Решение по дело №115/2025 на Административен съд - Габрово

Производството е по реда на чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във връзка с чл. 172, ал. 5 от Закона за движението по пътищата /ЗДвП/.

Производството е образувано по жалба на С. М. К. от гр. Габрово против Заповед за прилагане на принудителна административна мярка по чл. 171, т. 2а, б. „б“ от Закона за движение по пътищата № 23-0892-000208 от 24.08.2023 година, издадена от Началник сектор „Пътна полиция“ при Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи Габрово.

В жалбата се твърди, че оспорената заповед е незаконосъобразна, издадена при съществено противоречие с материалноправните норми и процесуалните правила. Твърди се, че същата не съдържала в мотивите си фактически и правни основания, а описанието не давало яснота относно извършеното нарушение. Според жалбоподателя оспорената Заповед била незаконосъобразна, издадена в противоречие с материално правните разпоредби и при несъответствие с целта на закона. Оспорва се твърдението че жалбоподателя К. бил управлявал посоченото в заповедта МПС.

В конкретния случай била налице несъразмерност на административната принуда по смисъла на чл. 6, ал. 2 от АПК, като в жалбата се излагат подробни мотиви в тази насока. Твърди се, че нарушението било извършено и преустановено в момента на проверката, а заповедта била връчена повече от година и шест месеца от извършеното нарушение.

Прави се искане за отмяна на оспорената заповед. Претендира се присъждане на разноски.

В открито съдебно заседание жалбоподателят С. М. К. не се явява. Представлява се от упълномощен пр. представител- адвокат.

Ответната страна Началник сектор „Пътна полиция“ при Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи Габрово не се явява в открито съдебно заседание. Представлява се от надлежно упълномеощен пр. представител- юрисконсулт. Оспорва жалбата, по същество прави искане за отхвърлянето ѝ, като се заявява искане за присъждане на разноски- възнаграждение за юрисконсулт.

Съдът намира жалбата за допустима, като подадена от надлежна страна, срещу административен акт, подлежащ на съдебен контрол, и в законоустановения срок по чл. 149, ал. 1 от АПК във връзка с чл. 172, ал. 5 от ЗДвП, указан от административния орган в оспорения акт.

След съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, на доводите и възраженията на страните, и като извърши служебна проверка за законосъобразност по реда чл. 168, ал. 1 във връзка с чл. 146 от АПК, съдът приема за установено следното от фактическа и правна страна:

С оспорената Заповед за прилагане на принудителна административна мярка по чл. 171, т. 2а, б. „б“ от Закона за движение по пътищата № 23-0892-000208 от 24.08.2023 година, издадена от Началник сектор „Пътна полиция“ при Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи Габрово, на жалбоподателя С. М. К. на основание чл. 171, т. 2а, б. „б“ от ЗДвП е наложена следната мярка: временно отнемане на СУМПС до решаване на въпроса за отговорността, но не повече от 18 месеца. В мотивите на заповедта е посочено, че на 28.03.2023 година около 22:20 часа в гр. Габрово на [улица] С. К. управлява лек автомобил, подробно описан в заповедта, собственост на посочено в заповедта лице, като след спирането му за проверка от полицейски служители е установено, че С. К. отказва да му бъде извършена проверка с техническо средство за установяване употребата на алкохол с техн. средство „Алкотест Дрегер 7510“ с инв.№[Наименование]Издаден е талон за изследване №116420/24.08.2023г.

Предвид изложеното по-горе е прието, че С. К. е управлявал МПС, както при извършена проверка от полицейски служители е установено, че С. К. отказва да му бъде извършена проверка с техническо средство за установяване употребата на алкохол с техн. средство „Алкотест Дрегер 7510“, което представлява нарушение на чл. 174, ал. 3, предл. 1 от ЗДвП.

Принудителната административна мярка по своя характер е вид административна принуда, за прилагането на която е предвиден процесуален ред, различен от реда за търсене на административнонаказателна/наказателна отговорност.

По смисъла на чл. 171 от ЗДвП принудителните административни мерки се налагат за осигуряване безопасността на движението по пътищата и за преустановяване на административните нарушения по този закон, поради което те са от вида на преустановяващите ПАМ. Волеизявлението за прилагането на ПАМ се обективира в заповед, която има характер на индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 1 от АПК и се издава по реда на Глава пета, Раздел втори от АПК. Предпоставка за издаването на заповед с правно основание по различните състави на чл. 171 от ЗДвП е извършено от водача или собственика на МПС съответно на хипотезата на правната норма административно нарушение, което се установява с акт за административно нарушение /АУАН/, съставен от компетентните длъжностни лица. Съгласно чл. 189, ал. 2 от ЗДвП АУАН се ползва с доказателствена сила до доказване на противното, поради което доказателствената тежест за установяване на фактическа обстановка, различна от тази по АУАН, съответно в ЗПАМ лежи върху жалбоподателя срещу заповедта за прилагане на ПАМ.

