РЕШЕНИЕ
№ 1415
гр.
Пловдив, 24 юли, 2023 год.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХХIV състав, в
открито заседание на двадесет и седми юни, две хиляди двадесет и третата година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА ДИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:ВЕЛИЧКА ГЕОРГИЕВА
СВЕТЛАНА МЕТОДИЕВА
при секретаря Г.Г. и с участието на
прокурора от ОП – Пловдив Славена Костова, като разгледа докладваното от съдия
Св. Методиева касационно административно дело № 1145 по описа на съда за 2023
г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.285, ал.1 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането
под стража /ЗИНЗС/ и глава XII от АПК.
Депозирана
е касационна жалба от Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ против
осъдителната част на съдебно решение № 324/17.02.2023 г., постановено по адм.
дело № 2631/2022 г. по описа на Административен съд Пловдив, ХХVIII състав. С посоченото съдебно решение е уважен отчасти
предявен от Б.В.М. иск за неимуществени вреди, като ГДИН – София е осъдена да му
заплати сумата
от 1112 лв. /хиляда сто и дванадесет лева/, представляваща обезщетение за
претърпени неимуществени вреди по време на престоя му в Затвора гр.Пловдив за
периодите: на 12.08.2019 г., от 11.12.2020 г. до 16.12.2020 г., от 25.06.2021 г.
до 28.06.2021 г., на 06.08.2021 г., от 06.01.2022 г. до 22.03.2022 г., от
25.03.2022 г. до 29.03.2022 г. и от 16.04.2022 г. до 03.05.2022 г., ведно със
законна лихва, считано от 12.10.2022 г., до окончателното изплащане на сумата.
С обжалваното решение е била отхвърлена исковата
претенция в останалата ѝ част до пълния предявен размер от 10 000 лв.,
както и за останалите периоди в обхвата на претендираните такива /искът е бил
предявен за периода от 01.01.2019 г. до 12.10.2022 г./ В тази част съдебното
решение не е обжалвано от страна на ищеца, който има правен интерес от това и
поради това е влязло в законна сила.
Касационният жалбоподател Главна
Дирекция „Изпълнение на наказанията“ /ГДИН/ гр. София, както се каза, обжалва
Решение № 324/17.02.2023 г. в само в осъдителната
му част, като в касационната жалба се сочи, че жалбоподателят не е останал
доволен от решението в частта му за присъденото обезщетение, ведно със законна
лихва. Твърди се в жалбата на ГДИН, че
първоинстанционното решение в осъдителната му част е неправилно и необосновано,
като се сочи, че съдът не е преценил правилно доказателствената тежест на
събраните доказателства, не е установил по категоричен начин вредата,
бездействието на администрацията и причинната връзка. Сочи се, че установената
пренаселеност в Затвора – Пловдив била компенсирана от възможността за
раздвижване на лишените от свобода в коридорите и в останалите помещения.
Твърди се, че неимуществени вреди не били доказани и съдът бил направил
субективна преценка за тяхното наличие, което било съществен порок на решението
му. Прави се искане за отмяна на обжалваното решение и постановяване на ново
такова по същество, с което да се отхвърлят исковите претенции на ищцовата
страна, или решението да се отмени в частта му, с която ГДИН е осъдена да
заплати обезщетение за сумата над 500 лева до присъдения размер от 1112 лева.
В съдебно заседание, редовно призован,
касационният жалбоподател ГДИН не е изпратил представител и не е взел становище
по същество.
Ответникът по
касационната жалба Б.М. е взел лично участие в производството пред касационния
съд, като е заявил, че желае да остане в сила решението на първоинстанционния
съд за присъденото му обезщетение.
Прокурор
Костова при ОП Пловдив моли обжалваното решение да се остави в сила.
Касационният
съд, като извърши преглед на обжалваното съдебно решение по повод на наведените
от жалбоподателя оплаквания, както и във връзка с дължимата служебна проверка по чл.218, ал.2 от АПК,
намери следното:
Касационната
жалба е подадена в предвидения законов срок и от страна по първоинстанционното
производство, за която в съответната обжалвана част решението е неблагоприятно,
поради което и се явява допустима. Разгледана по същество съдът я намира за
неоснователна.
Съдът,
постановил оспореното решение, като е изложил възприетата от него на базата на
събраните относими доказателства фактическа обстановка, е приел в мотивите си,
че предявената искова претенция с правно основание по чл.284, ал.1 от ЗИНЗС
следва да се уважи отчасти, като я е намерил за частично основателна, предвид
доказване оплакванията на ищеца само по отношение на пренаселеността, както и
заразеността на помещенията по престоя му с паразитни насекоми за определените
периоди, изрично отделени от съда в решението му, включени в рамките на
предявения исков период от ищеца. Правилно Административен съд - Пловдив в
състава, постановил обжалваното решение, е установил на базата на приетите
доказателства точният период, в който М. практически е бил задържан, както и по
отношение на това кога точно в рамките на същия на ищеца не е била осигурена
разполагаема площ от 4 кв.м., според изискването на чл.43, ал.4 от ЗИНЗС.
