№ 119
гр. Кюстендил, 14.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, IV СЪСТАВ, в публично заседание
на двадесет и трети април през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Веселина Д. Джонева
Членове:Елисавета Г. Деянчева
Мина Цв. Павлова
при участието на секретаря Мая Др. Стойнева
като разгледа докладваното от Елисавета Г. Деянчева Въззивно гражданско
дело № 20251500500096 по описа за 2025 година
Производството е по реда на Глава Двадесета „Въззивно обжалване“, чл.258 и
сл. от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
Образувано е по въззивна жалба вх. № 664/17.01.2025 г., депозирана от А. А. Д.,
чрез пълномощника му адв. Н. Л. Н., насочена против Решение № 666 от 17.12.2024 г.,
постановено по гр.д. № 1395/2024 г. по описа на Районен съд – Дупница.
Въззивникът обжалва първоинстанционното решение в цялост като релевира
доводи за неговата неправилност, незаконосъобразност и необоснованост. Поддържа,
че процесният имот е ползван от ищеца над 50 години, без той да бъде препятстван
при упражняването на фактическа власт върху имота, същевременно същият не е
сключвал договор за наем с ответника, респ. не е заплащал наем, а сградата и
инфраструктурата в имота е изградил лично, които твърдения счита за подкрепени от
събраните в първоинстанционното производство писмени доказателства и
свидетелски показания.
При развитите доводи се иска първоинстанционното решение да бъде отменено
и предявеният иск бъде уважен. Претендират се съдебно деловодните разноски за
двете съдебни инстанции. Доказателствени искания не се ангажират.
В срока по чл. 263 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
ответника в първоинстанционното производство Община Д. - чрез процесуалния
представител адв. И.К. от АК - Кюстендил, с който се изразява становище за
неоснователност на депозираната въззивна жалба и се оспорват наведените в жалбата
твърдения. Изтъква се, че въззивникът има качество на държател, а не на владелец,
като се подчертава, че той упражнява фактическа власт върху процесния имот със
съзнанието, че притежава само право на строеж върху имота, което обстоятелство
1
счита за потвърдено от подаденото от ищеца заявление с искане процесният имот да
бъде разделен, за да може да бъде закупен от него от общината, тъй като същият имот
е общинска собственост. Твърди се, че в полза на въззивника придобивна давност не е
започнала да тече с оглед липсата на субективния елемент на владението. Подчертава,
че за исковия период от 2010 - 2024 г. липсват доказателства за извършени каквито и
да било действия от страна на въззивника, с които да са отричани правата на
въззиваемата община.
Заявява се искане за потвърждаване на обжалваното решение. Не се ангажират
доказателствени искания.
В съдебно заседание жалбата и постъпилият отговор се поддържат от
пълномощниците на страните.
Съдът, като съобрази доводите във въззивната жалба, както и събраните
доказателства по делото поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на
чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Първостепенният съд е бил сезиран с искова молба от А. А. Д. срещу Община
Д.. С нея е било поддържано твърдение, че в периода от 2010 г. до 2024 г. ищецът е
упражнявал фактическа власт върху недвижим имот, представляващ ПОЗЕМЛЕН
ИМОТ С ИДЕНТИФИКАТОР 68789.19.34 съгласно скица № 15-537019-27.05.2024г.,
издадена по КККР, одобрени със заповед 300-5-56/30.07.2004г. на изпълнителния
директор на АГКК, последно изменение на КККР, засягащо поземления имот е от
04.09.2023г., адрес на поземления имот: гр. Д., ул. *****, площ: 590 кв.м., трайно
предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско
застрояване (до 10 m); предишен идентификатор: няма, номер по предходен план:
5360, при съседи по скица: 68789.19.33, 68789.19.35, 68789.19.251, 68789.19.19 и
68789.19.32. Посочено е било още, че владението върху имота е продължило повече от
10 години, като е осъществявано от него спокойно и необезпокоявано. Посочено е
било, че въз основа отстъпено в полза на баща му право на строеж в имота имало
изградени 2 сгради, за които ищецът бил признат собственик с нотариален акт от
13.10.2023 г. Заявено е било, че общината отказвала да му издаде декларация, че няма
претенции като имота, с което създавала пречки да се снабди с нотариален акт за
имота.
