Решение по КНАХД №2620/2025 на Административен съд - Пловдив

Производството е по реда на глава дванадесета от Административнопроцесуалния кодекс (чл. 208–221 АПК), във връзка с чл. 63в от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН).

Образувано е по касационна жалба на М. П. К., [ЕГН], срещу Решение № 985/28.08.2025 г., постановено по Административнонаказателно дело № 20245330201106/2024 г. по описа на Районен съд – Пловдив, XII наказателен състав, с което е потвърдено Наказателно постановление № 750066-[рег. номер]/15.01.2024 г., издадено от Директора на Териториална дирекция на Националната агенция за приходите – Пловдив (оправомощен със Заповед № ЗЦУ-1149/25.08.2020 г. на Изпълнителния директор на НАП).

С посоченото наказателно постановление на М. П. К. е наложена глоба в размер на 3 125 лева, на основание чл. 5, ал. 1 от Закона за ограничаване на плащанията в брой (ЗОПБ), за нарушение на чл. 3, ал. 1, т. 1 от същия закон.

Касационният жалбоподател поддържа, че първоинстанционното решение е неправилно, незаконосъобразно и необосновано, постановено в нарушение на материалния закон и при допуснати съществени процесуални нарушения. Твърди се, че съдът е извършил неправилна фактическа преценка, като е приел, че към момента на заплащане на сумата от 12 500 лева жалбоподателят е извършил едно единствено плащане по едно основание – възнаграждение за водене на изпълнително дело. Касационният жалбоподател посочва, че представените договор за правна защита и съдействие от 05.12.2022 г. и анекс от 13.04.2023 г. са автентични и доказват, че заплатената сума представлява сбор от две отделни възнаграждения – 7 000 лева за воденото гражданско дело и 5 500 лева за изпълнителното производство. Според него плащането е извършено наведнъж единствено като технически способ за уреждане на отношенията с адвоката, но по същество сумата не представлява едно плащане на едно основание по смисъла на Закона за ограничаване на плащанията в брой.

Навежда се и довод, че съдът неправилно е поставил под съмнение достоверността и датата на съставяне на договорите, без да е проведено производство по установяване на тяхната недействителност или симулативност. Жалбоподателят сочи, че съдът е излязъл извън пределите на компетентността си, като е направил изводи относно волята на страните и моментите на изготвяне на документите. Поддържа се още, че липсата на нотариална заверка не поставя документи под съмнение, тъй като законът не изисква такава форма за договорите за правна помощ.

В жалбата се поддържа, че първоинстанционният съд не е обсъдил и не е приложил принципа на съразмерност и неправилно е отказал да приложи чл. 28 от Закона за административните нарушения и наказания. Според него дори да се приеме, че е налице формално нарушение, случаят е маловажен, липсват каквито и да било вредни последици, плащането е документално установено, извършено е между физическо лице и адвокат, няма укриване на доходи и не е накърнен нито фискът, нито обществените отношения, защитавани от закона.

Жалбоподателят иска от Административен съд – Пловдив да отмени изцяло Решение № 985/28.08.2025 г., постановено по АНД № 20245330201106/2024 г. на Районен съд – Пловдив, XII наказателен състав, и вместо него да постанови друго решение, с което да отмени изцяло Наказателно постановление № 750066-[рег. номер]/15.01.2024 г., издадено от Директора на Териториална дирекция на Националната агенция за приходите – Пловдив, включително наложената глоба в размер на 3 125 лева, както и да присъди в негова полза сторените съдебни разноски.

В срока по чл. 213а АПК е постъпил писмен отговор от Директора на Териториалната дирекция на Националната агенция за приходите – Пловдив, чрез юрисконсулт М. М., с който касационната жалба се оспорва като неоснователна.