За установяване на нарушението, извършено от жалбоподателя С. К., е съставен АУАН серия [Наименование]и № 1024726 от 24.08.2023 година, в който е описана фактическа обстановка относно отказът му да бъде изпробван за наличие на концентрация на алкохол с техническо средство, идентична с тази от оспорената заповед, а като нарушена е посочена разпоредбата на чл. 174, ал. 3, предл. 1 от ЗДвП.

Описаните в АУАН фактически обстоятелства за извършено административно нарушение по ЗДвП съставляват едновременно и фактически обстоятелства за издаване на оспорената заповед. В този смисъл АУАН безспорно е част от административната преписка по издаване на заповедта за прилагане на ПАМ и съдържа фактическите обстоятелства на акта по смисъла на чл. 59, ал. 2, т. 4, предл. 1 от АПК, които не са оборени по надлежния ред в хода на производството пред настоящата инстанция. Не се споделят доводите в жалбата, че изложената фактическа обстановка в ЗПАМ не била пълна и начина по който били възприети и описани фактите по случая препятствали С. К. да разбере какво точно нарушение е извършил. Подробно са описани както фактите, така и правилно са посочени относимите материално правни и процесуални правни норми въз основа на които е постановен оспорения административен акт.

В хипотезата на чл. 171, т. 1, б. „б“ от ЗДвП може да се приложи ПАМ „временно отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство“ на водач, който управлява моторно превозно средство с концентрация на алкохол в кръвта над 0,5 на хиляда, установена с медицинско и химическо лабораторно изследване или с изследване с доказателствен анализатор, или с друго техническо средство, определящо съдържанието на алкохол в кръвта чрез измерването му в издишания въздух, или след употреба на наркотични вещества или техни аналози, установена с медицинско и химико-токсикологично лабораторно изследване или с тест, както и който откаже да бъде проверен с техническо средство или с тест, изследван с доказателствен анализатор или да даде биологични проби за химическо изследване и/или химико-токсикологично лабораторно изследване – до решаване на въпроса за отговорността му, но за не повече от 18 месеца.

Нормата съдържа основания за прилагането на ПАМ, които са алтернативно и кумулативно дадени, но макар в оспорената пред настоящата съдебна инстанция заповед те да не са индивидуализирани като поредност на предложението в посочената разпоредба, от установените фактически основания е явно, че органът е имал предвид едно от основанията по тази норма за прилагане на ПАМ, а именно управление на МПС при което е констатиран отказ за наличие на употреба на алкохол с техническо средство, което представлява и административно нарушение по чл. 174, ал. 3, пр. 1 от ЗДвП, която разпоредба е посочена в представения като част от административната преписка и обсъден по-горе АУАН.

На практика жалбоподателят не оспорва извършеното нарушение, макар че в жалбата е налице твърдение, че не той е управлявал процесния автомобил. Това негово твърдение не е подкрепено с никакви доказателства, като не са оборени изложените от административния орган фактически обстоятелства.

По аргумент от разпоредбата на чл. 172, ал. 1 от ЗДвП принудителните административни мерки, вкл. и такива от вида на процесната, се прилагат с мотивирана заповед от ръководителите на службите за контрол по този закон, съобразно тяхната компетентност или от оправомощени от тях длъжностни лица. Контролът по спазване на правилата за движение и на изискванията, определени в закона и издадените въз основа на него нормативни актове, се осъществяват от съответните служби по тази глава, съгласно чл. 170, ал. 1 от ЗДвП.

Със Заповед № 8121з-1632 от 02.12.2021 година на министъра на вътрешните работи са определени структурите на МВР, които да осъществяват контрол по ЗДвП, като в т. 1, 1.3 са посочени областните дирекции на МВР, а със Заповед № 264з-894 от 06.04.2022 година на Директора на ОД на МВР - Габрово за оправомощаване на длъжностни лица от ОД на МВР - Габрово да прилагат принудителни административни мерки по ЗДвП на основание чл. 43, ал. 4 от ЗМВР и горепосочената заповед на министъра на вътрешните работи, са оправомощени да издават заповеди за прилагане на принудителни административни мерки посочените в заповедта длъжностни лица, включително Началник сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР – Габрово, т. е. издателят на оспорената пред съда заповед е от компетентните длъжностни лица, които са определени да издават заповеди за прилагане на принудителни административни мерки по ЗДвП и в частност на основание чл. 171, т. 2а, б. „б“.

