№ 22872
гр. София, 12.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 113 СЪСТАВ, в публично заседание на
осемнадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ИЛИНА В. ЗЛАТАРЕВА
МИТЕВА
при участието на секретаря ПЕТЯ АСП. ПЕТРОВА
като разгледа докладваното от ИЛИНА В. ЗЛАТАРЕВА МИТЕВА Гражданско
дело № 20241110156215 по описа за 2024 година
Производството е образувано след отделянето му с определение №******* от
17.09.2024г. по гр.д. № 45072/2024г. по описа на СРС, 164 състав по постъпила искова молба
с вх. № ************/30.07.2024г., уточнена с молба с вх. № *******/26.08.2024г. от
“*******“ ЕООД срещу „**********“ ЕООД, в самостоятелно производство в частта, с
която е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 99 ЗЗД
за сумата от 500 лева - платена без основание в полза на ответника по Договор за
потребителски кредит № ********** от 15.06.2021 г., което вземане е прехвърлено на ищеца
с Договор за цесия от 19.04.2022 г. от Г. Н. Т., ведно със законната лихва, считано от дата на
подаване на исковата молба – 08.07.2024 г. до окончателно изплащане на вземането.
В исковата молба се твърди, че основният предмет на дейност на ищцовото
дружество е предоставяне на информация, подпомагане и консултации на физически лица,
ползвали бързи кредити. С оглед описаното се твърди, че между ищеца и част от клиентите
са сключени договори за цесии. Излага, че с Г. Н. Т. е сключен Договор за цесия от
19.04.2022 г., по силата на който цедентът прехвърлил вземане за сумата от 2970 лв., платени
без основание сума в полза на ответника по Договор за потребителски кредит № **********
от 15.06.2021 г. Излага, че договорът за потребителски кредит бил сключен между цедента и
ответника по реда на ЗПК и ЗПФУР. Съгласно договора кредитополучателят следвало да
заплати главница и възнаградителна лихва, както и такса за допълнителна услуга –
гаранция. Твърди, че цедентът заплатил суми по договора. Прави възражение за нищожност
на договора, евентуално на отделни негови клаузи. Сочи, че чл. 5 от процесния договор за
кредит предвиждал обезпечение с поръчителство, предоставено от „******“, за което се
1
начислявала такса за гарант в размер, почти равен на главницата по договора. Твърди, че
таксата е била включена в погасителния план, както и че е била част от вноската по кредита.
Сочи, че плащанията за поръчител/гарант са получавани от ответното дружество. Излага, че
договори за поръчителство/гаранция не са сключвани, а в случай че се установи наличието
на такива оспорва същите като нищожни поради противоречие със закона, заобикаляне на
закона и накърняване на добрите нрави. Твърди, че ответното дружество и „******“ са
свързани лица. Подробно аргументира, че целта на клаузите за обезпечение е свързана
единствено с получаване на приходи от ответника. Счита, че таксата за допълнителна услуга
следва да е включена в размера на ГПР. Подробно излага, че договорът за кредит не
отговарят на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9, 4 т. 10, т. 11 и т. 12 ЗПК. С уговарянето на
клауза, предвиждаща предоставянето на обезпечение, аргументира тезата си, че се
прехвърляло задължението на финансовата институция за предварителна оценка на
платежеспособността на кандидатстващите за кредит върху кредитополучателя. Твърди, че
при включване на таксата за допълнителна услуга в размера на ГПР, същият надвишавал
допустимия по закон размер. Сочи, че липсва съгласие за сключване на процесния договор за
кредит, че не е предоставена преддоговорна информация. Оспорва договора като нищожен и
поради неспазване на изискването за минимален шрифт. Твърди, че не са представени
погасителен план и стандартен европейски формуляр в 2 екземпляра, че е нарушено
изискването договорите да са написани на ясен и разбираем език. Друго основание за