Ответникът поддържа, че първоинстанционното решение е правилно, законосъобразно и постановено след пълно и обективно изясняване на фактите, като правилно е прието, че жалбоподателят е извършил плащане в брой на сума, надвишаваща законово допустимия праг от 10 000 лева, в нарушение на чл. 3, ал. 1, т. 1 от Закона за ограничаване на плащанията в брой. Твърди се, че от събраните по делото доказателства безспорно се установява, че сумата от 12 500 лева е предадена наведнъж и на едно основание, а именно като възнаграждение за образуване и водене на изпълнително дело, което се доказва от съдържанието на договора от 13.04.2023 г., от молбата за образуване на изпълнителното производство, от декларацията за банковата сметка и от първоначалните писмени и устни обяснения на самия жалбоподател. Ответникът сочи, че представените впоследствие договор от 05.12.2022 г. и анекс от 13.04.2023 г. не могат да бъдат кредитирани като достоверни относно датата на тяхното съставяне, тъй като представляват частни документи, които не са били представени в първоначалните производства, не се съдържат по гражданското дело, а в анекса фигурира номер на изпълнителното дело, което ясно показва, че документът е изготвен на по-късен етап.

Според ответника съдът правилно е приел, че тези документи са съставени впоследствие за нуждите на производството и не доказват твърдението на жалбоподателя за две отделни правни основания на извършеното плащане. Поддържа се още, че основанието на плащането няма правно значение за съставомерността на нарушението по чл. 3, ал. 1, т. 1 ЗОПБ, тъй като нормата санкционира самия факт на предаване на сума в брой, равна или надвишаваща 10 000 лева, независимо от каузата. Излага се, че санкцията е законосъобразно определена по чл. 5, ал. 1 ЗОПБ като процент от платената сума, индивидуализирана като за първо нарушение и съобразена с практиката на Съда на Европейския съюз по дела, които изискват санкциите за нарушения във връзка с ограниченията за плащания в брой да бъдат ефективни, пропорционални и възпиращи. Ответникът счита за неоснователно и възражението за маловажен случай, като поддържа, че деянието разкрива типичната за този вид нарушения обществена опасност, не е налице нито незначителност на сумата, нито други изключителни смекчаващи обстоятелства, а създаването на документи в по-късен момент само увеличава укоримостта на поведението. Моли се съдът да остави касационната жалба без уважение, а решението на първоинстанционния съд – в сила, както и да присъди юрисконсултско възнаграждение за тази инстанция.

В открито съдебно заседание представителят на Окръжна прокуратура – Пловдив сочи, че касационната жалба е неоснователна.

Касационната инстанция, като обсъди оплакванията и извърши проверка по чл. 218 АПК, намира за установено следното:

Касационната жалба е подадена в законоустановения срок от надлежна страна, за която обжалваното решение е неблагоприятно, поради което е допустима.

Решението на Районен съд – Пловдив е валидно и допустимо, доколкото е постановено по подадена в срок жалба срещу акт, който подлежи на съдебен контрол. Произнасянето по жалбата е извършено от компетентен съд и в рамките на правомощията му.

Разгледана по същество, е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Оспореното наказателно постановление № 750066-[рег. номер]/15.01.2024 г., издадено от Директора на Териториалната дирекция на Националната агенция за приходите – Пловдив, е постановено след съставяне на Акт за установяване на административно нарушение № [рег. номер]/01.08.2023 г. и с него на М. П. К. е наложена глоба в размер на 3 125 лева на основание чл. 5, ал. 1 от Закона за ограничаване на плащанията в брой (ЗОПБ) за нарушение на чл. 3, ал. 1, т. 1 ЗОПБ.