По изложените съображения е било поддържано искане за признаване за
установено в отношенията между страните, че ищецът е собственик на поземлен имот
с идентификатор 68789.19.34.
В срока по чл. 131 ГПК ответната Община Д. е депозирала отговор на исковата
молба, с който е оспорила предявения иск като неоснователен.
Поддържано е било, че нива в м. *** от 15 дка, която попадала в обхвата на ***,
където бил разположен и процесния имот, била актувана като частна държавна
собственост с Акт № 440 от 25.10.1951 г. По силата на пар. 42 от ПЗР към ЗИД на ЗОС
(обн. ДВ, бр. 96 от 1999г.) имотите преминавали в собственост на общините. През
процесния период действал мораториум върху придобиването на имоти частна
общинска собственост. Отречено е твърдението, че ищецът е упражнявал фактическа
власт върху имота като го свои, като се сочи, че с Договор от 21.10.1966 г. е имало
отстъпено право на строеж в полза на А.Д.Ш. и С.Б.В.. Самият ищец също бил наясно,
че имотът е общинска собственост, поради което през 2023 г. поискал от Община Д. да
го закупи.
При изложените доводи е било заявено искане за отхвърляне на предявения иск.
2
В хода на производството пред първата инстанция са събрани писмени
доказателства, приложени към исковата молба.
Видно от приложения заверен препис от Нотариален акт № 163/2023 г., ищецът
е бил признат за собственик на сграда, построена по отстъпено право на строеж върху
общинско място, представляваща етажна собственост с идентификатор 68789.19.34.1.
Досежно идентификацията на поземлен имот с идентификатор 68789.19.34 е
приложена Скица № 15-537019-27.05.2025 г.
Приобщено по делото е и Удостоверение за данъчна оценка по чл. 264, ал. 1 от
ДОПК № **********/10.06.2024 г.
Прието е било и заключение по допусната техническа експертиза, изготвено от
вещото лице Д. Христов.
Събрани са и гласни доказателствени средства чрез разпита на свидетелите С.Ш.
и И.М., които са дали сведения, че през периода от 2010 г. до 2024 г. ищецът А. А. Д. е
упражнявал фактическа власт върху процесния имот.
Липсва спор (уточнителна молба – л. 12, отговор на искова молба – л. 22-24), а и
от представените по делото писмени доказателства (л. 26) е видно, че към 2010 г.
фактическата власт е упражнявана от ищеца като титуляр на отстъпено в полза на
наследодателя му А.Д.Ш. право на строеж. В т.см. е и заявлението на ищеца до
Община Д. от 23.10.2023г., с което е признал, че имотът е общинска собственост, но е
изразил желание да го закупи.
При тази доказателствена съвкупност е постановено атакуваното решение, с
което ДРС е отхвърлил предявения от А. А. Д., ЕГН: **********, с адрес: гр. Д., ул.
***** против Община Д., Булстат: ***, седалище и адрес на управление: гр. Д., ***
иск за признаване за установено в отношенията между страните, че А. А. Д. е
собственик на поземлен имот с идентификатор 68789.19.34 съгласно скица № 15-
537019-27.05.2024г., издадена по КККР, одобрени със заповед 300-5-56/30.07.2004г. на
изпълнителния директор на АГКК, последно изменение на КККР, засягащо
поземления имот е от 04.09.2023г., адрес на поземления имот: гр. Д., ул. *****, площ:
590 кв.м., трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно
ползване: ниско застрояване (до 10 m); предишен идентификатор: няма, номер по
предходен план: 5360, при съседи по скица: 68789.19.33, 68789.19.35, 68789.19.251,
68789.19.19 и 68789.19.32. Осъдил е А. А. Д., ЕГН: **********, с адрес: гр. Д., ул.
***** ДА ЗАПЛАТИ на Община Д., Булстат: ***, седалище и адрес на управление: гр.
Д., *** сторените по делото разноски, а именно: 850 лева – разноски за експертиза.
Пред въззивната инстанция при настоящото разглеждане на делото не са
събирани допълнителни доказателства.
При тези установени обстоятелства се налагат следните правни изводи:
При извършената служебна проверка настоящият въззивен съдебен състав
намира, че първоинстанционното решение е валидно. Постановено е от надлежен
съдебен орган, функциониращ в надлежен състав в пределите на правораздавателната
власт на съда, изготвено е в писмена форма и е подписано от състава, който го е
постановил.
