№ 125116
гр. София, 10.10.2023 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 178 СЪСТАВ, в закрито заседание на
десети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:ГОСПОДИН СТ. ТОНЕВ
като разгледа докладваното от ГОСПОДИН СТ. ТОНЕВ Частно гражданско
дело № 20231110153872 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 413, ал. 2 ГПК, във вр. чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК.
Подадено е заявление за издаване на заповед за изпълнение с вх. № 270643/29.09.2023 г. от
ФИРМА срещу Л. С. Д..
Съдът, като извърши проверка на предпоставките за издаване на заповед за изпълнение на
парично задължение намира, че заявлението следва да бъде частично отхвърлено, тъй като е
налице хипотезата на чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК, тоест същото противоречи на закона и добрите
нрави, като съображенията за това са следните: Претендираните вземания – за заплащане на
възнаграждение за допълнителен пакет услуги „Фаст“ и „Флекси“ са нищожни поради
противоречие със закона, като с оглед на това следва да се отхвърли заявлението и в
частите, с които се претендират мораторни лихви върху тези вземания, както и мораторна
лихва върху вземането за възнаградителна лихва, а така също в частта по отношение
разходи за извънсъдебно събиране на вземания.
Според правилото на чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК (нова – ДВ, бр. 100 от 2019 г.), съдът разглежда
заявлението в разпоредително заседание и издава заповед за изпълнение в срока по ал. 1,
освен когато, искането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител или е налице обоснована вероятност за това.
Следва да се отбележи, че в случая липса ПЗР ГПК с оглед ЗИДГПК, поради което с оглед
обстоятелството, че процесуалният закон има незабавно действие, т. нар. несъщинско
обратно действие, то от влизане в сила на същите, съдът е длъжен да ги приложи и по
висящите производство, които са образувани и по които са извършвани процесуални
действия преди изменението и допълнението на процесуалния закон – в този смисъл per
argumentum a contrario от § 2 ПЗРГПК.
Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г.,
ОСГТК „При проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд
може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е
въведено като основание за обжалване. Въззивната инстанция не е ограничена от
1
посоченото във въззивната жалба, когато следи служебно за интереса на някоя от страните
по делото или за интереса на родените от брака ненавършили пълнолетие деца при
произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права, личните отношения,
издръжката на децата и ползването на семейното жилище“, т.е. първоинстанционният съд
следи служебно и може да се произнесе по действителността на договора или отделни
негови клаузи, доколкото разпоредбата на чл. 26 ЗЗД е императивна, а когато се касае за
потребителски спор, съдът следи и за наличието на неравноправни клаузи по смисъла на чл.
143 ГПК, които също са нищожни ex lege, освен ако не са индивидуално уговорени – арг. чл
.146, ал. 1 ЗЗП.
От уговореното в договора се установява, че страните са уговорили възможността
длъжникът да ползва допълнителен пакет услуги – за преоритетно разглеждане и изплащане
на потребителския кредит, за отлагане на определен брой погасителни вноски, за
намаляване на определен брой погасителни вноски, за смяна на дата на падеж и улеснена
процедура за получаване на допълнителни парични средства, за което е дължимо
възнаграждение, както следва за пакета „Фаст“ и за пакета „Флекси“.
За да достигне до извода си за нищожност на уговорената клауза от която произтича
претендираното вземане, настоящият съдебен състав е извършил граматическо,
систематично, телеологично и историко-политическо тълкуване на същата, като е съобразил
правилото на чл. 20 ЗЗД. Изводът на съда за нищожност е обусловен от разпоредбите на чл.
21 и чл. 22 ЗПК, съгласно които, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за
цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна, както и когато не са
спазени изискванията на чл. 10, ал. 1 ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК и чл. 12, ал.
1, т. 7 – 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен.
В случая съдът намира, че е налице противоречие уговореното в договора с чл. 11, т. 7 и т. 9
ЗПК, като възнаграждение за допълнителни услуги не касае реално, а виртуално
предоставени услуги или възможността хипотетично да се предоставят такива, поради което
в случая се касае за форма на възнаграждение, т. е. граждански плод върху предоставената
сума.
