№ 127584
гр. София, 10.09.2024 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 35 СЪСТАВ, в закрито заседание на
десети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ЦВЕТИНА Р. ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от ЦВЕТИНА Р. ЦОЛОВА Частно гражданско
дело № 20241110150450 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 410 и сл. ГПК.
Образувано е по заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК с вх.
№269564/22.08.2024 г., депозирано от „ФИРМА“ ООД срещу А. В. С. с искане за издаване
на заповед за изпълнение за следните суми: сумата в размер на 427,14 лева – непогасена
главница по договор за паричен заем № 689463/08.06.2022 г. и сумата в размер на 53,77 лева
– законна лихва за забава за периода 01.08.2022 г. – 01.07.2024 г.
Съгласно разпоредбата на чл. 410, ал. 1, т. 1 ГПК кредиторът може да поиска издаване
на заповед за изпълнение за вземания за парични суми, като по силата на чл. 410, ал. 2 ГПК
предметното съдържание на заявлението следва да отговаря на изискванията на чл. 127, ал.
1 ГПК. Следователно предявеното със заявлението парично вземане трябва да бъде очертано
с всички правноиндивидуализиращи белези – страни, предмет /основание, период, вид/ и
размер, т. е. по отношение на процесното вземане заявлението трябва да отговаря на
изискванията за редовност на исковата молба, което условие в случая е изпълнено от
заявителя „ФИРМА“ ООД.
Съгласно изискванията на чл. 410, ал. 3 ГПК са приложени договорът за
потребителски кредит, както и приложимите към него общи условия. Съгласно
разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 ГПК съдът разглежда заявлението за издаване на
заповед за изпълнение в разпоредително заседание и издава заповед за изпълнение, освен
когато искането е в противоречие със закона или с добрите нрави, или се основава на
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност
за това. При тълкуване на посочените разпоредба се налага изводът, че при произнасяне по
подаденото заявление за издаване на заповед за изпълнение съдът е длъжен да направи
проверка и ако установи такова противоречие е длъжен да отхвърли заявлението. При
подадено заявление по чл. 410 ГПК проверката за това дали не е налице хипотезата на чл.
411, ал. 2, т. 2 и т. 3 ГПК се прави от съда въз основа на посочените от заявителя факти,
1
които според него пораждат вземането, и договора с потребителя, ведно с приложенията към
него и общите условия.
Настоящият състав намира, че процесният договор за кредит е изцяло недействителен.
Видно от съдържанието на представения Договор за потребителски кредит
№689463/08.06.2022 г. страните са се уговорили, че заемодателят отпуска на
заемополучателя кредит в размер на 500 лева, с падеж на погасителната вноска по кредита –
всяка сряда, годишен лихвен процент от 40,05 % и годишен процент на разходите по
кредита в размер на 49,93%. Същевременно в чл. 11, ал. 1 от договора е предвидено, че
кредитополучателят дължи неустойка за непредоставяне на едно от обезпеченията, посочени
в чл. 5 от договора, в размер на 145,41 лева, като погасителната вноска, с включена
неустойка за непредоставяне на обезпечение е в размер на 61 лева.
В чл. 5 от договора е предвидено задължение на кредитополучателя в тридневен срок
от сключване на договора кредитополучателят е длъжен да предостави едно от посочените в
клаузата обезпечения. В чл. 11, ал. 1 от договора пък е предвидена неустойка в размер на
145,41 лева в случай на непредоставяне на обезпечение. Настоящият състав намира, че
уговорена по този начин неустойката обезпечава не пряко изпълнението на задълженията за
връщане на главницата и заплащане на възнаградителната лихва по заема, а изпълнението
на задължението за предоставяне на обезпечение. Така уговорена неустойката се дължи
независимо от своевременното изпълнение на задълженията за главница и лихва съобразно
уговорения погасителен план. Съдът приема, че така уговорената неустойка по своя
характер притежава санкционна функция, но не зависи от вредите от това неизпълнение, а
цели да се кумулира със задължението (вкл. е предвидена като размер от погасителните
вноски), което се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция, което
противоречи на принципа на добросъвестността. С оглед обстоятелството, че същата е
включена наред с основното задължение по погасителния план също води до извод, че не
цели обезпечаване на кредита, а скрито възнаграждение, без да е включено в ГПР.
В този смисъл, посочената неустойка е разход по кредита, който следва да бъде
включен при изчисляването на ГПР – индикатор за общото оскъпяване на кредита – чл. 19,
ал. 1 и 2 ЗПК, който съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК не може да бъде по-висок от
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България /основен лихвен
процент плюс 10 %/, което означава, че разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 %
от взетата сума, а клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни – чл.
