Р Е Ш
Е Н И
Е
гр.София, 11.12.2020
г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІІ-“б” въззивен състав, в открито заседание на осми декември през две хиляди и двадесетата година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ:
Хрипсиме Мъгърдичян
мл.с. Димитринка Костадинова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Симеонова
в.гр.дело № 7880 по описа за 2020 г. и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С решение от 19.07.2018 г. по гр.д. № 53671/17 г.,
СРС, І ГО, 124 с-в е признал за установено по реда на чл.422 от ГПК, че Н.К.К., ЕГН **********, с адрес *** дължи
на Т.С. ЕАД, ЕИК
******, със седалище и адрес на управление:*** 23Б, сумата от 486,91 лв. за
доставена от дружеството топлинна енергия през периода от 01.11.2013г. до
30.04.2016г. за аб.№ 086441, ведно със законна лихва за периода от 16.12.2016
г. до изплащане на вземането, както и лихва в размер на 71,33 лв. за
периода от 31.12.2013 г. до 29.11.2016 г., за които е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК от 05.01.2017 г. по гр.д. № 73908/2016г. на СРС,
124 състав. Осъдил
е Н.К.К., ЕГН **********, с адрес *** да заплати на „Т.С.” ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление:***, сумата от 75 лева - разноски в заповедното производство, както
525 лева- разноски в настоящото производство. Отхвърлил е молбата на Н.К.К., ЕГН **********, с адрес ***
за заплащане на разноски по делото.
С определение от 21.01.2020 г. по гр.д. № 53671/2017
г., СРС, І ГО, 124 състав е оставил без уважение молбата на Н.К.К.,
инкорпорирана в подадената по делото въззивна жалба за изменение на решението в
частта му за разноските.
Решението е обжалвано с въззивна жалба от ответника
Н.К.К., ЕГН **********, с адрес *** чрез пълномощника по
делото адвокат Д.С.
от ВрАК с мотиви, изложени в нея. Развиват се доводи, че издадената
заповед по чл.410 ГПК и съдебното решение са невалидни, постановени при липсата
на компетенсност, че заповедта по чл.410 ГПК е нищожна, като в този смисъл са
изложени пространни мотиви, включително и с международен елемент по приложение
на европейското право, на правото на ЕС за договорите от разстояния, на чл.17,
ал.3 от Конституцията на РБългария. Заповедта е нищожна и защото не съответства
на установеното, че е официален документ с невярно съдържание. Сочи си още, че
искът е недопустим с оглед неговия предмет и пасивната легитимация на ответника
и в противоречие с чл.22, ал.1 от Конституцията на РБългария. Моли да бъде погласена нищожността на ЗИ. Твърди
се, че е нищожно и недопустимо и съдебното решение. Излагат се също твърдения,
че претендираните суми не се дължат, защото липсва валидна облигационна връзка
между страните, че СРС неправилно е възприел разпоредбата на чл.13 от Директива
2006/32/ЕС, в която е залегнало правото да се заплаща реално потребената
енергия, позовава се на нормата на чл.62 от ЗЗП
и чл.9 от ЕО 97/7 за непоръчаните доставки. Съдът неправилно е
кредитирал СТЕ относно определяне на технологичните разходи. Счита, че
нормативната уредба, регламентираща топлоснабдяването-ЗЕ, Наредба
16-334/06.04.2007 е в противоречие с Конституцията на РБ-чл.17 и чл.19, с чл.21
от Директива ЕС/32/2006 г., ЕКЗПЧОС, както и законите на физиката. Сочи се още,
че представените съобщения към фактури, са документ с невярно съдържание и т.н.
Направено е възражение, досежно разноските, като се твърди, че въобще не е
дължимо юрисконсултско възнаграждение, не са дължими депозитите за приетите СТЕ
и ССЕ, като от една страна вещите лица не изясняват спорните въпроси, а от друга-заобикалят
закона.
Моли да бъде прогласена
нищожността на Заповедта по чл.410 ГПК и да се приеме, че искът е недопустим
или ако казуса бъде разгледан по същество,
процесното решение да бъде отменено и да бъде постановено ново, с което
да бъдат отхвърлени предявените искове. Претендират присъждане на разноски.
Въззиваемият „Т.С.” ЕАД оспорва въззивната жалба.
