№ 828
гр. Варна, 24.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, V СЪСТАВ ГО, в публично заседание на
първи юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Мирела Огн. Кацарска
Членове:Весела Гълъбова
мл.с. Виляна Н. Михалева
при участието на секретаря Петя П. Петрова
като разгледа докладваното от Весела Гълъбова Въззивно гражданско дело №
20253100501143 по описа за 2025 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба вх.№ 31585/07.04.2025г., подадена от
А. В. А., ЕГН **********, срещу решение № 1004/22.03.2025г., постановено
по гр.д. № 12491/2024г. по описа на РС-Варна, 43 състав, в частта, с която е
обявено, че виновен за разстройството на брака е съпругът А. В. А., ЕГН
**********.
В останалите му части – относно прекратяването на брака и фамилното
име на съпругата след развода решението не е обжалвано.
Във въззивната жалба е наведено оплакване, че решението в
обжалваната му част е неправилно, тъй като неправилно е интерпретиран
доказателствения материал. Излага се, че са кредитирани единствено
показанията на св. К., която само препредава информация, известна й от
ищцата, но не и тези на св. А., който изразява лично възприети факти и
обстоятелства. Моли решението в обжалваните му части да бъде отменено и
вместо него да бъде постановено решение, с което да бъде прието, че
1
ответникът не носи изключителна вина за прекратяването на брака.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната
жалба от въззиваемата страна К. Л. А., ЕГН **********, с който жалбата се
оспорва като неоснователна. Въззиваемата сочи, че първоинстанционното
решение е правилно и законосъобразно. Поддържа, че първоинстанционният
съд е обсъдил и представеното по делото доказателство – за заповед за защита
срещу извършено домашно насилие., която не е оспорена от ответника. Излага
още, че показанията на водения от ответника свидетел не са кредитирани,
доколкото са в противоречие с изложените в отговора на исковата молба
твърдения. Моли решението да бъде потвърдено.
Въззивната жалба е редовна, подадена е в срок от надлежна страна,
срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което е
допустима и подлежи на разглеждане по същество.
Правомощията на въззивния съд, съобразно разпоредбата на чл. 269
ГПК, са да се произнесе служебно по валидността и допустимостта на
първоинстанционното решение в обжалваната част, а по останалите въпроси –
ограничително от посоченото в жалбата по отношение на пороците, водещи
до неправилност на решението.
Първоинстанционното решение е постановено от надлежен съдебен
състав, в рамките на предоставената му правораздавателна компетентност,
поради което е валидно.
Наличието на всички положителни и липсата на отрицателните
процесуални предпоставки във връзка със съществуването и упражняването
на правото на иск при постановяване на съдебното решение, обуславя
неговата допустимост, поради което въззивният съд дължи произнасяне по
съществото на спора.
Производството пред РС – Варна е образувано по искова молба на К. Л.
А., ЕГН ********** срещу А. В. А., ЕГН **********, с която е предявен иск
по чл.49 от СК за развод поради дълбоко и непоправимо разстройство на брака
по вина на съпруга.
В исковата молба са изложени твърдения, че страните са сключили
граждански брак на 21.06.2000г. От брака си имали родени две деца, едното
пълнолетно, а другото – А. А. В., роден на 04.01.2007г. – непълнолетно.
2
Брачното им съжителство било изпълнено с конфликти, психически и
физически тормоз. Съпругът искал да наложи пълен контрол върху ищцата,
като всички важни решения, касаещи децата и семейството се вземали от него,
без да се съобразява с нейното мнение. на своята съпруга. Твърди се още, че
при изразено несъгласие, ответникът упражнявал физическо насилие над
съпругата си, в т.ч. пред непълнолетния им син. Ответникът отсъствал за
дълги периоди от гр. Варна и поддържал извънбрачни връзка, а ищцата поела
всички грижи по отглеждането и възпитаването на детето. През 2012г. ищцата
започнала сезонна работа във фирмата на съпруга си, но той се отнасял грубо
към нея и през 2022г. напуснала. Болезнената ревност на ответника и
нежеланието му съпругата му да работи на друго място, създавали
напрежение в отношенията им. Той я наричал с различни обидни думи като
„паразит“, „тумор“, „цирей“, „мърша“, „боклук“. Твърди, че на 23.05.2024г. за
пореден път е станала обект на физическо и психическо насилие от страна на
съпруга си в присъствието на големия им син, за което била издадена заповед
за защита по гр.д. № 6372/2024 г. по описа на ВРС. Отправено е искане за
В срока по чл. 131 ГПК е депозиран писмен отговор на исковата молба
от ответника А. В. А., ЕГН **********, с който искът се оспорва в частта за
вината за разстройството на брака. Ответникът счита, че позоваването на един
инцидент не представлява обективната причина за разстройство на брака, като
реалните причини са се трупали в годините. Намира, че заповедта за защита е
била издадена само защото пострадалата е жена и „за да не стане по-лошо“.
Заявява, че не неговото, а поведението на съпругата било причината за разрива
в отношенията им, в т.ч. скандали, подозрения, ревност, обвинения в
психически тормоз.
След съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразявайки
становището на страните, съдът приема за установено следното от
фактическа страна:
Видно от представеното удостоверение за сключен граждански брак,
бракът между страните е сключен на 21.06.2000г., за което е бил съставен акт
за граждански брак № 740 от длъжностно лице по гражданско състояние в гр.
