Р Е Ш Е Н И Е
№....................
гр. София, 10.01.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ А въззивен състав, в публично съдебно заседание на дванадесети декември
през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
Председател: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СВЕТЛОЗАР ДИМИТРОВ
при участието на секретаря Емилия Вукадинова, разгледа
докладваното от съдия Мариана Георгиева въззивно гражданско дело № 10961 по
описа за 2019г. по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 09.05.2019г.,
постановено по гр.д. № 45754/2018г. на СРС, ГО, 159 състав, са уважени предявените от „Т.С.“ ЕАД по реда на чл. 422,
ал. 1 от ГПК обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79,
ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 150 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за установяване
съществуването на вземане срещу ответницата С.И.С. за следните суми: сумата от
627, 04 лева, представляваща стойност на доставена топлинна енергия
за периода от м.10.2014г. до м.04.2017г.
и сумата от 21, 87 лева, представляваща цена на услуга за дялово разпределение
за периода от м.10.2014г. до м.04.2017г., ведно със законната лихва от подаване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 от ГПК, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК по гр.д. № 39062/2017г. по описа на СРС, ГО, 159
състав. Със същото решение са отхвърлени исковите претенции като неоснователни
и погасени по давност, както следва: за главница до пълния предявен размер от
869, 10 лева и за периода от м.05.2014г. до м.09.2014г. и за обезщетение за
забава за сумата от 123, 54 лева за периода от 16.09.2015г. до 06.11.2017г.
върху главницата за доставена топлинна енергия, както и за лихва върху
главницата за дялово разпределение на стойност от 4, 41 лева за периода от
16.09.2015г. до 06.11.2017г.
Горепосоченото
решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач
"Н." ЕАД.
Срещу решението,
в частта, в която са уважени предявените искове, е постъпила въззивна жалба от ответницата С.И.С.. В жалбата са изложени
оплаквания за необоснованост на постановения съдебен акт поради допуснати
съществени нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с
разпределената доказателствена тежест. Конкретно поддържа, че ищецът не е
доказал обстоятелството, че между страните по делото съществува облигационно
правоотношение за процесния период, независимо от обстоятелството, че
доказателствената тежест за същото е била възложена на топлопреносното
предприятие. На следващо място, счита, че съдът не е обсъдил възражението, че
общата фактура от 31.07.2017г. е такава, която е извън процесния период,
доколкото срокът за плащане на същата е 14.09.2017г. Моментът на изискуемостта
на вземането по общата фактура е обусловен и от възможността ищецът да
претендира нейната стойност едва след настъпване на падежа. В жалбата се
поддържа, че независимо от обстоятелството, че тази фактура отразява сторнирани
фактури за исковия период, това не променя факта, че е издадена след процесния
период. Въззивникът е развил и съображения, че не дължи стойността на услугата
дялово разпределение на ищцовото дружество, а на фирмата за дялово
разпределение, което се явява кредитор по това вземане, като съображенията в
тази връзка се основават на клаузите на Общите условия за продажба на топлинна
енергия. По тези съображения е направено искане за отмяна на решението в
обжалваната му част и постановяване на друго, с което предявените искове да се
отхвърлят изцяло.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК насрещната страна – “Т.С.”
ЕАД не е подал отговор на въззивната жалба. В хода на въззивното производство е
взето становище за неоснователност на жалбата и е направено искане за
присъждане на сторените по делото разноски.
Третото лице-помагач "Н." ЕАД не изразява становище по постъпилата въззивна жалба.
Софийският градски съд, като прецени събраните по
делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещните страни, приема следното:
Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1
от ГПК искове с правно основание чл.
79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл.
149 ЗЕ и с правно основание чл.
86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
обжалваното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на
императивни материални норми.
Решението на СРС е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от
това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и
следното:
За да постанови обжалваното решение, съдът е приел, че
ответницата е потребител на топлинна енергия за исковия период, поради което
дължи заплащане на доставената в имота топлинна енергия, като стойността на
задължението е определено в съответствие с притежаваната от нея идеална част от
правото на собственост върху имота. Кредитирал е заключението на съдебно-техническата
експертиза относно обема на доставената топлинна енергия и начина на нейното
остойностяване. Приел е за основателно релевираното от ответницата възражение
за погасяване на част от вземането по давност за периода от м.05.2014г. до м.09.2014г.,
включително, поради което е уважил исковата претенция за главница частично.
Правилно е прието от районния съд, че според нормата
на чл. 154, ал. 1 от ГПК в доказателствена тежест на ищеца е да установи по
реда на пълното и главно доказване следните кумулативни предпоставки на предявената
претенция: възникването, съществуването, изискуемостта и размера на
претендираните от него вземания, т.е. наличието на договорно правоотношение
между топлопреносното предприятие и ответника като потребител за продажба на
топлинна енергия през процесния период; доставянето от ищеца и съответно
използването от ответника на претендираното количество топлинна енергия;
стойността на топлинната енергия и изискуемостта на вземането.