Третото лице помагач „Т.С.“ ЕООД не взема становище
по въззивната жалба.
СГС приема, че въззивна жалба е подадена в срока
по чл.259, ал.1 от ГПК от надлежна страна и е процесуално допустима.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалвана му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо, поради което въззивният съд дължи произнасяне по отношение на
правилността му.
От фактическа страна:
Предявени са искове по реда на чл.422, ал.1 ГПК във
вр. с чл.415 от ГПК, с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК , във вр. с чл.150
от ЗЕ и чл.86 от ЗЗ за признаване за установено между страните, че ответникът Н.К.К., ЕГН **********
дължи на „Т.С.” ЕАД следните суми: сумата от 486,91
лв. за доставена от дружеството топлинна
енергия през периода от 01.11.2013г. до 30.04.2016г. за аб.№ 086441, ведно със
законна лихва за периода от 16.12.2016 г. до изплащане на вземането, както и
лихва в размер на 71,33
лв. за периода от 31.12.2013 г. до
29.11.2016 г., за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК от
05.01.2017 г. по гр.д. № 73908/2016г. на СРС, 124 състав.
Ищецът „Т.С.” ЕАД твърди, че ответника е потребител на топлинна енергия
за битови нужди за процесния период, както и, че не е изпълнил в установените
срокове задълженията си за заплащане на дължимите суми за доставената топлинна
енергия. Ето защо ищецът депозирал
заявление по реда на чл. 410 от ГПК за издаване на заповед за изпълнение за
посочените суми, по което било образувано ч.гр.д. № 43298/2017г. на СРС, 85
състав. Районният съд уважил заявлението в цялост, като издал заповед за
изпълнение на парично задължение срещу ответника за горепосочените суми. В
законоустановения срок длъжникът депозирал възражение срещу заповедта, поради което на
ищеца било указано да предяви искове относно вземанията си, което и направил.
С оглед изложеното моли съда да постанови решение, с
което да се признае за установено, че ответникът му дължи претендираните суми,
както и да бъде осъден да му заплати направените по делото разноски.
Ответникът в срока по чл. 131 от ГПК е депозирал писмен отговор, в който е оспорил предявените искове по основание и размер.
Третото лице-помагач не
е взело становище по исковете.
По делото са били приети
ССЕ и СТЕ, от които се установява, че за процесния период в имота
на ответника е била доставена ТЕ, като няма данни същата да е за плащана от
него. Според
заключението на приетата СТЕ, делът на ответника за
ползвана топлинна енергия е изчислен точно. Разпределението на ТЕ между
потребителите в сградата е извършвано от ищеца в съответствие с разпоредбата на
чл.61- чл.69 от Наредба №16-334. През процесния период за имота са начислявани
суми за ТЕ по прогнозни дялове и са изготвяни изравнителни сметки.
От правна страна:
Въззивната инстанция приема за неоснователни
доводите за „нищожност“ на издадената Заповед по чл.410 ГПК, като противоречаща на
общностното право, което води и до
недопустимост на иска и до невалидност и недопустимост на съдебното решение.
Следва да бъде отбелязано, че легално законово определение за нищожност на съдебно решение или друг вид съдебен акт, какъвто е
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК липсва, както в отменения ГПК, така и в новия ГПК-чл.270, ал.1 ГПК, поради което съдържанието на
понятието се извлича по пътя на тълкуването. В правната теория и в практиката
на върховната съдебна инстанция е прието, че нищожно е това решение, което не
дава възможност то да бъде припознато като валиден съдебен акт, поради липса на
надлежно волеизявление. Липса на волеизявление е налице, когато решението е
постановено от незаконен състав, произнесено е извън пределите на
правораздавателната власт на съда или не може да се направи извод за наличие на
волеизявление, защото не е изразено в писмена форма, липсват подпис или подписи
на съдебния състав под съдебния акт или пък решението е абсолютно неразбираемо
и неговият смисъл не би могъл да се извлече дори при тълкуване. Настоящата
заповед за изпълнение, за която се твърди да е нищожна, не страда от нито един
от посочените пороци, отговаря на изискванията за валидност на заповедта,
поради което не може да бъде обявена/приета за такава.
