№ 17813
гр. София, 04.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 41 СЪСТАВ, в публично заседание на
осемнадесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА
при участието на секретаря НИКОЛЕТА СТ. ИВАНОВА
като разгледа докладваното от МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА Гражданско
дело № 20231110148194 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 235 ГПК.
Образувано е по искова молба на „В.М.“ ЕООД, с която е предявен по
реда на чл. 422 ГПК установителен иск срещу собствениците на
самостоятелни обекти в Е.С. с адрес: гр. ***********, с правно основание чл.
79, ал. 1, вр. чл. 258 ЗЗД, вр. чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗУЕС за сумата от общо 2145
лева, представляваща незаплатено възнаграждение по договор за услуга,
сключен между ищеца и етажните собственици, което възнаграждение се
твърди да е начислено и дължимо за периода 01.07.2015 г. – 01.08.2016 г.,
съответно ответниците в качеството им на етажни собственици да не са
погасили.
Ищецът твърди, че изпълнява функциите на професионален
домоуправител по см. на ЗУЕС, с оглед което и въз основа на взето от
ответниците на общо събрание решение е бил сключен договор на 01.07.2015
г., съгласно който за всеки самостоятелен обект в сградата се дължало
възнаграждение на ищеца в размер на 5 лева месечно или 590 лева месечно за
всички обекти. Сочи, че е издавал ежемесечно фактури за дължимото
възнаграждение, като при прекратяване на договора на 01.08.2016 г.
незаплатена е била сума в размер на 2145 лева, тъй като издадените фактури
за възнаграждението били в общ размер на 7670 лева, а заплатените от
ответниците суми в размер на 5525 лева. Моли за уважаване на иска и за
присъждане на разноски.
В срок е депозиран отговор на исковата молба с твърдения за
неоснователност на иска. Ответниците се позовават на нищожност на
1
процесния договор за услуга, тъй като на проведеното общо събрание не е бил
налице необходимият кворум, респ. мнозинство на етажните собственици, за
да се вземе надлежно решение за сключване на договор с ищеца, респ. за
упълномощаване на представител на ЕС да сключи договора. Отделно излагат
доводи, че общото събрание е свикано и проведено в противоречие със закона,
от лице, което не е имало такова правомощие съгласно ЗУЕС. Излагат доводи
за незаконосъобраност на взетите на това общо събрание решения. Считат, че
ищецът не е индивидуализирал надлежно претенцията си по месеци. Сочат, че
по силата на договора ищецът е следвало да събира вземането си от
неизправните етажни собственици, с оглед което и не е положил дължимата
грижа, като не е предприел действия по принудително събиране на вземанията
си. Твърдят, че е налице неизпълнение на договора, с оглед което и на ищеца
не се следва възнаграждение. Заявяват възражение за изтекла погасителна
давност. Позовават се на разпоредбата на чл. 10, ал. 3 от договора, съгласно
която всеки собственик на самостоятелен обект отговарял само за собственото
си задължение спрямо изпълнителя. В тази връзка считат, че всички етажни
собственици, срещу които е предявен искът, не са материално легитимирани
да отговарят по него, а ищецът е следвало да насочи претенциите си срещу
етажните собственици, които не са заплатили задълженията си. Молят за
отхвърляне на иска и присъждане на разноски.
Въз основа на съвкупна преценка на събраните в хода на
първоинстанционното производство доказателства и при съобразяване
становищата на страните, съдът приема за установено от фактическа
страна следното:
Като доказателство по делото е приет договор за услуга от 01.07.2015 г.,
сключен между ищеца и етажните собственици от ЕС от процесния адрес с
предмет извършване на услугата „професионален домоуправител“ за 118
самостоятелни обекта за срок от 1 година, считано от датата на подписването
му. Съгласно чл. 10, ал. 1, т. 2 възложителят се е задължил да заплаща на
изпълнителя месечно възнаграждение за предоставената услуга в размер на 5
лева от всеки самостоятелен обект, като възнаграждението на месец възлиза
на 590 лева. С изричната клауза на ал. 3 на чл. 10 е уговорено всеки
собственик на самостоятелен обект в ЕС да отговаря само за собственото си
задължение от 5 лева на месец спрямо изпълнителя. Предвидено е още
възнаграждението да се събира в отделен фонд, различен от фондовете, в
които постъпват вноските на собствениците за поддръжка и управление на
общите части, респ. средствата от фонд „Ремонт и обновяване“.
Възнаграждението е предвидено да се заплаща между 1-во и 30-о число на
текущия месец.
Не се установява след изтичане на срока на договора ищецът да е
представил финансов отчет на етажните собственици, който да е обсъждан и
гласуван на проведено общо събрание.
Договорът не съдържа клауза за автоматичното му продължаване след
изтичане на едногодишния срок, за който е сключен.
При така установената фактическа обстановка съдът достигна до
2
следните правни изводи:
Предявен e за разглеждане установителен иск по чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл.
266, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗУЕС.
Съгласно разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК, разпределението на
доказателствената тежест е както следва:
В тежест на ищеца е да установи наличието на облигационни
правоотношения, възникнали и действали в посочения период, учредени въз
основа на договор за управление и поддръжка на общите части на сграда в
режим на ЕС с посоченото в исковата молба съдържание, своята изправност
по договора, изискуемостта на вземанията, както и размера на претендираните
суми на съответното основание. При установяване на горепосочените
обстоятелства, в тежест на ответната страна е да докаже плащане, съответно
да установи наличието на обстоятелства, изключващи отговорността.
По възражението за давност в тежест на ищеца е да установи
настъпването на обстоятелства, които са обусловили спиране, респ.
прекъсване на погасителната давност за вземането му за възнаграждение по
договора за услуга.
Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 8 ЗУЕС по решение на общото
събрание, взето с мнозинството повече от 50 на сто идеални части от общите
части на етажната собственост, правомощията или част от тях на
управителния съвет (управителя) могат да бъдат възлагани на физически лица,
които не са собственици. Договорът за възлагане се сключва от упълномощено
от общото събрание лице. Към датата на сключване на процесния договор за
управление законът не е предвиждал възможност правомощията на
управителя да се възлагат на професионален домоуправител, както това е
станало по-късно с поредица законодателни изменения в ЗУЕС.
Независимо от горното, налице е била възможност съгласно чл. 11, ал. 1,
т. 11 ОС да приеме решение за възлагане на дейности по поддържането на
общите части на сградата на юридическо или физическо лице срещу
възнаграждение, като определя и конкретни правомощия на управителния
съвет (управителя), които могат да бъдат възложени за изпълнение на тези
лица. Ето защо и съдът намира, че въз основа на посочената разпоредба за
етажните собственици е била налице възможност да сключат договора с
ищеца, с който да му възложат дейността по поддръжка и управление на
общите части, но не би могло да се приеме, че въз основа на действащите
разпоредби на ЗУЕС и процесния договор на ищеца легитимно е било
възложено да изпълнява изцяло функциите на управителен орган на ЕС. Това
тълкуване е и причината съдът да не възприема становището на ищеца, че е
продължил да изпълнява фукнциите на управителн орган на ЕС до
отстраняването му по решение на ОС на ЕС. Съставът на
първоинстанционния съд намира, че по отношение на ищеца разпоредбата на
чл. 21, ал. 2 ЗУЕС е била неприложима. Като тълкува клаузите от раздел IV, а
именно чл. 14 – чл. 16, в аспекта на действащата към посочения момент
нормативна уредба на ЗУЕС, съдът не може да се приеме, че договорът е
продължил действието си след 01.07.2016 г. Следователно и за периода след
3
тази дата до 01.08.2016 г. съдът намира, че договорът изобщо не е
произвеждал действие, съответно на договорно основание на ищеца не се
следва възнаграждение, което да му е дължимо от етажните собственици.
На следващо място и във връзка с възложената на ищеца
доказателствена тежест съдът намира за необходимо да посочи, че ищецът не е
ангажирал в производството доказателства, че е изправна страна по договора,
респ. че е изпълнявал задълженията си по същия, с оглед което и му се следва
претендираното възнаграждение. Независимо от последното и в допълнение
на него, съдът следва да посочи, че в случая възражението на ответниците за
липсата на пасивна материалноправна легитимация да отговарят за
неизплатеното възнаграждение на ищеца в качеството им на етажни
собственици, представлявани от управителя по реда на чл. 23, ал. 4 ЗУЕС, е
напълно основателно. Видно е от текста на съглашението и конкретно от
съдържанието на клаузата на чл.10, ал. 3 от договора, че страните са
ограничили отговорността на всеки отделен етажен собственик, като са
предвидили самостоятелна отговорност за неизпълнение на задължението за
заплащане на възнаграждение на изпълнителя по договора в размер на сумата
5 лева месечно.
В хода на производството и на основание чл. 161 ГПК с оглед дадените
на ищеца с определението по чл. 140 ГПК указания, които не са изпълнени,
съдът намира за установено, че ищецът в качеството си на изпълнител по
договора е удържал възнаграждението си от изправните платци, които са
правили вноски към бюджета на ЕС всеки месец. Не се установява да са
предприети действия по отношение на неизправните длъжници към касата на
ЕС, вкл. и по реда на договора, за което задължение е установено за ищеца в
качеството му на изпълнител по договора (чл. 23 – чл. 25 от договора).
