№ 7519
гр. София, 11.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и първи ноември през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Петър Люб. Сантиров
Членове:Ивета Антонова
Дамян Ив. Христов
при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева
като разгледа докладваното от Дамян Ив. Христов Въззивно гражданско дело
№ 20251100501319 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
Подадена е въззивна жалба от ищеца „Топлофикация София“ ЕАД срещу Решение №
22277 от 09.12.2024 г., постановено по гр. д. № 69625/2023 г. по описа на Софийски районен
съд, 163-и състав, с което са отхвърлени предявените по реда на чл. 422 ГПК от ищеца
срещу ответницата Н. В. Б. искове с правно основание чл. 59 и чл. 86 ЗЗД. Във въззивната
жалба се съдържат следните оплаквания срещу правилността на решението на първата
инстанция: първата инстанция неправилно приложила чл.59 от ЗЗД, като приела че
отговорността за консумираната топлинна енергия се носи от лицето, което фактически
ползва имота, тъй като задължението за заплащане на стойността на доставената топлинна
енергия и за сключване на договор при ОУ възниквало за собственика на топлоснабдения
имот, имащ качеството на клиент на топлинна енергия по смисъла на чл. 153 ЗЕ.
Съществено в случая било обстоятелството кое лице е следвало да заплати консумираната
енергия, а съгласно Закона за енергетиката това е собственика на имота или носителя на
вещното право на ползване. В случая ответницата била собственик на процесния имот, не
сключила договор при ОУ и не заплатила доставената топлинна енергия, като по този начин
тя си спестила разходи и се обогатила неоснователно. Посочва, че за процесния период
нямало валиден договор за покупко-продажба на топлинна енергия между наемателя „София
Карс“ ЕООД и „Топлофикация София“ ЕАД, а съгласно Тълкувателно решение № 2 от
17.05.2018 г. на ВКС, трети лица (наематели) носели задължение за заплащане на топлинна
енергия само когато имат сключен договор с топлопреносното предприятие. По изложените
1
съображения моли съдът да отмени процесното решение и да уважи предявените искове.
Въззиваемата страна, чрез своя особен представител, в законоустановения срок е
подала писмен отговор на въззивната жалба, в който оспорва същата като неоснователна.
Твърди, че ответницата не е пасивно легитимирана да отговаря по така предявения иск, тъй
като Топлофикация не е прекратила договора с наемателя на процесния имот, не е сменила
абонатния номер и претенцията на ищеца срещу собственика на имота е неоснователна.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое
убеждение и съобразно чл. 12 ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт, намира за установено следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество
е неоснователна.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно,
като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на осн. чл. 272 ГПК препраща
към мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, следва
да се добави и следното:
Първата инстанция е била сезирана с искове с правно основание чл.422,ал.1 ГПК вр. с
чл.59 ЗЗД вр. с чл.86 ЗЗД. С процесното решение първата инстанция е отхвърлила
предявените искове на обща стойност от 1014,87 лева, от които 839,13 лв. - главница,
представляваща стойност на незаплатената топлинна енергия за периода 01.08.2020 г. до
30.04.2022 г., ведно със законната лихва от 14.08.2023 г. до окончателното изплащане на
дължимото, сумата от 175,57 лв., представляваща законна лихва за забава върху главницата
за период от 01.10.2020 г. до 09.08.2023 г., както и сумата от 0,17 лв., представляваща
мораторна лихва върху цена на извършена услуга за дялово разпределение /ДР/ за периода
от 31.08.2020 г. до 09.08.2023 г. За да постанови процесното решение СРС е приел, че от
събраните по делото доказателства не се установява кой е реалният потребител на топлинна
енергия през процесния период в процесния имот.
Съгласно разпоредбата на чл. 59 от ЗЗД всеки, който се е обогатил без основание за
сметка на другиго дължи да му върне онова, с което се е обогатил до размера на
обедняването. Правото на иск по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД възниква, когато ищецът не разполага с
друг иск, с който може да се защити.
Фактическият състав на неоснователното обогатяване по чл. 59 ЗЗД включва следните
елементи: имуществено разместване в патрумониума на ищеца и ответника, в резултат на
което ответникът се е обогатил за сметка на ищеца; връзка между обедняването на ищеца и
обогатяването на ответника, което произтича от общи факти, породили обедняването и
обогатяването; липса на правно основание за имущественото разместване; липса на друго
основание за защита на правата на обеднелия ищец.
В настоящия случай, за да бъде уважен предявеният иск по чл. 59 ЗЗД, в тежест на ищеца
е да докаже, че през процесния период ответникът е бил собственик на процесния имот, че е
2
потребявал топлинна енергия в имота за стопански нужди, , че не е имало годно правно
основание ответникът да потребява тази енергия /липса на валидно основание за
имуществено разместване в отношенията между двете страни/, стойността и количеството
на потребената топлинна енергия, както и че е поканил ответника да плати сумите.