нищожност счита, че е непосочването на размера на погасителната вноска, както и на
правото на предсрочно погасяване на кредита. Сочи още, че не е посочен размер на ГЛП, че
не е разписана методиката за начина, по който се формира ГПР, както и че клаузите от
договорите са неравноправни. В условията на евентуалност оспорва като нищожна клаузата
на чл. 5 от договорите. Оспорва и клаузите от тарифата към общите условия, предвиждащи,
че при забава потребителят дължи освен законната лихва, и всички направени за събиране на
вземането разноски. В заключение сочи, че в договора за кредит и в тарифата към ОУ,
липсва клауза за задължаване на потребителя да заплати такса за гаранция. При тези
твърдения моли съда да уважи предявените искове. Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба. Ответникът
счита исковата молба за нередовна и развива подробни съображения в тази насока. Оспорва
исковете като недопустими поради липса на пасивна процесуална легитимация. Не оспорва,
че с лицето Г. Н. Т. е сключен посочения в исковата молба договор за кредит. Оспорва
договора за цесия като нищожен поради липса на съгласие, евентуално поради невъзможен
предмет, като в тази връзка подробно излага, че прехвърлените вземания не са
индивидуализирани. Навежда твърдения, че договорът за цесия противоречи и на
разпоредбите на ЗЗП, както и че дейността на ищцовото дружество представлява
заблуждаваща търговска практика. Твърди, че таксата за допълнителна услуга – гаранция, е
дължима на друго юридическо лице – „********“, Малта. Всички суми във връзка с
обезпечаването на заема били превеждани директно на посоченото дружество, алтернативно
- ако са получавани от ответника, това е било само в качеството му на посредник. Оспорва и
легитимацията на ищеца, като сочи, че със сключването на договор за цесия, цесионерът не
2
ставал страна по договорното правоотношение. Оспорва твърдението на ищеца, че не
съществувал договор за гаранция между кредитополучателя и ********. Сочи, че макар
процесният договор да е потребителски, то цесионерът не притежавал качеството
потребител, поради което и подробно аргументира тезата си, че същият не може да се
позовава на нищожност поради противоречие със ЗЗП и ЗПК. Твърденията на ищеца не
били подкрепени с доказателства, а договорът за кредит бил сключени при спазване на
нормативните изисквания. Моли съда да отхвърли предявените искове. Претендира
разноски.
С молба с вх. № *******/06.08.2025г. ищецът уточнява, че ответникът е бил уведомен
за цесията с писмо, изпратено до регистрирания му адрес чрез куриерска фирма „******“ на
19.04.2022г., получено на 18.05.2022г. Изяснява, че размера на претенцията му се формира
от платеното по договора над главницата и договорната възнаградителна лихва.
С протоколно определение, държано в проведеното на 18.11.2025г. открито съдебно
заседание по делото, на основание чл. 214 ГПК съдът е допуснал изменение на предявения
иск с увеличаване размера му на 836 лв.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 235 ГПК във връзка с посочените от страните доводи, намира за
установено следното от фактическа страна:
Между страните не се спори, поради което и с доклада по делото са отделени като
безспорни обстоятелствата, че между Г. Н. Т. и „**********“ ЕООД е подписан Договор за
паричен заем № ********** от 15.06.2021г. Отпуснатия кредит по представения договор за
заем е 3000 лв., като кредитополучателят се е задължил да върне сумата от 4050 лв., в т.ч.
1050 лв. за възнаградителна лихва, разсрочено на 18 погасителни вноски. В чл. 5 от
договора е посочено, че кредитът се обезпечава с поръчителство, предоставено от ********
в полза на Дружеството.
Видно от представения по делото договор за цесия от 19.04.2022 г., сключен между Г.