Последното е свързано с качеството на ищеца на изправна страна по договора,
като не се установява той да е предприел действия, насочени към събиране на
вземанията от етажните собственици, които не са изпълнявали решенията,
взети от общото събрание. Независимо от последното и дори да се приеме, че
ищецът е следвало да получи съдействие за такива действия от етажните
собственици, като бъдат взети нарочни решения от общото събрание, с
договора за услуга изрично е предвидена индивидуална отговорност на всеки
собственик на самостоятелен обект за задължението в размер на 5 лева
месечно. Следователно длъжници на ищеца в качеството му на изпълнител по
договора са онези индивидуални етажни собстветници, които не са заплащали
договореното възнаграждение. Ето защо и съдът приема, че искът е предявен
срещу материално нелегитимирана страна, с оглед което и следва да бъде
отхвърлен на това основание.
Независимо от изложеното дотук и дори да се приеме, че претенцията на
ищеца по отношение на етажните собственици е основателна, съдът намира,
че същата е погасена по давност, за което ответниците своевременно са
предявили възражение. Видно е от съдържанието на договора, че
задължението на етажните собственици към възложителя е периодично
такова, същото се дължи ежемесечно в един и същ размер, а освен това е
възнаграждение за услуга (за труд), с оглед което и се погасява с кратка
4
тригодишна давност. Дори да се възприемат твърденията на ищеца, че има
вземане и за м.юли 2016 г., то давността за същото е започнала да тече на
01.08.2016 г. и е изтекла на 01.08.2019 г. Заявлението за издаване на заповед по
чл. 410 ГПК е подадено на 28.01.2020 г., към който момент вземането е било
вече погасено по давност.
За пълнота на изложението и във връзка с доводите на ответниците за
допуснати нарушения на ЗУЕС при сключването на договора, съдът следва да
подчертае, че възраженията за нищожност и незаконосъобразност на
решенията на общите събрания на ЕС не могат да се разглеждат в настоящото
производство по реда на инцидентния съдебен контрол. Същите е следвало да
се релевират по реда на чл. 40, ал. 1 ЗУЕС - с конститутивен иск за отмяна на
съответно взетото решение от общото събрание. За да не се приложи едно
решение, е нужно същото да бъде отменено в хода на нарочно производство и
е недопустимо неговата законосъобразност да се проверява косвено в други
производства. До отмяната на решението на общото събрание то следва да се
прилага и същото обвързва етажните собственици /в този смисъл решение №
39/19.02.2013 г. по гр. д. № 657/2012 г. на ВКС, I ГО, Определение № 108 от
27.02.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2842/2017 г., II г. о., ГК и др./.
В обобщение на съображенията по-горе, съдът намира предявения иск
за неоснователен, с оглед което и същият следва да бъде отхвърлен.
Относно разноските:
При този изход от спора и като взе предвид частичното прекратяване на
производството с разпореждане № 82439/23.05.2025 г. право на присъждане на
съдебни разноски възниква само за ответниците на основание чл. 78, ал. 3 и
ал. 4 ГПК. Съдът следва да се произнесе по дължимостта за всички сторени в
хода на производството разноски от неговото образуване по реда на чл. 410
ГПК до приключване на устните състезания пред настоящия състав на
първоинстанционния съд.
Сторените от ответниците разноски са в размер на 500 лева – заплатено
адвокатско възнаграждение за производството по гр.д. № *****/2020 г. по
описа на СРС, 171 състав, 575,45 лева за заплатена държавна такса и
адвокатско възнаграждение по в.гр.д. № *****/2021 г. по описа на СГС, III-В
състав, а за настоящото производство не се установяват извършени разноски.
Следователно и в тежест на ищеца следва да се възложи сумата 1075,45 лева.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения по реда на чл. 422 ГПК от „В.М.“ ЕООД, ЕИК
***********, с адрес на управление: гр. ***********, срещу собствениците
на самостоятелни обекти в Е.С. с адрес: гр. ***********, представлявани от
управителя В. В., с адрес: гр. ***********, иск с правно основание чл. 79, ал.
5
1 ЗЗД, вр. чл. 266, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗУЕС за сумата 2145,00 лева
(две хиляди сто четиридесет и пет лева), представляваща незаплатено
възнаграждение по договор за услуга, сключен между ищеца и етажните
собственици на 01.07.2015 г., начислено и дължимо за периода 01.07.2015 г. –
01.08.2016 г., за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение от 10.03.2020 г. по ч.гр.д. № 4220/2020 г. по описа на СРС,
Гражданско отделение, 171 състав.
ОСЪЖДА „В.М.“ ЕООД, ЕИК ***********, с адрес на управление: гр.
***********, да заплати на собствениците на самостоятелни обекти в Е.С. с
адрес: гр. ***********, представлявани от управителя В. В., с адрес: гр.
***********, на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 4 ГПК сумата 500 лева,
представляваща разноски за производството по гр.д. № *****/2020 г. по описа
на СРС, 171 състав, и сумата 575,45 лева, представляваща разноски за
производството в.гр.д. № *****/2021 г. по описа на СГС, III-В състав.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба, подадена до
Софийски градски съд чрез Софийски районен съд в двуседмичен срок от
връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6