Относно нищожността на съдебното
решение, то нищожно
е решението, когато е подписано от лице, неучаствало в съдебния състав, пред
който са проведени устните състезания; когато липсват мотиви в писмен вид;
когато не е обявено в книгата за откритите заседания; когато не е подписано;
когато е постановено от незаконен състав (напр. с участието на съдия от друг
съд). Ако решението, в случая заповедта, не е съобразено със съществуващия
правов ред в държавата, например недопустимо е
разширено приложното поле на закона, решението не е нищожно, а неправилно и
като такова ще подлежи на отмяна поради незаконосъобразност. Евентуалното противоречие,
каквото не се установява, на издадената заповед с общностното право не е
основание за нищожност на акта. Ясната и категорична
норма на чл.411, ал.2 от ГПК разпорежда,
че след като разгледа подаденото заявление в разпоредително заседание и прецени,
че не е налице някоя от пречките по т.1- т.4, съдът издава заповед за
изпълнение. Следователно, самата заповед представлява съдебният акт, дължим от
съда при положителното произнасяне по заявление за издаване на заповед за
изпълнение, независимо от основанието, на което е направено вземането (т.е.
било в хипотезата на чл.410,
ал.1 ГПК, било в
хипотезата на чл.417 ГПК). Това особено ясно личи и от
уводната част на образеца на заповед за изпълнение, одобрен с Наредба № 6 от
20.02.2008 г. на министъра на правосъдието (приложения № 2 и № 3 към чл. 4 и
приложение № 5 към чл. 6 на Наредбата), съдържаща ясни указания за проведеното
разпоредително заседание и за основанията за разпореждането на съда длъжникът
да плати на кредитора определена парична сума или да предаде определена вещ.
Самата заповед по одобрения с Наредбата образец съдържа всички важни указания
до длъжника, в т.ч. и възможността за обжалване (само в частта за разноските) и
срокът, в който следва да бъде сторено това. Ето защо наведените възражения от въззивника/ответник/ за нищожност на заповедта по чл.410 ГПК са неоснователни. Издадената заповед за изпълнение на парично задължение
по чл.410 от ГПК е въз основа на редовно заявление. Предявеният иск е с
изложени фактически обстоятелства въз основа на които ищецът претендира
заплащането на определена сума, като е посочен начинът на формиране на
главницата и лихвата т.е. петитумът е ясен и в съответствие с обстоятелствената
част на исковата молба. След подадено в срок възражение по чл.414 от ГПК от ответника
и във връзка с дадените указания по реда на чл.415, ал.1 от ГПК, заявителят е
предявил установителните искове по чл.422 от ГПК в преклузивния срок, като са изпълнени
всички условия за допустимост на производството.
С решение № 12/02.10.2012г. по конституционно дело № 4/12 г. на КС на РБ е
прието, че учреденото с действащия ГПК заповедно производство отговаря на
европейските тенденции за опростяване и скъсяване на съдебните процедури,
прогласени и с Регламент /ЕО/ № 1896/2006 на Евпропейския парламент и на Съвета
от 12.12.2006 г. за създаване на процедура за европейска заповед за плащане,
особено по дела, по които не съществува действителен правен спор, а съдебната
намеса се налага единствено за да осигури снабдяването на кредитора с
изпълнително основание, даващо му възможност да пристъпи към принудително
събиране на вземането си. Предвид гореизложеното, в настоящия казус издадената заповед е съобразена с всички изисквания на
действащото законодателство. Що се отнася до доводите за нищожност на Заповедта за
изпълнение по чл.26 ЗЗД, то те не следва да бъдат обсъждани, тъй като
разпоредбата се отнася до гражданскоправни сделки, а не до съдебни актове,
какъвто е Заповедта за изпълнение по чл.410 ГПК. Не е налице и противоречие с чл. 122, ал. (1) от Конституцията на РБългария, според който текст гражданите и юридическите лица имат право на защита във
всички стадии на процеса. Именно възможността
за подаване на възражение и за развитие на заповедното производство в исково
такова, като двете представляват единно производство при съответните
предпоставки, гарантират цялостната
защита на длъжника.