Н. Т. от една страна в качеството на цедент, и „*******“ ЕООД, в качеството му на
цесионер, цедентът е прехвърлил възмездно на цесионера свои вземания, в т.ч. от ответника
„**********“ ЕООД за сумата от 2970 лв. Посочено е, че това вземане е за платените без
основание суми по процесния договор за потребителски кредит. Прехвърлените вземания
преминават в патримониума на цесионера ведно с всички техни принадлежности,
включително с изтеклите лихви /чл. 2 от договора/. Договорът за цесия е възникнал като
възмезден – чл. 3 от същия, при задължение за плащане на цената от страна на цесионера в
7-дневен срок от датата на която конкретното вземане е заплатено изцяло от длъжника /чл. 4
от договора/.
По делото е представено пълномощно, въз основа на което цедентът е упълномощил
цесионера "******* " ЕООД да изпрати съобщение до всеки един от длъжниците по
гореописания договор за цесия, с което да ги уведоми за извършеното с договора
прехвърляне на вземането в съответствие с разпоредбата на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД.
3
Представено е уведомление за цесия от Г. Н. Т. и други чрез „*******“ ЕООД до
„**********“ ЕООД, в което е цитиран процесния договор за цесия.
Видно от неоспорената обратна разписка уведомлението е получено на 18.05.2022г.
на регистрирания адрес на ответника.
Изслушано и прието е заключение на съдебно-счетоводна експертиза, което съдът
кредитира като пълно и обосновано след дъжимата се преценка по реда на чл. 202 ГПК. От
същото се установява, че Платените суми от Г. Н. Т. по процесния договор за кредит са
3408,81 лв., с които са погасени главницата, лихва на стойност 393,81 лв. и такса за
предсрочно погасяване в размер от 15 лв. Вещото лице е посочило, че сумата, платена от Г.
Н. Т. за обезпечение е 836,05 лв., като видно от представените му справки същата не била
задържана от „**********“ ЕООД. За целите на заключението ответникът представил на
вещото лице извадки за преведени суми, от които се установявало, че сумата е преведена в
полза на *********. Според изчисленията на експертизата при включване на сумата на
гаранцията в разходите по кредита ГПР е 95,69 %. След справка в счетоводството на ищеца
вещото лице установява, че процесното вземане по договора за цесия е било отразено.
При изслушването му в проведеното на 18.11.2025г. открито съдебно заседание по
делото вещото лице пояснява, че данни за превод от ответника към ********* се извличали
от екранна снимка от програмен продукт, която от „**********“ ЕООД му представили след
изискване на счетоводна справка.
Останалите събрани доказателства съдът не коментира като неотносими.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Предявеният иск е с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД, вр. чл. 99 от
ЗЗД за връщане на получена без основание парична сума.
Възраженията на ответника за нередовност на исковата молба е неоснователно,
защото съгласно трайно установената практика на ВКС, в т.ч решение № 29 от 28.03.2012
г. на ВКС по гр. д. № 1144/2010 г., Четвърто ГО и определение № 60385 от 02.12.2021 г. по ч.
гр. д. № 4500/2021 г. по описа на ВКС, Четвърто ГО, в обстоятелствената част на иска по чл.
55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД ищецът е длъжен да посочи единствено какво е дал на ответника
и да заяви, че даденото е без основание.
За да бъде уважен предявеният иск в тежест на ищеца е да докаже, че в погашение на
задълженията на Г. Н. Т. към ответника е платена сума в размера на съдебно предявеното
вземане, както и че по силата на валиден договор за цесия Г. Н. Т. е прехвърлила в полза на
ищеца вземането си за платеното без основание, вкл. че ответникът е уведомен за
извършеното прехвърляне.
В тежест на ответника е да установи, че е налице основание за задържане на
получените сумите.