Съставът, постановил съдебното решение, след като преди това е задължил
затворническата администрация да представи съответна информация, както и
доказателства, законосъобразно фактически е приложил и нормата на чл.284, ал.3
от ЗИНЗС по отношение на онзи период, за който, въпреки задължаването, не е
била представена информацията, необходима за правилното решаване на делото
касателно оплакването за пренаселеност, съответно по отношение оплакването от
наличие на заразеност с насекоми на помещенията по престой на ищеца М..
Възраженията
на касационния жалбоподател ГДИН София за неправилност на съдебното решение
поради недоказаност на установените от съда оплаквания на М. относно
пренаселеност и липса на извършени дейности по дезинсекция, настоящият съдебен
състав намира за неоснователни. Ответникът по иска, на когото е била и надлежно
указана доказателствената тежест, е бил длъжен да обори оплакванията на ищеца
за пренаселеност, както и за наличие на заразеност с инсекти, като в тази
връзка правилно е отчетено от решаващия съдебен състав при постановяване на
обжалваното решение, че по делото изобщо не са представени доказателства, от
които да се направи извод дали заявените в становища от администрацията на
Затвора Пловдив дейности по договори за ДДД обработка в действителност са били
извършвани или не. В тази връзка абсолютно неоснователно е твърдението на
касационния жалбоподател, че по делото били представени множество протоколи за
ДДД обработки, доколкото такива доказателства по делото липсват. Поради това и
неоснователни са твърденията на касационния жалбоподател ГДИН София за
необоснованост на съдебното решение досежно доказаността на исковата претенция
в посочената ѝ част, доколкото е видно, че първоинстанционният съд е
основал решението си на годни доказателства и на правилно приложение на нормата
на чл.284, ал.3 от ЗИНЗС, като фактът, че ответникът по иска не е проявил
достатъчна активност да ангажира доказателства в насока потвърждаване на своята
теза за неоснователност на претенциите на М., не може да бъде ползван като
основание за касиране на решението, при условие, че възможност да ангажира
доказателства е била предоставена от съда на ответника по иска.
Неосигуряването
на достатъчна жилищна площ, установено от първоинстанционния съд, а също и
липсата на доказателства за положени усилия за справяне със заразата със
зловредни насекоми, категорично е резултат от форма на бездействие на
администрацията в местата за лишаване от свобода и в тази насока е налице пряка
причинно-следствена връзка на тези установени нарушения по чл.3 от ЗИНЗС и
претендираните от ищеца вреди. Правилно първоинстанционният съд е приел в решението
си, че тези неблагоприятни условия в съвкупността им са достатъчни, за да се
счете, че е налице поставяне на ищеца М. в неблагоприятно положение от
администрацията на Затвора Пловдив, което покрива обективните предпоставки по
чл.3, ал.2 от ЗИНЗС, респ. чл.3 от КПЧОС. Според ЕСПЧ при оценката на това дали е налице нарушение на чл.3 от
Конвенцията по отношение на липсата на лично пространство, трябва да се вземат
предвид следните фактори: (а) всяко задържано лице трябва да има индивидуално
място за спане; (б) всяко задържано лице трябва да има най-малко три квадратни
метра жилищна площ; и (в) размера на килията трябва да дава възможност на
задържаните лица да се движат свободно между мебелите, като липсата на някои от
тези елементи сама по себе си поражда сериозно предположение, че условията на
задържане са в нарушение на този член. В тази насока и възражението по касационната
жалба на ГДИН, съдържащо и признание за наличната пренаселеност, че независимо
от това, пренаселеността се преодолявала с оглед факта, че на лишените от
свобода било позволено да се движат по коридора и да посещават други помещения,
не може да бъде преценено като основателно. И това е така, защото, както се
каза вече относно посоченото в пилотното Решение Нешков и др. срещу България,
при оценката на наличното
пространство в местата за лишаване от свобода трябва да се вземе предвид
пространството в килията. Приема се,
че има нарушение винаги, когато в самото спално помещение площта, полагаща се
на един затворник, е по-малка от 4 кв. м. и че има особено съществено
нарушение, когато тя е под 3 кв.м., предвид факта, че основно лишените от
свобода прекарват своето време именно в килиите /спалните помещения/.
