РЕШЕНИЕ
№ 2792
гр. Бургас, 11.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, LXIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и пети ноември през две хиляди двадесет и
пета година в следния състав:
Председател:ЛАЗАР К. ВАСИЛЕВ
при участието на секретаря ЕЛЕНА Г. ХРИСТОВА
като разгледа докладваното от ЛАЗАР К. ВАСИЛЕВ Гражданско дело №
20252120105817 по описа за 2025 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по искова молба от П. Г. М. с ЕГН
**********, действаща чрез адв. М. М. от АК Пловдив, против „Аксес
Файнанс“ АД с ЕИК ........., със седалище и адрес на управление:
гр..................с която са предявени искове с правно основание чл. 26, ал. 1 от
ЗЗД за прогласяване нищожността на клаузите на чл.20, чл.21 ал.4 и ал.5 от
Договор за кредит „Бяла карта“ от 23.11.2019г., поради противоречие с
добрите нрави, както и иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, за
осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата от 500 лева, недължимо
заплатена по недействителни клаузи на чл.20, чл.21 ал.4 и ал.5 от Договор за
кредит „Бяла карта“ от 23.11.2019г, ведно със законовата лихва от момента на
подаване на исковата молба до момента на заплащане на сумата.
Ищцата сочи, че е страна по сключен между нея и ответното Договор за
кредит „Бяла карта“ от 23.11.2019г., за предоставяне на револвиращ кредит в
размер на 600.00 лева. Излага, че съгласно чл. 20 от Договора, не предостави
допълнително обезпечение в срок от 3 дни, то тя дължи неустойка, която е
включена в текущото задължение за настоящия месец, като същата се
начислява за всяко отделно неизпълнение на задължението. Освен горното, в
случай на неизпълнение, чл. 21 от Договора предвиждал, че тя дължи разходи
за действия по събиране на задълженията в размер на 2.50 лева за всеки ден,
до заплащане на съответното текущо задължение или сумата по чл.12 ал.1 от
договора. Също така, при настъпване на предсрочна изискуемост на
вземанията по договора, ищцата следвало да заплати еднократна такса в
1
размер на 120 лв., включваща разходите по извънсъдебно събиране на
задължението.
Твърди, че така предвидените неустойки и таксите по чл. 20 и чл. 21 от
Договора са нищожни, поради противоречие с добрите нрави, както и поради
това, че са сключени в разрез с императивните разпоредби на чл. 11, чл. 19
ал.4 от ЗПК във вр. с чл. 22 и чл.ЗЗ от ЗПК, както и по чл. 143, ал.1 от ЗЗП.
Излага подробни съображения в тази насока.
Въз основа на изложеното ищцата предявява исковите си претенции,
като моли същите да бъдат уважени. Претендира присъждане на сторените в
процеса разноски.
В проведеното по делото съдебно заседание е допуснато изменение на
иска по реда на чл. 214 от ГПК, като размерът на претенцията с правно
основание чл. 55 от ЗЗД е увеличен до сумата от 1971,39 лв., от които 1883,89
лв. платени за погасяване на задължения по чл. 20 от договора, а 87,50 лв. за
задълженията по чл. 21, ал. 4 от договора.
В срока по чл. 131 от ГПК за отговор по исковата молба, ответникът
депозира писмен отговор. В същия сочи, че всички твърдения, изложени от
ищеца не отговарят на обективната истина и са неоснователни. Излага, че
процесният договор не противоречи на императивните изисквания на ЗПК,
като подробно развива тезата си в тази насока. Оспорва и твърдението на
ищцата, че клаузите на чл.9, ал.1 и ал.2 от договор № .................са нищожни
поради противоречие с добрите нрави.
Ответникът излага подробно и в табличен вид всички плащания, които
ищцата е направила за погасяване на задълженията си по договора за кредит.
В таблицата е посочено как всяко едно от плащанията е било отнесено към
конкретни задължения по договора и за погасяване на различните пера от
цялостния дълг.
Освен изложеното прави възражение за изтекла погасителна давност по
отношения на всички плащания, направени преди 29.07.2020г. и намира, че
ищцата е загубила правото си да иска връщането им от ответното
дружество,тъй като са направени преди повече от 5 години.
Предвид изложеното моли предявените искове да бъдат отхвърлени като
неоснователни. Претендира присъждане на сторените в процеса разноски.