Решението, с оглед пределите на атакуване, очертани с въззивната жалба е и
допустимо, тъй като първоинстанционният съд е разгледал допустими искове,
предявени от надлежно легитимиран правен субект, разполагащ с право на иск,
надлежно упражнено чрез депозирана редовна искова молба.
3
Атакуваното решение е и правилно.
Нормата на чл. 79, ал. 1 от ЗС предвижда, че правото на собственост върху
недвижим имот се придобива по давност с непрекъснато владение в продължение на
десет години. За осъществяването на този фактически състав е необходимо да бъде
установено владение върху конкретен имот, като същото следва да отговаря на
определени условия - да има траен характер, да е непрекъснато, спокойно, явно,
несъмнено и с намерението вещта да се държи като своя - арг. от чл. 68 ал. 1 от ЗС.
Освен това, имотът трябва да представлява годен обект на давностно владение, както и
да няма законово ограничение изтеклият в периода на упражняване на владението
срок, да бъде зачетен от закона като придобивна давност, доколкото по силата на
редица законови разпоредби са предвидени ограничения и забрани за придобиването
на имоти на основание давностно владение (чл. 86 ЗС, чл. 29 ЗСГ (отм.), чл. 59, ЗТСУ
(отм.), чл. 200 от ЗУТ).
В същото време принципно е разбирането, че правото на строеж представлява
ограничено вещно право върху чужд недвижим имот, по силата на което
притежаващото го лице може да построи определена постройка в този имот и да стане
неин собственик. В неговото съдържание се включват няколко различни правомощия,
всяко едно от които позволява различни форми на въздействие по отношение на
обременения с него поземлен имот -правомощие квазивладение, правомощие ползване
и правомощие разпореждане. Именно поради това и презумпцията на чл. 69 от ЗС не
намира приложение. В т.см. са споделими доводите на ДРС, че тя следва да се прилага
само когато по естеството си фактическата власт върху имота представлява владение
още от момента на установяването си. В т.см. е и съдебната практика, изразена в
Решение № 291/09.08.2010 г. по гр. д. № 859/2009 г., ВКС, II ГО; Решение №
77/18.06.2018 г. по гр. д. № 3229/2017 г., ВКС, II ГО, както и цитираните от ДРС
такива.
Наред с това, хронологията на законодателството до сега сочи, че Закона за
собствеността е приет от 1951 г., като с него за първи път е узаконена придобивната
давност, тя обаче е била изключена за имоти, които са социалистическа собственост.
Тази забрана е останала в закона и е пречка давност да тече досежно държавни и
общински имоти до 1990 г., когато Законът за собствеността отново е променен с
изрична разпоредба, сочеща, че не може да се придобие по давност вещ (имот), която е
държавна или общинска собственост. Едва през 1996 г. за първи път собствеността е
била разграничена на държавата и общините – публична и частна. Така придобиването
по давност е предвидено само на частни държавни или общински имоти, защото
валидния и до днес чл. 86 от Закона за собствеността забранява да се придобие по
давност вещ, която е публична държавна или общинска собственост. Поради нуждата
от актуване на държавни имоти обаче, по силата на мораториума, издаден на
02.06.2006 г., който спира давността, придоби обратна сила и се счете, че тя е спряла от
31.05.2006 г., Този мораториум бе подновяван всяка година в продължение на
петнадесет години, докато на 24.02.2022 г. бе отменен от Конституционния съд с
Решение № 3 от 24.02.2022 г. на Конституционния съд по к. д. № 16/2021 г.,
обнародвано в държавен вестник и влязло в сила на 08.03.2022 г.
В последвалата практика на ВКС, свързана с прилагане на това решение на
конституционния съд, се приема, че за периода 31.05.2006 г. – 30.12.2017 г. и
20.01.2018 г. – 07.03.2022 г. придобивната давност за имоти частна държавна или
общинска собственост не е текла по силата на установения от законодателя
мораториум. Този срок е започнал да тече с влизане в сила на решението на
4
Конституционния съд на 08.03.2022 г. Давността е текла само в периода 31.12.2017 г.
до 19.01.2018 г. – в този смисъл Решение № 50080 от 26.10.2022 г. на ВКС по гр. д. №
1814/2021 г., II г. о.