По същество на предявената претенция и във връзка с наведените възражения от
4
ответника, касаещи липсата на активна материална легитимация на ищеца да претендира
процесното вземане поради недействителност или непротивопоставимост на сключения
договор за цесия съдът намира за необходимо преди всичко да посочи следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 99, ал. 1 ЗЗД кредиторът може да прехвърли своето
вземане, освен ако законът, договорът или естеството на вземането не допускат това. В
доктрината и в съдебната практика договорът за цесия се дефинира като такъв, при който се
осъществява промяна в облигационната връзка чрез промяна на активната страна в нея, или
това е договор за отстъпване на едно вземане от досегашния му носител на едно трето,
чуждо на тази връзка лице. Договорът за цесия се определя още като каузален, неформален и
консенсуален, като прехвърлянето на вземането може да бъде уговорено като възмездно или
безвъзмездно. С постигането на съгласие между страните, вземането преминава от цедента
върху цесионера, т. е. последният придобива вземането в състоянието, в което то се е
намирало към същия момент, заедно с акцесорните му права – чл. 99, ал. 2 ЗЗД. По
отношение на длъжника цесионният договор няма действие, докато цесията не му бъде
съобщена от цедента – чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Съобщението до длъжника обаче не е елемент от
фактическия състав, който поражда действие между страните по договора, поради което
вземането преминава върху цесионера със самото му сключване /в този смисъл е решение №
160/04.07.2018 г. по т. д. № 1164/2017 г. на ВКС, Второ ТО, решение № 89/30.09.2020 г. по гр.
д. № 3827/2019 г. на ВКС, Четвърто ГО. С договора за цесия настъпва промяна в титуляра на
едно вземане.
За валидността на цесията е необходимо вземането да е индивидуализирано /чрез
посочване на източника – юридическият факт или правоотношение, от което произтича
прехвърленото вземане и страните по него/, и да бъда определимо, но не е необходимо то да
е ликвидно и изискуемо – т. е. да е безспорно и определено по основание и размер, или да е
настъпил падежът му. Предметът на договора за цесия трябва да е определен или
определяем, за да поради действие договора – в този смисъл е решение № 32 от 9.09.2010
г. на ВКС по т. д. № 438/2009 г., II ТО и решение № 196 от 22.11.2018 г. по гр. д. № 3871/2017
г. по описа на ВКС, Четвърто ГО.
В конкретния случай съдът приема, че с процесния договор прехвърленото вземане е
индивидуализирано в необходимата за това степен чрез посочване на титуляра му,
фактическото и правното му основание, задълженото лице по него и конкретният му
размер.
Цесията е надлежно съобщена на длъжника, който извод следва от изложеното по-
горе в мотивите на настоящия съдебен акт.
Неоснователни са и наведените от въззивника доводи, че предмет на договора за
цесия е непрехвърлимо право, доколкото са касае до имуществено право, чието възникване е
свързано с качеството на цедента, конкретно с качеството му на потребител по договор за
потребителски кредит и уредените в тази връзка негови права по ЗЗП и ЗПК. В случая нито
законът – ЗЗП и ЗПК, нито договорът за потребителски кредит, съдържат забрана за
прехвърляне на вземане, възникнало в патримониума на цедента в качеството му на
5
потребител. Естеството на вземането също не води до извод за недопустимо прехвърляне на
същото с процесния договор за цесия.
Длъжникът не е легитимиран да оспори валидността на договора за цесия по иск
относно цедираното вземане, освен в предвидените в закона случаи, когато прехвърлянето
на вземането е изрично забранено или допустимо при изрично установени условия, които не
са спазени (в този смисъл Решение № 398/24.06.2024 г. на ВКС по гр.д. № 3006/2023 г. на
ВКС, I ГО; Решение № 60256/07.03.2022 г. по гр.д. № 3590/2020 г. по описа на ВКС, IV ГО.
Ето защо съдът достига до извод, че договорът за вземания от финансови институции
е произвел търсения транслативен ефект по отношение на съдебно предявеното вземане, при
което следващият въпрос, който подлежи на изследване, е за това налице ли е било
основание за платеното.
По делото не е спорно обстоятелството, че между Г. Н. Т. и ответното дружество на
15.06.2021 г. е бил сключен договор за потребителски кредит. Спорът тук е концентриран
около валидността на този договор и в тази връзка съдът намира за необходимо да
отбележи, че не е обвързан от поредността на основанията за нищожност, посочена от
ищеца и ще пристъпи към разглеждането им според тежестта на порока: от най-тежкия –
противоречие на закона или заобикалянето му, през по-леките – липса на основание, липса
на съгласие, привидност, невъзможен предмет, противоречие на морала или липса на форма.