Договорът за търговска
продажба на топлоенергия на клиенти на
топлинна енергия за битови нужди
се
счита за сключен с конклудентни действия.
Според действащата от 05.03.2004г. и към настоящия момент разпоредба на чл. 150,
ал.1 от ЗЕ, продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на
потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично
известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от
ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия се
публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете
с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване,
без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл.150, ал.2 от
закона/.
Съгласно чл. 153,
ал. 1 ЗЕ "клиенти на топлинна
енергия"
са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение. Следователно, купувач /страна/ по сключения договор за доставка на топлинна енергия
до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е учредено
ограничено вещно право на ползване. Именно то е задължено да заплаща продажната
цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в
облигационни правоотношения с ищцовото дружество. Разпоредбата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ
императивно установява кой е страна по облигационното отношение с
топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно
право върху имота – собственост или вещно право на ползване. Следователно, купувач
/страна/ по сключения договор за доставка на топлинна енергия
до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е учредено
ограничено вещно право на ползване. Именно то е задължено да заплаща продажната
цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в
облигационни правоотношения с ищцовото дружество.
В конкретния случай по делото е представен договор за замяна
на недвижими имоти от 19.12.2003г., обективиран в нотариален акт № 196, том ІV,
рег. № 7917, дело № 792 от 2003г., по силата на който Л.И.С. и С.Б.С.-М.са
прехвърлили на П. Б.С.и С.И.С. собствените си 5/6 ид. части от следния недвижим
имот: апартамент № 70, находящ се в гр. София, жк „********, вх. В, ет. 8.
Ответницата, чиято е доказателствената тежест в процеса на основание чл. 154,
ал. 1 от ГПК, не е ангажирала доказателства, че се е разпоредила с правото си
на собственост върху имота, поради което съдът намира за недоказано
възражението й, че тя не е клиент на топлинна енергия за исковия период.
Първоинстанционният съд е приложил правилно материалния закон – конкретно нормата
на чл. 30, ал. 3 от ЗС, съобразно която отговорността на съсобствениците за
заплащане на разноските за общата вещ е разделна и се разпределя съобразно
квотите им в съсобствеността. В приложение на посочената разпоредба се налага
извод, че ответницата С.И.С. се явява потребител на топлинна енергия за
притежаваната от нея идеална част от правото на собственост върху имота в
размер на 5/12 ид. части. Ето защо настоящият съдебен състав приема, че от
представения и неоспорен договор за замяна не недвижими имоти се установява принципното
съществуване на облигационно правоотношение между страните за процесния период,
произтичащо от договор за продажба на топлинна енергия, по който ищецът е
доставял топлинна енергия, а ответницата дължи заплащане на стойността на
ползваната услуга съразмерно на притежаваната от нея квота в съсобствеността.
Касае се за договор при публично обявени общи условия по реда на ЗЕ, по който
жалбоподателят, като съсобственик на топлоснабден имот в сграда в режим на
етажна собственост, се явява страна по силата на посочената по-горе законова
разпоредба.
Безспорно е на етапа на въззивното производство, че
процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която
се намира този имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа. Противно на
доводите във въззивната жалба на ответницата, за възникването на договорно
отношение с топлопреносното предприятие законът не изисква изрично
волеизявление на собственика на имота за доставка на топлинна енергия. Източникът
на едно облигационно договорно отношение може да бъде само един – договор,
сключен между страните или техните праводатели. Договорът е съглашение между
страните и е израз на постигнато между тях съгласие за правно обвързване – чл.
8, ал. 1 ЗЗД. По общите правила на облигационното право това съглашение се
счита за постигнато, когато обективираните насрещни волеизявления на страните
съвпаднат, като обективирането им следва да бъде изрично или с действия,
изразяващи съгласие /конклудентни действия/, но в определени случаи законът
може да изисква форма за валидност на тези волеизявления. Този начин на
облигационно обвързване е приложим и в областта на продажбата на топлинна
енергия – чл. 149, ал. 1, т. 6 ЗЕ изрично предвижда, че продажбата на топлинна
енергия се извършва въз основа на писмени договори при общи условия, сключени
между доставчика на топлинна енергия и клиентите /потребителите/ в сграда –
етажна собственост. Същевременно, законът предвижда хипотеза на договорно
обвързване и без наличието на подобен изричен писмен договор, а именно – когато
се касае до топлоснабдена сграда – етажна собственост, то всички собственици
или титуляри на вещно право на ползване върху самостоятелен обект в етажната
собственост са потребители на топлинна енергия, т.е. страни по договорното
правоотношение с доставчика /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/. В тази хипотеза законът
приравнява придобиването на право на собственост или вещно право на ползване
върху топлоснабдения имот със сключването на договор с топлопреносното
предприятие.
