№ 15967
гр. София, 25.08.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 24 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и седми март през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ГЕОРГИ СТОЕВ
при участието на секретаря СИЛВИЯ К. ЗЛАТКОВА
като разгледа докладваното от ГЕОРГИ СТОЕВ Гражданско дело №
20231110162109 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 124 ГПК.
Предявени са в условията на обективно кумулативно съединяване от М. П. С. срещу
ДРУЖЕСТВО, както следва: установителен иск с правна квалификация чл. 26 , ал. 1, пр. 1 и
3 ЗЗД и чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143 ЗЗП за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 11,
ал. 2 от Договор за паричен заем № 544123, сключен на 05.07.2021 г. между М. П. С. и
ДРУЖЕСТВО, предвиждаща заплащане на неустойка при неизпълнение на договорни
задължения, изразяващи се в предоставяне на обезпечение - банкова гаранция или
поръчител физическо лице, отговарящо на изрично разписани в контракта условия, както и
осъдителен иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на ответника
да заплати на ищеца сумата в размер от 225,53 лева, представляваща изначално недължимо
платена сума по договор за потребителски кредит, ведно със законната лихва от 13.11.2023 г.
до окончателното изплащане.
Ищецът твърди, че е сключил с ответника Договор за потребителски кредит №
544123/05.07.2021 г., по силата на който му бил предоставен кредит в размер на 600 лева,
която следвало да върне на 7 двуседмични вноски, дължими с падеж понеделник, от които 1
вноска по 9,35 лева и 6 вноски по 105,52 лева с краен срок на погасяване дата - 11.10.2021 г.
Твърди, че за предоставения кредит заемополучателят дължи възнаградителна лихва в
размер на 40,05% годишно и годишен процент на разходите в размер на 49,62%. Сочи, че
бил задължен да осигури в тридневен срок от сключването на договора обезпечение -
банкова гаранция или поръчител/и, като са поставени множество неизпълними изисквания
към обезпечението с цел автоматично задействане на неустоечната клауза. Излага, че поради
непредоставянето на обезпечение му била начислена неустойка в размер на 225,53 лв., която
1
изначално била включена в погасителния план. Посочва, че погасителната вноска се изменя
в размер на 124 лева, а общото задължение е в размер на 868 лева. Намира неустоечната
клауза за нищожна, тъй като противоречи на множество императивни правни норми на ЗПК.
Твърди, че чрез невключването на формално уговорената като неустойка сума в ГПР е
постигнато заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал.4 ЗПК, поради което клаузата е
нищожна.Заявява, че представлява разход, пряко свързан с договора за потребителски
кредит, известен е на кредитора и следва да се заплати от потребителя.Твърди, че това се
потвърждава и от самия погасителен план, от който е видно, че разходът за неустойка е
включен и дължим още с подписването на договора.Заявява, че договарянето на този разход
като неустойка има за цел увеличаване възнаграждението на кредитора над максимално
допустимия размер, поради което на основание чл.21 от ЗПК тази клауза е недействителна.
