РЕШЕНИЕ
№ 169
гр. Петрич, 02.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЕТРИЧ, ТРЕТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:Андрей Ив. Николов
при участието на секретаря Величка Андреева
като разгледа докладваното от Андрей Ив. Николов Гражданско дело №
20231230101061 по описа за 2023 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Съдебното производство е по Глава тринадесета от ГПК.
Ищецът М. К. П., с постоянен адрес в с. Б., общ. Петрич, ул. „М. П.“ № 20, ЕГН
**********, е предявил първоначални искове, както следва:
- срещу ответника „И.А.М.“ АД, със седалище и адрес на управление в гр.
София, бул. „Дж. Н.“ № *8, „С.ц.“, ет. *, офис ****, ЕИК **** – за недействителност на
сключен между тях договор за потребителски заем, а в условията на евентуалност – за
нищожността на конкретна клауза от този заемен договор, както и
- срещу ответника „Ф.Б.“ ЕООД, със седалище и адрес на управление в
гр. София, бул. „Дж. Н.“ № *, „С.ц.“, ет.*, офис ****, ЕИК **** – за нищожността на
сключен между тях договор за предоставяне на гаранция (поръчителство).
Ответникът „И.А.М.“ АД е заявил против ищеца насрещни искове за
заплащането на невърнатата чиста стойност от заема по същата заемна сделка, а в
условията на евентуалност – за непогасените главница и договорна лихва,
произтичащи от нея, ведно със законната лихва от депозирането на насрещната искова
молба – 16.10.2023 г., до погасяването.
Ищецът пояснява, че на 08.02.2023 г. между него (като заемополучател) и
първия ответник (като заемодател) е бил сключен Договор за паричен заем с №
4718876, като на същата дата между него (като клиент) и втория ответник (като гарант)
1
е бил сключен Договор за предоставяне на гаранция (поръчителство) със същия номер.
Твърди, че договорът за поръчителството е сключен в изпълнение на чл. 4 от заемния
договор, при което гарантът обезпечава към заемодателя изпълнението на
задълженията по заема. Смята, че договорът за заем е недействителен по чл. 22 във вр.
с чл. 11, ал. 1, т. 10 и във вр. с чл. 19, ал. 4 ЗПК, а в условията на евентуалност –
нищожна е уговорката на чл. 4 от него, поради накърняване на добрите нрави и
колизия с чл. 143, ал. 1 и чл. 146 ЗЗП. Счита, че и поръчителският договор е нищожен,
понеже противоречи както на добрите нрави, така и на разпоредбите на чл. 19, ал. 4
ЗПК и на чл. 143 ЗЗП. Изтъква, че не дължи на първия ответник вземанията по
насрещните искове, с оглед невалидността на заемната сделка. Иска първоначалните
искове да бъдат уважени, а насрещните – отхвърлени. Претендира съдебни разноски и
предлага в полза на адвоката, който му е предоставил безплатна правна помощ по
настоящото дело, да бъде присъдено съответно възнаграждение.
Първият ответник намира първоначалните искове, насочени спрямо него, за
неоснователни, поддържа насрещните такива и настоява за присъждане на съдебно-
деловодни разходи. Излага доводи, че: ако договорът за заем, който е сключил с
ищеца, бъде приет за недействителен, му се дължи връщане на чистата стойност от
заема, която е 900,19 лв.; ако заемният договор бъде приет за валиден, то тогава му се
дължи заплащането на главница от 960,29 лв. и на договорна (възнаградителна) лихва
от 60,88 лв., начислена за периода от 22.04.2023 г. до 12.08.2023 г.
Вторият ответник изразява становище, че поръчителският договор не е
нищожен, поради което моли исковете, релевирани от ищеца в тази насока, да бъдат
отхвърлени и да му бъдат присъдени съдебни разноски.
Съдът приема следното:
1. Общи принципни положения, имащи значение за решаването на делото:
Недействителността на правните сделки е родово понятие, което обединява
всички сделки, имащи недостатък, предвиден в закона, който им пречи да произведат
юридическото действие, искано от страните по тях. Нормативната й уредба е с
разпоредби от императивен порядък. Нищожността пък е нейната най-тежка форма,
доколкото нищожната сделка изначално не поражда ефекта, към който е насочена (вж.