По изложените съображения настоящият съдебен състав
приема за правилен изводът на първоинстанционния съд, че между страните по
делото са били налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия за
битови нужди за исковия период с включените в него права и задължения на
страните, съгласно ЗЕ и Общите условия за продажба на топлинна енергия за
битови нужди от "Т.С." ЕАД.
Разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ регламентира, че разпределението на топлинната
енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово
разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е посочен в ЗЕ /чл. 139 - чл. 148/. Топлинната
енергия за отопление на сграда - етажна собственост, се разделя на топлинна
енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на
общите части и топлинна енергия за отопление на имотите /чл.142, ал.2 от ЗЕ/,
като според чл.145, ал.1 от закона топлинната енергия за отопление на имотите в
сграда - етажна собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез
индивидуални топломери се определя въз основа на показанията на топломерите в
отделните имоти.
Установено е въз
основа на заключението на вещото лице по допусната и изслушана в
първоинстанционното производство съдебно-техническа
експертиза, което съдът кредитира изцяло
като обективно и компетентно, че делът на ответника за отопление на имота, за
сградна инсталация и битово горещо
водоснабдяване са били изчислени в съответствие с правилата на действащата
нормативна уредба. Технологичните разходи
за топлинна енергия в абонатната станция са били отчислявани за сметка на
топлопреносното предприятие. Посочено е, че начислените суми за процесния
период са в съответствие с действащите нормативни актове – Наредба №
16-334/06.04.2004г. за топлоснабдяването, ЗЕ, Общите условия за продажба на
топлинна енергия. Сумите за потребена топлинна енергия в имота на ответника
била начислявана на месечни вноски, определени по прогнозна консумация за имота
и една изравнителна сметка. За процесния период в имота не е имало монтирани
отоплителни тела и съответно не са монтирани и топлоразпределители. В същия е
имало щранг-лира в банята, която също представлява отоплително тяло и за нея са
начислявани служебно дялови единици, тъй като липсва монтиран уред за дялово
разпределение. Топлинната енергия за подгряване на топла вода била определена въз
основа на показанията на два броя водомери. Количеството топлинна енергия,
отдадена от сградна инсталация, била определяна въз основа на пълния отопляем
обем на имота по проект и в съответствие с изискванията на Наредба № 16-334/2004г.,
като същата е определена съобразно действащите за периода норми и ограничения.
Вещото лице е посочило още, че стойността на задължението на ответника,
представляващо реално потребената от него топлинна енергия за процесния период,
определена след отчитане на индивидуалните измервателни уреди в имота и
издаване на изравнителни сметки, е в общ размер на 1 738, 27 лева, т.е.
припадащата се на ответницата сума съразмерно на притежаваната от нея идеална
част от правото на собственост върху имота /5/12 ид. части/ е в размер на 724,
25 лева.
В правилно приложение на нормата на чл. 111 от ЗЗД
съдът е приел за основателно възражението на ответницата за погасяване на
вземането по давност за периода от м.05.2014г. до м.09.2017г., включително,
поради което е уважил иска за периода от м.10.2014г. до м.04.2017г. до размер
на сумата от 627, 04 лева.
Неоснователни са релевираните от въззивницата доводи
относно издадената обща фактура от 31.07.2017г.
Действащата през процесния период нормативна уредба – чл.
155, ал. 1 ЗЕ /изм., ДВ, бр. 54 от 2012г., в сила от 17.07.2012г./, предвижда,
че потребителите на топлинна енергия в сграда – етажна собственост заплащат
доставената топлинна енергия по един от следните начини: 1/. на 11 равни
месечни вноски и една изравнителна вноска; 2/. на месечни вноски, определени по
прогнозна консумация за сградата, и една изравнителна вноска и 3/. по реална
месечна консумация. Правилата за определяне на прогнозната консумация и
изравняването на сумите за действително консумираното количество топлинна
енергия за всеки отделен потребител са уредени в действалата през процесния
период Наредба за
топлоснабдяването.
С оглед уредените в закона и наредбата правила, се
налага извод, че в случаите на чл.
155, ал. 1, т. 1 или т.
