№ 189
гр. Дупница, 26.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ДУПНИЦА, V-ТИ СЪСТАВ ГО, в публично
заседание на четиринадесети април през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Мирослав Р. Саневски
при участието на секретаря Райна Г. Боянова
като разгледа докладваното от Мирослав Р. Саневски Гражданско дело №
20221510100021 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис – сграда Лабиринт, ет. 2,
офис 4, е предявило срещу Г. АС. Б. , ЕГН: **********, с адрес: ***, искове с правно
основание чл.422 ГПК, вр. с чл. 9 и сл. от ЗПК, вр. с чл.79, ал.1 и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
Искането е съдът да постанови решение, с което да признае за установено по
отношение на ответницата, че дължи на ищеца следните суми: 900.00 лв.-главница по
договор за паричен заем № 277568/23.02.2019г., сключен със „Сити кеш“ ООД, ведно със
законната лихва от подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК в съда до окончателното
плащане; 65.52 лв.-договорна лихва, начислена за периода от 01.04.2019г. до 23.12.2019г. и
338.28 лв.-лихва за забава, начислена за периода от 02.04.2019г. до датата на подаване на
заявлението по чл. 410 от ГПК в съда. Претендира присъждане на сторените разноски в
заповедното и исковото производство.
Ищецът твърди, че на 23.02.2019г., между „Сити кеш“ ООД, като заемодател и Г. АС.
Б., като заемател, е сключен договор за паричен заем с № 277568, съгласно който
заемодателят се е задължил да предостави на заемополучателя паричен заем в размер на
900.00 лева, който се усвоява в брой, а заемополучателят се е задължил да го върне съгласно
условията на сключения договор, ведно с договорената лихва в размер на 171.83 лв., на 43
седмични погасителни вноски, в размер на 24.93 лв. всяка, като падежът на първата
погасителна вноска бил уговорен на 04.03.2019г., а на последната-на 23.12.2019г.
На длъжника е начислена и лихва за забава за периода от 02.04.2019г. до датата на
1
подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК в съда в размер на 338.28 лв.
По така сключения договор за паричен заем, ответникът не е извършвал плащания.
Срокът на договора е изтекъл на 23.03.2018г., с падежа на последната погасителна вноска и
не е обявяван за предсрочно изискуем.
Ищецът твърди, че между „Сити кеш“ ООД и „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА
ВЗЕМАНИЯ” ЕАД е сключен Договор за прехвърляне на парични вземания (цесия) от
02.11.2020г. и Приложение №1 от същата дата към него, по силата на които процесното
вземане е прехвърлено в полза на ищеца, ведно с всички привилегии, обезпечения и
принадлежности.
Ищецът сочи, че поради неизпълнението на горепосочените задължения от
ответника, е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, въз
основа на което заявлението е образувано ч.гр.д. 1895/2021г. по описа на РС-Дупница, по
което е издадена заповед за изпълнение в полза на ищеца, срещу която длъжникът възразил.
В срока по чл.131 ГПК не е постъпил отговор от ответницата. В подаденото
възражение срещу заповедта за изпълнение, ответницата възразява, че е платила
задължението, като прилага приходни касови ордери, удостоверяващи направените от нея
плащания в общ размер на 854.00 лв.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства, прие за установено
от фактическа страна следното:
Не е спорно между страните, а и от представените по делото писмени доказателства,
както и от заключението на вещото лице по назначената съдебно-счетоводна експертиза, се
установява следното: на 23.02.2019г. е бил сключен между „Сити кеш“ ООД – като
заемодател и ответницата – като заемател, договор за паричен заем № 277568, по силата, на
който първия предоставил на втората сумата от 900.00 лева при подписване на
съглашението. Ответницата се задължила да върне заема на 43 седмични погасителни
вноски, първите три от които в размер на 7,01 лв., а всяка от останалите в размер на 26.27
лева или общо сумата от 1071.83 лева, включваща главница и договорна лихва, с краен срок
на издължаване 23.12.2019г. Страните по договора уговорили и че при забава на плащане на
някоя от погасителните вноски, заемателят дължи законна лихва за всеки ден забава.
Съгласно клаузите на договора, заемателят се задължил в 3-дневен срок от
подписване на договора за заем да предостави на заемателя обезпечение на задълженията му
по договора, а именно: банкова гаранция или поръчител-физическо лице, отговарящо на
определени условия. Ответницата не е представила на заемодателя нито едно от
договорените обезпечения, поради което на същата била начислена неустойка за
неизпълнение в размер на 906.17 лева.