От събраните по делото доказателства и приетата от първоинстанционния съд фактическа обстановка се установява, че на 13.04.2023 г. в [населено място], в кантората на адвокат Б. З., М. К. е предал в брой сумата от 12 500 лева, което се удостоверява в договора за правна защита и съдействие от същата дата, в който изрично е вписано, че сумата е „платена в брой при подписването“. Договорът е с предмет образуване и водене на изпълнително дело срещу „Бомес“ ЕООД и въз основа на него на същата дата е подадена молба до частен съдебен изпълнител И. К., по която е образувано изпълнително дело № 146/2023 г. В молбата възнаграждението от 12 500 лева е посочено като разноски по изпълнението, а на 18.04.2023 г. жалбоподателят е подписал декларация с нотариална заверка на подписа, в която същата сума от 12 500 лева отново е вписана като разноски по изпълнителното производство.

По подаден сигнал от управителя на „Бомес“ ЕООД е образувана предварителна проверка, в рамките на която на 03.05.2023 г. М. К. е дал обяснения пред органите на полицията, че сумата е платена „наведнъж, в брой“ в кантората на адвоката, а на 12.05.2023 г. адвокат З. е потвърдил получаването на сумата в брой, като е заявил, че има съставени документи. На 27.06.2023 г. в обяснения пред органите на НАП, документирани с протокол № 1905034/27.06.2023 г., жалбоподателят отново е посочил, че сумата от 12 500 лева е платена наведнъж в брой на 13.04.2023 г.

Представените на по-късен етап договор от 05.12.2022 г. и анекс от 13.04.2023 г., с които страните сочат, че сумата се състои от две отделни възнаграждения – 7 000 лева за гражданско дело № 17817/2022 г. и 5 500 лева за изпълнително дело № 146/2023 г., не са кредитирани от първоинстанционния съд. Установява се, че договорът от 05.12.2022 г. не се съдържа по гражданското дело, а по него е приложено единствено пълномощно. Анексът включва номер на изпълнителното дело, поради което съдът приема, че документът е съставен след образуване на изпълнителното производство и не отразява действителна хронология към момента на плащането. И двата документа представляват частни такива без нотариална заверка и без доказателства за датата на съставянето им, поради което съдът обосновано ги е преценил като съставени на по-късен етап за нуждите на производствата.

Районният съд – Пловдив е извършил пълна и всестранна проверка на всички събрани по делото доказателства – писмени и гласни – и е формирал фактическите си изводи след тяхното детайлно обсъждане.

Съдът е установил като безспорно, че на 13.04.2023 г. в кантората на адвокат Б. З., находяща се в [населено място], [улица], офис 5, жалбоподателят М. П. К. е предал в брой сумата от 12 500 лева. Това обстоятелство се установява пряко от договора за правна защита и съдействие, сключен на същата дата, в който изрично е отразено, че сумата е платена „в брой при подписването“. На същата дата – 13.04.2023 г. – въз основа на този договор е депозирана и молба за образуване на изпълнително производство срещу „Бомес“ ЕООД пред частен съдебен изпълнител И. К. и е образувано изпълнително дело № 146/2023 г. В тази молба възнаграждението от 12 500 лева е посочено като разноски по изпълнителното производство.

Съдът установява още, че на 18.04.2023 г. жалбоподателят е подписал декларация с нотариална заверка на подписа, в която отново е вписана сумата от 12 500 лева като разноски по изпълнително дело № 146/2023 г., без каквото и да е разделяне на сумата на отделни плащания или отделни основания.

Съдът е приел и обсъдил подробно обясненията, дадени от жалбоподателя в хода на предварителната проверка. В обясненията си от 03.05.2023 г., дадени пред органите на полицията, М. К. заявява, че е платил сумата от 12 500 лева „наведнъж, в брой“ на адвокат З.. В обясненията си от 27.06.2023 г., документирани с протокол № 1905034/27.06.2023 г. пред органите на НАП, жалбоподателят отново потвърждава, че сумата е предадена в брой и наведнъж, макар да не може да посочи точната дата на предаването. Съдът правилно е приел тези първоначални обяснения като вътрешно непротиворечиви, логични и кореспондиращи с останалия доказателствен материал.

