РЕШЕНИЕ
гр.София, 28.04.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV-В състав в
публичното заседание на четвърти февруари през две хиляди двадесет и първа година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Елена Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Златка Чолева
Димитър Ковачев
при секретаря Цветослава Гулийкова и в присъствието на
прокурора ........................... като разгле-да докладваното от съдия Иванова
в.гр.дело N: 10 963 по описа за 2019 година и за да се произ-несе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл.258 –
чл.273 от ГПК.
С решение № 16 419 от 18.01.2019 г.,
постановено по гр.д.№ 5 455/2016 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 66 състав, е признато за установено по реда на чл.422,
ал.1 ГПК, че Д.Т.Г., ЕГН ********** дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК **********сумата 11,76
лева, законна лихва за периода от 15.05.2015 г. до 30.10.2015 г. върху сумата
от 250,00 лева – стойност на потребена топлинна енергия за времето от м.03.2012
г. до м.04.2012 г., доставена в имот, находящ се в гр.София, ж.к.”**********ап.128,
за която е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК
от 29.05.2015 г. по ч.гр.д.№ 26 276/ 2015 г. хо описа на СРС, ГО, 66
състав.
Със същия съдебен акт е отхвърлен
предявеният от „Т.С.“
ЕАД, ЕИК **********срещу Д.Т.Г., ЕГН ********** иск с правно основание чл.422 ГПК във връзка с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.149 ЗЕ за сумата 250,00 лева,
представляваща стойност на потребена топлинна енергия за периода: м.03.2012 г.
– м.04.2012 г., доставена в имот, находящ се в гр.София, ж.к.”**********ап.128,
за която е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК
от 29.05.2015 г. по ч.гр.д.№ 26 276/ 2015 г. хо описа на СРС, ГО, 66
състав, поради извършено плащане в хода на процеса.
С
решението Д.Т.Г. е осъден да заплати на ищеца „Т.С.“ ЕАД на основание
чл.78, ал.1 ГПК на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 8,61 лева – разноски за
исковото производство и 37,45 лева – разноски за заповедното производство, а „Т.С.“ ЕАД е осъдена да заплати на адвокат
В.В.Т.на основание чл.38, ал.2 ЗА сумата 48,57 лева – адвокатско
възнаграждение.
Решението е постановено при участие на трето лице –
помагач на страната на ищеца „Т.С.” ЕООД, ***.
Така постановеното съдебно решение в частта, с която е уважено
искането относно законната лихва за сумата 11,76 лева е обжалвано от ответника Д.Т.Г., гр.София. В жалбата се поддържа, че в обжалваната част решението е
неправилно, незаконосъобразно, пос-тановено в противоречие с практиката на
съдилищата. Сочи се, че действително жалбоподателят е заплатил единствено
сумата от 250,00 лева - главница, но следва да се има предвид, че с искова-та
молба по гр.д.№ 5455/2016 г. на СРС въззиваемият не е претендирал законната
лихва върху тази сума, в който смисъл не е налице и правен интерес за последния
да бъде присъдена законна лихва и неправилно съдът е приел за установено, че
жалбоподателят дължи въпросната законна лихва. Изложени са доводи и че между
заповедното производство и специалния установителен иск по чл.422 ГПК е налице
връзка на обусловеност, в смисъл, че оспорената заповед за изпъл-нение съставлява
процесуална предпоставка за допустимостта на установителния иск, както и че в
настоящият случай с исковата молба въззиваемият не е претендирал законната
лихва върху сумата от 250,00 лева.
Моли съда да отмени решението в
обжалваната част, ведно със законните последици. Претендира присъждането на направените
по делото разноски пред настоящата инстанция и пред първата инстанция.
Ответникът по жалбата – „Т.С.“ ЕАД, ***, в срока по
чл.263, ал.1 ГПК не е подал отговор на същата. С молба от 03.02.2021 г. е
оспорила жалбата, като е заявил ис-кане за оставяне на същата без уважение и за
потвърждаване на първоинстанционното решение в атакуваната част. Претендира
присъждането на разноски и юрисконсултско възнаграждение по делото.
Третото лице-помагач на страната
на ищеца – „Т.С.” ЕООД, не е
взело ста-новище по жалбата.
Производството е образувано и
по частна жалба, подадена от В.В.Т.срещу постановеното определение № 135424 от
06.06.2019 г. по гр.д.№ 5455/2016 г. по описа на СРС, ГО, 66 състав по реда на
чл.248 ГПК, с което е оставена без уважение молбата на адв. Т. /пълномощник на
ответника по това дело Д.Т.Г./
за изменение на реше-ние № 16 419 от 18.01.2019 г. в частта
на разноските, касаещи адвокатското възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА.
Инвокирани са оплаквания, че този
акт е неправилен и незаконосъобразен, като се под-държа, че неправилно е прието,
че дължимото се адвокатско възнаграждение на жалбоподателя е 48,57 лева, който
размер е по-малък от нормативно установения минимален такъв по чл.7, ал.2, т.2
от Наредба № 1/09.07.2004 г. на ВАдС при интерес от 1 000,00 до
5 000,00 лева.