Твърди, че с предоставянето на потребителя на заемната сума, кредиторът е счел, че
заемателят отговаря на критериите му за кредитоспособност. Заявява, че видно от
представения погасителен план възнаградителната лихва в размер на 40,05% за срока на
договора се равнява на 42,47 лева, а неустойката в размер на 225,53 лева, с което реалният
ГПР става близо 220,28%. Посочва, че неустойката за неизпълнение излиза извън присъщите
й функции и цели единствено кредиторът да се обогати неоснователно за сметка на
длъжника. Твърди, че по този начин се нарушават основни принципи за справедливост и
добросъвестност в отношенията между потребител и кредитор. Заявява, че неустойката на
практика представлява допълнително обезщетение за вредите от това, че вземането няма да
може да бъде събрано в срок, но тези вреди подлежат на обезщетяване чрез мораторната
лихва, поради което чрез неустоечната клауза се заобикаля и разпоредбата на чл. 33, ал. 1
ЗПК. Намира неустоечната клауза за нищожна, тъй като се касае за неравноправна клауза по
смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП, която не е индивидуално уговорена. Твърди, че са
налице основания целият Договор за потребителски кредит да се приеме за недействителен,
което по същество води до недействителност и на самата неустоечна клауза. Заявява, че
съзнателното погрешно посочване от кредитора на ГПР, както и непосочването на
компонентите, които влизат в него, с цел заобикаляне ограниченията на ЗПК следва да се
тълкува, като цялостно неизпълнение на задължението по чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, което е
основание за недействителност на целия договор по чл. 22 от ЗПК.Счита, че са налице
пороци, обуславящи нищожност на целия договор, която моли да бъде провъзгласи в
мотивите на съдебното решение. Моли да бъдат уважени предявените искове.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, в който
заявява, че настоящото производство е недопустимо поради това, че правото на иск е
упражнено при условията на злоупотреба с право. Твърди, че в рамките на една седмица от
ищцата са депозирани седем искови молби срещу ответника, с цел да се възложи в негова
тежест заплащането на разноски в прекомерен размер. Заявява, че исковите молби са
подадени от едно и също лице, чрез един и същ процесуален представител и имат идентично
съдържание, в т.ч. петитум и обстоятелствена част. Твърди, че освен настоящото
производство е образувано и гр. д. № 62109/2023 г., гр. д. № 60462/2023 г., гр. д. №
60459/2023 г., гр. д. № 60468/2023 г., гр. д. № 60443/2023г., гр. д. № 62102/2023 г. и гр. д. №
2
62108/2023 г. Излага, че ищцата е образувала производства с цел да се обогати за сметка на
ответника с двукратно по-високия размер на присъдените в тежест на последния разноски.
Намира процесуалното поведение на ищцата за злоупотреба с процесуални права,
противоречаща на принципа за законност и добросъвестност в процеса, прогласен в чл. 3 от
ГПК. Позовава се на практика на ВАС, съгласно която при упражняване на акцесорното
право на разноски и при изрично възражение от ответната по делото страна за присъждането
им с твърдения за злоупотреба с право. Заявава, че в случая по отношение присъждането на
адвокатско възнаграждение, съдът дължи проверка за наличие на злоупотреба с процесуални
права от страната, на която е оказана правна помощ, тъй като черпене на права, включително
акцесорни, от недобросъвестно поведение в процеса е недопустимо. Твърди, че сключеният
договор е валиден и отговаря на изискванията на закона. Още към момента на сключването
му потребителят е бил наясно с всички съществени елементи на договора и е направил
обоснован избор да го сключи. Клаузата за неустойка е действителна. Кредитополучателят е
разполагал с възможност да се откаже от договора след сключването му, но не се възползвал
от нея, като е счел, че условията на договора го удовлетворяват. Твърденията за
неравноправност на клаузата също се считат за неоснователни. Ответникът сочи, че в
периода 27.10.2020 г. до 12.06.2023 г. между страните по делото са сключени общо 10
договора за предоставяне на идентични кредити, поради което и са несъстоятелни доводите
за заблуждаваща търговска практика и нарушаване на правата на потребителя.
Софийският районен съд, след като анализира събраните по делото
доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
Предмет на делото е твърдяното от ищеца материално субективно притезателно
право с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата от 225,53 лева,
представляваща престирана при начална липса на основание сума по договор за
потребителски кредит, ведно със законната лихва от 13.11.2023 г. до окончателното
изплащане на сумата; както и по иска с правна квалификация чл.26, ал.1, пр. 1 от ЗЗД вр.
чл. 19, ал. 5 ЗПК вр. чл.21 ЗПК вр. 146 ЗЗП действителността на клаузата на клаузата на
чл. 11, ал. 2 от Договор за паричен заем № 544123, сключен на 05.07.2021 г. между М. П. С. и
ДРУЖЕСТВО, предвиждаща заплащане на неустойка при неизпълнение на договорни
задължения, изразяващи се в предоставяне на обезпечение - банкова гаранция или
поръчител физическо лице, отговарящо на изрично разписани в контракта условия.
Фактическият състав, който поражда правото на ищеца да иска връщане на
престацията, включва следните елементи: 1) имуществено разместване между патримониума
на две лица, т.е. даване, респективно получаване на някакво благо 2) при начална липса на
основание за осъщественото имуществено разместване.