по-подробно по тези въпроси проф. В. Таджер, „Гражданско право на НРБ. Обща
част. Дял II“, издателство „Софи-Р“, 2001 г., стр. 454 и сл.).
С оглед диспозитивното начало в исковия граждански процес (чл. 6 във вр. с чл.
124, ал. 1 ГПК), когато е сезиран с иск за обявяване на нищожността на правна сделка
или на отделни клаузи от нея, съдът е обвързан да се произнесе само по релевирания в
исковата молба порок. А ако нищожността е от значение за решаване на друг правен
въпрос (например за дължимостта на претендирани вземания), съдът е длъжен да се
произнесе по нея в мотивите на решението както при направени изрични възражения в
2
тази насока, така и когато няма такива възражения, но самата нищожност произтича
пряко от сделката или от събраните по делото доказателства (съобр. мотивите и
диспозитива на Тълкувателно решение № 1/27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/20 г., ОСГТК
на ВКС).
В практически аспект е възможно една сделка (или клауза от нея) едновременно
да страда от няколко порока, всеки от които да обуславя нищожността й, и всички те да
са заявени от ищеца по съдебен път. Тогава ще става въпрос за първоначално
обективно съединяване на искове (чл. 210, ал. 1 ГПК), понеже всяко различно
основание за нищожност представлява основание на отделен иск (вж. Определение №
494/05.08.2011 г. по ч. гр. д. № 267/11 г., IV г. о. на ВКС).
В такава ситуация кумулативното разглеждане на исковете ще е допустимо, ако
с уважаването на всеки от тях ще се постигнат различни правни последици за страните
(вж. Решение № 245/31.10.2011 г. по гр. д. № 1189/10 г., ІІ г. о. на ВКС ).
В случай, че подобен правен интерес не е обоснован от ищеца, обективното
съединяване на исковете за нищожност ще е от евентуален тип, при което уважаването
на един от тях (т. е. на едно от изтъкнатите основания) ще изключи необходимостта от
произнасянето по останалите (вж. Решение № 97/08.02.2013 г. по т. д. № 196/11 г., І т.
о. на ВКС). Логиката е, че така ще се постигне резултатът, търсен от ищцовата страна,
и съответно няма да съществува правнолегитимен интерес от разглеждането и на
другите пороци за нищожност, защото ефектът от съдебното прогласяване на
нищожността поначало е еднакъв при всичките й основания (чл. 34, ал. 1 ЗЗД).
Тъй като определянето на основанието на предявения иск и на юридическата
квалификация на правата и на възраженията, заявени от страните, е в прерогативите на
съда, сезиран със спора (чл. 146, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК), той разполага и с правомощието
да извършва преценка за съотношението, в което се намират помежду си съединените
искове, без да е обвързан от изявлението на ищеца в тази връзка (вж. Решение №
527/21.06.2010 г. по гр. д. № 1363/09 г., ІV г. о. на ВКС).
2. Конкретни фактически и правни изводи по съществото на спора:
2.1. Относно първоначалните искове (с правна квалификация по чл. 26, ал.
1, предл. 1 и предл. 3 ЗЗД и чл. 22 ЗПК):
С доклада по делото, на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК, са отделени за
ненуждаещи се от доказване признатите от страните обстоятелства за сключването на
процесните договори, включително и по отношение на клаузата от заемната сделка,
предвиждаща сключването на договора за гаранция.
От съдържанието на договора за заем, копие от който е приобщено към
доказателствения материал, се изясняват базисните параметри на заемното
правоотношение, а именно:
- главница – 1 250 лв.;
3
- годишен процент на разходите – 40,23 %;
- годишен лихвен процент – 35 %;
- обща стойност на плащанията, включваща главницата и договорната
лихва – 1 370,98 лв., от което следва, че размерът на самата договорна лихва е 120,98
лв.;
- срок – 26 седмици;
- погасяване – чрез 13 двуседмични вноски;
- изчисляване на годишния процент на разходите при допусканията, че
„договорът ще е валиден за посочения в него срок, всяка от страните ще изпълнява
точно и в срок задълженията си, съответно няма да бъдат начислявани разходи за
събиране, лихва за забава и неустойки за неизпълнение на някое от задълженията по
настоящия договор, както и други разходи, освен посочените в настоящия договор“.
