала правото на кредитора да прехвърли вземането на трети
лица. Длъжникът бил уведомен за цесията с уведомително писмо от В., което му
било изпратено с известие за доставяне с изх. № УПЦ-С-ВИВ/5233641/06.03.2018
г., чрез ищеца. Същото било върнато на подателя с отбелязване, че нямало връзка
с получателя. В случай, че ответникът оспорел уведомяването, да се считал за
уведомен за цесията с приложените към исковата молба уведомления. За ищецът
възникнал правен интерес от подаване на заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК, която му претенция съдът уважил по образуваното
ч.гр.д. 2270/2017 г. на СтРС и издал заповед за изпълнение, срещу която обаче
било входирано възражение, което
обусловило подаването на исковата му молба. Искането е да се признае за
установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца сумата от 583.27 лева
за главница от невърната заета сума по договора за заем, с 82.98 лева договорна
лихва от 25.12.2015 г. до 19.08.2016 г., с 37.50 лева такса разходи за дейност
на служител, с 466.99 лева неустойка от 8.01.2016 г. до 19.08.2016 г., с 37.60
лева лихва за забава от 26.12.2015 г. до подаване на заявлението в съда, и
законна лихва върху главницата от подаване на заявлението в съда до изплащането
й, за които парични задължения е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК
по ч.гр.д № 2270 описа за 2017 г. на Старозагорския районен съд. Претендира за
сторените по делото и в заповедното производство разноски.
Ответникът К.Т.К. не е подал писмен
отговор, а в първото съдебно заседание заема становище, че бил плащал парични
суми за погасяване на кредита, а с предявените искове се претендирала цялата сума,
но не пазел бележките и не можел да докаже частичните плащания, освен което бил
теглил само 600 лева кредит, а били много големи лихвите и неустойките по
договора.
Съдът, след като прецени събраните по
делото доказателства, поотделно и в съвкупност с искането, възраженията и
доводите на страните, взе предвид и настъпилите след предявяване на исковете
факти, от значение за спорното право, намери за установено следното:
За процесните вземания ищецът е подал на
24.04.2017 г. заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК. За
разглеждането му е образувано приложеното ч.гр.д. № 2270/2017 г. на СтРС, по
което на 28.04.2017 г. е издадена исканата заповед № 1549, срещу която на
13.02.2018 г., в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, ответникът е подал възражение по
образец, поради което на 28.03.2018 г., в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК, ищецът е
предявил по делото процесните искове по чл. 422, ал. 1 ГПК, които поради това
се считат предявени на 24.04.2017 г., когато е подал в съда заявлението си за
издаване на заповедта срещу ответника (чл. 422, ал. 1 ГПК).
По делото ищецът е представил договор от
11.12.2015 г. за предоставяне на паричен заем между ответника, като заемател и В.,
като заемодател (л. 5-13). Последният несъмнено представлява договор за
потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК. Не е подписан обаче от
представител на заемодателя В. (л.
7). Това означава, че
не е сключен в изискваната от чл. 10, ал. 1 ЗПК писмена форма за неговата
действителност (чл.
10, ал. 1 ЗПК).
Поради това е недействителен (чл.
22 ЗПК).
Въпреки това по същия договор, видно от
представения от ищеца и неоспорен от ответника РКО № 100/11.12.2015 г., В. е
предоставило на ответника на 11.12.2015 г., посочения в чл. 3, ал. 1 от него заем
от 600 лева, който според същия член от този договор ответникът е трябвало да
върне на 18 разсрочени двуседмични вноски, всяка по 38.46 лева, платими на
посочените в чл. 3, ал. 1, т. 4 от договора дати от 25.12.2015 г. до 19.08.2016
г. (л. 5 и 14).
При това положение, понеже този договор
е недействителен с оглед изложеното, ответникът дължи по него връщане само на
чистата стойност на кредита, която е получил и не е върнал, но не дължи и
лихви, такси, неустойки и други разходи по този договор (чл. 23 ЗПК).
