№ 229
гр. Варна , 04.02.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, IVА СЪСТАВ в публично заседание на
осемнадесети януари, през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Ивелина М. Събева
Членове:Константин Д. Иванов
мл.с. Ивалена О. Димитрова
при участието на секретаря Петя П. Петрова
като разгледа докладваното от мл.с. Ивалена О. Димитрова Въззивно
гражданско дело № 20203100502660 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК, образувано по подадена въззивна
жалба от Главна дирекция „Гранична полиция“ - МВР, с адрес: гр. София, бул. „Княгиня
Мария Луиза“ № 46, чрез гл. юрисконсулт А.Н., срещу Решение № 2252/10.06.2020 г.,
постановено по гр. д. № 16316/2019 г. по описа на ВРС, VII състав, с което е ОСЪДЕНА
Главна дирекция „Гранична полиция“ - МВР, ДА ЗАПЛАТИ на О. С. К., ЕГН **********, с
адрес: гр. Варна, ул. „Ивац“, № 4, сумата от общо 1622,58 лв. (Хиляда шестстотин двадесет
и два лева и 58 ст.), представляваща допълнително възнаграждение за положен извънреден
труд за периода от 15.10.2016 г. до 30.09.2019 г., получен в резултат на преизчисляване на
положен нощен труд от ищеца с коефициент 1,143, ведно със законната лихва върху
главницата от датата на предявяване на иска – 10.10.2019 г., до окончателното изплащане на
сумата, както и сумата от 190,72 лв. (Сто и деветдесет лева и 72 ст.), представляваща сбор от
обезщетение за забава, начислено считано от падежа на всяко задължение до 07.10.2019 г.,
на основание чл. 178, ал. 1, т. 3, вр. чл. 187, ал. 5, т. 2 от ЗМВР и чл. 86 ЗЗД.
Жалбоподателят Главна дирекция „Гранична полиция“ - МВР, счита
първоинстанционното решение за незаконосъобразно и постановено при неправилно
приложение на материалния закон. Твърди, че страните са обвързани от служебно
правоотношение, регламентирано от ЗМВР и подзаконовите нормативни актове по неговото
приложение, като в разпоредбите на ЗМВР няма препращаща норма, която да дава
основание за субсидиарно приложение на КТ, включително и за прилагане на издадените
въз основа на Кодекса подзаконови нормативни актове, в т.ч. и Наредба за структурата и
организацията на работната заплата. Сочи, че размерът на допълнителното възнаграждение
на ищеца следва да се определя съобразно разпоредбите на ЗМВР и съответните наредби и
заповеди и е недопустимо прилагането на горепосочената Наредба. Твърди още, че от чл. 9,
ал. 1 от НСОРЗ се прави извод, че същата не намира приложение спрямо държавните
1
служители на МВР. Допълнително излага подробни съображения в тази връзка. Моли за
отмяна на решението и присъждане на разноски за двете инстанции.
В срока по чл. 263 ГПК въззиваемият О. С. К., чрез адвокат С.Т. депозира писмен
отговор, с който оспорва жалбата. Подробно излага съображения за правилността на
първоинстанционното решение и наличието на основание за заплащане на преобразуван
нощен труд от страна на работодателя в претендирания размер при коефициент 1,143. Моли
за потвърждаване на решението и присъждане на разноски.
В съдебно заседание въззивната страна Главна дирекция „Гранична полиция“ - МВР,
редовно призована, не се представлява.
В съдебно заседание въззиваемият О. С. К., редовно призован, не се явява,
представлява се от адвокат Симеон Тодоров.
За да се произнесе, съдът съобрази следното:
Първоинстанционното производство е образувано по искова молба на О. С. К., ЕГН
**********, с адрес: гр. Варна, ул. „Ивац“, № 4, срещу Главна дирекция „Гранична
полиция“ - МВР, с адрес: гр. София, бул. „Княгиня Мария Луиза“ № 46, с която са
предявени обективно кумулативно съединени искове, както следва: иск с правно основание
чл. 178, ал. 1, т. 3, вр. чл. 187, ал. 5, т. 2 от ЗМВР за осъждане ответника да заплати сумата от
общо 1297,98 лева, представляваща дължимо допълнително възнаграждение за положен
извънреден труд от 209,35 часа за периода от 15.10.2016 г. до 30.09.2019 г., получен в
резултат на преизчисляване на положен от ищеца нощен труд с коефициент 1,143, ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на исковата молба –
10.10.2019 г., до окончателното изплащане на задължението; иск по чл. 86 ЗЗД за осъждане
ответника да заплати сумата от 100 лева, представляваща обезщетение за забава върху всяко
от дължимите трудови възнаграждения, начислено считано от падежа на всяко от
задълженията - първо число на месеца, следващ този на дължимото плащане, до 07.10.2019
г. Претендират се и направените съдебно-деловодни разноски.