От назначената и приета по делото СТЕ се установява, че ФДР „Директ“ ЕООД е
извършил дяловото разпределение за имота за процесния период в съответствие с
нормативно уредената методика за дялово разпределение на ТЕ в СЕС. Общата сума за
прогнозно начислена ТЕ, потребена от ответницата през процесния период, с включен ДДС,
с отчитане на изравнителните сметки възлиза на 992,03 лв., т.е. по- малко от претендираната
от ищеца сума. От заключението по изготвената СТЕ става ясно, че ищецът при начисляване
на сумите по фактури е прилагал одобрените цени на ТЕ, действащи по време на процесния
период. Не е констатирано добавяне на ТЕ към изчислената ТЕ от ФДР и за двата отчетни
периода. Технологичните разходи в Абонатната станция/АС/ са отчислявани от доставената
в АС ТЕ и тези технологични разходи са били за сметка на ищеца съгласно нормативната
уредба. Топломерът е преминавал метрологични проверки на 12.09.2018 г. и 12.01.2022г.,
респ. същият е годен технически уред за измерване за процесния период.
От събраните по делото доказателства пред първата инстанция се установява, че ищецът е
адресирал две покани от 12.12.2022г. и 10.05.2021г. за заплащане на дължимите суми и
подписване на договор за продажба на ТЕ за стопански нужди до ,,София Карс БГ” ЕООД,
със седалище и адрес на управление гр.****, а името на ответницата е поставено в копие. От
съдържанието на двете покани може да се направи изводът, че между ответницата и ,,София
Карс БГ” ЕООД е съществувало наемно правоотношение. По делото обаче не са представени
доказателства нито кога е възникнало същото, нито дали все още същото вече е прекратено
или продължава да действа. Във въззивната жалба са развити твърдения, че между
ответницата и ,,София Карс БГ” ЕООД е съществувало наемно правоотношение в периода
01.01.2013г. до 01.03.2018 г. Тези твърдения обаче не могат да бъдат взети предвид от
въззивния съд, доколкото същите са въведени едва с въззивната жалба при това без да са
налице предпоставките по чл.260, т.5 ГПК. На следващо място трябва да се посочи, че към
датата на изпращане на всяка една от двете покани в партидата на системата на ищцовото
дружество за процесния имот фигурира наименованието на ,,София Карс БГ” ЕООД, а не на
ответницата. Трябва и да се отбележи, че фирмата, извършваща услугата дялово
разпределение е представила писмени доказателства / формуляр за главен отчет на УДР от
18.06.2021 и 30.04.2022г. /, които са издадени на името на ,,София Карс БГ” ЕООД. Освен
това по делото са представени и приети индивидуална справка за отопление и топла вода от
09.07.2021 г. и индивидуална изравнителна сметка без ДДС от 27.09.2022 г., на които под
графа ,,Клиент” е записано името на ,,София Карс БГ” ЕООД. Предвид обстоятелството, че
процесният имот е предназначен за задоволяване на стопански, небитови нужди,
топлоснабдяването на същия следва да се извършва при условията на чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ –
въз основа на писмен договор при Общи условия, сключен между топлопреносно
предприятие и клиенти на топлинна енергия за небитови нужди. По делото не се твърди и не
3
се установява между страните за процесния период да е сключен такъв договор, поради
което отношенията между страните за плащане на потребената в имота топлинна енергия и
цената дяловото й разпределение се уреждат по правилата на неоснователното обогатяване.
Доколкото ответницата се явява небитов клиент на топлинна енергия, то обстоятелството, че
същата е собственик на процесния топлоснабден имот не води до извод за съществуването
на облигационно правоотношение по договор за търговска продажба на топлинна енергия на
основание чл. 153, ал. 1 ЗЕ, където е предвидено, че всички собственици и титуляри на
вещно право на ползване в сграда - етажна собственост са клиенти на топлинна енергия.
Разпоредбата на чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ въвежда писмената форма за действителност на
договорното правоотношение между топлопреносното предприятие и клиентите на
топлинна енергия за небитови нужди /стопански нужди/. Ето защо изложените в обратния
смисъл доводи във въззивната жалба не могат да бъдат споделени. За да бъде ангажирана
отговорността на ответницата за заплащане на обезщетение за неоснователно обогатяване не
е достатъчно да се установи, че същата е собственик на процесния имот, а следва също така
да се докаже, че именно тя е ползвала имота през исковия период и съответно е консумирала
доставената от ищеца топлинна енергия, като по този начин си е спестила разходи - т. е. че се
е обогатила. Ищецът при условията на пълно и главно доказване следва да установи
елементите от фактическия състав на правото си по чл.59 ЗЗД, в т.ч. и факта, че именно
ответницата е ползвала процесния имот за процесния период. От събраните по делото
доказателства обаче това не се установява. Напротив налице са индиции, че за процесния
период имотът е бил ползван от трето лице. В заключение ищецът не успя да докаже, че
ответницата е ползвала процесния имот за исковия период, поради което предявените от
него искове са неоснователни, а процесното решение следва да бъде потвърдено.
По разноските:
При този изход на спора на въззивника не се дължат разноски. Доколкото въззиваемия е
бил представляван от особен представител и не е направил разноски във въззивното
производство, такива не му се дължат.
Така мотивиран Софийският градски съд,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 22277 от 09.12.2024 г., постановено по гр. д. №
69625/2023 г. по описа на Софийски районен съд, 163-и състав.
Решението е постановено при участието на третото лице помагач „ Директ“ ЕООД на
страната на ищеца „Топлофикация София“ ЕАД.
Решението е окончателно.
4
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5