От т. IV-3 и 6 на заключението на назначената по
делото съдебно – икономическа експертиза, което съдът възприема, поради
неоспорването му от страните и липсата на противоречие с останалите
доказателства, се установява още, че по този договор ответникът е платил на В.
66 лева на 29.12.2015 г. и 200 лева на 04.05.2016 г., след което е преустановил
плащанията си по него и не е извършвал други такива до приключване на съдебното
дирене по делото (л.
70-72). При това
положение, следва да се приеме, че към датата на приключване на съдебното
дирене, ответникът дължи по него съгласно чл. 23 ЗПК, само непогасената му с
тези му частични плащания част от 334 лева от чиста стойност на получения по
него заем (600
лева заем – 266 лева частични плащания за погасяването му).
На 07.09.2016 г. между В. и ищеца е
подписано представеното по делото от последния и неоспорено от ответника
извлечение от приложение № 1 към рамковият им договор от 22.01.2013 г. за
продажба и прехвърляне на вземания (л. 17-25). С него В. цедирало на ищеца общо
1186.74 лева вземания от ответника по процесния договор за заем, видно от
представеното от ищеца приложение № 1 към тази цесия (л. 24).
Доколкото по делото няма други данни
ответникът да е бил уведомен за тази цесия преди подаване на заявлението по
приложеното заповедно производство и образуване на настоящото дело с оглед
фикцията на чл. 422, ал. 1 ГПК (л.
26-29), следва да се
приеме, че е уведомен за нея в хода на настоящото дело на 05.12.2018 г., когато
е получил препис от приложение № 1 и рамковия договор за същата цесия с преписа
от исковата молба и приложенията към нея със съобщението за отговор (л. 54). Така
приема и ВКС в задължителната си практика, че доколкото законът не поставя
специални изисквания за начина, по който следва да бъде извършено уведомлението
за цесията, то получаването му в рамките на съдебното производство по предявен
иск за прехвърленото вземане не може да бъде игнорирано (Р 123-2009-II т.о.).
При тези установени по делото
обстоятелства, съдът намери, че предявените от ищеца искове по чл. 422, ал. 1 ГПК за съществуване в негова полза на процесните вземания по договора за заем,
са недоказани още в своето основание. Поради това, като неоснователни, следва
да се отхвърлят изцяло, без преди това да бъдат обсъждани и по отношение на техния
размер, защото това се явява безпредметно. От една страна защото по делото се
установи с оглед изложеното, че сключеният между В. и ответника процесен
договор за заем е недействителен съгласно чл. 22, във вр. с чл. 10, ал. 1 ЗПК, в
който случай ответникът не дължи по него лихви, неустойки, такси и други
разходи, а само невърната в случая към датата на приключване на съдебното
дирене част от 334 лева от получения по него заем (чл. 23 ЗПК). От друга страна защото, в случая не може
да бъде уважен и главния иск по чл. 422, ал. 1 ГПК на ищеца за съществуване в негова
полза на вземане и за тази част от главницата, защото е нищожна и цесията, с
която В. му е цедирала вземанията си по този заем.
Според нормата на чл. 99, ал. 1 ЗЗД,
кредиторът може да прехвърли своето вземане само ако законът, договорът или
естеството на същото позволяват това. А в случая чл. 26, ал. 1 ЗПК не е
позволявал на цедента В. да цедира на ищеца с приложението от 07.09.2016 г. към
рамковия им договор за цесия от 22.01.2013 г. и единствено дължимата се от
ответника част от 334 лева от главницата по недействителния с оглед изложеното договор
за заем. Последният представлява такъв за потребителски кредит по смисъла на
чл. 9, ал. 1 ЗПК, а според чл. 26, ал. 1 ЗПК, кредиторът може да прехвърли
вземането си по него на трето лице само ако договорът за потребителски кредит
предвижда такава възможност, а случаят не е такъв. Не само защото, с оглед
посочената му недействителност по чл. 22 ЗПК, недействителна/нищожна се явява и
клаузата на чл. 6, т. 1 от същия договор, даваща право на заемодателя, по всяко
време да прехвърли правата си по него на трето лице (чл. 22 ЗПК).
