№ 2113
гр. София, 10.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 156 СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ВАСИЛ В. АЛЕКСАНДРОВ
при участието на секретаря ЕЛИЦА В. ДАНОВА
като разгледа докладваното от ВАСИЛ В. АЛЕКСАНДРОВ Гражданско дело
№ 20241110163507 по описа за 2024 година
РЕШЕНИЕ
10.02.2025 г., гр. София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, II Г. О., 156-ти състав, в открито публично
заседание на тридесети януари през две хиляди двадесет и пета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАСИЛ АЛЕКСАНДРОВ
при секретаря Елица Данова, като разгледа докладваното от съдия Васил Александров гр.
дело № 63507/2024 г. по описа на СРС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Подадена е искова молба от „ТС“ ЕАД срещу М. М. Г., в която се твърди, че
ответника била потребител на топлинна енергия за недвижим имот, находящ се в гр.
********************, аб. 196790, като била доставена топлинна енергия, по договор за
покупко-продажба на топлинна енергия при общи условия. Поддържа, че е доставил
топлинна енергия на стойност 4806,28 лева за периода от 01.05.2021 г. до 30.04.2023 г., но
ответника не я бил заплатил, поради което изпаднал в забава и дължал и обезщетение за
забава върху главница за топлинна енергия в размер на 572,84 лева за периода от 15.09.2022
г. до 07.06.2024 г. Излага съображения, че е предоставил и услугата дялово разпределение,
поради което ответникът му дължал сумата от 61,77 лева, представляващи припадаща се
част от цената на услугата дялово разпределение за периода 01.05.2021 г. до 30.04.2023 г.,
както и сумата от 14,23 лева – мораторна лихва върху главницата за дялово разпределение за
1
периода 16.07.2021 г. до 07.06.2024 г. Твърди, че е издадена заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК, но ответницата била подала възражение, поради което имал правен интерес от
предявените искове. Иска да бъде признато за установено, че ответника дължи
претендираните суми, както и присъждането на деловодни разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е подаден отговор на исковата молба от ответника, като
се прави отвод за недопустимост на исковата молба в едната част, а в останалата част
претенциите се оспорват. Сочи, че в исковата молба недопустима, поради липсата на
процесуална правоспособност в частта дялово разпределение, тъй като ищецът не бил
носител на претендираното материално право, поради което била нарушена и разпоредбата
на чл. 26 ГПК. Твърди, че не е собственик на имота, поради което между страните липсвало
облигационно правоотношение, като не бил сключван и индивидуален договор с ищеца.
Поддържа, че претенциите за мораторна лихва били неоснователни, тъй като не била
изпадала в забава, което аргументира подробно. Навежда доводи, че по делото липсвали
доказателства, че третото лице било извършвало услугата дялово разпределение, като се
касаело и за непоискана услуга, което мотивира с разпоредбите на ЗЗП. Оспорва
дължимостта на мораторна лихва върху вземането за дялово разпределение, като сочи, че не
бил изпаднал в забава. Развива съображения за това, че вземанията са погасени по давност.
Иска отхвърляне на предявените искове. Претендира разноски.
Третото лице-помагач на страната на ищеца е представило писмени доказателствени
средства, като е изразило становище за доказаност и основателност на предявените искове.
Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното:
СРС, 156-ти състав е сезиран с първоначално обективно, кумулативно съединени
положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 415,
ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 318, ал. 2 ТЗ, чл. 200 ЗЗД и чл. 110, ал. 2 ЗС и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
При релевираните в исковата молба твърдения възникването на спорното право се
обуславя от осъществяването в обективната действителност на следните материални
предпоставки (юридически факти): 1. наличието на действително правоотношение по
договор за продажба (доставка) на топлоенергия, по силата на което продавачът се е
задължил да прехвърли правото на собственост върху процесните стоки и да ги предаде, а
купувачът да ги получи и да заплати уговорената продажна цена и 2. продавачът да е
доставил топлинна енергия в твърдяното количество на купувача.
