№ 6739
гр. София, 07.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на осми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Силвана Гълъбова
Членове:Георги Ст. Чехларов
Дора З. Илиева
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело
№ 20251100500932 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ищеца „Юробанк България“ АД срещу решение
от 25.11.2024 г. по гр.д. №41800/2024 г. на Софийския районен съд, 55 състав, в частта, в
която са отхвърлени предявените от жалбоподателя срещу Л. С. Д. установителни искове с
правно основание чл.422 ал.1 вр. чл.415 ал.1 ГПК вр. чл.9 ЗПК вр. чл.240 ал.1 и ал.2 ЗЗД и
чл.86 ал.1 ЗЗД за разликата над сумата 1150,00 лв. до пълния искан размер от 3047,99 лв.,
представляваща непогасена главница, дължима по договор за потребителски паричен
кредит, отпускане на револвиращ потребителски кредит, издаване и ползване на кредитна
карта PLUS-18122597 от 28.09.2020 г., за сумата 885,01 лв. - договорна лихва за периода от
15.10.2022 г. – 15.09.2025 г., и за сумата 374,33 лв. - мораторна лихва върху главницата за
заемна сума за периода 15.11.2022 г. - 22.11.2023 г., за които суми е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. №13889/2024 г. по описа на
СРС, 55 състав, като ищецът е осъден да заплати на ответника разноски в заповедното и
исковото производство.
В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно поради нарушение на
материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и
необосновано. Сочи, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че процесният
договор за потребителски кредит нарушава разпоредбите на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК поради
неправилно изчисляване на ГПР, както и че сключването на договора за застраховка е
условие за отпускане на кредита. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд
да отмени обжалваното решение и да уважи изцяло предявените искове. Претендира
разноски.
Въззиваемата страна Л. С. Д. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата
и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.
1
Решението не е обжалвано от ответника в частта, в която предявеният установителен
иск за главницата по договора за потребителски паричен кредит е уважен до посочения по-
горе размер, поради което е влязло в законна сила в тази му част.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен
акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни
изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е
неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно, като
въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща
към мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбите за неправилност на решението, следва
да се добави и следното:
Настоящият въззивен състав намира, че ответникът има качеството на потребител по
смисъла на чл.9 ал.3 ЗПК и пар.13 т.1 ДРЗЗП, както и че процесният договор е за
потребителски кредит, който попада под уредбата на ЗПК.
Разпоредбата на чл.22 ЗПК сочи, че когато не са спазени изискванията на чл.10
ал.1, чл.11 ал.1 т.7-12 и 20 и ал.2 и чл.12 ал.1 т.7-9, договорът за потребителски кредит е
недействителен.
Съгласно разпоредбата на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК, договорът за потребителски кредит се
изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения договора начин. Въззивният съд намира, че
процесният договор за потребителски кредит е недействителен поради неспазване на
императивните изисквания, залегнали в чл.11 ал.1 т.10 ЗПК. В процесния договор е посочено
единствено на абсолютни стойности на годишния лихвения процент /ГЛП/ по заема и на
годишния процент разходи /ГПР/ на заема. Липсва обаче ясно разписана методика на
формиране ГПР по кредита - кои компоненти точно са включени в него и как се формира
посочения в договора ГПР от 21,83 %. В този порядък следва да се посочи, че съобразно
разпоредите на ЗПК, ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения
от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени
като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, т.е. по ясен и разбираем за
потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които длъжникът ще стори и които
са пряко свързани с кредитното правоотношение. В конкретния случай в процесния договор
за кредит липсва яснота относно посочените обстоятелства. Посочен е ГЛП по заема, който е
фиксиран, но не се изяснява как тази стойност се съотнася към ГПР по договора. Следва да
се посочи, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането
на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от
законовия е недопустимо. Тези съставни елементи обаче, както бе посочено и по-горе,
остават неизвестни и на практика, така се създават предпоставки кредиторът да ги кумулира,
завишавайки цената на ресурса. Действително, двете величини са с различни математически
измерения, но винаги възнаградителната лихва следва да бъде включена при формирането
на ГПР. В този порядък неясни са както компонентите, така и математическият алгоритъм,
по който се формира годишното оскъпяване на заема. След като кредиторът при формиране
2
цената на предоставения от него финансов ресурс задава допълнителни компоненти, които
го оскъпяват, то следва ясно да посочи какво точно е включено в тях.