Налагането на ПАМ няма целите и функциите на административното наказание и/или на наказание по НК, поради което към мерките не са приложими разпоредбите на ЗАНН и НК, свързани с общата и индивидуалната превенция на наказанието и маловажността/малозначителността. Във всички случаи, когато се установят предпоставките за приложение на ПАМ по ЗДвП, за компетентния орган е налице задължение за прилагането ѝ, независимо от вида и тежестта на нарушенията по ЗДвП. Целта на ПАМ е да осигури безопасността на движението, да преустанови административно нарушение и създаде обективни възможности за безопасно движение от всички участници, което в случая е съобразено точно от административния орган.

Възражението на оспорващия за неправилно налагане на принудителната административна мярка е несъстоятелно. В обстоятелствената част на оспорената заповед е посочено, че К. е управлявал описания в заповедта автомобил, като при извършена проверка е отказал да бъде тестван за употреба на алкохол с техническо средство, което съставлява отделно нарушение на разпоредбата на чл. 174, ал. 3, предл. 1 от ЗДвП, за което законът също предвижда налагане на принудителна административна мярка съгласно чл. 171, т. 2а, б. „б“ от ЗДвП. Вярно е, че процесната Заповед е издадена на 24.08.2023г., а връчването й е значително по- късно- на 19.03.2025г. В тази насока законодателят не е предвидил срок за връчване на същата. Единствено е указано, че срокът й е до решаване на въпроса за отговорността на водача, но не по- късно от 18 месеца. Правните последици от така постановената ЗПАМ започват да текат от влизането й в сила или от отнемане на СУМПС /в случая/. При процесната Заповед СУМПС на водача е било отнето при постановяване на Заповедта и видно от представена справка, приложена по делото към момента свидетелството не му е било връчено. По отношение на установеното нарушение е съставено НП на С. К. №23- 0892-000864/12.10.2023г., което е оспорено от него по съдебен ред и не е влязло в законна сила, т.е. въпроса за отговорността на водача посочен като срок в оспорената ЗПАМ все още не е решен с влязъл в сила съдебен акт. При положение, че цитираното НП влезе в законна сила или бъде отменено, то тогава този факт заличава правните последици от оспорената Заповед за налагане на ПАМ. В този смисъл не е налице прекомерност на административната принуда с постановяване и връчване на процесната Заповед. Не може и да се твърди че същата като превантивна мярка е несъразмерна с извършеното нарушение. Както беше посочено по- горе срокът за действие на ПАМ започва да тече в случая от датата на влизане в сила на Заповедта, тъй като от датата на нарушението и постановяване на ЗПАМ до настоящия СУМПС на водача е било отнето на друго правно основание.

Процесната Заповед за прилагане на принудителна административна мярка по чл. 171, т. 2а, б. „б“ от Закона за движение по пътищата № 23-0892-000208 от 24.08.2023 година, издадена от Началник сектор „Пътна полиция“ при Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи – Габрово, е издадена от компетентен орган, в предвидената от закона /чл. 172, ал. 1 от ЗДвП/ писмена форма, при спазване на административнопроизводствените правила и материалноправните разпоредби, както и в съответствие с целта на закона.

С оглед изхода на делото, а именно отхвърляне на оспроването основателно е искането на пр. представител на ответника за присъждане на разноски, като е уточнено, че се заявяват такива под формата на възнаграждение за юрисконсулт в минимален размер. С оглед разпоредбите на чл. 24 от Наредба за заплащането на правната помощ съдът определя възнаграждение за юрисконсулт в размер ан 100 лева, което следва да бъде възстановено на ответника по делото от С. К. под формата на сторени разноски.

Водим от горното и на основание чл. 172, ал. 2, предл. последно от АПК, съдът

Р Е Ш И :

ОТХВЪРЛЯ оспорване на С. М. К. от гр. Габрово против Заповед за прилагане на принудителна административна мярка по чл. 171, т. 2а, б. „б“ от Закона за движение по пътищата № 23-0892-000208 от 24.08.2023 година, издадена от Началник сектор „Пътна полиция“ при Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи – Габрово.

ОСЪЖДА С. М. К. от гр. Габрово да заплати на ОД на МВР Габрово сума в размер на 100 лева, представляваща разноски по делото- възнаграждение за юрисконсулт.

Решението не подлежи на обжалване на основание чл. 172, ал. 5, изр. 2 от ЗДвП.