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ „потребители на топлинна енергия“ са всички собственици
и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към
абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. А по силата на
определителната правна норма, регламентирана в § 1, т. 42 (отм.) ЗЕ, но действащ през
релевантния период, „потребител на енергия или природен газ за битови нужди” е
физическо лице - собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с
топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване,
или природен газ за домакинството си. А съгласно § 1, т. 2а от ДР ЗЕ 2а. (Нова - ДВ, бр. 54
от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.) „Битов клиент“ е клиент, който купува електрическа или
топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и
горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди, а съобразно § 1, т. 41б
ДР ЗЕ „Потребител на енергийни услуги“ е: краен клиент, който купува енергия или
природен газ, и/или ползвател на преносна и/или разпределителна мрежа за снабдяването му
с енергия или природен газ.
Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 г. на ВКС по тълк. д. №
2/2017 г., ОСГК – „Собствениците, респективно бившите съпрузи като съсобственици,
или титулярите на ограниченото вещно право на ползване върху топлоснабдения имот,
2
дължат цената на доставената топлинна енергия за битови нужди съгласно
разпоредбите на Закона за енергетиката в хипотезата, при която топлоснабденият имот
е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, освен ако между
ползвателя на договорно основание и топлопреносното предприятие е сключен договор за
продажба на топлинна енергия за битови нужди за същия имот, през времетраенето на
който ползвателят като клиент на топлинна енергия за битови нужди дължи цената й…
Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни
от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на
собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени битови
нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови
нужди за този имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното
предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице придобива качеството "клиент" на
топлинна енергия за битови нужди ("битов клиент" по смисъла на т. 2а § 1 ДР ЗЕ) и като
страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното
предприятие. Договорът между това трето ползващо лице и топлопреносното
предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например с откриването на
индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се
презумира с установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот. В
гореизложения смисъл изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ на собствениците и
титулярите на ограниченото вещно право на ползване като клиенти (потребители) на
топлинна енергия за битови нужди и страна по продажбеното правоотношение с
топлопреносното предприятие не е изчерпателно. Противното разбиране би
противоречало на принципа за договорна свобода, регламентиран в чл. 9 ЗЗД и приложим
както за гражданските, така и за търговските сделки. При постигнато съгласие между
топлопреносното предприятие и правен субект, различен от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ,
за сключване на договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за
топлоснабден имот при спазване на одобрените от КЕВР публично извести общи условия,
съставляващи неразделна част от договора, този правен субект дължи цената на
доставената топлинна енергия за собствените му битови нужди.“.
Представен е Нотариален акт за дарение на недвижим имот № 84, нот. дело №
1124/93 г., като се установява, че ВП Г. е дарила на М. М. Г., 2/3 ид. части от недвижим имот,
находящ се в гр. ********************. В нотариалният акт е обективиран и конститутивна
сукцесия, с която ВП Г. е запазила пожизнено правото си на вещно ползване върху дарения
имот.
Приложен е Нотариален акт за прехврляне на недвижим имот срещу задължение за
гледане и издръжка № 53, нот. дело № 11217/93 г., като се изяснява, че М. М. Г. е
прехвърлила собствената си 1/4 ид. част от недвижим имот, находящ се в гр.
******************** на ВБК, а последната е поела задължение за гледане и издръжка,
като е налице и конститутивна сукцесия, с която прехвърлителят си е запазила пожизнено
правото на ползване върху недвижимия имот.
От препис-извлечение от акт за смърт № 616/19.10.2000 г. се установява, че ВП Г. е
починала на 18.10.2000 г. Според разпоредбата на чл. 59, ал. 1 ЗС, правото на ползуване се
погасява със смъртта на ползувателя, ако то не е учредено за по-кратък срок. Следователно в
случая вещното право на ползване на В Г. се е погасила с момента на нейната смърт.
Представени и неоспорени са 2 бр. молби-декларации от М. М. Г. от 05.01.2001 г. и
16.01.2004 г., с които последната е поискала от „ТС“ ЕАД да й бъде открита партида и да й
бъде доставяна топлинна енергия за недвижим имот, находящ се в гр.
********************.
С оглед факта, че за процесния имот е налице вещно право на ползване, а молбата-
декларация по своето правно естество е предложение (оферта) за сключване на договор за
3
доставка на топлинна енергия – арг. чл. 13 ЗЗД. Като е приело това заявлението и е
продължило да доставя топлинна енергия до процесния апартамент, ищцовото дружество е
приело предложението на ответницата за сключване на договор за доставка на топлинна
енергия – в този смисъл т. 1 от Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 г. на ВКС по
тълк. д. № 2/2017 г., ОСГК.