Съдът, като съобрази събраните доказателства, достигна до
следните фактически и правни изводи:
По делото не е спорно, а и от представените писмени доказателства се
установява, че страните са сключили Договор за кредит „Бяла карта“ от
23.11.2019г. Съгласно чл. 2 от Договора за бяла карта от 23.11.2019 г.,
Кредитодателят се задължава да предостави на Кредитополучателя
револвиращ кредит в максимален размер на 600 лева, под формата на
разрешен кредитен лимит, който се усвоява чрез международна платежна
карта Бяла карта, а Кредитополучателят се задължава да го ползва и върне,
съгласно условията на договора.
Съгласно чл. 20 от процесния договор, в случай, че кредитополучателят
2
не предостави обезпечението в посочения срок по чл. 15 от договора,
последният дължи на кредитодателя неустойка в размер на 10 % от усвоения и
непогасен кредитен лимит към последно число на предходния календарен
месец.
В чл. 15, ал. 1 от договора за кредит страните са предвидили задължение
за кредитополучателя, в срок до 5 дни, считано от датата на активиране на
предоставения платежен инструмент, да предостави на кредитополучателя
едно от следните обезпечения: банкова гаранция или поръчителство на едно
физическо лице, което да отговоря на условия, описани в чл. 15, ал. 1, т. 2 от
договора. В чл. 21, ал. 5 от договора е предвидено, че след настъпване на
предсрочна изискуемост, кредитополучателят дължи еднократно заплащането
на такса в размер на 120 лева, включваща разходите на кредитодателя за
дейността на лице/служител, което осъществява и администрира дейността по
извънсъдебно събиране на задължението на кредитополучателя.
При така установената фактическа обстановка съдът достигна до
следните правни изводи:
Без съмнение и изхождайки от предмета и страните по процесния
договор - физическо лице, което при сключване на контракта действа извън
рамките на своята професионална компетентност и финансова институция по
смисъла на чл. 3, ал. 1 ЗКИ, предоставяща кредита в рамките на своята
търговска дейност, съдът приема, че процесния договор има характеристиките
на договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се съдържа в
действащия ЗПК, в който законодателят предявява строги изисквания за
формата и съдържанието на договора за потребителски кредит, уредени в
глава трета, чл. 10 и чл. 11. СЕС многократно е подчертавал, че националния
съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на
договорните клаузи, попадащи в обхвата на Директива 93/13 и по този начин
да компенсира неравнопоставеността между потребителя и доставчика, като
аргументи в този смисъл са изложени в редица решения.
Предвид създадената между страните облигационна обвързаност съдът
счита, че ищецът има качеството потребител по смисъла на § 13 ЗЗП, даващ
легална дефиниция на понятието „потребител“, според който текст потребител
е всяко физическо лице, което придобива стока или ползва услуги, които не са
предназначени за извършване на търговска или професионална дейност. На
ищецът, в качеството на физическо лице е предоставен потребителски кредит.
Разпоредбата на чл. 143 ЗЗП дава легално определение на понятието
„неравноправна клауза“ в договор, сключен с потребителя и това е всяка
уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност
и води до значително неравноправие между правата и задълженията на
търговеца или доставчика и потребителя като в 18 точки визираната правна
норма дава изчерпателно изброяване на различни хипотези на неравноправие.
Според чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни,
освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата
разпоредба е разписано, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са
били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал
3
възможност да влияе върху съдържанието им особено в случаите на договор
при общи условия. Тези нормативни разрешения са дадени и в Директива
93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори, която е транспонирана с нов чл. 13а, т. 9 от ДР на
ЗЗП /ДВ бр. 64/2007 г. /.
Според чл. 3 от Директивата неравноправни клаузи са договорни клаузи,
които не са индивидуално договорени и които въпреки изискванията за
добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна
неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от
договора. Според Директивата не се счита индивидуално договорена клауза,
която е съставена предварително и следователно потребителят не е имал
възможност да влияе на нейното съдържание. Фактът, че някои аспекти от
дадена клауза или някоя отделна клауза са индивидуално договорени, не
изключва приложението на чл. 3 от Директивата към останалата част на
договора, ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с общи
условия. Когато продавач или доставчик твърди, че клауза от договор с общи
условия е договорена индивидуално, негова е доказателствената тежест да
установи този факт. В тази връзка следва да се даде отговор на въпроса при
какви условия е сключен процесният договор за потребителски заем и как са
уговорени клаузите на този договор. Предвид обсъдената в тази насока
доказателствена съвкупност се установи, че процесният договор е сключен
при общи условия /при предварително определени от едната страна- кредитор
клаузи на договора/.