2 ЗЕ задълженията на потребителите за заплащане на месечни вноски /равни
или прогнозни/ не са в зависимост от изравнителния резултат в края на
съответния отчетен период, а имат самостоятелен характер. Изравнителният
резултат не влияе на дължимостта на месечните вноски в установените за тях
срокове, а до възникване на ново вземане в полза на една от страните по
облигационното отношение в размер на разликата между начислената суми по
прогнозните вноски и стойността на действително доставеното количество топлинна
енергия, отчетено в края на периода. В зависимост от това дали начислените
прогнозни месечни вноски са в по-голям или по-малък размер от стойността на
действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в края на
периода, то това ново вземане възниква в полза на потребителя или в полза на
топлопреносното предприятие. При всички случаи, обаче, това "изравнително"
вземане е самостоятелно и различно от вземанията на топлопреносното предприятие
за месечни вноски /равни или прогнозни/, а не се касае до корекция на тези
вноски със задна дата, т. е., задължението за заплащане на изравнителната
сметка не влияе на дължимостта на месечните вноски.
В аспекта на изложеното се налага извод, че всички
доводи на въззивницата относно падежа за плащане на вземанията по издадената
обща фактура от 31.07.2017г. са неотносими към основанието и остойностяването
на обема на предоставената услуга, чиито размер е установен с приетото по
делото заключение на съдебно-техническата експертиза.
Доколкото няма доказателства да е заплатена претендираната
главница за потребената топлинна енергия, то следва да се приеме, че за исковия
период от м.10.2014г. до м.04.2017г. ответницата дължи на ищцовото дружество
заплащане на присъдената с решението на СРС сума в размер на 627, 04 лева.
По отношение на възражението, че ответницата не е
пасивно легитимирана да отговаря за цената на услугата далово разпределение,
съдът намира следното:
Всички дейности и обществени отношения, свързани с
топлоснабдяването, са регулирани от секторното законодателство в областта на
енергетиката, което обуславя и особеностите на възникването и осъществяването
на услугата по дялово разпределение на топлинната енергия. Според чл.
139, ал. 2 ЗЕ /в редакция – изм., ДВ, бр. 74 от 2006 г./, дяловото
разпределение на топлинна енергия в сграда – етажна собственост се извършва от
топлопреносното предприятие или от доставчик на топлинна енергия самостоятелно
или чрез възлагане на лице, вписано в публичния регистър по чл. 139а. След
изменението на посочената норма /ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г./
отговорността за извършването на дялово разпределение на топлинна енергия се
възлага само на топлопреносните предприятия, като те могат да извършват
дейностите по дялово разпределение самостоятелно или чрез възлагане на
търговците, вписани в публичния регистър по чл.
139а ЗЕ. Начинът на определяне на цената за услугата "дялово
разпределение на топлинната енергия" е точно определен в ЗЕ – съгласно чл.
139в, когато топлопреносното предприятие или доставчикът на топлинна енергия не
са регистрирани по реда на чл. 139а, те сключват писмен договор за извършване
на услугата дялово разпределение с лицето, избрано от клиентите по реда на чл.
139б /при Общи условия/, в който се уреждат цените за извършване на услугата
дялово разпределение на топлинна енергия, които се заплащат от страна на
потребителите към топлопреносното предприятие, а след това – от топлопреносното
предприятие към търговеца, осъществяващ дялово разпределение на топлинна
енергия, а съгласно чл. 140, ал. 5 – лицето по чл. 139б, ал. 1 предлага на
клиентите в сграда – етажна собственост, самостоятелно или чрез упълномощено
лице, да сключат писмен договор, в който се уреждат условията и начинът на
плащане на услугата дялово разпределение.
По изложените съображения се налага извод за
неоснователност на възраженията на ответниците за липса на основание за
ангажиране на имуществената им отговорност за таксата за извършената услуга
дялово разпределение. Размерът на вземането е определено въз основа на приетото
и неоспорено заключение на съдебно-счетоводната експертиза.
Като е достигнал до същите изводи, първоинстанционният
съд е постановил правилно решение, което следва да бъде потвърдено в
обжалваната му част.
По отношение
на разноските:
С оглед изхода на спора и предвид изричното искане в
полза на въззиваемата страна следва да се присъдят сторените във въззивното
производство съдебни разноски в размер на 100 лева за юрисконсултско
възнаграждение, определено по реда на чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 25, ал. 1 от
Наредба за заплащането на правната помощ.
С оглед цената на предявените искове и на основание
чл. 280, ал. 3 от ГПК настоящото решение е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийски градски съд,
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 110107/09.05.2019г., постановено по
гр.дело № 45754/2018г. по описа на СРС, ГО, 159 състав, в обжалваните му
части.
ОСЪЖДА С.И.С., ЕГН **********,*** да
заплати на „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК *********, седалище и адрес на управление *** Б,
на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 и ал. 8 от ГПК сумата от 100 /сто/ лева – съдебни разноски за въззивното производство.
Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач - "Н." ЕАД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.