Следователно, съдът намира за безспорно е установено, че между страните е налице
облигационно отношение по договор за покупко-продажба на топлинна енергия при общи
условия.
Правното действие на сключения договор за продажба между ищеца и ответника
попада под приложното поле на ЗЗД, тъй като учреденото от него договорно
правоотношение е възникнало между търговец и физическо лице и за тях следва да се
прилагат нормативните правила, уредени в ЗЗД – арг. чл. 318, ал. 2 ТЗ. Този договор не е
търговска продажба, тъй като негов предмет представлява вещ за лично потребление
(топлинна енергия – арг. чл. 110, ал. 2 ЗС) и купувачите са физически лица. По това
гражданско (облигационно) правоотношение за ищеца са породени две основни облигаторни
задължения – да прехвърли правото на собственост върху описаните във фактурите стоки и
да предаде тяхното владение на купувачите, а за ответника – да заплати уговорената
продажна цена с ДДС и да получи вещите (арг. чл. 110, ал. 2 ЗС), предмет на договорите –
арг. чл. 200, ал. 1 ЗЗД.
Договорът е сключен при предварително установени от ищеца общи условия – арг.
чл. 150, ал. 2 ЗЕ.
Договорът за търговска продажба представлява консенсуален, двустранен и
комутативен договор, като при неговото сключване се пораждат правните последици, към
които са насочени насрещните волеизявления на страните. Предаването на вещите, предмет
на договора и заплащането на уговорената цена не се включва в неговия фактически състав,
а са в изпълнение на породените от него договорни задължения.
По силата на чл. 327 ТЗ купувачът е длъжен да плати цената при предаване на
стоката, освен ако е уговорено друго. Следователно, за да възникне изискуемостта на
правното задължение за заплащане на продажната цена, продавачът трябва да изпълни
своето задължение за предаване на вещите, предмет на договорното правоотношение.
Тъй като между ищеца и ответника е установено наличието на валидно облигационно
отношение, то съдът намира, че спорът между страните се концентрира върху
обстоятелството дали е доставена топлинна енергия за процесния период, съответно на
каква стойност.
Приети и неоспорени са заключението на СТЕ и ССчЕ. От заключението на СТЕ се
установява, че за процесния период е потребявана топлинна енергия за отопление на имот,
която е отчитана на базата на реален отчет, а също така е налице доставка на БГВ, която
също е отчитана на базата на реален отчет, съответно е разпределена ТЕ за сградна
инсталация, което съответства на нормативните изисквания. Експертът е достигнал до
извод, че за процесния период стойността на потребената топлинна енергия е в размер на
6645,33 лева.
От заключението на ССчЕ се установява, че е налице плащане на сумата от 1791,33
лева по обща фактура от м.07.2022 г., за периода 20.12.2022 г. до 24.03.2023 г., като също
така са заплатени лихви в размер на 107,74 лева. Вещото лице е посочило, че с оглед
извършеното плащане по счетоводни данни размер на вземането за топлинна енергия е в
размер на 4868,05 лева. Изяснено е, че размера на мораторната лихва върху остатъчната
дължима сума за процесния период е в размер на 587,07 лева.
Съдът, като взе предвид заключенията на СТЕ и ССчЕ, съобразно правилото на чл.
202 ГПК намира, че следва да ги кредитира, тъй като са извършени обективно, компетентно
4
и добросъвестно. Вещите лица са отговорили изчерпателно на поставените задачи, като по
делото липсват доказателства, че експертите са заинтересовани от изхода на правния спор
или са недобросъвестни.
Настоящият съдебен състав намира, че в случая дължимата сумата трябва да бъде
определена съобразно СТЕ, доколкото, като е необходимо да се изясни, че при
граматическото, систематично и телеологическо тълкуване на чл. 155 ЗЕ от значение при
претенцията за заплащане на топлинна енергия, релевантен е единствено размерът на реално
потребената топлинна енергия. Обстоятелството, че законодателят е предвидил няколко
различни способа за отчитане на топлинната енергия (един от който е и по реална месечна
консумация), не придават някакво значение на прогнозните сметки, доколкото самия закон
предвижда винаги поне една изравнителна сметка, която има за цел да ликвидира
отношенията между страните в облигационното отношение, като отчете реално потребеното
количество топлинна енергия. Следва обаче да се вземе предвид и извършеното плащане,
което е установено от заключението на ССчЕ.