В рамките на съдебното производство са събрани и гласни доказателства чрез разпит на свидетели. Разпитана е актосъставителят В. Р., която е потвърдила, че при проверката жалбоподателят лично е заявил, че е платил цялата сума от 12 500 лева в брой на 13.04.2023 г. в кантората на адвоката. Свидетелката е обяснила подробно действията по проверката, съдържанието на договора и собственоръчно направените от жалбоподателя изявления върху копието от договора, в които той отново е посочил, че сумата е платена в брой наведнъж.

Разпитан е и свидетелят В. П. К. – брат на жалбоподателя. Той свидетелства, че е дал назаем на брат си сумата от 7 500 лева, за да заплати възнаграждения на адвоката за две отделни дела – гражданско и изпълнително. Съдът обаче не е кредитирал тази част от показанията му, тъй като ги е счел за недостоверни поради близката родствена връзка между него и жалбоподателя, както и поради тяхното противоречие с останалите доказателства, включително и с първоначалните обяснения на самия М. К., които са последователни в частта, че сумата е платена наведнъж.

Съдът е обсъдил и представените на по-късен етап писмени доказателства: договор за правна защита и съдействие от 05.12.2022 г. и анекс от 13.04.2023 г. към договора от същата дата. Районният съд е приел, че тези документи не следва да бъдат кредитирани, тъй като представляват частни документи без нотариална заверка, без външни белези, които да удостоверяват датата на съставянето им, и могат да бъдат съставени във всеки произволен момент. Съдът е установил също, че договорът от 05.12.2022 г. не се съдържа по гражданско дело № 17817/2022 г., въпреки че се твърди, че същият е сключен именно във връзка с него, а по това дело е налице единствено пълномощно.

Особено значение съдът е придал на обстоятелството, че анексът от 13.04.2023 г. съдържа номер на изпълнително дело № 146/2023 г. – факт, който категорично показва, че анексът е съставен след образуването на изпълнителното производство, а не на 13.04.2023 г. преди плащането, както се твърди от жалбоподателя. Това е преценено като силен индикатор, че документът е създаден впоследствие, с цел да бъде представена нова правна конструкция относно основанието на плащането, след възражението за прекомерност на разноските или след започналите проверки.

Съдът е анализирал и поведението на жалбоподателя и неговия адвокат в хода на двете проверки – административната и полицейската. И двамата първоначално не споменават никакво разделяне на сумата на две плащания или съществуването на договор от 2022 г. или анекс от 2023 г. Едва след възражението на длъжника по изпълнително дело № 146/2023 г. и започналата проверка се представят новите документи, което съдът е преценил като показателно за тяхната съмнителна доказателствена стойност.

След цялостен анализ на доказателствата съдът е приел, че е установено по несъмнен начин извършването на едно единствено плащане в брой в размер на 12 500 лева на 13.04.2023 г., което надвишава прага от 10 000 лева по чл. 3, ал. 1, т. 1 от Закона за ограничаване на плащанията в брой, и което не е извършено чрез превод или внасяне по платежна сметка. Оттук съдът е заключил, че е налице съставомерно административно нарушение, за което правилно е наложена санкция в предвидения от закона размер.

Настоящият състав споделя напълно фактическите и правните изводи на районния съд.

Основният спор е насочен към това дали предадената на 13.04.2023 г. сума от 12 500 лв. представлява едно единствено плащане, извършено в нарушение на чл. 3, ал. 1, т. 1 от Закона за ограничаване на плащанията в брой, или следва да бъде третирана като сбор от две отделни суми, платени на различни основания. Систематичното тълкуване на ЗОПБ, в светлината на събраните доказателства, налага категоричния извод, че извършеното плащане е едно, единствено, реализирано изцяло в брой и надвишаващо законоустановения праг, поради което е съставомерно.