Изложените теоретични и практически разрешения, отнесени към конкретиката
на този случай, обосновават извод, че в периода, посочен от ищеца – от 2010 г. и до
сега, ищецът не може да се легитимира като собственик на процесния имот на
соченото от него оригинерно основание.
Следва да се сподели и това, че след като веднъж фактическата власт върху
имота е установена като държане, колкото и време да продължи и каквото и да е
субективното отношение на държателя, тази фактическа власт не може да доведе до
придобиване на собственост по давност и само ако държателят промени намерението
си и превърне държането във владение, в негова полза започва да тече придобивна
давност. В т.см. решение №270/20.05.2010г., постановено по гр.д.№1162/2009г. на ІІ ГО
на ВКС. В хипотеза, при която фактическата власт върху недвижим имот е придобита
на правно основание /сделка, предоставено право на ползване или др./ и липсва
уведомяване на собственика за промяна на намерението на държателя и
трансформирането му в недобросъвестно владение, презумпцията по чл. 69 от ЗС не
намира приложение. Тя би била приложима само когато по естеството си фактическата
власт върху имота представлява владение още от момента на установяването си – спр.
Решение № 291 от 09.08.2010 г. по гр.д. № 859/2009 г. на ВКС, II ГО; Решение № 145
от 14.06.2011 г. по гр.д. № 627/2010г. на ВКС, I ГО; Решение № 12 от 19.02.2014 г. по
гр.д. № 1840/2013 г. на ВКС, I ГО и др.
При посочените съображения настоящият въззивен състав приема, че
претендираното от ищеца право на собственост по отношение на процесния имот на
твърдяното основание – придобивна давност, не е възникнало в неговия патримониум.
До същия извод е достигнал и първоинстанционния съд, заради което атакуваното
съдебно решение следва да бъде потвърдено.
По разноските пред въззивната инстанция:
Отговорността на страните за разноски е обусловена от изхода на спора и се
разпределя съобразно правилата на чл. 78 от ГПК. Разноските се присъждат за всяка
инстанция с акта на съда, с който приключва делото пред съответната инстанция - чл.
81 от ГПК.
Така за въззивната инстанция, с оглед изхода на спора, разноски се следват само
на ответната по жалбата страна, но искане, а и доказателства за сторени такива, не са
ангажирани, заради което не се следва произнасяне в т.см.
По обжалваемостта:
Настоящото съдебно решение подлежи на касационен контрол, съобразно
императивната разпоредба на чл. 280 от ГПК в едномесечен срок от връчването му
пред Върховния касационен съд при спазване на изискванията на чл. 280 и чл. 284 от
ГПК.
Водим от горното и на основание чл. 271, ал.1 от ГПК, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 666 от 17.12.2024 г., постановено по гр.д. №
1395/2024 г. по описа на Районен съд – Дупница, с което ДРС е отхвърлил предявения
5
от А. А. Д., ЕГН: **********, с адрес: гр. Д., ул. ***** против Община Д., Булстат:
***, седалище и адрес на управление: гр. Д., *** иск за признаване за установено в
отношенията между страните, че А. А. Д. е собственик на поземлен имот с
идентификатор 68789.19.34 съгласно скица № 15-537019-27.05.2024г., издадена по
КККР, одобрени със заповед 300-5-56/30.07.2004г. на изпълнителния директор на
АГКК, последно изменение на КККР, засягащо поземления имот е от 04.09.2023г.,
адрес на поземления имот: гр. Д., ул. *****, площ: 590 кв.м., трайно предназначение на
територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване (до 10 m);
предишен идентификатор: няма, номер по предходен план: 5360, при съседи по скица:
68789.19.33, 68789.19.35, 68789.19.251, 68789.19.19 и 68789.19.32. Осъдил е А. А. Д.,
ЕГН: **********, с адрес: гр. Д., ул. ***** ДА ЗАПЛАТИ на Община Д., Булстат: ***,
седалище и адрес на управление: гр. Д., *** сторените по делото разноски, а именно:
850 лева – разноски за експертиза, КАТО ПРАВИЛНО И ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд
на Република България, в едномесечен срок от съобщаването му, при условията на чл.
280 и 284 от ГПК.
Препис от решението ДА СЕ ВРЪЧИ на страните (по общите указания на чл. 7,
ал. 2 ГПК).
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6