Неоснователни се явяват доводите за нищожност на
съдебното решение. Освен казаното по-горе, следва да бъде отбелязано, че нищожно е решението, което не отговаря на изискванията за валидно решение. С реформата на ГПК от 1983 г. се въведе
възможност предявяване на иск за обявяване на нищожността – чл.209, ал.3 , а сега с ГПК от 2008 г. - чл. 270, ал. 2 предвижда, че нищожността на решението може да
се предяви по исков ред безсрочно, както е в случая. Порокът на нищожното решение трябва да търсим във волеизявлението. С чл.269 и чл.270, а при касацията чл.281, т.1 ГПК/ чл.209, ал.2 и ал.3 ГПК-отм./ се въвежда нормативно тази категория
порочни решения. Регламентирани са
правомощията на въззивната и касационна инстанция, както и способите на
защитата срещу нищожното решение извън обжалването. Но законодателят не е дал
законова дефиниция за този вид порочно решение, нито посочва пороците, които
водят до него. Разрешаването на тези пороци е предоставено на правната теория и
съдебната практика. За да бъде един акт съдебно решение, освен че трябва да бъде издаден от
съд, необходимо е да бъде издаден в писмена форма като се няма предвид точно
изискванията на чл.236 ГПК, а какво постановява
съдът писмено относно спора между страните тъй като другите изисквания са
по-скоро технически. Изхождайки от термина "нищожно", т.е. нещо, което го няма, което
само създава под някаква форма привидност, че съществува, то
нищожността е толкова тежък порок, че дори решението да стане необжалваемо, то
не влиза в сила и неговата нищожност може да се предявява безсрочно чрез иск
срещу всички лица, по отношение на които би се разпростряла силата на пресъдено
нещо, изпълнителната сила и конститутивното действие на решението.
В настоящия казус решението е мотивирано, волята на
съда е изразена ясно и разбираемо в писмен вид, постановено е от надлежен
състав и е подписано, поради което не се явява нищожно.
Относно направеното искане във въззивната жалба за
отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейските общности,
конкретизирано в съдебно заседание на 03.04.2018 г., съдът е оставил същото без
уважение с нарочен съдебен акт, а именно определение от 07.12.2020 г. В отрито
съдебно заседание на 08.12.2020 г. от процесуалния представител на ответника е
подадена нова молба с искане за преюдициално запитване но Съда на ЕС-Люксембург
по поставените въпроси по прилагане на
правото на ЕС, а именно 1. Тълкуване на
право на ЕС както следва: чл.7, пар.1 вр. Чл.6 от Д 2011/83/ЕС във
връзка с т.61 от решение от 05.12.2019 г. по обединени дело С-708/17 г. с
С-725/17 г. на СЕС „Тъй като в преписките, с които разполага съдът, няма данни
за датите на сключване на обсъжданните в главните производства договори, в настоящия случай
националните юрисдикции ще трябва да определят дали те са сключени именно след
13 юни 2014 г., за да преценят дали
Директива 2011/83 е приложима ratione temporis, като се
отговори на въпроса следва ли доставчикът на ТЕ да сключи писмен договор с
всеки собственик, който не ползва отопление от доставчика, а алтернативен
източник на топлина, за ползване на съсобствена вещ/ вътрешна отоплителна
инсталация? Важи възприетото в определение от 07.12.2020 г., към което
съдът препраща. Не се касае за тълкуване
и прилагане на разпоредби на общностното право, а на националното
законодателство. Съдът на Европейските общности се сезира с преюдициално
запитване, тогава когато се поставя въпрос от общностното право и когато се
прецени, че преюдициалното заключение по него е необходимо, за да се постанови
съдебното решение /чл. 234 от Договора за създаване на Европейската общност/.
Настоящият случай не е такъв, тъй като приложимо законодателство в случая е
българското. Искането следва да бъде оставено без уважение.
Що
се отнася до възраженията, касаещи липсата на облигационна връзка между
страните и за липсата на сключен договор между тях, то от събраните по делото писмени
доказателства може да се направи извод, че
ответникът се явява
потребител на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на чл.153
от ЗЕ (1) (Изм. - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от
17.07.2012 г.) Съгласно тази норма, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за
дялово разпределение по чл.140, ал.1, т.2 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия
при условията и по реда, определени в съответната наредба по чл.36, ал.3. Съгласно
§ 1, т. 2а. (нова - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.) от ЗЕ "Битов клиент“ е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител
гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или
природен газ за собствени битови нужди.