Не се възприема възражението, че процесната сума представлява две отделни плащания, тъй като подобно твърдение противоречи както на обективните доказателства по делото, така и на правната логика, която следва да бъде приложена при тълкуване на разпоредбата на чл. 3, ал. 1, т. 1 от Закона за ограничаване на плащанията в брой. Действителната воля на страните следва да бъде установявана към момента на фактическото предаване на сумата, а не въз основа на последващо поведение, коригиращи документи или едностранни твърдения, появили се едва след възникване на спор или след започване на проверки. От значение е единствено каква воля е материализирана в документа, съществувал към момента на плащането, и какво е било фактическото поведение на страните в този момент.

В тази връзка договорът за правна защита и съдействие от 13.04.2023 г. е единственият документ, който безспорно е съществувал към датата на плащането и който обективира реалното правоотношение между страните към този момент. Именно в този договор страните изрично са отразили, че възнаграждението е в размер на 12 500 лв., че същото е платено „в брой при подписването“ и че предметът на договора е образуване и водене на изпълнително производство срещу „Бомес“ ЕООД. Този документ не съдържа никакво разделяне на сумата, не посочва две различни услуги, две различни каузи или две отделни задължения. Напротив, волята на страните е ясно и недвусмислено формулирана като едно плащане, еднократно извършено, за един конкретен предмет – изпълнителното дело. Всяка последваща интерпретация, която се стреми да придаде различен характер на сумата, е в противоречие с ясното текстово съдържание на договора и не може да измести очевидната и материализирана воля към датата на плащането.

Дори да се приеме „по аргумент на жалбоподателя“ – единствено с цел пълнота на анализа – че зад сумата от 12 500 лв. стоят две отделни гражданскоправни задължения (възнаграждение от 7 000 лв. за водене на гражданско дело и възнаграждение от 5 500 лв. за изпълнителното производство), това обстоятелство е напълно ирелевантно за съставомерността по чл. 3, ал. 1, т. 1 ЗОПБ. В наказателноправен аспект значение има единствено фактът, че е извършено едно реално предаване на сума в брой в размер над 10 000 лв. Законът не изисква плащането да бъде обособено по каузи, основания или договори, нито допуска „разчленяване“ на фактическо еднократно плащане въз основа на твърдения за вътрешна структура на дълга. Съставът на чл. 3, ал. 1, т. 1 ЗОПБ е формален и се изпълва със самото предаване на сума в брой в размер, равен или надвишаващ законовия праг. Следователно дори да се кредитира тезата на жалбоподателя относно съществуването на различни каузи, фактът остава неизменен – осъществено е едно плащане от 12 500 лв. кеш, което само по себе си запълва фактическия състав на нормата и обуславя административнонаказателна отговорност.

Районният съд е достигнал до още по-строг фактически извод, а именно че към момента на плащането не е било доказано по несъмнен начин съществуването на две отделни гражданскоправни основания. Правилно е приел, че представените впоследствие договор от 05.12.2022 г. и анекс от 13.04.2023 г. не установяват съществуване на отделни задължения към датата на плащането, поради несъответствия в датировката, липса на представяне пред органите към релевантния момент, отсъствие на външни белези на достоверност и противоречие с първоначалните обяснения на жалбоподателя.

Но дори да се абстрахира от този допълнителен аргумент и да се разглежда спорът в най-благоприятната за жалбоподателя хипотеза, изводът относно наличието на нарушение не се променя. Веднъж реализирано плащането на 12 500 лв. в брой, административнонаказателният състав е напълно завършен, без значение дали плащането „обслужва“ една или повече каузи. Законът не познава и не допуска разбиване на едно фактическо плащане на две правни операции в по-нисък размер, когато сумата е предадена в един момент и в един общ акт на разплащане. Именно поради това възражението на касатора е неоснователно както фактически, така и правно.