На 02.11.2020г. е подписано Приложение № 1 към Договор за цесия от 02.11.2020г.,
сключен между „Сити кеш“ ООД и ищцовото дружество, по силата на което първия
прехвърлил на втория вземанията си по Договор за паричен заем № 277568/23.02.2019г.,
заедно с всички привилегии и обезпечения. С пълномощно от 02.11.2020г. „Сити кеш“ ООД
2
е упълномощило „Агенция за събиране на вземания” ЕАД да уведомява от тяхно име всички
длъжници по прехвърлените вземания по Договор за цесия от 02.11.2020г.
Ищцовото дружество подало заявление за издаване на заповед за изпълнение по
чл.410 ГПК за дължимите му се суми, въз основа на което е било образувано ч.гр.дело №
1895/2021г. по описа на ДРС, срещу която ответницата е възразила в законоустановения
срок, като е представила писмени доказателства за платени суми по договора за заем.
От заключението на изготвената по делото и неоспорена от страните съдебно-
икономическа експертиза се установява, че съобразно договорените условия, общата
дължима сума по договора за паричен заем от 23.02.2019г. са в размер на 2157.80 лв., от
които: 900.00 лв.-главница; 171.83 лв.-договорна лихва; 179.80 лв.-такса разходи при
просрочие и 906.17 лв.-неустойка при непредоставяне на обезпечение.
Извършените плащания от ответницата са в общ размер на 854.00 лева, които са
платени на с 40 бр. приходно касови ордери.
След преценка на събраните по делото доказателства, съдът прави следните
правни изводи:
Безспорно е установено по делото, че по силата на сключен договор за паричен заем
на 23.02.2020г. „Сити кеш“ ООД-гр. София е дало в заем на ответницата сумата от 900.00
лева, при посочени в договора условия. Установява се от представените от ответницата
писмени доказателства с депозираното възражение по чл. 414 от ГПК, както и от
заключението на вещото лице по назначената счетоводна експертиза, че ответницата е
внесла сумата от 854.00 лв. за погасяване на задължението.
По силата на договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 02.11.2020г.
и приложение №1/02.11.2020г. към него, „Сити кеш“ ООД е прехвърлило на ищеца
вземането си от ответницата по процесния договор. Представено е потвърждение за
сключената цесия. Представено е и пълномощно, с което „Сити кеш“ ООД е упълномощило
цесионера с права да уведоми от негово име всички длъжници по вземания на дружеството
за извършената цесия, във връзка с чл.99, ал.3 ЗЗД. Представено е уведомително писмо от
упълномощения цесионер до ответницата, с което я уведомява за цесията, като липсват
данни същото да е стигнало до адресата.
Разпоредбата на чл.26, ал.1 ЗПК изрично предвижда, че кредиторът може да
прехвърли вземането си по договор за потребителски кредит на трето лице, само ако
договорът за потребителски кредит предвижда такава възможност. Такава възможност в
случая е предвидена в клаузата на чл.3 от сключения договор за паричен заем.
Безспорно е установено според настоящия състав, че преди подаване на заявлението,
уведомлението за цесията реално не е достигнало до длъжника. Доколкото обаче искът по
чл.422 ГПК се счита предявен от датата на подаване на заявлението, а приложение към
исковата молба е и уведомлението за цесията, то с оглед трайната съдебна практика следва
да се приеме, че цесията е надлежно съобщена на длъжника. Настоящият състав напълно
споделя и се позовава на решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. ,IIт.о. на ВКС,
3
според което уведомление, изходящо от цедента, но приложено към исковата молба на
цесионера и достигнало до длъжника със същата, съставлява надлежно съобщаване за
цесията, съгласно чл. 99, ал. 3 пр. първо ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда
действие за длъжника, на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Същото следва да бъде съобразено
като факт от значение за спорното право, настъпил след предявяване на иска, на основание
чл. 235, ал. 3 ГПК. В този смисъл е и решението по т.д.№2352/13г. II т.о. на ВКС.
В настоящия случай уведомлението, заедно с препис от исковата молба и останалите
писмени доказателства, са били връчени на ответницата, поради което следва да се приеме,
че прехвърлянето на вземанията по сключения договор за потребителски кредит в полза на
ищеца е произвело действие спрямо последната. Съгласно приетото с Решение № 198 от
18.01.2019 г. на ВКС, ТК по т. д. № 193/2018 г., връчването на всички книжа по делото на
ответника е надлежно, ако е направено на особения представител и от този момент се
пораждат свързаните с факта на връчване правни последици.
Безспорно се установи по делото, че ответницата е получила дадената в заем сума по
договора за паричен заем. В чл. 4, ал. 1 от същия се съдържа волеизявлението й, че е
получила заемната сума в брой. Ето защо следва да се приеме, че е налице валидно сключен
договор за заем. В тази клауза от договора, имаща сила на разписка, ответницата признава,
че е получила сумата по сделката в размер на 900.00 лв., поради което съдът приема, че
договорът, като реален такъв, е породил действие.