С оглед на горното, съдът намира, че принципно претенцията за заплащането на
топлинна енергия се явява основателна, при спазването на основния принцип за българският
граждански процес – за диспозитивното начало (арг. чл. 6, ал. 2 ГПК). Като следва да се
вземе предвид, че при аритметичното изчисление на установеното от заключението на СТЕ
и отчитане на извършеното плащане се получава сума, която е в по-голям размер от
претендирания, но съдът е длъжен с оглед посочения принцип на диспозитивното начало да
разгледа претенцията в заявения от ищеца размер.
Въпреки това, ответникът е направил своевременно надлежно възражение за
погасителна давност, което следва да бъде разгледано.
Настоящото производство е образувано при условията на чл. 422 ГПК, поради което,
с оглед уредената фикция в посочената норма, настоящият иск се счита предявен от
18.06.2024 г. – датата на подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
При това положение, с оглед приложение на нормите на чл. 115, б. „ж“ ЗЗД и чл. 116, б. „б“
ЗЗД от този момента давността се счита спряна и прекъсната. С оглед направеното
възражение за давност в случая следва да се приложи правилото за изтекла погасителна
давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД.
Съгласно задължителните за правосъдните органи тълкувателни разяснения на
ОСГТК на ВКС, дадени в Тълкувателно решение № 3/2011 г. от 18.05.2012 г., „понятието
„периодично плащане” по смисъла на чл. 111, б. „в” ЗЗД се характеризира с изпълнение на
повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи единен
правопораждащ факт, чиито падеж настъпва през предварително определени интервали
от време, а размерите на плащанията са изначално определени или определяеми, без да е
необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви”…”Вземанията на
топлофикационни, електроснабдителни и водоснабдителни дружества, както и на
доставчици на комуникационни услуги също съдържат изброените признаци на понятието,
поради което са периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. „в” ЗЗД и за тях се прилага
тригодишна давност”. Следователно, при съобразяване на момента на подаване на исковата
молба и кратката тригодишна погасителна давност, следва, че всички вземания преди
30.04.2021 г. са погасени по давност.
В случая възражението за погасителна давност е неоснователно. Исковата претенция
предвид правилото на чл. 422, ал. 1 ГПК е предявена на 18.06.2024 г., а вземанията касаят
период, които следва давността. Съгласно разпоредбата на чл. 114 ЗЗД, давността започва да
тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. В раздел „Заплащане на ТЕ” от ОУ, чл.
33, ал. 1 (одобрени с Решение на ДКЕВР от 2016 г., приложими за процесния период, като
същите са представени по делото), клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими
суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 и ал. 2 ОУ в 45-дневен срок след изтичане на
5
периода, за който се отнасят. Тоест, единственото задължение което евентуално би било
обхванато от давността е вземането за м.05.2021 г., но същото е падежирало на 15.07.2021 г.
(като при изчисляването на сроковете, съдът е взел предвид правилото на чл. 72 ЗЗД), т.е. с
оглед момента на предявяването на иска в случая давността по чл. 111, б. „в“ ЗЗД не е била
изтекла към този момент.
На следващо място досежно претенцията за припадащата се част от цената на
услугата дялово разпределение, съдът намира, че с оглед заключението на СТЕ и ССчЕ и
представените писмени доказателствени средства безспорно е установено, че цената на
услугата се дължи. Въпреки това с оглед направеното възражение за погасителна давност,
съдът намира, че претенцията се погасява с кратката тригодишна погасителна давност,
съобразно чл. 111, б. „в“ ЗЗД – по съображения сходни с гореизложените. В случая обаче,
както беше посочено исковата претенция предвид правилото на чл. 422, ал. 1 ГПК е
предявена на 18.06.2024 г., като в случая вземането за м.05.2021 г. за тази главница,
доколкото не е уговорено друго падежира на 01.06.2021 г., т.е. същото е погасено по давност
за сумата от 2,57 лева за периода м.05.2021 г. Като този извод на съда се основава на
правилото на чл. 162 ГПК, като при аритметическото изчисляване на броя месеци разделен
на претендираната сума, съдът възприема, че за всеки месец цената на услугата е еднаква.