Неоснователно е и възражението, че съдът неправилно е оценил договора от 05.12.2022 г. и анекса от 13.04.2023 г. Настоящият съдебен състав акцентира, че оценката на доказателствата се извършва по вътрешно убеждение съгласно чл. 14, ал. 1 НПК във връзка с чл. 84 от Закона за административните нарушения и наказания, като съдът не е длъжен да признава документите за недействителни, за да откаже да ги кредитира. Тези документи са частни, без нотариална заверка, без външни белези за датата на тяхното съставяне и без доказателства, че са съществували на сочените дати. Установява се, че договорът от 05.12.2022 г. не съществува по гражданско дело № 17817/2022 г., което се сочи като основание за неговото сключване, а по делото е налице само пълномощно. Анексът от 13.04.2023 г. съдържа номер на изпълнително дело № 146/2023 г., което доказва, че документът не може да е изготвен преди самото образуване на това дело. Липсата му при подаването на молбата до ЧСИ допълнително опровергава твърдението, че анексът е съставен на датата, която носи.

Настоящият състав намира за неоснователен и довода, че административнонаказващият орган не можел да преценява достоверността на датите в частни документи. Оценката на доказателствата, включително частни документи, е основно правомощие както на административния орган, така и на съда. Органът не се произнася относно действителността на сделките, а преценява дали представените документи установяват релевантните факти. В случая тези документи не кореспондират с хронологията на събитията и противоречат на останалия доказателствен материал.

Неоснователно е и възражението, че правната помощ била надлежно документирана. Законът не поставя като условие за приложението на чл. 3, ал. 1, т. 1 ЗОПБ основанието на плащането, а само неговия размер, начин и място. Без значение е дали сумата е платена за адвокатска услуга, за покупка на вещ или за друга сделка. Единственият юридически релевантен факт е, че в брой е предадена сума над 10 000 лв. на територията на страната.

Не се възприема и възражението, че е налице маловажен случай и че следва да се приложи чл. 28 от Закона за административните нарушения и наказания. Разпоредбата на чл. 28 ЗАНН има изключителен характер и допуска отклонение от общия режим на административнонаказателната отговорност само при обстоятелства, които по своята същност обективно намаляват степента на обществена опасност на деянието под тази на типичните случаи от същия вид. Тази разпоредба не може да бъде прилагана автоматично въз основа на едно или няколко благоприятни за нарушителя обстоятелства, а изисква комплексна оценка на поведението, начина на извършване, значимостта на засегнатите обществени отношения и степента на засягане на правно защитените интереси.

В случая нито един от тези критерии не е налице. На първо място, размерът на плащането съществено надвишава законово установения праг от 10 000 лв., като сумата от 12 500 лв. попада именно в категорията плащания, които законодателят е възприел като значими за осигуряване на проследимост на финансовите потоци. Нарушението по чл. 3, ал. 1, т. 1 от Закона за ограничаване на плащанията в брой е типично и напълно съставомерно, без каквото и да е смекчаващо обстоятелство във връзка с начина на осъществяването му. Самото плащане е извършено наведнъж, в пълния размер и в брой, без индикации за стремеж към съобразяване с изискванията за безкасово разплащане – нито чрез избор на банков превод, нито чрез доброволно разделяне на плащането, нито чрез предварителна проверка на законовите ограничения.

Липсата на вреди – на която акцентира жалбоподателят – не е релевантен критерий при нарушения на ЗОПБ. Съдът на Европейския съюз последователно приема, че целта на нормите, ограничаващи плащанията в брой, е да обезпечат прозрачност на финансовите потоци и да предотвратят възможността за неформални разплащания, независимо от това дали конкретното нарушение е свързано с вреда за бюджета. В решенията си по дела C-544/19, C-259/12 и C-263/11 Съдът подчертава, че тези норми имат превантивен характер и нарушаването им следва да се санкционира, без да се изследват настъпили вредни последици или наличие на умисъл за заобикаляне на данъчното облагане.