В този смисъл е напр. решение № 2 от 22.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1153/2019 г., IV г. о.,
ГК и др
По отношение процесния договор за кредит приложение намират разпоредбите на
Закона за потребителския кредит, доколкото заемното правоотношение, представлява такова
по смисъла на чл. 9 ЗПК.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящия или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид в т. ч. и тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
В случая, в процесния договор за кредит № **********/15.06.2021 г. е посочен
процент на ГПР 49,66 %, с което формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10
ГПК. Този размер не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. В същото време, от
заключението на съдебно-счетоводната експертиза, се установи, че този размер не отразява
действителния такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно – таксата
гарант в размер на 836,05 лв., като при включването й, размерът на ГПР по процесния
договор е 95,69 %. Уговорената в процесния договор Такса за допълнителна услуга банкова
6
гаранция/поръчителство е разход по кредита, който следва да бъде включен при
изчисляването на годишния процент на разходите – ГПР (индикатор за общото оскъпяване
на кредита) – чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК, който съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК не
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България (основен лихвен процент плюс 10 %), което означава, че лихвите и разходите по
кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума, а клаузи в договор, надвишаващи
определените по ал. 4, са нищожни – чл. 19, ал. 5 ЗПК. Този извод следва от дефиницията на
понятието „общ разход по кредита за потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК,
според която това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси,
възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора
за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и
по - специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Съгласно т. 2 „обща сума, дължима от потребителя“ е сборът от общия размер на кредита и
общите разходи по кредита за потребителя. От представените ОУ към процесните договори
за потребителски кредит се установява, че в последния е включена Такса за допълнителна
услуга банкова гаранция/поръчителство, която не е включена в размера на изчислен ГПР по
договора. Установява се също от събраните по делото доказателства, че поемането на
задължението от страна на потребителя за плащане на този разход е задължително условие
за сключване на договора за кредит, като кредитополучателя не може да сключи договор, ако
откаже подписването на тази клауза /чл. 5 от процесните договори/. Същата е неразделна
част от клаузата на договорите за кредит. По делото не е доказано какви биха били
условията на договорите за кредит при липса на допълнителна такса поръчителство, т.е.
недоказано е на потребителя да е била предоставена възможност да сключи договорите при
същите условия, вкл. размер на възнаградителната лихва, без да е заявена допълнителната
услуга гаранция/ поръчителство, нито е доказано необходимостта от включване на такава,
доколкото кредита е предсрочно погасен от кредитополучателя. Предоставянето на реална, а
не само декларативна възможност на потребителя за избор да сключи договора за кредит,
без да заявява услуга „Гаранция/поръчителство“ срещу съответната такса/възнаграждение,
при същия размер на възнаградителната лихва подлежи на доказване на страната, която
твърди предоставянето на такава възможност, а именно ответника, като същия не е провел
такова доказване. Предвид изясненото – разход за допълнителна услуга, който е
задължително условие за сключване на договора за кредит, следва да се включи в ГПР, а
невключването на този компонент в ГПР обосновава нарушение на нормата на чл.19, ал.1
ЗПК. Посоченото нарушение – неточно оповестяване на размера на ГПР, препятства
потребителя да разбере обхвата на задължението си и икономическите последици от
сключване на договора за кредит в нарушение на нормата на чл.143, ал.2, т.19 ЗЗП.