Тоест, претенцията следва да се уважи за сумата от 59,20 лева и за периода м.06.2021 г. до
м.04.2023 г.
За пълнота по отношение доводите на ответника, че сумите се дължали на друго
лице, то следва да се спомене, че в чл. 30 и сл. от ОУ, с който последният е обвързан ex lege
след като е потребител на топлинна енергия е предвидено различни варианти на
предоставянето и заплащането на услугата. Но в процесния случай е приложима клаузата на
чл. 32 от ОУ, като дължимата цена за услугата се фактурира и се заплаща на ищеца, а той
урежда отношенията си с избраното от ЕС дружество за ФДР.
По отношение режима на забавата за дължими суми за топлинна енергия се прилагат
Общите условия от 2016 г., одобрени с Решение № ОУ-1/27.06.2016 г. на КЕВР. Съгласно чл.
33, ал.4 от Общите условия от 2016г., продавачът начислява лихва за забава само върху
задълженията по чл. 32, ал. 3 от същите общи условия, т.е. само върху сумите по
изравнителните сметки, които съгласно чл. 33, ал. 2 от общите условия следва да бъдат
заплатени в 45-дневен срок от изтичане на периода, за който се отнасят. В раздел
„Заплащане на ТЕ” от ОУ, чл. 33, ал. 1 (одобрени с Решение на ДКЕВР от 2016 г.,
приложими за процесния период, като същите са представени по делото), клиентите са
длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 и ал. 2
ОУ в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. В случая по делото
липсват доказателства, че ответницата е изпълнили надлежно и своевременно процесните
задължения, като с оглед клаузата от общите условия и предвид нормата на чл. 84, ал. 1, изр.
1 ЗЗД (въвеждаща принципа dies interpellat pro homine), следва да се направи извод, че
ответника е изпаднал в забава, поради което дължи и обезщетение за забава в размер на
законната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. В случая с оглед обаче обстоятелството, че претенцията
за мораторната лихва е акцесорна, то същата при приложение на правилото на чл. 162 ГПК и
при аритметическо пресмятане в съотношение на дължимата лихва – съобразно уважената
част от главницата и предвид кредитираното заключение на ССчЕ, то искът следва да бъде
уважен в цялост.
Съдът намира, че искът за мораторна лихва върху главницата за цената на услугата
дялово разпределение е неоснователен, тъй като в новелата на чл. 36, ал. 2 от Общите
условия е посочено, че редът и начинът на плащане на услугата „дялово разпределение“ се
определя от Продавача, съгласувано с търговците извършващи услугата дялово
разпределение и се обявява по подходящ начин на клиентите. При граматическото,
систематическото и телеологическото тълкува на клаузата на общите условия, съобразно
6
правилото на чл. 20 ЗЗД, съдът достига до извод, че следва да са налице уреден ред и начин
за заплащане на услугата, което очевидно касае и въпросът с изпадането в забава, при
неточно изпълнение в темпорален аспект. При това положение, след като ищецът не е
доказал пълно и главно, че такъв ред и начин са предвидени, респ. че именно при спазването
му се дължи обезщетение за забава върху главницата за услугата дялово разпределение,
настоящият съдебен състав намира, че претенцията е неоснователната, тъй като е недоказана
– арг. чл. 154, ал. 1 ГПК.
По делото не са сочени, респ. не са събрани други доказателства извън заключението
на ССчЕ, че останалите дължими суми са погасени чрез плащане, поради което и с оглед
неблагоприятните последици на доказателствената тежест, съдът е длъжен да приеме
недоказания факт за неосъществил се в обективната действителност – арг. чл. 154, ал. 1 ГПК.
Релевантен е доводът за приложението на чл. 62 ЗЗП, доколкото се касае за
императивна материалноправна разпоредба, като същият е релевиран своевременно в
отговора на исковата молба. Въпреки това, съдът намира, че доводът е неоснователен. С
Тълкувателно решение № 2 от 25.05.2017 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2016 г., ОСГК е
възприето виждането, че „…Законодателното решение (на ЗЗП – б.м.) не е в колизия, а е в
унисон с уредбата на отношенията в топлоенергетиката към този момент, защото чл.