В ЗПК е установена забрана за уговаряне на такси и комисионни за присъщи на
кредитора дейности по отпускане на потребителски кредит – свързани с усвояването и
управлението на кредита /арг. чл.10а ал.2 ЗПК/, като видът, размерът и действието, за което
се събират такси и/или комисионни, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора. В
случая следва да се съобрази дали посочената такса е за такива дейности, свързани и
присъщи на отношенията между страните по договора за потребителски кредит, т.е. може да
се причисли към управлението му или са дейности, извън обичайното развитие по него, т.е.
представляват допълнителни услуги, свързани с договора, по см. на ал.1 на чл.10а ЗПК.
Уговорената такса ангажимент при фиксиран лихвен процент не попада в изключението по
чл.10а ал.1 ЗПК, тъй като не представлява допълнителна услуга, а е такса, която е свързана с
усвояване на кредита, и следователно същата противоречи на цитираната по-горе
разпоредба на чл.10а ал.1 ЗПК.
Застрахователната премия по сключен договор за застраховка пък е разход, пряко
свързан с договора за кредит, и следва да намери отражения в размера на ГПР, което в
случая не е сторено, видно от приетото по делото заключение на ССчЕ, което и настоящият
съдебен състав кредитира напълно, според което действителният ГПР възлиза на 34,95 %.
В тази насока е и приетото в решение на СЕС от 21.03.2024 г. по дело № С714/22,
съгласно което разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за
потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при
разглеждане на искането му за отпускане на кредит, както и възможността да се отлага
изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата на
понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а
оттам и на понятието „годишен процент на разходите“ по смисъла на посочения чл.3 б. „и“
на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. на
Съвета, когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването
на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие
действителните разходи по този кредит. В решението е посочено също, че когато тези
разходи не са включени в ГПР, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за
освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води
единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем
главница. В посочения смисъл е и приетото в решение на СЕС от 13.03.2025 г. по дело С-
337/23.
Когато не са спазени изискванията на чл.10 ал.1, чл.11 ал.1 т.7-12 и 20 и ал.2 и чл.12
ал.1 т.7-9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Предвид изложеното,
кредитното правоотношение между страните се явява недействително на основание чл.22 вр.
чл.11 ал.1 т.10 ЗПК.
Нормата на чл.23 ЗПК предвижда, че при недействителност на договора за кредит
длъжникът дължи да възстанови на кредитора чистата стойност на предоставения финансов
ресурс. При съобразяване на приетото по делото заключение на ССчЕ относно постъпилите
от ответника плащания по договора и чистата стойност по кредита ответникът е останал
задължен за главница в размер на 1150,00 лв.
Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на
първоинстанционния съд, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като
неоснователна, а обжалваното решение на СРС - потвърдено, като правилно и
законосъобразно.
С оглед изхода на делото и направеното искане, на въззиваемата страна на основание
чл.78 ал.3 ГПК следва да се присъдят разноски във въззивното производство в размер на
сумата от 240,00 лв. с ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение, платимо по реда на
3
чл.38 ЗА.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №21368/25.11.2024 г., постановено по гр.д. №41800/2024
г. по описа на СРС, ГО, 55 състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА „Юробанк България” АД, ЕИК *********, седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „********, да заплати на адв. В. В., адрес гр. София, кв.
‚********, на основание чл.38 ЗА вр. чл.78 ал.3 ГПК сумата от 240,00 лв., представляваща
адвокатско възнаграждение във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4