Отделно от това, правилно районният съд е отбелязал, че първоначално жалбоподателят – както пред органите на МВР, така и пред органите по приходите – е заявил, че сумата от 12 500 лв. е платена наведнъж и в брой, без да сочи за съществуването на други договори, анекси или отделни основания. Тези първични, непосредствени и несмущавани от спорното развитие обяснения са логични, последователни и съответстват на съдържанието на договора от 13.04.2023 г. Представените на по-късен етап допълнителни документи не променят характера на самото плащане, нито сочат на по-ниска степен на обществена опасност на извършеното деяние.

При тези данни не може да бъде направен извод, че деянието разкрива по-ниска степен на обществена опасност от типичните случаи на нарушения от този вид. Напротив, размерът на плащането, начинът на извършването му и значението на засегнатите обществени отношения сочат, че се касае до обичаен, пълен и съставомерен случай на нарушение по чл. 3, ал. 1, т. 1 ЗОПБ, при който не са налице предпоставките за прилагане на чл. 28 ЗАНН.

Следва да се подчертае, че правната норма на чл. 3, ал. 1, т. 1 от Закона за ограничаване на плащанията в брой е императивна и съставът е формален, което означава, че извършването на плащане в брой в размер, равен или надвишаващ 10 000 лв., само по себе си завършва фактическия състав на нарушението, без значение от основанието на плащането и без необходимост от настъпване на вредни последици. Нормата не препраща към оценка на целта на плащането, нито допуска диференциране според гражданскоправната причина, поради което спорът относно броя на каузите е правно ирелевантен.

При това положение е безспорно установено, че на 13.04.2023 г. жалбоподателят е извършил едно плащане в размер на 12 500 лв., платено в брой, като не е използвал банков превод или внасяне по платежна сметка – единствените допустими форми съгласно закона. Този обективен факт изчерпва състава на нарушението, а последващите опити за обосноваване на отделни основания за сумата не могат да променят правната квалификация на деянието. По тези съображения възраженията в жалбата са изцяло неоснователни и не налагат различен правен резултат от постановения от първоинстанционния съд.

Предвид изложеното съдът приема, че Решение № 985/28.08.2025 г. по АНД № 20245330201106 по описа на Районен съд – Пловдив, XII наказателен състав, е валидно, допустимо и правилно, постановено при правилно приложение на материалния закон и при липса на допуснати съществени процесуални нарушения. Наведените в касационната жалба оплаквания са неоснователни и не обосновават отмяната му.

Предвид изхода на спора и своевременно направеното искане от процесуалния представител на ответника по касация — Директора на Териториална дирекция на Националната агенция за приходите – Пловдив, на основание чл. 63д от Закона за административните нарушения и наказания, във връзка с чл. 228 и чл. 143, ал. 4 от Административнопроцесуалния кодекс, чл. 78, ал. 8 от Гражданския процесуален кодекс, във връзка с чл. 144 от Административнопроцесуалния кодекс, както и чл. 37 от Закона за правната помощ и чл. 27е от Наредбата за заплащането на правната помощ (ред. ДВ, бр. 53 от 2025 г., в сила от 1.10.2025 г.), в полза на Териториална дирекция на Националната агенция за приходите – Пловдив, със седалище и адрес на управление [населено място], пл. „Освобождение“ № 3, следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 (сто и петдесет) лева за производството пред касационната инстанция, съобразно минималния размер, установен за производства по Закона за административните нарушения и наказания.

Воден от горното на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, във връзка с чл. 63в ЗАНН, Административен съд – Пловдив, XXIV състав,

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 985/28.08.2025 г., постановено по АНД № 20245330201106 по описа на Районен съд – Пловдив, XII наказателен състав.

ОСЪЖДА М. П. К., [ЕГН], да заплати на Териториална дирекция на Националната агенция за приходите – Пловдив, със седалище и адрес на управление [населено място], пл. „Освобождение“ № 3, сумата от 150 (сто и петдесет) лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение за производството пред касационната инстанция.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.