Но и защото, дори и този договор да не бе недействителен (което обаче съдът не приема с оглед
изложеното),
според чл. 24 ЗПК, към него се прилагат и нормите на чл. 143-148 ЗЗП, а според
чл. 143, т. 15 ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е и
уговорката, която дава възможност на търговеца или доставчика, без съгласието
на потребителя, да прехвърли правата и задълженията си по договора, когато това
може да доведе до намаляване на гаранциите на потребителя, какъвто е и случая (л. 5).
При него в чл. 6, т. 1 от договора за заем
е предвидено, че заемодателят има право (и без съгласието на заемателя – б.р.), по всяко време да прехвърли правата си
по договора за паричен заем на трето лице. Тази клауза е неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 15 ЗЗП, защото
дава възможност на заемодателя да прехвърли по всяко време, без да иска съгласието
на ответника, правата си по договора на всяко трето лице, което избере, а това несъмнено
може да доведе до намаляване на гаранциите на ответника, защото за длъжника не
е без значение дали негов кредитор е избраната от него кредитна/финансова
институция или друг правен субект, а в същото време в договора не е предвидена
реципрочна (равноправна) възможност/клауза/право на ответника,
всяко трето лице, по избор на ответника, да го замести в дълга му към В. по същия
договор по смисъла на чл. 102 ЗЗД, което несъмнено е значително неравновесие
между правата и задълженията на страните по него, и обуславя поради това извод
за неравноправност на клаузата по чл. 6. т. 1 от него (чл. 143, т. 15 ЗЗП). По
делото няма данни тази неравноправна клауза да е уговорена индивидуално. Респективно
- да не е била изготвена предварително от В. и поради това ответникът да е имал
възможност да влияе върху съдържанието й (чл. 146, ал. 2 ЗЗП). Нормата на чл. 146, ал. 4 ЗЗП обаче е
императивна. Поради това доказването и в случая на обстоятелството, че тази
клауза е индивидуално уговорена, е в тежест на ищеца (Р 51-2016-II т.о. и Р
77-2015-III г.о.). Последният обаче, не представи и по делото няма никакви
доказателства същата клауза да е била уговорена индивидуално. А това обстоятелство не може да се
предполага, нито да се приеме за доказано само от наличието й в договора за заем,
а следваше ищецът да го докаже по делото, и то пълно и главно, тоест несъмнено
(чл. 146, ал. 2 и 4 ЗЗП). А след като е така и ищецът, чиято е тук според чл.
146, ал. 4 ЗЗП доказателствената тежест, не само не доказа пълно и главно,
тоест несъмнено по делото, да е била уговорена индивидуално тази клауза на чл. 6,
т. 1 от договора за заем, даваща възможност на В. да му цедира, без съгласието
на ответника за това, вземанията си по договора за заем, то съгласно чл. 146,
ал. 2 и 4 ЗЗП, съдът намери за несъмнено установено по делото, че същата клауза
не е била уговорена индивидуално (чл. 146, ал. 2 и 4 ЗЗП). А след като е така, тя
е нищожна и на това основание, защото е неравноправна по смисъла на чл. 143, т.
15 ЗЗП, а не е била уговорена индивидуално (чл. 146, ал. 1 ЗЗП, във вр. с чл.
12 ЗПК отм.). Поради това и на това основание (а не само поради недействителност на
договора на основание чл. 22 ЗПК) не
съществува в правния мир от датата на сключване на този заем на 11.12.2015 г. А
в него няма друга подобна, действителна клауза, която да предвижда възможност
за В. да прехвърли вземанията си по договора за заем срещу ответника на друго
лице (л. 5-7). Според чл. 26, ал. 1 ЗПК обаче, кредиторът може да прехвърли
вземанията си срещу потребителя на друго лице само при условие, че договорът за
потребителски кредит предвижда такава възможност. А след като е така и в случая
процесния договор за заем не предвижда такава възможност, поради недействителността
му на основание чл. 22 ЗПК и нищожността на клаузата на чл. 6, т. 1 от него на
основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП, а друга такава възможност не уговорена в него, В.