В тежест на ищеца по делото е в условията на пълно и главно доказване да
установи факта на плащането на процесната сума, като в тежест на ответника остава да
докаже наличието на правно основание, което да обосновава задържането на паричната
престация. В този смисъл Решение № 369 от 18.06.2024 г. на ВКС по к. гр. д. № 3821/2023 г.;
3
Решение № 50143 от 1. 1. 2022г. На ВКС по гр. д. №4307/2021г., III г. о.,ГК; Постановление
№ 1 от 28.V.1979 г. по гр. д. № 1/79 г., Пленум на ВС.
В тежест на ответника по делото по предявения иск с правна квалификация чл.26,
ал.1, пр. 1 от ЗЗД вр. чл. 19, ал. 5 ЗПК вр. чл.21 ЗПК вр. 146 ЗЗП е да установи в условията
на пълно и главно доказване, 1) възникването на валидно облигационно отношение по
договор за кредит между него и ответника, по силата на което е предоставил уговорената
парична сума; 2) както и валидността на клаузата на чл. 11 от Договор за потребителски
кредит № 556081/06.08.2021 г.
Настоящата инстанция приема за установено, че между страните е възникнало
облигационно правоотношение на 06.08.2021 г., въз основа на сключен договор за
потребителски паричен кредит № 556081/06.08.2021 г. Кредитополучателят по договора е
физическо лице, което при сключването е действало извън рамките на своята професионална
или търговска дейност, поради което правоотношението следва да се квалифицира като
договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Кредиторът е предоставил на
кредитополучателя сумата от 1 500 лева, като последният се е задължил да погаси дълга в
срок, чрез 23 равни анюитетни вноски, съгласно приетия от страните погасителен план.
Процесната сума е усвоена изцяло от длъжника.
Съгласно т. 22 от C-472/10 Съдът е компетентен да тълкува понятието
„неравноправна договорна клауза“ по смисъла на член 3, параграф 1 от Директива 93/13
ЕИО на Съвета и приложението към нея, както и критериите, които националният съд може
или трябва да прилага при преценката на договорна клауза от гледна точка на разпоредбите
на Директивата, като се има предвид, че националният съд има правомощието въз основа на
тези критерии конкретно да квалифицира съответната договорна клауза с оглед на
обстоятелствата по разглежданото от него дело - в този смисъл е т. 44 от VB Pénzügyi
Lízing, C-137/08; т. 20 от C-226/12, и т. 66 от Aziz, C-415/11.
Когато са налице необходимите за това правни и фактически обстоятелства,
националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на
договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директивата, и по този начин да
компенсира неравнопоставеността, съществуваща между потребителя и продавача или
доставчика – в този смисъл т. 46 от C 415/11. Въведената с Директива 93/13 система на
защита се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо
продавача или доставчика, от гледна точка както на възможностите си да преговаря, така и
на степента си на информираност, като това положение води до приемането от негова
страна на условията, установени предварително от продавача или доставчика, без да може да
повлияе на съдържанието им – в този смисъл т. 27 от Pereničová и Perenič, C-453/10 и т. 33 от
Invitel, C-472/10. С оглед на това положение на по-слаба страна, първо, член 3, параграф 1 от
Директива 93/13 забранява клаузите от общите договорни условия, които въпреки
изискването за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна
неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора за страните –
в този смисъл т. 41 и т. 42 от C-92/11. Съгласно член 6, параграф 1 от Директивата
4
неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя. Както е видно от съдебната
практика на Съда, става въпрос за императивна разпоредба, с която се цели замяната на
формалното равновесие, което договорът установява между правата и задълженията на
съдоговорителите, с действително равновесие, което може да възстанови равенството между
тях - в този смисъл т. 45 от c 415-11.