Константна е практиката на Съда на ЕС, според която съдилищата на
държавите членки са длъжни да следят служебно за наличието на
неравноправни клаузи в потребителските договори. В този смисъл е и чл. 24
ЗПК, която разпоредба, във връзка с неравноправните клаузи в договорите за
потребителски кредит, препраща към чл. 143 - 148 ЗЗП. Съдът е длъжен да
следи служебно и за наличието на клаузи, които противоречат на императивни
разпоредби на закона или го заобикалят и в този смисъл се явяват нищожни –
чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 от ЗЗД. Именно поради това си задължение, в
определението, с което делото е насрочено за разглеждане в съдебно
заседание, съдът е указал на страните, че ще следи служебно по делото за
наличие на фактически и/или правни основания, обуславящи неравноправност
на клауза в потребителски договор, като при констатиране наличието на
такива съдът ще се произнесе преюдициално по неравноправния характер на
клаузата, освен ако потребителят изрично не се противопостави на това.
В глава четвърта на ЗПК е уредено задължението на кредитора преди
сключването на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността
на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В
съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за
потребителски кредити изрично се сочи следното: „В условията на разрастващ
се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по
безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка
на кредитоспособността, а държавите-членки следва да упражняват
4
необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да
приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в
случаите, в които те процедират по този начин“.
В този смисъл клауза, като уговорената в чл. 20 от договора за кредит,
във вр. с чл. 15, ал. 1 от същия договор, според която се дължи неустойка в
размер на 10 % от усвоената и непогасена главница, при неосигуряване в
петдневен срок след активиране на предоставения платежен инструмент на
обезпечение чрез банкова гаранция или поръчителството на поръчител, който
да отговаря едновременно на посочените в чл. 15, ал. 1, т. 2 от договора
условия, се намира в пряко противоречие с преследваната цел на
транспонираната в ЗПК директива.
На практика подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение на
задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна
оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до
допълнително увеличаване на размера на задълженията. По посочения начин
се заобикаля и законът – чл. 33, ал. 1 ЗПК, който предвижда, че при забава на
потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок
сума за времето на забавата. С процесната клауза за неустойка в полза на
кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението
на акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което обаче не
произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това,
че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези
вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 ЗПК. Подобно
кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо и в този
смисъл съдебната практика е константна. Такава неустойка, дори и същата да
беше валидна, няма да се дължи и на основание чл. 83, ал. 1 ЗЗД.
Посочената клауза за неустойка при непредоставяне на обезпечение,
освен че е нищожна, според настоящия съдебен състав не отговаря и на
изискването за добросъвестност, по смисъла на чл. 143, ал. 1 ЗЗП.
Следва да се обърне внимание и на процентната стойност на ГПР,
разписана в чл. 4 от Договора за кредит „Бяла карта“ и компонентите,
включени при нейното формиране, доколкото са неразривно свързани.
Разпоредбата на чл. 15 от договора, възлага в тежест за заемателя да осигури
обезпечение под формата на банкова гаранция или физическо лице поръчител
(което следва да отговаря на кумулативно поставени изисквания), при забава в
плащането на което и да е задължение по договора. При неосигуряване на
обезпечение в срок, съобразно чл. 20 от договора за кредит, длъжникът дължи
на кредитора неустойка, определена като 10 % от усвоената и непогасена
главница. Прочитът на съдържанието на клаузата на чл. 20 от договора и
съпоставянето й с естеството на сключения договор за паричен заем, налага
разбирането, че по своето същество тя представлява скрито възнаграждение за
кредитора (което последният е прикрил, обозначавайки го като неустойка).
Изискванията, които клаузата на чл. 15 от договора възвежда за потребителя
са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че
последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер (кредитният
5
лимит е до 600 лв.). Предвид това, не само правно, но и житейски
необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна
възможност да осигури поръчител, който да отговаря на многобройните,
кумулативно поставени изисквания към него или да заплати гаранция,
надвишаваща размера на заемната сума. Тоест, поставяйки изначално
изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът
цели да се обогати като капитализира допълнително вземане, което обозначава
като „неустойка“. Същевременно, кредиторът не включва т. нар. от него
„неустойка“ към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи
нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Впрочем, при формиране на ГПР, кредиторът не
включва и предвидената в чл. 21, ал. 5 от договора такса в размер от 120 лв.,
която се дължи при обявяване на вземанията по договора за предсрочно
изискуеми (разписаните в чл. 4, ал. 1, т. 4 предвиждания при формиране на
ГПР не включват нито едно от посочените по – горе вземания за неустойка и
такси).
