№ 1303
гр. Варна, 28.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, V СЪСТАВ ГО, в публично заседание на
дванадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Мирела Огн. Кацарска
Членове:Весела Гълъбова
мл.с. Христо Р. Митев
при участието на секретаря Петя П. Петрова
като разгледа докладваното от Мирела Огн. Кацарска Въззивно гражданско
дело № 20243100502057 по описа за 2024 година
Производството е по реда на глава ХХ от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на „М.“ ЕООД, гр. Добрич срещу
Решение № 128/11.06.2024 г., постановено по гр.д. № 1342/2022 г. по описа на
Районен съд - Девня, ІV състав В ЧАСТТА досежно основанието, на което са
отхвърлени исковете на П. К. Д. с правно основание чл. 128, т. 2 от КТ и чл.
224, ал. 1 от КТ за сумата от 361.39 лева, а именно като погасени чрез плащане
по време на процеса и В ЧАСТТА, с която дружеството е осъдено да заплати
на П. К. Д. сумата от 11.06 лева, представляваща обезщетение за забава върху
главница в размер на 361, 39 лева за периода от 20.12.2022 г. до 27.03.2023 г.,
на основание чл. 86 от ЗЗД.
Във въззивната жалба се излагат доводи за неправилност и
необоснованост на атакуваното решение като резултат от неправилно
формиране на вътрешното убеждение на съда въз основа на събраните по
делото доказателства. Отправя се искане до съда за отмяна на решението на
ДРС в обжалваната част. Претендират се направените по делото разноски.
1
Въззиваемият П. К. Д. в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК депозира отговор
по така подадената въззивна жалба, с който изразявя становище за
неоснователност на жалбата и отправя искане за оставяне в сила на
първоинстанционното решение.
В съдебно заседание страните поддържат изразената позиция по спора,
като всяка претендира присъждане на разноски.
За да се произнесе по спора, Варненски Окръжен съд съобрази следното:
Производството пред ВРС е образувано по искове на П. К. Д. против
„М.“ ЕООД, гр. Добрич с правно основание чл. 128, т. 2 от КТ, чл. 224, ал. 1 от
КТ и чл. 86 от ЗЗД за осъждане ответникът да заплати на ищеца сумата от
361.39 левпредставляваща неплатено трудово възнаграждение за м. септември
2022 г. и обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 2022 г., ведно
със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска в съда –
20.12.2022 г. до окончателното й изплащане.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът „М.“ ЕООД, гр. Добрич не
депозира писмен отговор.
По въззивната жалба:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 2 от ГПК, от
надлежно легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт,
поради което е процесуално допустим и следва да бъде разгледан по
същество.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
В обхвата на така посочените въззивни предели ВОС намира, че решението е
постановено в границите на правораздавателната компетентност на съда и от
законен състав, поради което се явява валидно. Исковете в обжалваната им
част с правно основание 128, т. 2 от КТ, чл. 224, ал. 1 от КТ и 86 от ЗЗД са
допустими, тъй като за предявяването им е налице правен интерес доколкото
се твърди неизпълнено задължение на работодателя да заплати трудово
възнаграждение.
По отношение неправилността на първоинстанционния съдебен акт,
съобразно разпоредбата на чл. 269, ал. 1, изр. 2 от ГПК, въззивният съд е
2
ограничен от посочените в жалбата оплаквания.
От фактическа страна настоящата инстанция намира за установено
следното:
Фактическата обстановка по спора е била правилно установена от
първостепенния съд, поради което въззивния съд препраща към тази част от
мотивите на осн. чл. 272 от ГПК.
Съдът, след съвкупния анализ на събраните по делото пред първа и пред
настоящата инстанция доказателства, по вътрешно убеждение и въз основа на
закона, в предметните предели на въззивното производство, очертани с
жалбата, достигна до следните правни изводи:
В тежест на ищецът е да установи, че е налице сключен между него и
търговското дружество трудов договор, размера на дължимото трудово
възнаграждение и обезщетение за претендирания период, а в тежест на
работодателя е да докаже изплащането им.
Не се спори между страните, а и от събраните по делото писмени
доказателства безспорно се установява, че между Д. на „М.“ ЕООД, гр.
Добрич е съществувало трудово правоотношение за длъжността „портиер” по
силата на трудов договор № 177 от 19.04.2022 г., както и че трудовото
правоотношение на работника е прекратено със Заповед № 126/09.09.2022 г.
В чл. 270, ал. 3 от КТ е определен начинът на изплащане на трудовите
възнаграждения, а именно: лично на работника или служителя по ведомост
или срещу разписка или по писмено искане на работника или служителя - на
негови близки.
Няма спор по делото относно размера на уговореното между страните
основно месечно трудово възнаграждение, размера на дължимото трудово
възнаграждение за м. септември 2022 г. и на дължимото обезщетение за
неползван платен годишен отпуск за 2022 г. Плащането на дължимото трудово
възнаграждение и обезщетение е спорно по делото и за доказването му
въззивникът се позовава на РКО от 08.09.2022 г.