Според разпоредбата на чл.150, ал.1 от ЗЕ / обн. ДВ 107/2003г./ и действалата
преди нея норма на чл. 106а ал. 1 от ЗЕЕЕ / отм./ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на
потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при
публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и
одобрени от ДКЕР. Следователно между страните за процесния период е сключен
договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни
Общи условия за продажба, съответно одобрение с Решение ОУ-026/11.05.2002г. на
ДКЕВР и Решение № ОУ-067/12.12.2005г. на ДКЕВР. Съгласно разпоредбата на
чл.139, ал.1 от ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда -етажна
собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за
извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл.139 -чл.148/ и в
действалите към процесния период Наредба за топлоснабдяването / отм./, Наредба
№ 2 от 28.05.2004
год. за топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.68 от 03.08.2004 год., отм. ДВ, бр.34 от
24.04.2007 год. и Наредба № 16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от
24.04.2007 год./. Топлинната енергия за отопление на сграда-етажна собственост,
се разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна
енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за отопление на имотите
/чл.142, ал.2 от ЗЕ и съответстващата норма в отм. ЗЕЕЕ/, като според чл.145,
ал.1 от закона топлинната енергия за отопление на имотите в сграда-етажна собственост,
при прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери се определя въз основа на показанията на топломерите
в отделните имоти.
Няма данни по делото ответникът да се е възползвал от предвиденото рекламационно производство и да е оспорил изготвените от третото лице-помагач изравнителни сметки под формата на дялови разпределения в установените срокове, поради което, съдът намира, че разпределението е извършено по описания и отразен от СТЕ начин в съответствие с нормативната уредба. Освен това, няма данни ответникът да е заявил надлежно възраженията си срещу начисленията и отчетите съгласно чл. 32, ал.3 от Общите условия, които имат силата на закон за страните - в 45-дневен срок след периода, за който се отнасят, нито в срока за рекламации за отчет на уредите и разпределението по чл. 70, ал.6 от Наредбата за топлоснабдяването.
Настоящият съдебен състав счита, че
не е компетентен да разгледа възражение за нищожност на клаузата от ОУ, тъй
като съгласно разпоредбата на чл. 21, ал. 1, т. 4 от ЗЕ за регулиране на
дейностите по производството, преноса и разпределението на електрическата
енергия и природен газ, производството и преноса на топлинна енергия, общите
условия на договорите, предвидени в този закон се одобряват от ДКЕВР. За
изпълнение на своите правомощия, комисията се произнася с мотивирани решения
(чл. 13, ал. 2), които съгласно чл. 13. ал. 7 от ЗЕ подлежат на обжалване пред
Върховен административен съд, като обжалването не спира изпълнението на
решението. Освен това Законът за енергетиката е специален по отношение на
Закона за защита на потребителите, тъй като регулира по-тесен кръг обществени
отношения - ползването на топлинна енергия. В случая следва да се има предвид и
разпоредбата на чл. 150, ал. 3 от ЗЕ,
която предоставя възможност за потребителите, които не са съгласни с
предвидените в ОУ разпоредби, в срок от 30 дни след влизането им в сила да внесат
в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат
специални условия. Отново няма данни по делото ответниците да са упражнили правото си да възразят срещу цитираните ОУ, предвид
което може да се направи обоснован извод, че ги приемат.
Относно
позоваването на няколко Директиви от страна на ответника, които според него
обосновават нищожността на договора, сключен при ОУ, настоящата инстанция
приема следното:
Съгласно
чл.249, ал.3 от Договора за създаване на европейска общност, директивата няма пряко действие, тя има
обвързващо действие по отношение на резултата, който трябва да бъде постигнат
във всяка държава членка, до която е адресиран, но отделните страни сами
избират формите и средствата, чрез които да постигнат този резултат. За разлика
от тях регламентът има пряко действие. Той трябва да се прилага в своята цялост
във всички страни от Европейския съюз. Разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО на
Съвета от 5 април 1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските
договори, която също няма пряко действие, са въведени в националното право със
Закона за защита на потребителите /ЗЗП/ и по точно с чл. 143 и сл. от него.
Тези норми, обаче, са приложими по отношение на такива клаузи от съдържанието
на сключен между потребител и търговец договор, които са определени по общо
съгласие на страните по него, а не и в случаите, когато определени права или
задължения на съдоговорителите са нормативно установени, както е в процесната
хипотеза, в която те са предвидени в ЗЕ и в Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г.