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. Съобразно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, „Общ разход по кредита за
потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не
включва нотариалните такси“. Предвид изложеното е необходимо в ГПР да
бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият
да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява
кои суми точно ще дължи. Нещо повече- както вече бе коментирано, предвид
предпоставките, при които стават изискуеми разписаните вземания по чл. 20,
ал. 1 от Договора, то те са с характер на възнаграждение и следва да бъдат
включени изначално при формирането на ГПР.
За пълнота следва да се посочи още, че липсата на ясна, разбираема и
недвусмислена информация в договора съобразно изискванията на чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК, не дава възможност на потребителя да прецени икономическите
последици от сключването му. Посочването в договора за кредит на по-нисък
от действителния ГПР, което представлява невярна информация относно
общите разходи по кредита, следва да се окачестви като нелоялна и по -
специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф
1 от Директива 2005/29/ЕО, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди
средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е
6
възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай
не би взел.
Отделно от гореизложеното, съдът счита за нужно да посочи, че
клаузите на чл. чл. 15 и на чл. 20 от процесния договор за кредит са нищожни
и на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД като накърняващи добрите нрави. Анализът на
съдържанието на цитираните текстове от договора налага разбирането, че за
един и същи вид неизпълнение от страна на потребителя (несрочно заплащане
на дължима вноска по кредитното правоотношение), кредиторът е договорил в
своя полза няколко вида обезщетение, а именно: разходи за действия по
събиране на задълженията в размер на 2,50 лева за всеки ден - чл. 21, ал. 4;
сума в размер от 10 % от усвоената и непогасена главница – чл. 20, ал. 1 от
договора; и такса в размер от 120 лв. – чл. 21, ал. 5 от договора. Посочените
договорености са установени с една единствена цел- да се предостави
възможност на кредитора да реализира допълнителен доход от потребителя.
Освен това при незаплащане в срок дори и на една вноска по кредита,
кредиторът би могъл да начисли „обезщетение“ в размер значително
надхвърлящ съответния анюитет.
С оглед всичко изложено, предявеният иск за прогласяване нищожност
на клаузите, на чл. 20 и чл.21 ал.4 и ал.5 от Договор за кредит „Бяла Карта“ от
23.11.2019 г., сключен между страните, е основателен и като такъв следва да
бъде уважен.
По иска с правно основание чл. 55 от ЗЗД:
За основателността на иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД в
доказателствена тежест на ищеца е да установи извършена от него в полза на
ответника престация на определено благо – парична сума в общ размер на
1971,39 лв., платена над усвоената главница по договора за кредит, и
получаване на сумата от ответника, а в тежест на ответника при установяване
на горните факти е да докаже наличието на правно основание за получаване
на процесната сума.
С отговора на исковата молба ответникът е представил справка, видно
от която за погасяване на задълженията по чл. 20 от процесния договор,
ищцата е заплатила суми в общ размер на 2175,27 лв., а за погасяване на
задълженията по чл. 21, ал. 4 от договора ищцата е заплатила сума в общ
размер на 120 лв.
Както беше посочено по-горе, в настоящия случай бе установено, че
клаузите на чл. 20 и чл. 21, ал. 4 от договора за кредит са нищожни. Ето защо
по арг. от чл. 34 от ЗЗД ответникът следва да върне на ищцата получените
суми на основание тези нищожни клаузи, като същите следва да се считат за
получени без основание по смисъла на чл. 55, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД.
По възражението на ответника за изтекла погасителна давност за
вземането на ищеца по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД съдът намира следното:
Съгласно т. 7 на ППВС № 1/1979 г. вземанията, произтичащи от
фактическите състави на неоснователно обогатяване, се погасяват с
изтичането на 5-годишната давност по чл. 110 ЗЗД, като с оглед на това, че при
7
първия фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД основанието не е налице при
самото извършване на престацията, следва да се приеме, че давностният срок
започва да тече от деня на получаването й.