Разходният касов ордер представлява нареждане на ръководството на
предприятието до касиера да изплати за посочената в ордера цел определена
сума в лева или валута на вписаното в ордера лице. Този първичен счетоводен
документ се съставя при плащане на пари от касата на предприятието и се
използва във възприетата от съответното предприятие /търговец/търговско
3
дружество/ вътрешната организация на дейността по отчитане на паричните
средства. За да бъде доказано с разходен касов ордер извършено плащане, е
необходимо от него да се установява лицето, на което е изплатена посочената
сума и основанието за плащането, а при спор – и наличността на средства в
касата и съответното осчетоводяване на същия.
В разглеждания случай съдържанието на РКО от 08.09.2022 г. е
оспорена, а от същият е видно, че е налице дописване на текста визиращ
основанието за плащане, т.е. че се касае за заплащане на заплата за м.
септември и за обезщетение по чл. 224 от КТ.
С оглед тези данни и за да се установи по категоричен начин
изплащането на сумите по първичния счетоводен документ и тяхната
наличност в каса към съответната дата, за да бъде направен конкретния
разход, въззивникът е задължен по реда на чл. 190 от ГПК да представи
опигинали на всички РКО за заплатени трудови възнаграждения и евентуално
авансови плащания към ищеца Д. за времето от 19.04.2022 г. до 09.09.2022 г.
Изисканите документи не са представени от задължената страна, въпреки
многократно даваните възможности за това, поради което и на основание чл.
161 от ГПК с оглед на обстоятелствата по делото, съдът приема, че не е налице
осчетоводяване на разхода по РКО от 08.09.2022 г., съответно не е налице
реално плащане на дължимото на работника трудово възнаграждение и
обезщетение визирани в него. Следователно, трудовото възнаграждение за м.
септември 2022 г. и обезщетение за неползван платен годишен отпуск за 2022
г. са дължими на въззиваемия към момента на предявяване на иска –
20.12.2022 г.
В хода на първоинстанционното производство е представено извлечение
от банковата сметка на Д. в „Юробанк България“ АД, от която е видно, че на
27.03.2023 г. работодателят чрез директен превод е заплаща сумата от 361.39
лева с основание за плащане „заплата за м. 09.2022 г. доп-е“. Фактът на
изплащане на задължението следва да бъде съобразен от съда на основание чл.
235, ал. 3 от ГПК, поради което и предявените искове с правно основание чл.
128, т. 2 от КТ и чл. 224, ал. 1 от КТ следва да бъдат отхвърлени като
неоснователни, поради извършено плащане от работодателя по време на
процеса.
По отношение на акцесорната претенция с правно основание чл. 86 от
4
ЗЗД: Същата се явява основателна за периода от датата на предявяване на иска
в съда – 20.12.2022 г. до изплащане на задължението от 361.39 лева или за
сумата от 11.06 лева, изчислена с „Апис финанси“.
С оглед на обстоятелството, че крайният резултат, до който въззивната
инстанция достига, съответства на този на първоинстанционния съд, то
решението на ДРС следва да бъде потвърдено в обжалваната му част.
Съобразно изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК на
въззиваемия П. К. Д. следва да му се присъдят разноски за въззивното
производство като въззивникът „М.“ ЕООД, гр. Добрич бъде осъден да му
заплати сумата от 400 лева, представляваща заплатено адвокатско
възнаграждение, съобразно представен договор за правна защита и съдействие
/лист 36/. Възражението на търговското дружество с правно основание чл. 78,
ал. 5 от ГПК е неоснователно, доколкото заплатеното от работника адвокатско
възнаграждение е в определения минимален размер от 400 лева, съобразно чл.
7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/2004 г.
Мотивиран от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 128/11.06.2024 г., постановено по гр.д. №
1342/2022 г. по описа на Районен съд - Девня, ІV състав В ЧАСТТА досежно
основанието, на което са отхвърлени исковете на П. К. Д., ЕГН ********** с
правно основание чл. 128, т. 2 от КТ и чл. 224, ал. 1 от КТ за сумата от 361.39
/триста шестдесет и един лева и тридесет и девет стотинки/ лева, а именно
като погасена чрез плащане по време на процеса и В ЧАСТТА, с която „М.“
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Добрич, ул.
„В.“ № 76 е осъдено да заплати на П. К. Д., ЕГН ********** сумата от 11.06
/единадесет лева и шест стотинки/ лева, представляваща обезщетение за
забава върху главница в размер на 361, 39 лева за периода от 20.12.2022 г. до
27.03.2023 г., на основание чл. 86 от ЗЗД.
РЕШЕНИЕТО в останалата му част е влязло в законна сила.
ОСЪЖДА „М.“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. Добрич, ул. „В.“ № 76, представлявано от Ц.Д. ДА ЗАПЛАТИ
5
на П. К. Д., ЕГН **********, с адрес: гр. Девня, ул. „М.“ № 19 сумата от 400
/четиристотин/ лева – разноски за въззивното производство, на основание чл.
78, ал. 3 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6