за топлоснабдяването. Ето защо всички направени възражения, свързани с
неравноправността на клаузите, въз основа на които ответникът дължи цената на
потребената топлинна енергия, не следва да бъдат обсъждани, тъй като те са
установени със законови и подзаконови разпоредби, а не с уговорки, предвидени по общата воля на страните в
съдържанието на сключената между тях сделка. Дори и при приемане на противен извод от горния, е необходимо да се
отбележи, че не се касае за клаузи, върху които потребителят не може да влияе -
чл. 146, ал. 2 ЗЗП, с идентично съдържание като чл. 3, т. 2 от Директива
93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи на потребителските
договори). Този извод е верен, тъй като съгласно чл. 150, ал. 3 (ред. до изм.
ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.) ЗЕ потребителите, които не са
съгласни с ОУ имат право да внесат в съответното топлопреносно предприятие
заявление, в което да предложат специални условия, като предложените от
потребителите и приети от топлопреносните предприятия специални условия се отразяват
в писмени допълнителни споразумения. В случая несъмнено е, че Общите условия на
ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани, като по
делото не са релевирани нито твърдения, нито има данни, че ответниците са
упражнили правото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал.
3 ЗЕ.
Ето защо, между страните са възникнали действителни договорни правоотношения по
продажба на топлинна енергия за битови нужди, като съдържанието на този договор
е уредено в представените общи условия, утвърдени от КЕВР, които обвързват
ответника дори и без да ги е приел изрично- чл. 150, ал.2, изр.2 ЗЕ и доколкото
не се твърди и установява изключението по чл. 150, ал.З ЗЕ.
С Решение № 5 от
22.04.2010 година на КС по к.д.№ 15/2009, обн. В ДВ, бр.34/2010 година е
прието, че „разпоредбите на
чл.153, ал.1 и ал.6 от Закона за енергетиката, касаещи топлинната енергия,
отдадена от сградна инсталация и тази за отопление на уредите в общите части,
не противоречи на чл. 19, ал.2 от Конституцията, като изпълнява конституционните изисквания да защитава правата на
потребителите за ползване на топлинна енергия.” „Сградната инсталация е обща част
по смисъла на ЗЕ, ЗС и ЗУЕС и всички собственици и носители на вещни права
следва да се считат за потребители и да поемат ползите и тежестите, свързани с
употребата на общата вещ. Това е конституционносъобразно, защитава потребителите и е справедливо.”/т.5 от решението/. При възражение срещу начислените суми за
ползвана ТЕ общите условия предвиждат специално рекламационно производство,
каквото не се установи по делото да е инициирано от ответника.
Неоснователни са
възраженията за нарушение на разпоредбите на чл.13 от Директива 2006/32/ЕО на
ЕП и на Съвета от 05 април 2006 година относно ефективността при крайното потребление
на енергия и осъществяване на енергийни услуги относно включване в сметките на
потребителите само на реално потребено количество енергия. Гаранция за отчитане
на реалното месечно потребление или реално консумираното количество енергия от
крайния потребител, с които понятия си служи Директивата, са предвидените от
националния законодател индивидуални измервателни уреди, както и монтиране на
средства за търговско измерване на количествата топлинна енергия в абонатната
станция. По този начин е спазен и принципа, залегнал в т.2 на чл.13 от
Директива 2006/32/ЕО за изготвяне на сметките въз основа на реално енергийно
потребление. Количеството топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация,
зависи не от потребеното количество топлинна енергия в отделните имоти, а от
вида и топлофизичните особености на сградата, на отоплителната инсталация и пр.
фактори. Сградната инсталация е обща етажна собственост - чл.140, ал.З от ЗЕ и
чл.38, ал.1 от ЗС и чрез нея се затоплят не само индивидуалните имоти, но и
ограждащите стени на имотите, т.е. налице е топлообмен, в резултат на който се
повишава температурата в цялата сграда. Така всички собственици на имоти,
находящи се в сграда-етажна собственост следва да участват в разпределението на
отдадената от сградната инсталация топлинна енергия, която се явява реално
енергийно потребление. В този смисъл е и изричната разпоредба на чл.153, ал.6
от ЗЕ потребителите в сграда-етажна собственост, които прекратят топлоподаването към отоплителните тела
в имотите си, остават потребители на топлинна
енергия, отдадена от сградната инсталация и от отоплителните тела в общите части
на сградата.