133, ал. 2 ЗЕ (в редакция след измененията ДВ бр. 30/2006 г.) изисква решение на общото
събрание на етажните собственици за присъединяването на сградата към
топлопреносната мрежа. Поради това не може да става въпрос за приложението на § 1
ДР ЗЗП - двата закона (ЗЕ и ЗЗП) не си противоречат. В действащата си редакция ЗЕ
запазва принципа за присъединяване към топлопреносната мрежа на етажни
собствености само по искане на етажните собственици, притежаващи квалифицирано
мнозинство от 2/3, (чл. 133, ал. 2 ЗЕ), като изисква същото мнозинство и за
преустановяване на топлоснабдяването на сградата (чл. 153, ал. 2 ЗЕ). И при тази уредба
противоречие между този закон и ЗЗП няма, защото и двата нормативни акта изискват
искане (съгласие) от потребителя на топлинна енергия такава да му бъде доставяна, за да
възникне за него задължение за плащането й. Различен е само субектът, който прави
искането при доставката на централно отопление в сгради под режим на етажна
собственост, като това е обективно обусловено от естеството на отношенията, които
възникват между титулярите на право на собственост или вещно право на ползване върху
отделни обекти в такива сгради. Както е посочено в решение на Конституционния съд №
5/22.04.2010 г. по к. д. № 15/2009 г., топлоснабдяването на сградите под режим на етажна
собственост неизбежно се извършва чрез инсталация, която се явява обща част на
сградата. Предназначението на сградната инсталация е да отоплява вътрешната част на
сградата - етажна собственост, и чрез топлопроводите й топлинната енергия да достига
до индивидуалните имоти на потребителите. Общите части не могат да бъдат отделени
от сградата по начин да задоволяват нуждите само на някои собственици и титуляри на
вещни права. Потребителите на топлинна енергия в такава сграда могат да имат
различни интереси, включително по въпроса да бъде ли сградата топлоснабдена.
Принципът, който законодателят е възприел при регламентирането на начина на
избягване на конфликти между етажните собственици, е "решава мнозинството". Затова
при доставката на централно отопление в сградите под режим на етажна собственост
искането за услугата се прави не от всеки отделен етажен собственик (той не би могъл
да получи енергията, без да ползва сградната инсталация като обща част), а от
мнозинството етажни собственици, които по общо правило могат да вземат решения
дали и как да бъдат използвани общите части. Потребител на услугата е цялата етажна
собственост, затова титулярът на права върху отделни обекти може да откаже
заплащането на доставено против волята му централно отопление в тези обекти, но не
може да откаже (съгласно цитираното по-горе решение на Конституционния съд)
заплащането на отдадената от сградната инсталация или от отоплителните уреди в
7
общите части енергия при доставката на централно отопление в сградата. Разрешението
важи и за заварените от ЗЕЕЕ (отм.) сгради, които са топлоснабдени преди влизане в сила
както на този закон, така и на ЗЗП. Реципрочно на уредбата, която допуска
топлоснабдяване на сградите само по искане на всички (първоначално, а понастоящем на
2/3 от етажните собственици и титуляри на вещно право на ползване), така и
преустановяването на доставката на топлинна енергия се решава от всички
(първоначално, а понастоящем от 2/3 от етажните собственици и титуляри на вещно
право на ползване). Макар не в преходно правило, действащото законодателство урежда
заварените преди ЗЕЕЕ (отм.) отношения в топлоенергетиката по същия начин, както
прави това за ново топлоснабдените сгради. Поради естеството на етажната
собственост отказът от топлоснабдяване на цялата сграда не може да бъде направен от
отделния титуляр на права върху обекти в сградата, нито пък той може сам да реши да
се ползва ли сградната инсталация за доставка на топлинна енергия. Решението за това се
взема от квалифицирано мнозинство от всички етажни собственици или титуляри на
вещно право на строеж и то обвързва всеки отделен етажен собственик, независимо дали
е съгласен с него. Съгласието за доставката и нежеланието за преустановяване й по реда
на чл. 153, ал. 2 ЗЕ съставлява "искане" на услугата по смисъла на чл. 62, ал. 1 ЗЗП, поради
което между двата закона не съществува противоречие и не може да става въпрос за
приложението на § 1 ДР ЗЗП.“.