19, ал. 5 ЗПК.
Този извод следва от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за
потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и
всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни
на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия; общият разход по кредита за потребителя не
включва нотариални такси.
Видно от съдържанието договора за потребителски кредит сумата от 145,41 лева е
включена в общата дължима от потребителя сума като част от погасителната вноска по
кредита, т.е. същата е дължима наред с взетата на заем сума в размер на 500 лева и
възнаградителната лихва в размер 40,05% годишна лихва.
При съобразяване размера на посочената неустойка и съотнасянето на този размер към
2
посочения в договора годишен процент на разходите по заема, а именно – 49,93% се
установява, че същата не е включена в посочения от заемодателя годишен процент на
разходите по кредита. Посоченото обстоятелство се потвърждава и от изричното посочване
в чл. 3, ал. 2 от договора, че посоченият в договора ГПР включва единствено уговорената
между страните възнаградителна лихва, която обаче е посочена като 40,05%.
Доколкото посочването на ГПР в договора за потребителски кредит е от съществено
значение, за да даде възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията
си, както и с оглед на изискването при изчисляването на този процент да се включат всички
разходи, следва да се приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези
разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по
същия начин както непосочването на този процент.
В този смисъл е и даденото от СЕС тълкуване по дело C-714/22, че член 10, параграф 2,
буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор
за потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в член 3, буква ж)
от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за
освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води
единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем
главница.
За пълнота на изложението следва да се посочи, че съдът намира клаузата на ч. 6, ал. 2,
вр. Тарифа за таксите за допълнителни услуги, предоставяни от „ФИРМА“ ООД,
предвиждаща задължение за заплащане на такси за събиране на просрочено вземане за
нищожна, тъй като преследва забранена от закона цел да се присъди още едно обезщетение
за забава. Това е така, тъй като срещу тази такса не се дължи никакво поведение, а напротив
– изискуемостта на това вземане следва автоматично от изпадане на длъжника в забава и
изтичането на определен срок от този момент. Следователно, не става въпрос за никаква
такса, защото не се дължи заради извършени разходи, а самото наименование покрива
неистинската цел на клаузата да служи за обезщетение за вреди от забавата. Съгласно
императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК при забава на потребителя кредиторът има
право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. Ето защо,
посочената клауза е в колизия с императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК и следва да се
приеме за нищожна.
Предвид гореизложеното и а основание чл.22 (конкретно вр. чл.11, ал.,1, т.10 ЗПК) и
чл.23 ЗПК договорът за кредит е недействителен и потребителят дължи само чистата
стойност на кредита, без да дължи лихва или други разходи по кредита, поради което
основание чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК заявлението за издаване на заповед за изпълнение следва
да бъде отхвърлено по отношение на така претендираната лихва за забава в размер на 53,77
лева.
Доколкото в заявлението за издаване на заповед за изпълнение се прави признание за
плащане от страна на кредитополучателят на сумата в общ размер от 430 лева, то дължима
от него остава сумата в размер на 70 лева, за която следва да бъде издадена заповед за
изпълнение, като за разликата над 70 лева до пълния претендиран размер от 427,14 лева
заявлението следва да бъде отхвърлено.
Заявлението следва да бъде отхвърлено и в частта за разноските за разликата над
3
сумата от 3,64 лева за държавна такса и над 7,28 лева за юрисконсултско възнаграждение
(при определен от съда общ размер на възнаграждението от 50 лева).
Така мотивиран, съдът
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 ГПК с вх. №269564/22.08.2024 г., депозирано от „ФИРМА“ ООД срещу А. В. С. в
частите за сумите, както следва: за сумата над размера от 70 лева до пълния претендиран
размер от 427,14 лева – дължима главница по договор за потребителски кредит
№689493/08.06.2022 г., за сумата в размер на 53,77 лева – лихва за забава периода 01.08.2022
г. до 01.07.2024 г., както и както и в частта за разноските за разликата над сумата от 3,64 лева
за държавна такса и над 7,28 лева за юрисконсултско възнаграждение.
УКАЗВА на основание на чл. 415, ал. 1, т. 3 ГПК на заявителя „ФИРМА“ ООД, че може
да предяви претенциите си по-горе с осъдителен иск, като ако го направи в едномесечен
срок от влизане на разпореждането в сила, внесената държавна такса в заповедното
производство за тези претенции ще бъде приспадната.
Разпореждането подлежи на обжалване с частна жалба пред Софийски градски съд в
едноседмичен срок от връчването му на заявителя.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4