От друга страна, актуалната съдебна практика /например Решение №
124/24.07.2024 г. по т. д. № 342/2023 г. на ВКС, I ТО/ приема, че с оглед на
засилената защита на потребителя като икономически по-слабата страна,
предвидена в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори и разяснена в практиката
на СЕС, изключването на действието на неравноправната договорна клауза,
която налага плащането на суми, оказали се недължими, поражда съответния
реституционен ефект за връщането им. Основната цел е възстановяване на
правното и фактическо положение, в което потребителят би се намирал при
липса на тази клауза. В практиката на СЕС са дадени насоки относно
приложението на правния институт на погасителната давност при
реституционни претенции на потребителя, който по правило се урежда от
националното законодателство. В този смисъл установените от националните
законодателства ред и условия не следва да бъдат по-неблагоприятни от тези
относно сходни съдебни производства по вътрешното право /принцип на
равностойност/ или да бъдат уредени по начин, който прави практически
невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени
от общностния правов ред /принцип на ефективност/ – така в решение от
26.10.2006 г. по дело C-168/05, Mostaza Claro, т. 24; решение от 16.07.2020 г. по
съединени дела C-224/19 и C-259/19, т. 83; решение от 22.04.2021 г. по дело C-
485/19, т. 52. СЕС приема, че противопоставянето на давностен срок на
исковете с реституционен характер, предявени от потребител с цел
претендиране на права, черпени от Директива 93/13, само по себе си не
противоречи на принципа на ефективност, стига прилагането му на практика
да не прави невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата,
предоставени с тази директива /така в решение от 10.06.2021 г. по съединени
дела C-776/19 и C-782/19, т. 40; решение от 16.07.2020 г. по съединени дела C-
224/19 и C-259/19, т. 92; решение от 25.04.2024 г. по дело C-484/21, т. 27/.
Счетено е, че давностен срок може да бъде съвместим с принципа на
ефективност, ако потребителят е имал възможност да узнае за правата си
преди този срок да започне или да изтече /в този смисъл решение от
10.06.2021 г. по съединени дела C-776/19 и C-782/19, т. 46; решение от
9.07.2020 г. по съединени дела С-698/18 и С-699/18, т. 67; решение от
16.07.2020г. по съединени дела C-224/19 и C-259/19, т. 91/. В решение от
25.04.2024 г. по дело C-484/21,т. 32-35, и решение от 25.04.2024 г. по дело С-
561/21 на СЕС, т. 36-38, са дадени разяснения, че давностният срок по
реституционни претенции, който започва да тече от датата, на която влиза в
сила съдебният акт, с който е установена неравноправността на съответната
договорна клауза в потребителския договор и е обявена нищожността й, е
съвместим с принципа на ефективност, тъй като потребителят има
възможност да се запознае с правата си преди този срок да започне да тече
или да изтече, като продавачът/доставчикът си запазва възможността да
докаже, че потребителят е знаел или разумно е можел да знае за
8
неравноправността й преди да бъде постановен такъв съдебен акт. В същия
смисъл е и даденото от СЕС тълкуване с оглед принципа на правна сигурност
в т. 39-42 и в т. 1 от диспозитива на решение от 25.04.2024 г. по дело С-561/21.
Това разрешение е възприето от касационната инстанция в Решение №
106/15.07.2024 г. по т. д. № 2746/2022 г. на ВКС, II ТО, според което началният
момент, от който тече 5-годишната погасителна давност за вземане по чл. 55,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД, произтичащо от приложението на неравноправна клауза в
дългосрочен потребителски договор, е моментът на получаване на сумата при
начална липса на основание (т. 7 от ППВС № 1/79 г.), при условие че към този
момент потребителят е знаел или разумно е можел да знае за неравноправния
характер на клаузата, от която произтича реституционната претенция, а при
липса на така посоченото условие – моментът на осъществяването му.
Преценката за това е конкретна въз основа на установените по делото
обстоятелства. В хипотеза, в която с влязло в сила решение, по което страна е
потребителят, е обявена за нищожна като неравноправна клауза, към датата на
влизане в сила на решението потребителят със сигурност е узнал за правата
си, като това не лишава от възможност продавачът/доставчикът да докаже, че
потребител е знаел или разумно е можел да узнае за това обстоятелство преди
този момент.
В случая ответникът не доказва кой е най-ранният момент, в който
ищецът е знаел или разумно е могъл да узнае, че плащанията са извършвани от
него въз основа на неравноправни клаузи. Поради това и с оглед цитираната
съдебна практика следва да се приеме, че не моментът на получаване на всяко
от плащанията от ответника, а датата на сключване на договора за правна
защита и съдействие /л. 32/, в който за първи път е обективирано знанието на
кредитополучателя за нищожност на договора му с ответника – 13.03.2025 г., е
моментът, от който е започнала да тече давността. Същевременно с
подаването на исковата молба на 29.07.2025 г. давността е спряна съгласно чл.