Копие от гаранционната сделка също е част от доказателствената съвкупност и
от него става ясно, че:
- вторият ответник е гарантирал към първия ответник изпълнението на
задълженията на ищеца, произтичащи от заемния договор;
- за тази услуга ищецът следва да заплати на втория ответник
възнаграждение от 592,02 лв., посредством 13 двуседмични вноски;
- плащането на възнаграждението на гаранта трябва да се прави към
заемодателя, тъй като гарантът го овластява за това.
От справка, направена от съда, съгласно чл. 23, ал. 6 във вр. с чл. 34, ал. 2
ЗТРРЮЛНЦ, по партидата на ответника „Ф.Б.“ ЕООД, на интернет-страницата на
Търговския регистър при Агенцията по вписванията, е видно, че неговият едноличен
собственик на капитала е другият ответник „И.А.М.“ АД.
Сключеният между ищеца и първия ответник договор заем разкрива признаците
на такъв за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК (обнародван в бр. 18/10 г. на
ДВ, в сила от 12.05.2010 г.). Ищецът е физическо лице, за което няма данни при
встъпването в заемното правоотношение да е действало при упражняването на
професионална или търговска дейност, а първият ответник е търговско дружество, част
от чиято базова дейност е кредитиране, включително предоставяне на потребителски
кредити (заеми). Следователно, при сключването на договора за заем, първият
ответник е действал в качеството на „кредитор“, според легалната дефиниция, дадена в
чл. 9, ал. 4 ЗПК, а ищецът е имал качеството на „потребител“, съобразно легалното
определение на чл. 9, ал. 3 от с. з.
Правилото на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК въвежда изискването, че договорът за
потребителски кредит (заем) следва да включва годишния процент на разходите по
кредита (заема) и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора, като се посочат взетите предвид допускания, използвани по
начина, определен в Приложение № 1 към закона. Касае се за ясна императивна
4
разпоредба, която във връзка с чл. 22 ЗПК установява елемент от специалната форма за
действителност на договорите за потребителски кредит.
В коментирания аспект допълнително трябва да се отчете, че годишният процент
на разходите по потребителския кредит изразява общите разходи по него за
потребителя – настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредници за
сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит (чл. 19, ал. 1 ЗПК). Изчисляването му пък се извършва по
специалната формула, която също е разписана в Приложение № 1 към закона (чл. 19,
ал. 2 ЗПК).
Систематичното и телеологическото (смислово) тълкуване на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК и на чл. 19, ал. 1 и ал. 2 от с. з. водят до извода, че посочването в договора за
потребителски кредит само на цифрово изражение на годишния процент на разходите
не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания на тези разпоредби.
Целта на нормативния текст на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е на потребителя да се
предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които ще стори
във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован
избор дали да го сключи. Ето защо е нужно в потребителската кредитна сделка да
бъдат ясно упоменати и компонентите, включени в годишния процент на разходите,
както и математическият алгоритъм (методиката), по който (която) тези компоненти
формират самия годишен процент на разходите (вж. в този смисъл Решение №
336/13.03.2018 г. по в. гр. д. № 3025/17 г. на Окръжен съд – гр. Пловдив, Решение №
229/18.10.2018 г. по в. гр. д. № 229/18 г. на Окръжен съд – гр. Кюстендил, Решение №
198/07.11.2019 г. по в. гр. д. № 256/19 г. на Окръжен съд – гр. Разград и Решение №
260121/29.03.2021 г. по в. гр. д. № 110/21 г. на Окръжен съд – гр. Пазарджик).
В този контекст се налага констатацията, че договорът за заем, оспорван от
ищеца, наистина не съответства на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото в него отсъства
ясно и конкретно визиране как всъщност е бил е бил формиран годишният процент на
разходите, щом като не са уточнени нито компонентите, попадащи в него, нито
конкретният начин, по който е била получена крайната му величина.