Неоснователни
са оплакванията в касационната жалба на ГДИН София и че вредите, признати за
причинени на М. са останали недоказани пред първоинстанционния съд и съдът ги
бил извел на база свои субективни възприятия. Следва да се има предвид тук
факта, че според разпоредбата на чл.284, ал.5 от ЗИНЗС, в случаите по ал.1, а
именно на установено нарушение по чл.3 от ЗИНЗС, настъпването на неимуществени
вреди, каквито са претендирани, се предполага до доказване на противното. В
случая, тази презумпция не е била оборена от страна на касационния жалбоподател
ГДИН София при разглеждане на делото пред първоинстанционния съд касателно
установените от съда факти на нарушения по чл.3 от ЗИНЗС. Съгласно
цитираното вече
пилотно решение на ЕСПЧ от 27.01.2015 г. по
делото Нешков и др. срещу България, също не е
необходимо доказването на настъпили вреди при наличието на нечовешки и/или
унизителни условия на живот в условията на арест.
Според настоящата съдебна инстанция, първоинстанционният съд е установил
категорично нарушения на чл.3, ал.2 от ЗИНЗС, като с оглед съдържанието на
същите, правилно е намерил, че те действително водят до неприятните психически
изживявания, посочени от ищеца в исковата му молба. В тази насока от страна на
ответника по иска, както се каза, не са ангажирани доказателства, които да са
могли да доведат до противен извод. В случая не е била налице искова претенция,
при която е следвало да се изследват поставени от страна на ищеца някакви по-високи
изисквания, свързани с индивидуални негови битови потребности, както се твърди
в жалбата на ГДИН.
Съобразно
с общите принципи, изложени и в Делото „Ананиев и др. срещу България“, властите
трябва да гарантират, че едно лице е задържано при условия, съвместими с
уважението към човешкото достойнство, че начинът и методът на изпълнение на
наказанието лишаване от свобода или друг вид мярка за задържане не подлага
човека на стрес или трудности с интензитет, надвишаващ неизбежната степен на
страдание, присъща на задържането и практическите изисквания на лишаването от
свобода, че здравето и благосъстоянието на човека са гарантирани в достатъчна
степен. Поради това и обстоятелството, че дадено лице търпи наказание лишаване
от свобода и именно поради това е в пенитенциарно заведение, не може да се сочи
като основателен довод във връзка с това, че именно поради този факт няма как
да не му бъдат причинени вреди, доколкото в случая, обезщетение е присъдено,
поради констатирано поведение по чл.3, ал.2 от ЗИНЗС, което е свързано с
поставяне на лишен от свобода в неблагоприятни условия за изтърпяване на
наказанието му, изрично предвидени в закона като основание да се приеме
нарушение по чл.3, ал.1 от ЗИНЗС.
Неоснователно
е възражението в касационната жалба по
отношение на размера на присъденото обезщетение. Освен посоченото по-горе,
следва да се има предвид и установеното от настоящата инстанция, че
първоинстанционният съд, при постановяване на решението си е съобразил в
достатъчна степен разпоредбата на чл.52 от ЗЗД при определяне размера на
обезщетението за неимуществени вреди, като е отчел и общата продължителност на
престой на ищеца при установените неблагоприятни условия. Определеното
обезщетение се явява и съобразено с
разрешението на ЕСПЧ касателно размерите на присъжданото обезщетение, посочено
например в приложение към Решение Иванов и др. срещу България, както и напр.
Йорданов и Джелебов срещу България, Илиев срещу България и др.
Законосъобразно
е преценено, че следва да се уважи и претенцията за присъждане на законна
лихва, предвид обстоятелството, че тази акцесорна претенция принципно следва
съдбата на главната.
Предвид всичко изложено и съдът намира, че следва да
остави в сила решението на Административен съд Пловдив 28 състав в обжалваната
му част, като валидно, допустимо и правилно.
По изложените мотиви и
съобразно чл.221, ал.2, предл. първо от АПК, Съдът
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 324 от 17.02.2023 г., постановено по АД № 2631/2023 г. на
Административен съд – Пловдив, ХХVIII състав в обжалваната му част досежно присъдената в полза на Б.В.М. с ЕГН **********
сума
от 1112 лв. /хиляда сто и дванадесет лева/, представляваща обезщетение за
претърпени неимуществени вреди по време на престоя му в Затвора гр.Пловдив за
периодите: на 12.08.2019 г., от 11.12.2020 г. до 16.12.2020 г., от 25.06.2021 г.
до 28.06.2021 г., на 06.08.2021 г., от 06.01.2022 г. до 22.03.2022 г., от
25.03.2022 г. до 29.03.2022 г. и от 16.04.2022 г. до 03.05.2022 г., ведно със
законна лихва, считано от 12.10.2022 г., до окончателното изплащане на сумата.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.