Последователната практика на Съда на ЕС по тълкуването и приложението на
Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори, според която съдът е длъжен да следи служебно за наличието на
неравноправни клаузи в потребителските договори, дори и такова възражение да не е било
направено от потребителя. По отношение на договорите за кредит на общо основание и
съгласно чл. 24 ЗПК се прилагат правилата на чл.143-чл.148 ЗЗП. В отговора на исковата
молба са
На първо място следва да се отбележи, че макар и поместени в индивидуалния
договор с ответницата, а не в общите условия към него, клаузите на същия не са
индивидуално уговорени по смисъла на чл. 146, ал. 2 ЗЗП. Касае се до еднотипни договори
за паричен заем, върху чието съдържание потребителят не може да влияе и това е служебно
известно на съда от множеството дела, по които са представени идентични контракти между
същия заемодател и различни потребители. Освен това ищецът нито е твърдял, нито е
доказал условията по договора да са били уговорени с ответницата индивидуално. По тези
съображения съдът намира, че същите следва да бъдат подложени на проверка за тяхната
равноправност – аргумент от чл.146, ал.1 ЗЗП. В глава четвърта от ЗПК е уредено
задължението на кредитора преди сключването на договор за кредит да извърши оценка на
кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на
такъв. В съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент
и на Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски кредити изрично се сочи
следното: „В условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не
4
кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка
на кредитоспособността, а държавите-членки следва да упражняват необходимия надзор с
цел избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите средства за
санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин“.
В този смисъл клауза, като уговорената в чл.8 от договора за заем, според която се
дължи неустойка в размер на 906.17 лева при неосигуряване в тридневен срок от датата на
сключване на договора на обезпечение чрез поръчителство на физическо лице или банкова
гаранция в полза на заемодателя, се намира в пряко противоречие с преследваната с целта на
транспонираната в ЗПК директива. На практика подобна уговорка прехвърля риска от
неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна
оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително
увеличаване на размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменява
задължение да осигури обезпечение, след като кредита е отпуснат, като ако не го стори,
дългът му нараства, тоест опасността от свръхзадлъжнялост се увеличава. Всъщност
замисълът на изискването за проверка на кредитоспособността на потребителя, както и
изрично е посочено в чл. 16 ЗПК, е тя да бъде извършена преди сключването на договора,
съответно тогава да се поиска обезпечение въз основа на изводите от проверката и едва след
предоставянето му да се сключи договора за кредит. В конкретния случай проверката за
кредитоспособност е извършена въз основа на попълнен от ответницата формуляр и след
като й е разрешено е неразбираемо защо от ответницата се изисква да представя обезпечение
и да заплаща неустойка, предварително определена по размер и разсрочена в погасителните
вноски, ако не осигури такова.
На следващо място неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение, което не е
свързано пряко с претърпените вреди /няма данни за ищеца да са настъпили вреди от
непредоставянето на обезпечение/ е типичен пример за неустойка, която излиза извън
присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване.
Според т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010г. на ВКС по тълк.д. № 1/2009г.,
ОСТК, нищожна, поради накърняване на добрите нрави, е тази клауза за неустойка,
уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
На последно място, по посочения начин се заобикаля законът – чл. 33, ал. 1 ЗПК,
който текст предвижда, че забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забавата. С процесната клауза за неустойка в полза на
ищеца се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно
задължение – недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна
неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано
от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1
ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо и в този
смисъл съдебната практика е константна. Такава неустойка, дори и същата да беше валидна,
няма да се дължи и на основание чл. 83, ал.1 ЗЗД. Според тази разпоредба, ако
неизпълнението се дължи и на обстоятелства, за които кредиторът е отговорен, съдът може
5
да намали обезщетението или да освободи длъжника от отговорност. Така е и в случая, тъй
като ако беше изпълнил задължението си да проведе добросъвестна проверка на
кредитоспособността на ответницата съгласно чл. 16 ЗКП, ищецът сам щеше да стигне да
заключението, че със същата не следва да бъде сключван договор за кредит преди да бъде
предоставено обезпечението. По изложените съображения с оглед нищожността на клаузата
по чл.8 от договора съдът намира, че ответницата не дължи уговорената неустойка в размер
на 906.17 лева.
Нищожна, като заобикаляща закона – чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД във вр.с чл. 33, ал. 1
ЗПК, са и клаузите на чл. 7, ал. 4 от договора, според които заемателят дължи сумата от
225.00 лева – такса разходи за събиране на просрочени вземания. Макар тези вземания да са
наименувани „разходи и такси“, то срещу тях не се дължи никакво поведение от страна на
заемодателя. По делото липсват както твърдения, така и доказателства такива разходи да са
били действително извършени. При това положение следва да се приеме, че клаузата за
дължимост на 225.00 лева, прикрива една неустойка за забава, а съгласно императивната
разпоредба на чл. 33, ал.1 ЗПК, при забава на потребителя кредиторът има право само на
мораторна лихва. Отделно от това, по делото не са представени никакви доказателства във
връзка с доказване на основанието за начисляването на тези суми, не се доказва искането за
отпускане на кредит да е било експресно разгледано.