Отклоненията от императива на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК имат за последица
недействителността на потребителския кредитен (заемен) договор (чл. 22 ЗПК)
Изискването правните сделки да съответстват на добрите нрави, за да бъдат
валидни, предполага известна еквивалентност на насрещните престации на страните,
когато става дума за един двустранен договор. Явното несъответствие в престациите е
основание за извода, че добрите нрави са накърнени, което води до нищожност (вж.
Решение № 452/25.06.2010 г. по гр. д. № 4277/08 г., І г. о. на ВКС, Решение №
615/15.10.2010 г. по гр. д. № 1208/09 г., ІІІ г. о. на ВКС и Определение № 126/27.01.2014
г. по гр. д. № 903/12 г., IV г. о. на ВКС). Иначе казано, когато съществува очевидна
5
нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената цена, се нарушава
принципът на добросъвестност при участие в облигационните отношения. В този
смисъл добрите нрави поставят предел на волята на страните досежно уговарянето на
насрещните престации.
Както беше отбелязано, хипотезата, разглеждана по сегашното дело, се отнася до
потребителски паричен заем на сравнително ниска стойност (1 250 лв.) и за кратък
период (26 седмици), като заемополучателят е физическо лице, встъпващо в
облигационната обвързаност, с цел задоволяване на лични нужди от парични средства,
а заемодателят е търговец, който сключва такива договори по занятие (т. е. те са част
от професионалната му търговска дейност). Възнаграждението (592,02 лв.), което
заемополучателят трябва да плати на гаранта за обезпечаването на заема, представлява
47,3616 % от заетата сума. Гаранцията за изпълнението на задълженията на
заемополучателя се предоставя от търговско дружество, което не само е одобрено от
заемодателя, но се явява и такова, което напълно се контролира и управлява от него,
като дори той приема плащанията на възнаграждението на гаранта.
Тези характеристики на договорната връзка между ищеца и втория ответник,
преценени на плоскостта на принципните положения, очертани по-горе, ясно насочват,
че договорът за гаранция е натоварен с функции, излизащи извън присъщия му ефект
да обезпечи покритие на риска от неплащане на задълженията на заемополучателя,
срещу което последният да плати на гаранта разумна цена. Цената, уговорена в тази
връзка, не е съизмерима с риска, който носи гарантът, а създава реални предпоставки
за неоснователното му обогатяване, както и за такова на заемодателя. Ето защо се
налага и логичната констатация, че така пряко се нарушава принципът на
справедливостта, което е в директна колизия с добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал.
1, предл. 3 ЗЗД.
В обобщение на казаното дотук трябва да се подчертае, че:
- първата от обективно евентуално съединените ищцови претенции,
свързана със заемния договор – за неговата недействителност по чл. 22 във вр. с чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК, е основателна, поради което не подлежи на разглеждане по същество
втората такава, която касае нищожността на уговорката на чл. 4 от тази сделка;
- основателен е и първият от обективно евентуално съединените искове,
свързани с гаранционната сделка – за нищожността й поради накърняване на добрите
нрави, в резултат на което не следва да се разглежда по същество вторият такъв иск,
който преследва идентичен процесуален резултат, но на друго основание – за
нищожност на същия договор, но заради противоречие със закона по чл. 26, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД.
2.2. Относно насрещните искове (с правна квалификация по чл. 9, ал. 1
ЗПК във вр. с чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД):
Уважаването на насрещните искови претенции е последица от фактически
6
състави, включващи кумулативната даденост на определени предпоставки, които се
свеждат до:
- За главницата – 1/ валидно облигационно отношение, породено от
договора за заем и обвързващо първия ответник (като заемодател) и ищеца (в
качеството му на заемополучател); 2/ реалното предоставяне от заемодателя на
заемополучателя на заетата сума; 3/ изискуемост (настъпил падеж) на вземането,
касаещо нейното връщане, и 4/ неизпълнение на корелативното задължението на
заемополучателя в тази връзка.
- За възнаградителната лихва – 1/ уговорка, постигната между заемодателя
и заемополучателя, в рамките на заемното правоотношение, за дължимост от страна на
последния на възнаградителна лихва в определен размер; 2/ настъпване на падежа на
задължението, отнасящо се до плащането й, и 3/ непогасяването на вземането, свързано
с нея.