Изискването за коректно посочване на ГПР в договора за кредит е израз на засилената
7
потребителска защита, защото ГПР, изобразяващ оскъпяването на кредита, има решаващо
значение при избора на конкретен кредитен продукт. Целта на посочването на ГПР в
договора за кредит съгласно чл.11, ал.1, т.10 ЗПК се извежда от Съображение 19 от
Директива 2008/48, а именно да даде възможност на потребителите да вземат своите
решения при пълно знание за фактите, за постигането на която те следва да получават
адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно техните
задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат да получат и да
обмислят. С оглед осигуряване на възможно най-пълна прозрачност и сравнимост на
предложенията за сключване на договор, тази информация следва да се изобразява чрез
годишния процент на разходите, приложим за кредита и определян по еднакъв начин
навсякъде в Общността. При това положение се налага извод, че договорът за паричен
кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него липсва
посочен действителният размер на разходите по кредита. Тази част от сделката е особено
съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния
процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и
посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да
ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на
поетите задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото
оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова
висока степен, че изключва валидността на договарянето.
Ето защо съдът достига до извод, че договорът за кредит е недействителен на
основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. В тази хипотеза съгласно разпоредбата
на чл. 23 ЗПК потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита (в този смисъл е и решение на СЕС по
преюдициално запитване по дело C – 714/2022г., решение № 50013 от 5.08.2024 г. на ВКС по
т. д. № 1646/2022 г., II т. о., ТК). Съгласно възприетото от СЕС, когато в договор за
потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в чл.3, б. „Ж“ от
Директива 2008/48 (транспонирана в ЗПК – чл.11, ал.1, т.10, вр. пар.1, т.1 ДР) разходи, е
допустимо този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването
на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител
на предоставената в заем главница. Посочено е още, че санкция, изразяваща се в лишаване
на кредитора от правото му на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва
всички предвидени по закон и реално уговорени разходи, отразява тежестта на такова
нарушение и има възпиращ и пропорционален характер.
Доколкото договорът за потребителски кредит е недействителен и по тнего
потребителят дължи единствено сумата за главница, то останалите заплатени суми се явяват
платени без основание, поради което в патримониума му е възникнало вземане за връщането
им.
8
С оглед изложеното предявеният осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр.
1, вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД се явява основателен за сумата от 836 лв. и следва да бъде уважен
изцяло.
Като законна последица от уважаване на иска следва да се присъди законната лихва
от датата на подаване на исковата молба – 30.07.2024 г. до окончателното изплащане на
сумата от 500 лв. и от датата на увеличението на иска – от 18.11.2025 г. до окончателното
плащане върху увеличението в стойност на иска от 336 лв. – в този смисъл Решение №
60141 от 25.11.2021 г. по т. д. № 2022 по описа за 2020 г. на ВКС, I т. о
По разноските:
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да
се присъдят сторените разноски в общ размер на 750 лв., от които: 50 лв. – заплатена
държавна такса, 400 лв. – депозит за съдебно-счетоводна експертиза, и 300 лв. за
юрисконсултско възнаграждение, определено от съда.
Така мотивиран, СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД
РЕШИ:
ОСЪЖДА „**********“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ж.к. „*********“, бул. „********“ № 51, бл. 0, вх. А, ет. 9, офис 20,
да заплати на „*******“ EООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. „*******“ № 70, ет. 2, ап. 80, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 99, ал. 1
ЗЗД, сумата от 836 лв., представляваща вземане за платени без основание в полза на
ответника суми по договор за предоставяне на потребителски кредит №
**********/15.06.2021г. с Г. Н. Т., прехвърлено с договор за цесия от 19.07.2022г., ведно
със законната лихва върху сумата от 500 лв. от дата на подаване на исковата молба –
30.07.2024 г., до окончателното плащане, както и върху сумата от 336 лв. от датата на
допуснатото увеличение в цената на иска - 18.11.2025г., до окончателно плащане.
ОСЪЖДА „**********“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ж.к. „*********“, бул. „********“ № 51, бл. 0, вх. А, ет. 9, офис 20,
да заплати на „*******“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. „*******“ № 70, ет. 2, ап. 80, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 750 лв. за
разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчване на препис на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
9
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10