По отношение на чл.11 от договора вр. чл.5 - клаузата представлява неустойка,
която предвижда, че при неизпълнение на задължение за предоставяне на поръчител или
банкова гаранция като обезпечение на задълженията за главница и възнаградителна лихва, в
тежест на заемополучателя се начислява неустойка, платима разсрочено заедно с вноските
по погасителния план. Уговорена по този начин неустойката обезпечава не пряко
изпълнението на задълженията за връщане на главницата и заплащане на възнаградителната
лихва по заема, а изпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение. Така
уговорена неустойката се дължи независимо от своевременното изпълнение на
задълженията за главница и лихва съобразно уговорения погасителен план. Съдът приема, че
така уговорената неустойка по своя характер притежава санкционна функция, но не зависи
от вредите от това неизпълнение, а цели да се кумулира със задължението (вкл. е предвидена
като размер от погасителните вноски), което се отклонява от обезпечителната и
обезщетителната си функция, което противоречи на принципа на добросъвестността. С оглед
обстоятелството, че същата е включена наред с основното задължение по погасителния план
също води до извод, че не цели обезпечаване на кредита, а скрито възнаграждение, т.е. без
да е включено в ГПР, с което на самостоятелно основание заобикаля закона с оглед чл.19,
ал.4 ЗПК вр. пар.1 ДР ЗПК. Отделно от това, с така уговорената неустойка се цели
дерогиране разпоредбите на глава 4 от ЗКП, касателно оценката на кредитоспособността на
потребителя, която оценка следва да бъде извършена преди сключване на договора за
потребителски кредит от страна на заемодателя, което на самостоятелно основание я прави
вероятно.
На следващо място, съгласно чл.19 ЗПК ГПР изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи и бъдещи (лихви, преки или косвени разходи, комисионни,
възнаграждения), като в него не се включват разходите, които потребителят дължи при
неизпълнение на договора. Уговарянето на възнаграждение за присъщи на основния предмет
на договора услуги заобикаля ограничението на чл.19, ал.4 ЗПК ГПК да не е по-висок от
пет пъти размера на законната лихва, т.е. 50%). С невключването на скритото
възнаграждение се постига заблуждаваща търговска практика по см. на С-453/10 на СЕС,
съответно настоящият съд, анализирайки „неустойката“ стига до извод за неравноправния
им характер, вкл. влечащо неравноправен характер на договора относно цената на
отпуснатия кредит. При включване на това скрито възнаграждение, размерът на ГПР
нараства и по размер нарушава чл.19, ал.4 ЗПК, следователно с оглед чл.19, ал.5 ЗПК,
предвиждащ, че клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за
нищожни, то е налице нищожност на споразумението за допълнителен пакет от услуги.
Чл.11, ал.1, т.10 ЗПК урежда, че договорът за потребителски кредит съдържа ГПР по кредита
5
и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора
за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 към ЗПК начин, т.е.
договорът за кредит следва да съдържа ГПР с вярно и коректно посочване, което ще е такова,
ако съответства на параметрите на договореното във връзка със задълженията на
потребителя, неговите преки и косвени разходи. Нарушаване на нормата по чл.19, ал.4 ГПК
води до последиците на чл.22 (конкретно вр. чл.11, ал.,1, т.10 ЗПК) и чл.23 ЗПК, т.е.
договорът за кредит е недействителен и се дължи от потребителят само чистата стойност на
кредита, без да дължи лихва или други разходи по кредита. По въпроса, че следва
уговорената в процесния договор „неустойка“ за неосигуряване на обезпечение е разход по
кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на ГПР – подробно съображения
виж Решение № 529/29.01.2024г. по в.гр.д. № 6422/2023г. по описа на СГС, III-б състав.
След съвкупен анализ на събрания доказателствен материал настоящата инстанция
счита, че клаузата на чл. 11 вр. чл. 5 от процесния договор за потребителски кредит е
неравноправна по смисъла на чл. 143 от ЗЗП и чл. 3, параграф 1 от Директива 93/13
ЕИО. Същата не отговоря на изискванията за добросъвестност и е във вреда на потребителя,
т.е. същата е недействителна и не обвързва страните.
Съгласно заключението по допуснатата СЧЕ, което съдът кредитира изцяло като
обективно и изчерпателно, тъй като съответства на събрания писмен доказателствен
материал, се установява: 1) длъжникът е погасил изцяло задължението по процесния
договор на кредит, плащайки на кредитора сумата от 1 803,43 лева; 2) погасеното вземане за
неустойка се равнява в размер на 225,53 лева, тъй като кредитът е предсрочно погасен, като
неустойката е начислявана за вноските с падеж на 13.08.2021 г., 20.08.2021 г., 27.08.2021 г. и
03.09.2021 г. Фактическият състав, правопораждащ притезанието на ищеца с правна
квалификация чл. 55 ЗЗД, включва: 1) имуществено разместване между патримониума на две
лица, т.е. даване, респективно получаване на някакво благо 2) при начална липса на
основание за осъщественото имуществено разместване. От съвкупният анализ на
доказателствения материал се установява, че сумата от 225,53 лева, представляваща вземане
за неустойка по чл. 11 от процесния договор е престирана на кредитора при начална липса на
основание, поради което подлежи на връщане. Следователно осъдителният иск с правна
квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е изцяло основателен за сумата от 257,22 лева.