С оглед правилата, уреждащи разпределението на доказателствената тежест в
исковия граждански процес (чл. 154, ал. 1 ГПК), първият ответник, в качеството му на
ищец по насрещните искове, е длъжен да установи положителните предпоставки по
всеки от тях, а в случай, че това бъде сторено, първоначалният ищец трябва да проведе
доказване относно погасяването на задълженията.
От изведените предпоставки за уважаване на насрещните искове е показателно,
че в основата на подобен процесуален резултат най-напред стои валидното
облигационно отношение, част от чието съдържание са търсените вземания.
Вече беше изяснено, че нарушаването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК води до
недействителността по чл. 22 от с. з. на заемния договор, а тогава потребителят връща
само чистата стойност на кредита (заема), без да дължи заплащане на лихва или на
други разходи по него (чл. 23 ЗПК).
Обсъжданата недействителност, както и механизмът за уреждане на последиците
й, са специални спрямо общата уредба на същите материалноправни институти в ЗЗД.
По тази причина, при установяване на такава недействителност в исковото
производство, съдът поначало следва да признае с решението си дължимата главница
по приетия за недействителен договор за потребителски кредит, като не е нужно
нейното връщане да се извършва в отделна съдебна процедура по чл. 55, ал. 1, предл. 1
ЗЗД (вж. Решение № 50174/26.10.2022 г. по гр. д. № 3855/21 г., IV г. о. на ВКС, Решение
№ 60186/28.11.2022 г. по т. д. № 1023/20 г., I т. о. на ВКС и Решение №
50056/29.05.2023 г. по т. д. № 2024/22 г., I т. о. на ВКС).
Установената недействителност по чл. 22 ЗПК на процесния договор за заем
обуславя уважаване на първия от обективно евентуално съединените насрещни искове
– за невърната чиста стойност от заема, при което останалите насрещни искове не
подлежат на разглеждане по същество.
По повод уважаването на насрещния иск за невърнатата чиста стойност от заема
7
е нужно да се добави, че в чл. 3 от заемния договор е предвидено, че ищецът изцяло е
усвоил предоставения заем, за което самият договор има характер на разписка, но не е
доказал връщането му, макар да е носител на доказателствената тежест за това.
3. По съдебните разноски:
Изходът от делото предоставя право на съдебни разноски на ищеца и на първия
ответник (чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК).
Съдебно-деловодните разходи, полагащи се на ищеца, се формират от
заплатените държавни такси по уважените първоначални искове, а именно: 54,84 лв.,
които трябва да бъдат възстановени от първия ответник, и 50 лв. – от втория ответник.
Ищецът е получил безплатна правна помощ в производството пред настоящата
инстанция. На адвоката, който я е предоставил – Д. В. М. от Адвокатска колегия – гр.
Пловдив, с адрес на кантората в гр. Пловдив, бул. „П. ш.“ № *, ет. *, ап. *, трябва да
бъдат присъдени съответни възнаграждения (чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.). Те са 524,40 лв. –
дължими от първия ответник, и 480 лв. – дължими от втория ответник. Определянето
им е по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 1 и т. 2 от Наредба № 1 от
09.07.2004 г. на Висшия адвокатски съвет. Тъй като адвокатът, на когото се присъждат
тези възнаграждения, е регистриран по реда на ЗДДС, съобразно представеното копие
на удостоверение за регистрация, издадено от органите на Националната агенция по
приходите, в тях е включен и дължимият ДДС (вж. Определение № 280/14.06.2018 г. по
ч. гр. д. № 1704/18 г., IV г. о. на ВКС, Определение № 216/19.06.2018 г. по т. д. №
1587/17 г., II т. о. на ВКС и Определение № 429/19.07.2018 г. по ч. т. д. № 1673/18 г., II
т. о. на ВКС).
Съдебните разходи, които ищецът дължи на първия ответник, са 150 лв. и
обхващат държавната такса по уважения насрещен иск (50 лв.) и юрисконсултското
възнаграждение (100 лв.), определено от съда, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК във вр. с
чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ (приета с ПМС №
4/06.01.2006 г. и обнародвана в бр. 5/06 г.).