Заявено е искане атакуваното определение да
бъде отменено изцяло и да се уважи мол-бата по чл.248 ГПК, подадена от адв.В. Т.,
като се осъди „Т.С.” ЕАД да му заплати допълнително сумата от 351,25 лева
адвокатски хонорар на основание чл.38, ал.2 ЗА, съобразно уважената част от
иска.
Ответникът по частната жалба „Т.С.”
ЕАД, *** в законния срок не е депозирал отговор на същата и не е изразил
становище по нея.
Софийски градски съд, като
прецени доводите на жалбоподателя и събраните по делото доказателства съгласно
разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за установено следното:
Въззивната жалба е допустима –
същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК
срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата на
чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е
ограничен от наведените в жалбите оплаквания, с изключение на случаите, когато
следва да при-ложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ №
1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При извършената
проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно реше-ние е валидно
и процесуално допустимо в обжалваната част. Неоснователни са наведените в
жалбата доводи за недопустимост на този акт в атакуваната от Д.Т.Г. част.
Предметът на делото е спорното
материално субективно право – претендирано или от-ричано от ищеца,
индивидуализирано чрез основанието и петитума на иска. Когато в
наруше-ние на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по
предмет, за който не е бил сезиран, или когато е определил предмета на делото
въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, тогава
решението е процесуално недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено
основание. В този смисъл е и
константната практика на ВКС, обективирана в решение № 398/23.05.2010 г. по
гр.д.№ 738/2009 г. на ВКС, ІV ГО, решение № 249/23.07.2010 г. по гр.д.№ 92/2009
г. на ВКС, І ГО, решение № 133/26.05.2011 г. по гр.д.№ 664/2010 г. на ВКС, III
ГО; решение № 307/04.10.2011 г. по гр.д.№ 1187/2010 г. на ВКС, III ГО, решение
№ 5/20.02. 2012 г. по гр.д.№ 658/2011 г. на ВКС, ІІІ ГО, постановени по реда на
чл.290 ГПК и мн.др.
В случая с исковата молба първоинстанционният
съд е бил сезиран с искане за призна-ване за установено, че ответникът дължи на
„Т.С.” ЕАД законна лихва върху главницата от 15.05.2015 г. – датата на
депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК до
окончателното заплащане на сумата, предвид което като се е про-изнесъл по
такова искане за периода от 15.05.2015 г. до 30.10.2015 г. /датата на
извършеното в хода на производството плащане на главното вземане/ СРС не се е
произнесъл свръх петитум – по искане, с които не е бил сезиран, съобразно което
първоинстанционното решение в посоче-ната част не се явява недопустимо на това
основание.
Безспорно е, че с положителния
установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК законодателят е регламентирал
възможността за признаване със сила на присъдено нещо съществуването на
оспорените от длъжника вземания
– главни и акцесорни, за които по реда на чл.410 ГПК е изда-дена заповед за изпълнение
на парично задължение. Оспорването на вземанията от страна на длъжника с
подаденото възражение по чл.414 ГПК, каквото оспорване по отношение на
дължимостта на законната лихва е извършено от Д.Г. с подаденото от него
възражение в срока по чл.414 ГПК на 02.11.2015 г., обоснова и наличието на
правен интерес в полза на ищеца от предявяване на установителния иск по чл.422 ГПК във връзка с това вземане /в т.см. и решение № 246/ 11.01.2013 г. по т.д.№
1278/2011 г. на ІІ ТО на ВКС, решение № 89/02.06.2011 г. по т.д.№ 649/ 2010 г.
на ІІ ТО на ВКС, решение № 171/24.04.2012
г. по гр.д.№ 801/11 г. на ІV ГО на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК и
др./.
С оглед приетото във
връзка с допустимостта на решението в атакуваната част съдът дължи
произнасяне по правилността на същото в съответствие с изложените в жалбата
доводи.
При липса на конкретни оплаквания
във въззивната жалба относно пороците на реше-нието в обжалваната част въззивният
съд не е задължен да излага доводи за неговата правил-ност, освен в случаите,
когато констатира нарушение по приложението на императивна мате-риалноправна
норма, тъй като последната е установена в публичен интерес, а не само в интерес
на страните по делото /в т.см. и т.1 на ТР № 2013/09.12.2013 г. на ОСГТК на
ВКС, решение № 764/19.01.2011 г. по гр.д.№ 1645/2009 г. на ВКС, ІV ГО, решение
№ 247/28.10. 2013 г. по гр.д.№ 3769/20 13 г. на ВКС, І ГО, решение №
246/23.10.2013 г. по гр.д.№ 3418/ 2013 г. на ВКС, І ГО, решение №
408/27.06.2013 г. по гр.д.№ 1314/2013 г. на ВКС, ІV ГО, решение № 48/12.06.2017
г. по т.д.№ 408/2015 г. на ВКС, II ТО и др./. По
въпроса за правилността на решението жалбопо-дателят трябва да изложи доводи в
жалбата, които да се разгледат от въззивната инстанция. Неизлагането на такива
не прави жалбата нередовна, а я прави бланкетна.