115, ал. 1, б. "ж" ЗЗД, респ. процесното вземане не е погасено по давност.
Въпреки гореизложеното, ищецът изрично е формирал воля да предяви
претенцията си единствено по отношение на сумите, заплатени за погасяване
на задълженията по клаузите на чл. 20 и чл. 21, ал. 4 от договора, след
03.08.2020г., като общият им размер възлиза на сумата от 1971,39 лв., поради
което и до този размер искът следва да бъде уважен.
По разноските:
При този изход на делото, в полза на ищеца следва да бъдат присъдени
сторените в процеса разноски.Същият е депозирал списък на разноските по
чл. 80 от ГПК, видно от който претендира сума 1071 лв. с ДДС за
процесуално представителство, осъществено по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 от
ЗА, както и заплатената държавна такса.
От Решение от 25.01.2024 г. на СЕС по дело C-438/22 следва, че съдът не
е обвързан от посочените в Наредба № 1/09.07.2004 г. минимални размери на
адвокатските възнаграждения. След постановяването му съдебната практика
приема, че посочените в наредбата размери могат да служат единствено като
ориентир, но без да са обвързващи за съда, и те подлежат на преценка от съда
9
при определяне цената на предоставените услуги, като от значение следва да
са видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и
преди всичко фактическата и правна сложност на делото. Ето защо е
извършено изменение на Наредба № 1/09.07.2004 г. /понастоящем – Наредба
№ 1/09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа/ и понастоящем тя
не определя минимални размери на адвокатските възнаграждения, а
посочените в нея размери служат единствено като ориентир. В случая извод за
осъществената правна помощ и за размера на съответстващото й адвокатско
възнаграждение съдът прави въз основа на данните по делото. Негов предмет
са няколко съединени иска, по които има обилна съдебна практика, като
всички искове в крайна сметка почиват на едни и същи твърдения, поради
което делото не се отличава с никаква правна сложност. То е лишено и от
фактическа сложност –проведено е само едно открито заседание и са приети
малко по обем писмени доказателства. Извършените по делото действия от
адвоката на ищеца се изразяват в изготвяне на искова молба, подаване на
становище по отговора на исковата молба и по изготвения проект за доклад, с
което е направено и искане за увеличаване на осъдителния иск, като дори
адвокатът не се е явил на единственото открито заседание по делото. Предвид
това съдът намира, че адвокатско възнаграждение в размер на 600 лв. /с вкл.
ДДС/ съответства на липсата на фактическа и правна сложност на делото и на
положените от адвоката усилия по него.
Ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца и сумата от 100
лв., представляваща заплатена от него държавна такса за настоящото
производство.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА нищожността на клаузите на чл. 20 и чл. 21, ал. 4 от
Договор за кредит „Бяла карта“ от 23.11.2019г, сключен между П. Г. М. с
ЕГН ********** и „Аксес Файнанс“ АД с ЕИК .............., със седалище и
адрес на управление: гр. ...............поради противоречието им със закона.
ОСЪЖДА „Аксес Файнанс“ АД с ЕИК .............., със седалище и адрес
на управление: гр.................., да заплати на П. Г. М. с ЕГН **********, сума
в размер от 1971,39 лв., представляваща недължимо платена от ищеца сума
по чл. 20 и чл. 21, ал. 4 от Договор за потребителски кредит № ...............г.,
ведно със законната лихва върху главницата, начиная от подаване на исковата
молба - 29.07.2025 год., до окончателното й изплащане, на основание чл. 55,
ал. 1 от ЗЗД.
ОСЪЖДА „Аксес Файнанс“ АД с ЕИК ..............., със седалище и
адрес на управление: гр. ..........., на основание чл. 38, ал. 2, ЗАдв, да заплати
на адв. М. М. от АК Пловдив, адвокатско възнаграждение в размер от 600
лева с ДДС.
10
ОСЪЖДА „Аксес Файнанс“ АД с ЕИК .........., със седалище и адрес на
управление: гр. ...............на основание чл. 38, ал. 2, ЗАдв, да заплати на П. Г.
М. с ЕГН **********, сумата от 100 лв., за дължима държавна такса, на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК.
Решението може да бъде обжалвано пред Бургаския окръжен съд в 2-
седмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Бургас: _______________________
11