Разпоредбата
на т.2 на чл.13 от Директивата предвижда, че държавите-членки гарантират, където е уместно, че сметките се изготвят въз основа на реално
енергийно потребление и информацията е представена по ясен и разбираем
начин, като т.З на същия член определя тази информация, както и че изготвянето
на сметките следва да бъде толкова често,
че да позволяват на потребителите да контролират консумацията си на енергия.
Посочената разпоредба не е в противоречие с българското законодателство, нито
последното противоречи на общностното право в този смисъл. Същественото при директивите
е, че държавите сами избират начина и средствата, с които да постигнат
заложените за изпълнение в Директивата цели, за което уведомяват ЕК, която от
своя страна следи много стриктно и строго това изпълнение. Горепосочената
директива е транспонирана по реда на чл.18 от същата в националното ни
законодателство, а именно: чрез Закона за енергийната ефективност, обн.ДВ бр.98
от 14.11.2008 год. - § 3 от ДР на ЗЕЕ и редица наредби, между които Наредба №
16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването и същата няма пряк ефект, тъй
като по принцип директен ефект имат само регламентите, а директивите, само
доколкото не са транспонирани по надлежния ред. В последния случай, ако
директивата не е транспонирана в срок или е лошо или непълно транспонирана,
както и ако съответната държава не е уведомила Европейската Комисия за
изпълнението, може да бъде ангажирана отговорността на държавата по предвидения
в ДФЕС ред. Директивите могат да имат само в определени случаи вертикален пряк
ефект, какъвто не е настоящия казус, тъй като касае частноправни субекти.
В горепосочените разпоредби на Директивата липсва конкретно определен
срок, поради което
всяка държава има свобода при избора на формата и средствата за постигане на изискуемия от Директивата резултат.
Използваните изрази в Директивата сами по себе си подчертават това
правило- „ДЧ гарантират, че доколкото
това е технически осъществимо ... ", „ДЧгарантират, където е уместно...
".
СГС намира за неоснователни доводите на въззивника, че е налице хипотезата на т.н. „непоискана доставка“.
Разпоредбата на чл.62, ал.2
ЗЗП, забраняваща доставката на централно
отопление без искане на потребителя, е приета с цел транспониране в
националното законодателство на разпоредбите на Директива
2011/83/ ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2011 г. относно правата на
потребителите, за изменение на Директива 93/13/ЕИО на Съвета и Директива 1999/44/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета и за отмяна на Директива 85/577/ЕИО на Съвета и Директива 97/7/ЕО на Европейския парламент и на Съвета. В тази
връзка е постановено ТР № 2/25.05.2017 г. по т.д. № 2/2016
г. на ВКС, ОСГТК, съгласно което
разпоредбите на ЗЕ не противоречат на чл.62 вр. пар.1 от ДР на ЗЗП. Съгласно задължителните указания в цитираното ТР,
съгласието за доставката и нежеланието за преустановяването й по реда на чл.153, ал.2 ЗЕ съставлява "искане" на услугата по смисъла
на чл.62, ал.1 ЗЗП, поради което между двата закона не съществува противоречие. Съгласно
мотивите на ВКС, различен е само субектът, който прави искането при доставката
на централно отопление в сгради под режим на етажна собственост, като това е
обективно обусловено от естеството на отношенията, които възникват между
титулярите на право на собственост или вещно право на ползване върху отделни
обекти в такива сгради. Не е налице хипотеза на
непоискана услуга по смисъла на чл.62, ал.2 ЗЗП. При доставката на централно
отопление в сградите под режим на етажна собственост искането за услугата се
прави не от всеки отделен етажен собственик, а от мнозинството етажни
собственици - арг. чл.133, ал.2 ЗЕ. Потребител на услугата е цялата етажна
собственост, затова титулярът на права върху отделни обекти може да откаже
заплащането на доставено против волята му централно отопление в тези обекти, но
не може да откаже заплащането на отдадената от сградната инсталация или от
отоплителните уреди в общите части енергия при доставката на централно
отопление в сградата. Съгласието за доставката и нежеланието за преустановяване
й по реда на чл.153 ал.2 ЗЕ съставлява „искане” на услугата по смисъла на чл.62
ал.1 ЗЗП.