По отговорността за разноски:
При този изход на делото отговорността за разноски е на ответника. Ищецът е
представил доказателства за платена държавна такса в размер на 100 лева, както и внесен
депозит за вещо лице в размер на 350 лева. Възражението за прекомерност на адвокатския
хонорар, претендиран в размер на 960 лева с ДДС, е основателно, тъй като:
Първо настоящият състав не е обвързан от минималните размера на НМРАВ.
Определеното възнаграждение е справедливо и съобразено с фактическата и правна
сложност на делото. Потребителят не следва да носи отговорност за сторените от
6
насрещната страна съдебни разноски, тъй като съгласно Решение от 16.07.2020 г. по
съединени дела |C-224/19 и C-259/19 член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива
93/13, както и принципът на ефективност трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат
правна уредба, която позволява част от процесуалните разноски да се възлагат върху
потребителя в зависимост от размера на недължимо платените суми, които са му били
върнати вследствие на установяването на нищожност на договорна клауза поради
неравноправния характер, като се има предвид, че подобна правна уредба създава
съществена пречка, която може да възпре потребителя да упражни предоставеното от
Директива 93/13 право на ефективен съдебен контрол върху евентуално неравноправния
характер на договорни клаузи. В този смисъл виж и Определение № 366/16.08.2022 г. по
гр.д. № 1085/2022 г., по описа на ВКС, I Т.О. Определение № 1911/08.07.2024 г. по гр.д. №
870/2024 г., по описа на ВКС, I Т.О. Решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/22 г.
Второ от изготвената служебна справка в ЕИСС се установява, че ищецът е
инициирал образуването на 67 бр. идентични съдебни производства, чрез същия
процесуален представител, срещу ответника. Отговорността за разноски е санкция срещу
страната, която неоснователно е инициирала правния спор, но не и средство за обогатяване.
Напротив отговорността е деликтна и целта е да се възстанови имущественото положение
преди образуването на процеса, т.е. извършените от страната разходи във връзка с хода на
производството, сторени при защитата на едно нарушено или застрашено спорно
материално право. Не следва съдът да оставя без необходимата санкция воденето на хиляди
съдебни процеси годишно, нямащи за цел защитата на твърдяното, респективно отричаното
спорно материално право, а генерирането на доход под формата на съдебни разноски за
адвокатско възнаграждение.
Настоящият състав на съда приема, че за да се гарантира принципа на
добросъвестност, арг. чл. 3 ГПК, при съобразяване с легитимната цел на тежестта за
разноски и като взе предвид, че процесният правен спор не се отличава с особена
практическа и правна сложност, то в настоящият случай адвокатско възнаграждение за двата
иска в размер на 200 лева с ДДС (при материален интерес от 225 лева) е съответно и
справедливо.
Така мотивиран, настоящият състав на Софийският районен съд:
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК
установителен иск от М. П. С., ЕГН **********, срещу ДРУЖЕСТВО, ЕИК ********, че
клаузата на чл. 11 от Договор за потребителски кредит № 544123/05.07.2021г., предвиждаща
заплащане на неустойка при неизпълнение на договорни задължения, изразяващи се в
предоставяне на обезпечение, е нищожна на основание чл.26, ал.1, пр. 1 от ЗЗД вр. чл. 19,
ал. 5 ЗПК вр. чл.21 ЗПК вр. 146 ЗЗП.
7
ОСЪЖДА ДРУЖЕСТВО, ЕИК ********, да заплати на М. П. С., ЕГН **********,
на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, сумата от 225,53 лева, представляваща платена при
начална липса на основание престация по нищожна клауза за неустойка по Договор за
потребителски кредит № 544123/05.07.2021 г., ведно със законната лихва върху сумата от
датата на подаване на исковата молба - 13.11.2023 г.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ДРУЖЕСТВО, ЕИК ********, да заплати
на М. П. С., ЕГН **********, сумата от 650 лева, представляваща сторените съдебни
разноски в рамките на първоинстанционното производство.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8