В исковата молба се излага, че за процесния период ищецът е полагал труд на
длъжност командир на отделение в ГПУ – Варна, към РДГП Аерогари, която е на
структурно подчинение на Главна дирекция „Гранична полиция“ – МВР, със статут на
държавен служител. Излага, че съгласно чл. 176 ЗМВР брутното месечно възнаграждение на
държавните служители в МВР се състои от основно месечно възнаграждение и
допълнителни такива; съгласно чл. 178, ал. 1, т. 3 от ЗМВР към основното месечно
възнаграждение се изплаща и допълнително възнаграждение за извънреден труд. Сочи, че
съгласно чл. 9 на НСОРЗ, при сумирано изчисляване на работното време нощните часове се
превръщат в дневни с коефициент, равен на отношението между нормалната
продължителност на дневното и нощното работно време – 1,143. За периода от 15.10.2016 г.
до 30.09.2019 г. ищецът е работил на смени и е положил нощен труд от 1464 часа, който,
преизчислен с коефициента 1,143, възлиза на 1673,35 часа, или води до извънреден труд от
209,35 часа, за които следва да му бъде заплатено възнаграждение в размер на 1297,98 лева.
Претендира и лихва за забава.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът Главна дирекция „Гранична полиция“ – МВР, чрез
процесуалния си представител гл. юрисконсулт А.Н. , е депозирал писмен отговор, в който
изразява становище за неоснователност на исковете. Потвърждава, че ищецът е държавен
служител по служебно правоотношение на посочената длъжност, както и че същият е изпълнявал
служебните си задължения на 12-часови работни смени съгласно графици, като отработеното
време се е изчислявало сумирано. Оспорва предявените искове, като твърди, че всички
2
отработени от ищеца часове извънреден и нощен труд са му заплатени изцяло. Счита, че в
отношенията между страните действат специалните норми на ЗМВР, Наредба № 8121з-
776/29.07.2016 г. и Наредба № 8121з-908/02.08.2018 г., както и че, съгласно чл. 187, ал. 1 и
ал. 3 от ЗМВР, продължителността на дневното и нощното работно време е с еднаква
продължителност от 8 часа на всеки 24 часа. Излага подробни съображения за
неприложимост на разпоредбите на НСОРЗ.
В съдебно заседание е допуснато изменение чрез увеличение на размера на
предявените от О. С. К. срещу Главна дирекция „Гранична полиция“ – МВР, искове, както
следва: по иска с правно основание чл. 178, ал. 1, т. 3, вр. чл. 187, ал. 5, т. 2 ЗМВР -
главницата да се счита предявена за сумата от 1622,58 лева; по иска с правно основание чл.
86 ЗЗД – същият да се счита предявен за сумата от 190,72 лева.
Настоящият съдебен състав, като прецени доводите на страните и събраните по делото
доказателства, приема за установено следното от фактическа страна:
Не се спори между страните, че за исковия период от 15.10.2016 г. до 30.09.2019 г.
ищецът О. С. К. е полагал труд като командир на поделение в ГПУ – Варна, към РДГП
Аерогари, която е на структурно подчинение на Главна дирекция „Гранична полиция“ –
МВР, със статут на държавен служител, както и че същият е изпълнявал служебните си
задължения на 12-часови работни смени съгласно графици, като отработеното време се е
изчислявало сумирано.
В представените от ответника платежни бележки са отразени получаваното от ищеца
трудово възнаграждение през процесния период, включително за нощен и извънреден труд,
часовете отработен нощен и извънреден труд, ползваният отпуск и болнични дни. Видно от
тях, за процесния период ищецът е положил нощен труд, както следва: от 15 октомври до 31
декември 2016 г. – 64 часа; от 1 януари до 31 март 2017 г. – 64 часа; от 1 април до 30 юни
2017 г. – 160 часа; от 1 юли до 30 септември 2017 г. – 184 часа; от 1 октомври до 31
декември 2017 г. – 128 часа; от 1 януари до 31 март 2018 г. – 64 часа; от 1 април до 30 юни
2018 г. – 152 часа; от 1 юли до 30 септември 2018 г. – 184 часа; от 1 октомври до 31
декември 2018 г. – 80 часа; от 1 януари до 31 март 2019 г. – 160 часа; от 1 април до 30 юни
2019 г. – 152 часа; от 1 юли до 30 септември 2019 г. – 176 часа.