Депозираната от Д.Г. въззивна жалба не съдържа
конкретни възражения и не сочи конкретни пороци на първоинстанционното решение
относно неговата правилност в ата-куваната част, поради това и не следва да се
извършва служебна проверка относно правил-ността на съдебен акт в обжалваната
част. Районният съд не е допуснал
нарушение и на импе-ративна материалноправна норма, което да създава задължение
за настоящата инстанция да се произнесе по отношение на нея. Поради изложеното
решението на първоинстанционния съд трябва да бъде потвърдено.
Настоящата съдена инстанция като съобрази
обстоятелствата по делото и изискванията на закона намира за неоснователна
депозираната от В.В.Т.частна жалба срещу
определението от 06.06.2019 г.у постановено по гр.д.№ 5455/2016 г. по описа на
СРС, ГО, 66 състав по реда на чл.248 ГПК, в която разпоредба е предвидена
възможността съдът по искане на страните да допълни или измени постановеното
решение в частта му за разноските.
На процесуалния представител на ответника се дължи едно възнаграждение за
осъщест-вената защита и съдействие в първоинстанционното производство съобразно
заявената с искова-та молба цена на вземанията. При постановяване на
разпореждането от 10.11.2016 г., с което СРС, ІІ ГО, 66 състав е върнал
исковата молба на „Топлофикация София” ЕОД относно сумите 1 861,91 лева –
главница за топлинна енергия и 359,13 лева – обезщетение за забава и е прекратил
частично производството по гр.д.№
5455/2016 г. за адв.Т. се е породило правото да получи адвокатско възнаграждение
на основание чл.38, ал.2 ЗА, като предвид липсата на произнасяне на това
основание от страна на решавания състав на СРС същият е разполагал с
процесуалната възможност да поиска в срока за обжалване на този акт неговото
допълване, което не е направе-но. Постановяването на решение на съществото на
спора, имащо за предмет останалата част от претенциите на ищеца, не поражда
ново право в патримониума на частния жалбоподател за присъждането на
възнаграждение по реда на чл.38, ал.2
ЗА, съответстващо на прекратената част от исковете.
Такова възнаграждения в дадената хипотеза не се дължи на адв.Т. и относно
част-та на претенциите, които са били предмет на решението от 18.01.2019 г.
Плащането на главницата е извършено от длъжника в хода на процеса, с оглед на което с поведението си същият е дал повод за
завеждане на исковете на „Т.С.” ЕАД в разгледаната с решението от 18.01.2019 г.
част, предвид което по аргумент на разпоредбата на чл. 78, ал.2 ГПК тежестта за
разноските във връзка с тях се носи от него, а това обстоятелство обуславя
липсата на нормативните предпоставки за присъждане на адвокатско възнаграждение
на процесуалния му представител по чл.38, ал.2 ЗА. Определянето на адвокатски
хонорар на посоченото основание с решението от 18.01.2019 г. на адвокат В. Т. е неправилно, но
предвид установената в чл.271, ал.1, изр.2
ГПК забрана положението на жалбоподателя не може да бъде вложено с
настоящия съдебен акт.
Поради съвпадане на крайните
изводи на настоящия съдебен състав с тези на първоинс-танционния такъв,
настоящата инстанция намира атакуваното определение за законосъобразно, а
подадената срещу него частна жалба – за неоснователна, поради което последната
следва да бъде оставена без уважение.
С оглед неоснователността на
въззивната и частната жалби на жалбоподателите не се дължат разноски за настоящата
инстанция на основание чл.78, ал.1 ГПК.
На основание чл.78, ал.3 във
връзка с ал.8 от ГПК не се дължат разноски на въззиваемата страна съобразно
отхвърлената част от жалбата, вкл. и за юрисконсултско възнаграждение. Във въззивното производство от
упълномощения от тази страна процесуален представител – юрис-консулт не са
извършени реално никакви процесуални действия, извън допозираната бланкетна
молба, с която единствено е заявено общо, немотивирано оспорване на жалбата.
Доказателства за извършването на други разходи във въззивното производство не
са ангажирани.
Воден от горното, Съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 16 419 от 18.01.2019 г.,
постановено по гр.д.№ 5 455/2016 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 66 състав в обжалваната
част.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба на адвокат В.В.Т.сре-щу постановеното на 06.06.2019 г.
определение № 135424 по гр.д.№ 5 455/2016 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 66 състав
по реда на чл.248 ГПК, като неоснователна.
Решението е постановено при
участието на трето лице - помагач на страната на ищеца: „Т.С.” ЕООД.
Решението не
подлежи на касационно обжалване на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.