При този изход на правния спор с правна възможност да претендират деловодни
разноски разполагат и двете страни.
Ищецът е поискал присъждането на деловодни разноски, като е доказал, че
действително е сторил такива, поради което и на основание чл. 78, ал. 1, във вр. ал. 8 ГПК,
във вр. чл. 37 ЗПр.Пом., във вр. чл. 25, ал. 1 НЗПП, съобразно уважената част от исковете
следва да му се присъди сумата от 1387,96 лева, представляващи деловодни разноски и
юрисконсултско възнаграждение за първоинстанционното и заповедното производство.
Ответницата е поискала присъждането на деловодно разноски с оглед отхвърлената
част от исковете на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. Въпреки това съдът констатира, че в
исковото производство е представено единствено списък по чл. 80 ГПК, но не са ангажирани
доказателства за реално заплатено адвокатско възнаграждение или предоставена безплатна
правна помощ по реда на чл. 38 ЗАдв., поради което деловодни разноски не се дължат.
Действително в заповедното производство са налице подобни доказателства, но доколкото в
исковия процес, процесуален представител е бил адв. И., а в заповедното производство адв.
Д., то съдът не може да направи извод, че същата поддържа искането си за деловодни
разноски, доколкото макар и да са представени доказателства за предоставена правна помощ
по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., във вр. чл. 36 ЗАдв., доколкото т. 12 от ТР № 4/2013 на
ОСГТК на ВКС сочи, че въпросът за разноските се разрешава в исковия процес, то следва
адв. Д. да е направила съответно искане за присъждане на разноски в нейна полза, доколкото
при предоставената безплатна правна помощ правоимащ е именно процесуалният
представител, който защитава собствено право. Такова искане не е направено своевременно
от адв. Д., поради което, съдът намира, че не следва да присъжда деловодни разноски както
в полза на ответника, така и на процесуалните му представители.
Така мотивиран, Софийският районен съд
РЕШИ:
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на М. М. ГВ, ЕГН: **********, с
адрес: гр. ********************, че дължи на „ТС“ ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и
8
адрес на управление: гр. ***************, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 415,
ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 318, ал. 2 ТЗ, чл. 200 ЗЗД и чл. 110, ал. 2 ЗС и чл. 86, ал. 1 ЗЗД,
сумата от 4806,28 лева, представляващи цена на доставена топлинна енергия по договор за
покупко-продажба на топлинна енергия при общи условия за периода от м.05.2021 г. до
м.04.2023 г. за недвижим имот, находящ се в гр. ********************, аб. 196790, ведно
със законната лихва от 18.06.2024 г. (датата на подаването на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение) до окончателното плащане, както и сумата от 572,84 лева,
представляващи мораторна лихва върху главницата за топлинната енергия за периода от
15.09.2022 г. до 07.06.2024 г., както и сумата от 59,20 лева, представляващи цена на
услугата дялово разпределение за периода м.06.2021 г. до м.04.2023 г., ведно със законната
лихва от 18.06.2024 г. (датата на подаването на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение) до окончателното плащане, като ОТХВЪРЛЯ иска за главницата за дяловото
разпределение за сумата над 59,20 лева до пълния предявен размер от 61,77 лева и за
периода м.05.2021 г., както и иска за мораторна лихва върху главницата за дяловото
разпределение за сумата от 14,23 лева за периода от 16.07.2021 г. до 07.06.2024 г., за които
суми е издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 08.07.2024 г. по ч. гр. д. №
36786/2024 г. по описа на СРС, II Г. О., 156-ти състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1, във вр. ал. 8 ГПК, във вр. чл. 37 ЗПр.Пом., във
вр. чл. 25, ал. 1 НЗПП М. М. ГВ, ЕГН: ********** да заплати на „ТС“ ЕАД, ЕИК:
*********, сумата от 1387,96 лева, представляващи деловодни разноски и юрисконсултско
възнаграждение за първоинстанционното и заповедното производство.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице-помагач „ТС“ ЕООД на
страната на ищеца „ТС“ ЕАД.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва в двуседмичен срок от съобщението пред
Софийският градски съд с въззивна жалба.
Препис от решението да се връчи на страните!
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9