От заключението на изготвената пред първата инстанция ССчЕ, което съдът
кредитира като обективно и компетентно изготвено, се установява следното: за периода от
15.10.2016 г. до 30.09.2019 г. О. С. К. е положил общо 1568 часа нощен труд, за които, след
преобразуването им в дневен с коефициент 1,143, се дължи допълнително от Главна
дирекция „Гранична полиция“ – МВР, възнаграждение в общ размер на 1622,58 лева за
разликата от 227 часа преобразуван нощен труд, както и 190,72 лева мораторна лихва –
обезщетение за забава.
С оглед така установеното от фактическа страна, се налагат следните правни
изводи:
Ищецът е държавен служител в Главна дирекция „Гранична полиция“ – МВР, поради
което и намират приложение разпоредбите на Закона за Министерството на вътрешните
работи /ЗМВР/, доколкото в този закон не е предвидено друго. Цитираният нормативен акт
е специален по отношение на ЗДСл и в него е уреден статутът на държавните служители,
полагащи труд по служебно правоотношение в системата на МВР, арг. от чл. 142, ал. 2 от
ЗМВР.
По делото няма спор, че предвид характера на заеманата длъжност, през процесния
период ищецът е полагал труд през нощта /22.00 – 06.00 часа/ съгласно графици, а
3
отработеното работно време се е изчислявало сумирано.
Съгласно чл. 187, ал. 9 от ЗМВР /ДВ, брой 53 от 27.06.2014 г./ подзаконовият
нормативен акт, който урежда реда за организацията и разпределянето на работното време,
за неговото отчитане и компенсирането на работата на държавните служители извън
редовното работно време, режимът на дежурство, времето за отдих и почивките на
държавните служители, е наредба на Министъра на вътрешните работи. За процесния
период е действала Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г., в сила от 2.08.2016 г.
Съгласно чл. 3, ал.1 на действащата през процесния период Наредба №8121з-
776/29.07.2016 г., за дейностите, чието изпълнение изисква непрекъсваемост на работния
процес, работното време се организира в 8-, 12- или 24-часови смени, а съгласно ал. 3 на
същия член, за държавните служители в МВР е възможно полагането на труд и през нощта
между 22.00 ч. и 6.00 ч., като работните часове не следва да надвишават средно 8 часа за
всеки 24-часов период. Никъде в цитираната разпоредба не се сочи, че нормалната
продължителност на нощния труд за работещите на смени е 8 часа. Предоставена е
единствено възможността, с цел да се осигури непрекъсваемост на работния процес,
часовете положен нощен труд да са до 8. Последното по никакъв начин не противоречи на
общата норма на чл. 140, ал. 1 КТ, че нормалната продължителност на работното време през
нощта при 5-дневна работна седмица е до 7 часа.
В подкрепа на гореизложеното се явява и чл. 187 от ЗМВР в редакциите му, влезли в
сила от 11.08.2015 г. до 23.07.2019 г. и действащи в процесния период. Съгласно ал. 1 от
същия, нормалната продължителност на работното време на държавните служители в МВР е
8 часа дневно и 40 часа седмично при 5-дневна работна седмица. Съгласно ал. 3, работното
време на държавните служители се изчислява в работни дни - подневно, а за работещите на
8-, 12- или 24-часови смени - сумирано за тримесечен период; при работа на смени е
възможно полагането на труд и през нощта, между 22.00 ч. и 6.00 ч., като работните часове
не следва да надвишават средно 8 часа за всеки 24-часов период. Съдът намира, че
посочената разпоредба не установява нормална продължителност на нощния труд, а само
определя максималния брой часове нощен труд, допустим за полагане от служителите на
МВР.
Факт е, че в Наредба №8121з-776/29.07.2016 г. липсва изрична норма за преобразуване
на часовете положен нощен труд с коефициент 1,143, каквато е имало в чл. 31, ал. 2 на
действащата до 31.03.2015 г. Наредба № 8121з-407/11.08.2014 г. (математическият смисъл
на текста на цитираната разпоредба, че при сумирано отчитане на отработеното време
общият брой часове положен труд между 22.00 ч. и 6.00 ч. за отчетния период се умножава
по 0,143 и полученото число се сумира с общия брой отработени часове за отчетния период,
е идентичен с математическия смисъл на преизчисляване на часовете положен нощен труд с
коефициент 1,143). Липсата на изрична норма обаче не може да се тълкува като законово
въведена забрана за преобразуване на отработените от служителите в МВР часове нощен
труд в дневен, а представлява празнота в специалната уредба. При наличие на такава
непълнота в специалната уредба, касаеща служителите в МВР, съдът приема, че
субсидиарно приложение намира общата Наредба за структурата и организацията на
работната заплата /обн. ДВ, брой 9 от 26.01.2007 г., последно допълнение за процесния
период - ДВ., бр.49 от 29.06.2012 г. /. В чл. 9, ал. 2 на същата е предвидено при сумирано
изчисляване на работното време нощните часове да се превръщат в дневни с коефициент,
равен на отношението между нормалната продължителност на дневното и нощното работно
време, установени за подневно отчитане на работното време за съответното работно място,
т.е. коефициент 1,143.