От представените от ответницата писмени доказателства е видно, че същата е
заплатила сумата от 854.00 лева, което се доказва и от заключението на съдебно-
икономическата експертиза. С тези суми са погасени задължения, които са приети от
съда за недължими. Общият размер на задължението на ответницата по Договор за
паричен заем, възлиза на 900.00 лева главница и 171.83 лева договорна лихва, поради което
съдът приема, че с платената сума е погасена изцяло начислената договорна лихва и част от
главницата.
Тъй като договорната /възнаградителна/ лихва съставлява цената на кредита, то при
начисляване на мораторната лихва върху нея няма да се достигне до забранения в
гражданското право анатоцизъм. Следователно мораторната лихва се дължи върху всички
непогасени на падежа вноски, считано от датата следваща техния падеж до подаване на
заявлението за издаване на заповедта за изпълнение по чл.410 ГПК. В случая падежа на
последната погасителна вноска е бил на 23.12.2019г. и лихва за забава се дължи от
следващия ден-24.12.2019г. Видно от приетата по делото експертиза размерът на лихвата за
забава за исковия период възлиза на сумата от 338.28 лева, които, обаче, също следва да се
приеме, че са погасени с част от платената от ответницата сума (900.00 + 171.83 + 338.28 =
1410.11 – 854.00 =556.11 лв.).
Предвид всичко гореизложено следва да се признае за установено по отношение на
ответницата, че дължи на ищцовото дружество единствено сума в размер на 556.11 лв.,
представляваща остатък от дължимата главница по сключения между ответницата и „Сити
кеш“ ООД договор за паричен заем. В останалите части, искът следва да бъде отхвърлен,
като неоснователен.
6
Предвид частичното уважаване на иска и съобразно дадените задължителни указания
с Тълкувателно решение № 4/2013г. на ВКС, ответницата следва да бъде осъдена да заплати
на ищеца и направените по заповедното производство разноски в размер на 32.00 лв.,
съразмерно с уважената част от иска.
По настоящето производство, ищецът е доказал разноски в размер на 273.92 лева-
заплатени държавна такса, възнаграждение за вещо лице и възнаградждение на вещото лице
по назначената ССчЕ. На същият се дължи и сумата от 100.00 лева- юрисконсултско
възнаграждение, определено на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 25, ал. 1 НЗПП. На
основание чл.78, ал.1 ГПК, ответницата следва да бъде осъдена да заплати на ищеца
направените по настоящото дело разноски, съразмерно с уважената част от иска в размер на
194.00 лева.
Мотивиран така, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Г. АС. Б. , ЕГН: **********, с
адрес: ***, че същата дължи на Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, с ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ №
25, офис – сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, сумата от 556.11 лв. (петстотин петдесет и шест
лева и единадесет стотинки), представляваща остатък от дължимата главница по сключен
между „Сити кеш“ ООД и Г. АС. Б. Договор за паричен заем № 277568/23.02.2019г., ведно
със законната лихва от подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК-29.09.2021г. до
окончателното плащане, КАТО ОТХВЪРЛЯ предявените искове за разликата над
сумата от 556.11 лв. (петстотин петдесет и шест лева и единадесет стотинки), до пълния
предявен размер от 1303.80 лв. (хиляда триста и три лева и осемдесет стотинки),
включващ главница за сумата над 556.11, до пълния предявен размер от 900.00 (деветстотин)
лева, сумата от 65.52 лв. (шестдесет и пет лева и петдесет и две стотинки)-договорна лихва
за периода от 01.04.2019г. до 23.12.2019г. и сумата от 338.28 лв.(триста тридесет и осем лева
и двадесет и осем стотинки)-обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода
от 02.04.2019г. до датата на подаване на заявлението в съда, като НЕОСНОВАТЕЛНИ.
ОСЪЖДА Г. АС. Б. , ЕГН: **********, с адрес: ***, да заплати на Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис – сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, сумата от
32.00 (тридесет и два) лева, представляваща сторените разноски по ч.гр.дело №
1895/2021г. по описа на ДРС и сумата от 194.00 (сто деветдесет и четири) лева,
представляваща сторените разноски по настоящото производство.
Решението може да се обжалва в двуседмичен срок от връчването му на страните
пред Окръжен съд-Кюстендил.
7
Съдия при Районен съд – Дупница: _______________________
8