не е имала законовата възможност да прехвърли на ищеца дори и единствено дължимата
се от ответника горепосочена част от процесна главница, защото недействителният
съгласно чл. 22 ЗПК договор за заем, от който поради това е възникнало и
съществува според чл. 23 ЗПК само това главно вземане/неплатената част от 334
лева от него, не предвижда такава възможност (чл. 26, ал. 1 ЗПК, във вр. с чл.
99, ал. 1 ЗЗД). Поради това приложение № 1/09.07.2016 г. към рамковия договор за
цесия от 22.01.2013 г., с което В. е цедирало на ищеца процесните вземания, се
явява нищожен в тази му част, с която те са му цедирани, по силата на чл. 26,
ал. 1, пр. 1 и ал. 4 ЗЗД – защото противоречи в същата му част на забраната на
чл. 26, ал. 1 ЗПК, която не допуска цедирането им по смисъла на чл. 99, ал. 1 ЗЗД. А след като договора за цесия в частта му, с която тези вземания са
цедирани на ищеца, е нищожен, той не е произвел въобще присъщите му правни
последици. Поради това не е прехвърлил на ищеца дори и дължимата от ответника с
оглед изложеното част от 334 лева от главницата по процесния недействителен
договор за заем. Поради това ищецът не е и неин титуляр/кредитор на това
основание – придобИ.ето й с тази цесия, на което се позовава в исковата си
молба. Ето защо съдът намери, че процесните вземания несъществуват в неговия
патримониум и не той е активно материално - правно легитимиран да иска
плащането им от ответника. Поради това ищецът не може да се признае въз основа
на същата цесия за техен носител/титуляр/кредитор. А след като е така, той не е
и активно материалноправно легитимиран да претендира с исковете си по чл. 422,
ал. 1 ГПК съществуването им в негова полза спрямо ответника. Ето защо съдът
намери тези искове за недоказани още в своето основание. Поради това, като неоснователни,
следва да ги отхвърли изцяло, ведно с акцесорното искане на ищеца за присъждане
на разноски, без преди това да ги обсъжда и по отношение на техния размер,
защото това се явява безпредметно.
При този изход на делото, само ответникът
има право на сторените от него разноски по същото и в заповедното производство (чл. 78, ал. 3 ГПК и т. 12 ТР
4-2014-ОСГТК).
По делото обаче няма данни същият да е сторил разноски, нито е налице негово
искане за присъждането им. Поради това такива не му се присъждат с оглед и на
диспозитивното начало в процеса (чл. 6, ал. 2 ГПК).
Воден от горните мотиви,
Старозагорският районен съд
Р
Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователни предявените
от „А.“ Е., с ЕИК ---, със седалище и адрес на управление ---, искове по чл.
422, ал. 1 ГПК за признаване за установено по отношение на К.Т.К., с ЕГН **********,
с адрес ***, че му дължи сумата от 583.27 лева за главница от невърната заета
сума по договор за предоставяне на паричен заем – „---“ № 5233641/11.12.2015 г., с 82.98 лева
договорна лихва от 25.12.2015 г. до 19.08.2016 г., с 37.50 лева такса разходи
за дейност на служител, с 466.99 лева неустойка от 08.01.2016 г. до 19.08.2016
г., с 37.60 лева лихва за забава от 26.12.2015 г. до 24.04.2017 г., и законна
лихва върху главницата от 24.04.2017 г. до изплащането й, за които парични
задължения е издадена заповед № 1549/28.04.2017 г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 2270 описа за 2017 г. на Старозагорския
районен съд, както и искането на „А.“ Е. за присъждане на сторените по настоящото
дело и по ч.гр.д. № 2270 описа за 2017 г. на Старозагорския районен съд разноски.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано пред
Старозагорския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните по
делото.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: