№ 23231
гр. София, 20.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 60 СЪСТАВ, в публично заседание на
тринадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:АНГЕЛИНА К. БОЕВА
при участието на секретаря В. Е.
като разгледа докладваното от АНГЕЛИНА К. БОЕВА Гражданско дело №
20231110107864 по описа за 2023 година
Производството е образувано по искова молба, подадена от Ц. Н. Ц., чрез адв. Ю. Б.,
срещу Министерство на вътрешните работи, с която е предявен иск с правно основание чл.
181, ал. 1, предл. 2 ЗМВР за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в общ
размер на 4320 лева, представляваща левовата равностойност на полагаща се на ищеца и
неосигурена от ответника храна в размер на 120 лева месечно за периода от 10.02.2020 г. до
10.02.2023 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда до
окончателното изплащане на дължимата сума.
В исковата молба се твърди, че считано от 01.06.2000 г. ищецът бил на служба в МВР –
първоначално в служба „Ревизионна“, а от края на м. септември 2011 г. – в „Звено за
материални проверки“. След изменението на ЗМВР, в сила от 01.02.2017 г., служебното
правоотношение на ищеца било преобразувано в такова по ЗДСл, като със заповед на
министъра на вътрешните работи същият бил назначен на длъжност „държавен инспектор“ в
„Звено за материални проверки“. След извършеното ex lege преобразуване на служебното
правоотношение на ищеца в такова по ЗДСл, ответникът преустановил изплащането на
получаваните до този момент на основание чл. 181, ал. 1 ЗМВР пари за храна. Оспорва
мотивите на ответника, че държавните служители в МВР, чийто правоотношения се
регулират от ЗДСл, не попадали в приложното поле на чл. 181, ал. 1 ЗМВР и следователно
на тях не трябвало да им се осигурява безплатна храна или нейната равностойност. Изразява
становище, че подобно тълкуване поставяло тези служители в неравностойно положение
спрямо останалите категории служители в МВР. Възразява, че разпоредбата на чл. 1 от
Наредба № 8121з-773/01.07.2015 г. на министъра на вътрешните работи в частта, в която
били определени категориите лица, имащи право на безплатна храна или нейната левова
1
равностойност, след изменението от 2021 г. противоречала на ЗМВР и с нея
незаконосъобразно държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР били изключени от
кръга на правоимащите. На основание чл. 17, ал. 2 ГПК моли съда инцидентно да се
произнесе по законосъобразността и валидността на този подзаконов нормативен акт. Ето
защо моли съда да постанови решение, с което да уважи предявения иск. Претендира
направените по делото разноски за заплатено адвокатско възнаграждение.
Исковата молба и приложенията към нея са изпратени на ответника Министерство на
вътрешните работи за отговор, като в срока по чл. 131 ГПК е постъпило становище по
същата чрез юрк. Павлина Стаменова. Процесуалният представител оспорва изцяло
предявения иск като неоснователен. На първо място възразява, че след 01.02.2017 г. на
ищеца не били начислявани и изплащани суми, представляващи равностойност на храна по
чл. 181, ал. 1 ЗМВР, тъй като липсвало законово основание за това. Твърди, че цитираната
разпоредба не била приложима по отношение на всички служители на МВР, а само за тези
категории, чиито правоотношения се регулирали изцяло от ЗМВР. Ищецът бил държавен
служител по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР, чийто статут се уреждал не от ЗМВР, а от ЗДСл, който
не регламентирал възможност за заплащане на левова равностойност на храна. На
служителите по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР се полагала безплатна храна или им се осигурявала
левовата равностойност само в случаите по чл. 181, ал. 3 ЗМВР – ако извършват дейности
със специфичен характер на труда, което в случая не било налице. Освен това след
преобразуване на правоотношението на ищеца в служебно по ЗДСл, в размера на
индивидуалната му основна заплата била включена и получаваната от него до м. 01.2017 г.
левова равностойност на храната по чл. 181, ал. 1 ЗМВР. Изразява становище, че ако освен
основното месечно възнаграждение, формирано по реда на ЗДСл, на ищеца бъде заплатена и
сума за храна в размер на 120 лева месечно, това би поставило държавните служители по чл.
142, ал. 1, т. 2 ЗМВР в по-благоприятно положение от останалите държавни служители в
държавната администрация. Ето защо моли съда да постанови решение, с което да отхвърли
изцяло предявения иск. Претендира направените по делото разноски и юрисконсултско
възнаграждение.
В съдебно заседание ищецът Ц. Н. Ц., редовно призован, не се явява лично,
представлява се от адв. Б.. Процесуалният представител поддържа исковата молба. В хода на
устните състезания моли съда да осъди насрещната страна да заплати претендираната сума,
представляваща левовата равностойност на неосигурена храна за процесния период. Ищецът
бил лице, посочено в чл. 181, ал. 1 ЗМВР, поради което на същия се дължало заплащането на
тази храна. Видно от представените по делото писмени доказателства, искът бил
основателен. Претендира направените разноски, за които представя списък по чл. 80 ГПК.
В съдебно заседание ответникът Министерство на вътрешните работи, редовно
призован, се представлява от юрк. Стаменова. Процесуалният представител поддържа
отговора на исковата молба. В хода на устните състезания моли съда да постанови решение,
с което да отхвърли исковата претенция като неоснователна и недоказана по подробно
изложените в отговора съображения. Изразява становище, че спорът бил изцяло правен и се
2
свеждал до това дали държавните служители в МВР, чийто статут се уреждал само от ЗДСл,
имали право на левовата равностойност на неосигурената им храна. Прави възражение за
прекомерност на заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение. Претендира присъждане
на дължимото за настоящото производство адвокатско възнаграждение.
Съдът, след като прецени по вътрешно убеждение събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, ведно с доводите и становищата на
страните, приема за установено следното.
Не се спори между страните, че през исковия период между тях съществувало валидно
служебно правоотношение, по силата на което ищецът заемал длъжността „държавен
инспектор“ с ранг ІІ младши в „Звено за материални проверки“ при МВР, считано от
01.02.2017 г.; че през процесния период ищецът имал статут на държавен служител по
смисъла на чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР; че през същия период ответникът не му е предоставял
безплатна храна в натура, както и че със заповеди на министъра на вътрешните работи за
2020 г., 2021 г., 2022 г. и 2023 г. била определена левова равностойност на храната в размер
на 120 лева месечно. Посочените обстоятелства са отделени от съда като ненуждаещи се от
доказване, като същите се установяват от събраните по делото писмени доказателства.
От така установената фактическа обстановка съдът прави следните правни
изводи.
По иска с правно основание чл. 181, ал. 1, предл. 2 ЗМВР:
Съгласно чл. 181, ал. 1 ЗМВР (в приложимата редакция) на служителите на МВР се
осигурява храна или левовата й равностойност. Условията и редът за предоставяне на сумите
и доволствията по ал. 1 – 3 се определят с наредби на министъра на вътрешните работи (чл.
181, ал. 5 ЗМВР). Разпоредбата на закона не прави разлика между отделните категории
служители на МВР. В същото време чл. 1 от Наредба № 8121з-773 от 1.07.2015 г. за
условията и реда за осигуряване на храна или левовата й равностойност на служителите на
Министерството на вътрешните работи предвижда, че това право принадлежи само на
служителите на МВР по чл. 142, ал. 1, т. 1 и 3 ЗМВР. Колизията между двата нормативни
акта доведе до противоречива съдебна практика, която наложи произнасяне на Върховния
касационен съд по въпроса „Държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 от Закона за
Министерството на вътрешните работи, чийто статут се урежда със Закона за държавния
служител, имат ли право да им се осигурява храна или левовата й равностойност съгласно
разпоредбата на чл. 181, ал. 1 от Закона за Министерството на вътрешните работи?“. В
Тълкувателно решение № 1 от 27.11.2024 г. по тълк. дело № 1/2024 г., ОСГК, ВКС по този
въпрос е прието следното. Държавните служители в МВР са част от конституционното
понятие „държавен служител“. Във функционален аспект понятието за държавна служба в
МВР трябва да се разглежда като особен вид държавна дейност за осъществяване на
функции от органите на МВР по защита на националната сигурност, противодействието на
престъпността и осигуряването на обществения ред. Статутът на служителите на МВР
включва техните права, задължения и техните ограничения на права. Право на законодателя
е по целесъобразност да изменя правната рамка с оглед настъпили съществени изменения в
3
обществените отношения, като преходът следва да е плавен и да не засяга придобити права
и интереси. В конкретния случай от преценката на законодателя зависи какви категории
служители ще има в МВР и по реда и при условията на кой закон ще бъде уреден техният
статут. От цялостното съдържание на разпоредбите, уреждащи статута на държавните
служители в МВР, е видно, че законодателят се е стремил да съхрани придобития статут и
произтичащите от него права и да уреди последиците от възникването на правоотношенията
по ЗДСл за попадащите в обхвата на измененията държавни служители на МВР съобразно
принципа на материална справедливост като елемент на правовата държава. Според
разпоредбата на чл. 181, ал. 1 ЗМВР работодателят дължи левовата равностойност за
полагаща се, но неосигурена безплатна храна, и на държавните служители със статут по чл.
142, ал. 1, т. 2 ЗМВР. Изричният текст на чл. 1 ЗМВР, имащ характер на обща разпоредба,
определяща предметния обхват на закона, предвижда, че този същият урежда принципите,
функциите, дейностите, управлението и устройството на МВР и статута на служителите в
него, поради което останалите текстове на същия следва да се тълкуват с оглед и във
взаимовръзка с тази разпоредба. Ето защо и разпоредбата на чл. 142, ал. 4 ЗМВР, която
предвижда, че статутът на държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР се урежда със
ЗДСл, следва да се тълкува във връзка с чл. 1, чл. 56, чл. 151 ЗМВР и др., като общите
разпоредби относно статута на служителите на МВР следва да се прилагат по отношение на
служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР. Изключването изцяло на статута на държавните
служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР от приложното поле на този закон би противоречало
на основните принципи на управление на държавната служба в МВР. Обстоятелството, че
правният статус на държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 се урежда и от ЗДсл , а не
само в ЗМВР, не означава, че по същността си те са някаква категория служители на
държавата извън останалите, които изпълняват държавна служба в МВР. Разпоредбата на чл.
181, ал. 1 ЗМВР предоставя правото на безплатна храна на всички служители на МВР. В
този смисъл са и разпоредбите на чл. 184, ал. 4 ЗМВР и на специалната Наредба № 8121з-
773 от 01.07.2015 г. за условията и реда за осигуряване на храна или левовата равностойност
на служителите на Министерството на вътрешните работи, посочващи, че размерът на
сумите и доволствията се определя ежегодно със заповед на министъра на вътрешните
работи, като законът не делегира на министъра на вътрешните работи с тази заповед да
може да определя и кои лица следва да получават храна или парична равностойност. На
държавните служители в МВР, чийто статут се урежда и от ЗДСл, не е отречено правото да
са със статут на служители на държавна служба в МВР, чието функциониране е свързано с
упражняването на държавна власт. Ето защо по отношение на тези служители Върховният
касационен съд е приел, че е приложима разпоредбата на чл. 181, ал. 1 ЗМВР.
По делото не се оспорват обстоятелствата, които са част от фактическия състав на
правото на храна по чл. 181, ал. 1 ЗМВР. Не се оспорва и това, че през исковия период
ответникът не е предоставил на ищеца полагащата му се безплатна храна в натура, поради
което същият има право на левовата й равностойност. От събраните по делото доказателства
се установява, че последната е в размер на 120 лева месечно, поради което за процесните три
4
години дължимата сума възлиза общо на 4320 лева. С оглед изложеното и при съобразяване
на цитираната задължителна съдебна практика следва да бъде прието, че искът по чл. 181,
ал. 1, предл. 2 ЗМВР се явява основателен и като такъв следва да бъде уважен изцяло, ведно
със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното
изплащане на дължимата сума.
По отношение на разноските:
Процесуалният представител на ищеца е поискал присъждане на направените по
делото разноски за заплатено адвокатско възнаграждение, като е представил списък по чл. 80
ГПК. В последния е посочено адвокатско възнаграждение в размер на 500 лева, като видно
от отбелязване в договора за правна защита и съдействие, същото било изплатено от ищеца
в пълен размер. Процесуалният представител на ответника е направил възражение за
прекомерност на заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение. Съгласно разпоредбата
на чл. 78, ал. 5 ГПК, ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно
съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане
на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-
малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 ЗА. А чл. 36, ал. 2 ЗА препраща
към Наредба № 1 от 09.07.2004 г. на Висшия адвокатски съвет за минималните размери на
адвокатските възнаграждения. От друга страна, в най-новата съдебна практика на
Върховния касационен съд се приема, че след постановеното Решение на Съда (втори
състав) от 25 януари 2024 година по дело C-438/22 („Ем акаунт БГ“ ЕООД срещу
„Застрахователно акционерно дружество Армеец“ АД) съдът не е обвързан императивно от
фиксираните в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. минимални размери на адвокатските
възнаграждения. С оглед задължителния характер на даденото от СЕС тълкуване на чл. 101,
§ 1 ДФЕС, определените в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. минимални размери не са
задължителни при определяне размера на хонорара за правна услуга, включително в
хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв., при заварени правоотношения между клиент и адвокат
поради тяхната нищожност като нарушаващи забраната на чл. 101, § 1 ДФЕС (вж.
Определение № 563 от 11.03.2024 г. по ч. т. д. № 188/2024 г., II т. о., ВКС, Определение №
1079 от 11.03.2024 г. по гр. д. № 4232/2022 г., ІІІ г. о., ВКС). Възнаграждението следва да
бъде определено при съобразяване на вида на спора, материалния интерес, вида и
количеството на действително извършена работа и най-вече – фактическата и правна
сложност на делото (вж. Определение № 50025 от 18.03.2024 г. по т. д. № 1559/2022 г., ІІ т.
о., ВКС,Определение № 1016 от 06.03.2024 г. по ч. гр. д. № 4123/2023 г., ІV г. о., ВКС).
Съдът, като съобрази обстоятелството, че настоящото производство приключи в едно
съдебно заседание и без събиране на допълнителни доказателства и доказателствени
средства, и като взе предвид, че действителната правна и фактическа сложност на делото е
малка, намира, че заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение в размер на 500 лева
(под установения в наредбата минимум) не следва да бъде редуцирано. С оглед изложеното,
предвид изхода на настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът
Министерство на вътрешните работи следва да бъде осъден да заплати на ищеца Ц. Н. Ц.
5
сумата в размер на 500 лева, представляваща направените в настоящото производство
разноски за заплатено адвокатско възнаграждение.
С оглед изхода на настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът следва
да бъде осъден да заплати по сметка на Софийски районен съд дължимата държавна такса
по делото в размер на 172,80 лева.
Воден от горното, съдът:
РЕШИ:
ОСЪЖДА Министерство на вътрешните работи, Булстат *********,
представлявано от министър Атанас Илков, с адрес гр. София, ул. „Шести септември” № 29,
да заплати на Ц. Н. Ц., ЕГН **********, с постоянен адрес гр. София, АДРЕС, по иска с
правно основание чл. 181, ал. 1, предл. 2 ЗМВР сумата 4320 (четири хиляди триста и
двадесет) лева, представляваща левовата равностойност на полагаща се на ищеца и
неосигурена от ответника храна в размер на 120 лева месечно за периода от 10.02.2020 г. до
10.02.2023 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда –
14.02.2023 г. до окончателното изплащане на дължимата сума.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, Министерство на вътрешните работи,
Булстат *********, представлявано от министър Атанас Илков, с адрес гр. София, ул.
„Шести септември” № 29, да заплати на Ц. Н. Ц., ЕГН **********, с постоянен адрес гр.
София, АДРЕС, сумата 500 (петстотин) лева, представляваща направените в настоящото
производство разноски за заплатено адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, Министерство на вътрешните работи,
Булстат *********, представлявано от министър Атанас Илков, с адрес гр. София, ул.
„Шести септември” № 29, да заплати по сметка на Софийски районен съд сумата 172,80
(сто седемдесет и два лева и 80 ст.) лева, представляваща дължимата държавна такса по
делото.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
На основание чл. 7, ал. 2 ГПК на страните да се връчи препис от решението.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6