Варна.
От представенoто удостоверениe за раждане се установява, че страните
имат роденo от брака едно непълнолетно дете – А. В., родена на 04.01.2007г.
3
Приети по делото за заповед за незабавна защита от 28.05.2024г. и
заповед за защита от 02.07.2024г., издадени по гр.д. № 6372/2024 г. по описа на
ВРС в полза на ищцата срещу ответника
По делото са ангажирали гласни доказателствени средства чрез разпит
на един свидетел на страната на ищцата – С.К. и един свидетел на страната на
ответника – Х. А..
Съгласно показанията на св. К., същата познава молителката от 14
години. Първоначално контактували по повод на това, че децата им бил в една
детска градини, а преди година и нещо ищцата започнала работа при
свидетелката. Тогава започнала да споделя с К., че съпругът й е много ревнив,
че не може да дойде на служебно парти, тъй като ако не се прибере навреме,
може да й посегне, че непрекъснато й казва да си стяга багажа, че прави
големи скандали и дори заплашва децата. Основаната причина ищцата да
съжителства със съпруга си била, че няма къде да живее. Лятото на миналата
година К. се изнесла от семейното жилище и понастоящем живеела под наем.
Св. А. излага, че със страните са съседи от 2011-2012г., като живеят в
една къща на два етажа – той на долния етаж, а те на горния. често били
заедно, сядали на двора и комуникирали. Заявява, че никога не е ставал
свидетел на заплахи, закани или нещо извън нормалния тон. Общата къща
била с гредоред и ако се вика, се чувало на долния етаж.
При така установените факти по въведените с жалбата оплаквания,
съдът намира следното от правна страна:
Предявеният иск е с правно основание чл.49, ал.1 от СК.
Във въззивната жалба са наведени оплаквания за неправилен извод на
съда, че въззивникът носи изключителна вина за разстройството на брака.
Настоящият съдебен състав намира, че следва да кредитира показанията
на св. К., независимо че са косвени, т.е. не са дадени от очевидец.
Свидетелката не попада в кръга на изрично посочените лица по чл.172 от
ГПК, нито има конкретни данни за лична заинтересованост от изхода на
делото. Показанията й са обосновани от лични наблюдения и възприятия от
комуникацията с ищцата, детайлни са и не съдържат вътрешни противоречия.
От друга страна, показанията на св. А., който също е безпристрастно лице, са
абсолютно неинформативни. Макар и да живее в една сграда със страните,
4
същият не сочи да са в близки отношения извън добросъседските такива. В
този смисъл обстоятелството, че той не е чувал и не е ставал свидетел на
влошени отношения между съпрузите, не води на аргументиран извод, че
такива не са били налице.
Служебно известно на съда е, че решението по гр.д. № 6372/2024 г. по
описа на ВРС, въз основа на което е издадена и представената в настоящото
производство заповед за защита, не е обжалвано и е влязло в законна сила.
Наличието на установен акт на психическо и физическо насилие над
съпругата, независимо че е еднократен, е в подкрепа на показанията на св. К.
досежно отношението на ответника към ищцата. Несъстоятелно е изложеното
в отговора на исковата молба, че съдът издава заповеди за защита само,
защото молителката е жена. Освен това, в случай че не е съгласен с резултата
от съдебното решение, ответникът е имал възможност да упражни правото си
на инстанционен контрол, от което не се е възползвал.
При съпоставка на показанията на св. К., установения с влязло в сила
решение факт на осъществено домашно насилие над съпругата и липсата на
други доказателства, които да оборват твърдените от ищцата брачни
провинения, съдът намира за доказани обстоятелствата, че именно ответникът
стои в основата на разстройването на брачната връзка. Чрез неуважителното
си поведение към съпругата, дори унижаващо достойнството й, инициирането
на скандали, отправянето на закани и обидни думи, включително упражнено
физическо насилие през 2024г., ответникът е станал причина за влошаване на
отношенията между съпрузите до степен на нетърпимост, изнасянето на
съпругата от семейното и жилище и изчерпването на брака от съдържание.
Доказателства за брачни провинения от страна на съпругата не са
ангажирани.
По гореизложените съображения се налага изводът, че виновен за
разстройството на брака по смисъла на чл.49, ал.3 от ГПК е съпругът –
въззивник по настоящото дело.
Поради съвпадане изводите на двете инстанции първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на спора, отправеното своевременно искане и
представените доказателства, и на осн. чл.78, ал.3 от ГПК, въззивникът следва
да бъде осъден да заплати на въззиваемата страна направените в настоящото
5
производство разноски за платено адвокатско възнаграждение в размер на 600
лева.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1004/22.03.2025г., постановено по гр.д. №
12491/2024г. по описа на РС-Варна, 43 състав, в частта, с която е обявено, че
виновен за разстройството на брака е съпругът А. В. А., ЕГН **********.
В останалите му части решение № 1004/22.03.2025г., постановено по
гр.д. № 12491/2024г. по описа на РС-Варна, 43 състав, не е обжалвано и е
влязло в законна сила.
ОСЪЖДА А. В. А. ЕГН **********, постоянен адрес: гр. Варна, ул.
„О.“ №**** да заплати на К. Л. А. ЕГН **********, с адрес: гр. Варна, ул.
„О.“ №****. сумата от 600 лева, представляваща направени във въззивното
производство разноски за платено адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване по арг. от чл. 280, ал.3, т.2 от
ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6