Фактът на
предоставяне на топлинна енергия в обема, съответстващ на претендираната цена
се установява от индивидуални справки от ФДР, документи за главни отчети,
извлечение от сметки за начислени прогнозни суми от ищеца, изравнителни сметки, приетите по делото СТЕ
и ССЕ.
Ответникът
не твърди, а и от данните по делото не е видно, че той не е погасил
задължението си чрез плащане, поради което дължи законна лихва по чл.86 ЗЗД.
Във
въззивната жалба са развити доводи за присъдените по делото разноски, като
според процесуалният представител на въззивника/ответник юрисконсултско възнаграждение въобще не е
дължимо, не са дължими депозитите за приетите СТЕ и ССЕ, защото от една страна
вещите лица не изясняват спорните въпроси, а от друга-заобикалят закона.
Въззивната
инстанция излага мотиви, че юрисконсултското възнаграждение е дължимо по силата
на закона, като обстоятелството дали юрисконсулта получава заплата или не е в
сферата на вътрешните отношения между него и работодателя му и няма отношение
досежно дължимостта на възнаграждението по конкретно дело и в това отношение
има трайно установена съдебна практика. Относно депозитите за двете експертизи,
то те са били допуснати по искане на ищцовото дружество и с оглед твърдението
му за дължимостта на ТЕ, което може да бъде установено
само по експертен път чрез назначаване на СТЕ и ССЕ. С оглед изхода на делото,
отговорността за тези разноски се носи от ответника.
В хода по същество на въззивното производство,
процесуалният представител на въззивника/ответник е развил доводи във връзка с
отмяната на Наредба № 16-334 за топлоснабдяването и действието й, като се е
позовал на нормата на чл.192а от АПК, по отношение на висящите производства,
включително и настоящето, което не е приключило. Действително, Наредба №
16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването е отменена с пар.5 от ПЗР на Наредба
Е-РД-04-1 от 12.03.2020 г. за топлоснабдяването, в сила от 24.03.2020 г., изменена с
решение № 11603 от 31.07.2019 г. и решение № 8294 от 26.06.2020 г. на ВАС, обн.
ДВ, бр. 60 от 2020 г., в сила от 07.07.2020 г. Що се касае до отмяната на Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването, следва да отбележи, че към
процесния период тази наредба е част от действащото право в страната. В случая не се касае до отмяна на индивидуален административен акт, за да има
отмяната обратна сила, т.е. все едно не е бил издаван такъв. Последиците от отмяната на нормативен акт, в случая подзаконов такъв, имат действие за в бъдеще, арг. от чл.195 АПК, виж приетото в Тълкувателно решение № 2 от 19.11.2014 г. по тълк. д. № 2/2014 г., ОСГТК НА ВКС. В него
изрично е посочено, че висящото гражданско дело, спорът по което е пряко свързан с
приложението на подзаконов нормативен акт, не
е обусловено по смисъла на чл.229, ал.1, т.4 ГПК от решението по административното дело, образувано по
оспорване на същия акт с искане да бъде обявен за нищожен или отменен. Пълномощникът на въззивника се позовава на чл.192 а АПК (Нов - ДВ, бр. 77 от
2018 г., в сила от 01.01.2019 г.), според който „компетентността на органа за издаване на подзаконовия
нормативен акт се преценява към момента на издаването му. Съответствието на
подзаконовия нормативен акт с материалния закон се преценява към момента на
постановяване на съдебното решение.“ Следва да се отбележи, че тази преценка се извършва по реда на АПК от
съответния административен съд. Гражданският съд не извършва косвен контрол
върху решенията на административните съдилища.
Водим от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА
решение от 19.07.2018 г. по
гр.дело № 53671/17г. на СРС, І ГО, 124 състав.
ОСТАВЯ
без уважение искането на жалбоподателя Н.К.К., ЕГН **********, чрез пълномощника по делото адвокат Д.С. от ВрАК, направено в открито съдебно заседание на 08.12.2020 г.
по в.гр.дело
№ 7880/2020 год. по описа на СГС, ГО, ІІІ“б“ въззивен с-в за отправяне на
преюдициално запитване до Съда на Европейските общности по въпросите, посочени в депозираната молба в съдебното заседание
на 08.12.2020 г.
Решението е
постановено при участието на трето лице помагач на ищеца „Т.С.” ЕАД- „Т.с. ЕООД.
Решението, включително и в
частта, в която има характер на определение, е окончателно и не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.