Възражението на жалбоподателя, че правната регламентация на нощния труд на
4
държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 1 от ЗМВР в системата на МВР се изчерпва с
нормите на чл. 187, ал.1 ЗМВР във вр. с ал. 3 на същия член и чл. 179 ЗМВР, както и с
Наредба №8121з-776/29.07.2016 г., настоящият съдебен състав намира за неоснователно.
Разпоредбата на чл. 188, ал. 2 ЗМВР гласи, че държавните служители, които полагат труд за
времето между 22.00 ч. и 6.00 ч., се ползват със специалната закрила по Кодекса на труда.
Специалната закрила по съществото си включва действието на разпоредбите на по-високия
нормативен акт по отношение на лицата, за които е предвидена. Същата се изразява в
правото на държавните служители от системата на МВР да работят при условията на нощен
труд, предвидени в КТ и неговите подзаконови актове.
Разпоредбите на НСОРЗ са приложими и на общо основание по отношение на лица
със служебно правоотношение в МВР, тъй като КРБ утвърждава като основно достижение
на социалната държава правото на труд и изрично прогласява гаранции за пълноценната му
реализация. Тя гарантира равенство на правата на лицата, предоставящи наемен труд, без
оглед на спецификите на правоотношението, в рамките на което реализират правото си на
труд, поради което следва да бъдат поставени при еднакви условия всички служители,
полагащи труд.
Поради изложените съображения, настоящият съдебен състав счита, че исковата
претенция се явява доказана по своето основание и положеният от ищеца нощен труд следва
да бъде преизчислен по горепосочените правила. От събраните по делото доказателства
безспорно се установи, че ищецът за периода от 15.10.2016 г. до 30.09.2019 г. е положил
1568 часа нощен труд, които, при преизчисление с коефициент 1,143 за превръщането им в
дневен такъв, генерират разлика от общо 227 часа труд над нормативно определените.
Дължимото възнаграждение за последните, съобразно заключението на вещото лице,
възлиза общо на 1622,58 лева.
Основателността на иска за главното вземане обуславя основателност и на
акцесорната претенция за лихва за забава. Същата е доказана по размер със заключението на
вещото лице по ССчЕ, поради което следва да се уважи в цялост.
Следователно предявените искове, като основателни, следва да се уважат, а
решението на първоинстанционния съд - да се потвърди.
Относно съдебно-деловодните разноски:
При този изход от делото, претенцията на въззиваемия за компенсация на разноските,
направени за защита във въззивното производство по неоснователна въззивна жалба, следва
да бъде уважена. Същият претендира разноски в размер на сумата от 480.00 лева с вкл. ДДС
(400 лв. без вкл. ДДС), представляваща заплатено в брой адвокатско възнаграждение,
5
съгласно приложения списък по чл. 80 от ГПК и договор за правна помощ и съдействие.
По възражението за прекомерност на възнаграждението:
Направеното искане по чл. 78, ал. 5 от ГПК от процесуалния представител на
въззивника е неоснователно, тъй като размерът на претендираното от въззиваемата страна
адвокатско възнаграждение е съобразен с минималния такъв, предвиден в разпоредбата на
чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Водим от горното, на основание чл. 271, ал. 1 ГПК, настоящият състав на въззивния
съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 2252 от 10.06.2020 г., постановено по гр. д. № 16316 по
описа за 2019 г. на Районен съд – Варна, VII състав.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, Главна дирекция „Гранична полиция“ -
МВР, с адрес: гр. София, бул. „Княгиня Мария Луиза“ № 46, ДА ЗАПЛАТИ на О. С. К.,
ЕГН **********, с адрес: гр. Варна, ул. „Ивац“, № 4, сумата в размер на 480,00 лева с вкл.
ДДС, представляваща сторени пред въззивния съд съдебно-деловодни разноски, включващи
адвокатско възнаграждение.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6