Ръководейки се от изложените съображения, Районен съд – гр. Петрич,
Гражданско отделение, Трети състав
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА, на основание чл. 22 ЗПК, за недействителен Договор за
паричен заем с № 4718876/08.02.2023 г., сключен между М. К. П., с постоянен адрес
в с. Б., общ. Петрич, ул. „М. П.“ № *, ЕГН ********** (като заемополучател) и
„И.А.М.“ АД, със седалище и адрес на управление в гр. София, бул. „Дж. Н.“ № *,
„С.ц.“, ет.*, офис ****, ЕИК **** (като заемодател), поради нарушаване на чл. 11,
8
ал. 1, т. 10 ЗПК.
ПРОГЛАСЯВА, на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, за нищожен Договор
за предоставяне на гаранция (поръчителство) с № 4718876/08.02.2023 г., сключен
между М. К. П., с постоянен адрес в с. Б., общ. Петрич, ул. „М. П.“ № *, ЕГН
********** (като клиент) и „Ф.Б.“ ЕООД, със седалище и адрес на управление в гр.
София, бул. „Дж. Н.“ № *, „С.ц.“, ет. *, офис ****, ЕИК **** (като гарант), поради
накърняване на добрите нрави.
ОСЪЖДА М. К. П., с постоянен адрес в с. Б., общ. Петрич, ул. „М. П.“ № *,
ЕГН **********, да заплати на „И.А.М.“ АД, със седалище и адрес на управление в
гр. София, бул. „Дж. Н.“ № *, „С.ц.“, ет. *, офис ****, ЕИК ****, следните суми:
- 900,19 лв., на основание чл. 9, ал. 1 ЗПК във вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД,
представляваща невърнатата чиста стойност по чл. 23 ЗПК от главницата по
Договор за паричен заем с № 4718876/08.02.2023 г., сключен между „И.А.М.“ АД
(като заемодател) и М. К. П. (като заемополучател), като ОТХВЪРЛЯ искането за
присъждане на законна лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на
насрещната искова молба – 16.10.2023 г. до погасяването, и
- 150 лв., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, представляваща съдебни разноски
по делото.
ОСЪЖДА „И.А.М.“ АД, със седалище и адрес на управление в гр. София, бул.
„Дж. Н.“ № *, „С.ц.“, ет. *, офис ****, ЕИК ****, да заплати на М. К. П., с постоянен
адрес в с. Б., общ. Петрич, ул. „М. П.“ № *, ЕГН **********, сумата от 54,84 лв., на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК – съдебни разноски, дължими за производството по
делото.
ОСЪЖДА „Ф.Б.“ ЕООД, със седалище и адрес на управление в гр. София, бул.
„Дж. Н.“ № *, „С.ц.“, ет. *, офис ****, ЕИК ****, да заплати на М. К. П., с постоянен
адрес в с. Б., общ. Петрич, ул. „М. П.“ № *, ЕГН **********, сумата от 50 лв., на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК – съдебни разноски, дължими за производството по
делото.
ОСЪЖДА, на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв., „И.А.М.“ АД, със седалище и адрес
на управление в гр. София, бул. „Дж. Н.“ № *, „С.ц.“, ет. *, офис ****, ЕИК ****, да
заплати на адвокат Д. В. М. от Адвокатска колегия – гр. Пловдив, с адрес на
кантората в гр. Пловдив, бул. „П. ш.“ № *1, ет. *, ап. *, сумата от 524,40 лв.,
представляваща възнаграждение за безплатната правна помощ, която последният е
оказал на ищцовата страна по делото.
9
ОСЪЖДА, на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв., „Ф.Б.“ ЕООД, със седалище и
адрес на управление в гр. София, бул. „Дж. Н.“ № *, „С.ц.“, ет. *, офис ****, ЕИК ****,
да заплати на адвокат Д. В. М. от Адвокатска колегия – гр. Пловдив, с адрес на
кантората в гр. Пловдив, бул. „П. ш.“ № *, ет.*, ап. *, сумата от 480 лв.,
представляваща възнаграждение за безплатната правна помощ, която последният е
оказал на ищцовата страна по делото.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване от страните, пред Окръжен съд – гр.
Благоевград, в 2-седмичен срок, считано от връчването на препис, с въззивна жалба,
която се подава чрез Районен съд – гр. Петрич.
Съдия при Районен съд – Петрич: _______________________
10