Следователно в случая е налице и противоречие с разпоредбата на чл. 11 ЗПК, която
императивно е регламентирала, че в договора трябва да бъде уговорено, че на разбираем
език трябва да бъде ясно посочено общия размер на кредита и условията за усвояването му;
лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен
процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и
процедурите за промяна на лихвения процент; ако при различни обстоятелства се прилагат
различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички приложими лихвени
проценти.
Нещо повече, нито в договора, нито в общите условия е посочен размерът на
възнаграждението (извън глобалната сума), респ. начина на формирането й, съответно за
коя услуга какво се дължи, респ. какви са разходите за всяка от услугите, за което е
единствено е посочено, че възнагражденията за услугите в глобален размер от 600 лева се
2
дължат с месечните вноски, като се разсрочват.
Следователно същата се определя по волята само на кредитодателят, което е във флагрантно
противоречие и с разпоредбата на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, тъй като договорът ex definitione
(арг. чл. 8, ал. 1 ЗЗД) е съглашение между две или повече лица.
Отделно следва да се посочи, че очевидно възнаграждението за допълнителен пакет услуги
не е включено в ГПР, което е задължително, тъй като е разход по кредита, който следва да
бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите – индикатор за общото
оскъпяване на кредита – чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК. Този извод следва от дефиницията на
понятието „общ разход по кредита за потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК,
според която това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси,
възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора
за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и
по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия;
общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси.
В разглеждания случай е несъмнено, че получаването на кредита е било обусловено от
сключването на договор за допълнителен пакет услуги (въпреки твърденията на заявителя за
противното, за което индиция е инкорпорирането на клаузите в основния договор, което е
недобросъвестна и подвеждаща търговска практика, и касае и неравноправност на клаузите
за подобни възнаграждения) от страна на кредитополучателя, с който е било уговорено
последният да заплати възнаграждение в общ размер съответстващ близо (дори съобразно
претенцията) на главницата по договора.
Според императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите не
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България (основен лихвен процент – 0.1 %, плюс 10 %), което означава, че лихвите и
разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. Клаузи в договор,
надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни – чл. 19, ал. 5 ЗПК.
Съпоставянето в частност на общия размер на процесното възнаграждние и начислената
договорна лихва или с размера на главницата по договора за кредит – 600 лв., обуславят
извода, че горепосоченото ограничение е превишено.
Нещо повече, размерът на дължимото възнаграждение за допълнителен пакет услуги е равен
на дължимата главница. Тоест, логически и математически е невъзможно тази клауза да е
включена в ГПР по договора, което да е в посочения размер от 48,75 %.
Горният извод на съда, че сумата за допълнителния пакет услуги е част от ГПР, а не отделно
вземане, което да не се включва в ГПР е обусловено и от актуалната практика на СЕС –
Решение по дело C-686/2019 (SIA „Soho Group“ срещу Patērētāju tiesību aizsardzības centrs),
3
според което “Понятието „общи разходи по кредита за потребителя“, съдържащо се в член
3, буква ж) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април
2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива
87/102/ЕИО на Съвета, трябва да се тълкува в смисъл, че обхваща разходите за евентуалното
удължаване на срока на кредита, щом като, от една страна, конкретните и точните условия
за евентуалното му удължаване, включително срока на последното, са част от клаузите и
условията, договорени между кредитора и кредитополучателя в договора за кредит, и от
друга страна, тези разходи са известни на кредитора“.
Нещо повече, понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ обхваща „всякакви
други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит
и които са известни на кредитора“ и че „разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, […] също“ се включват в тези разходи.
Според практиката на Съда с това понятие се обозначават всички разходи, които
потребителят е длъжен да заплати по договора за кредит и които са известни на кредитора
(решения от 21 април 2016 г., Radlinger и Radlingerová, C‑377/14, EU:C:2016:283, т. 84 и от 8
декември 2016 г., Verein für Konsumenteninformation, C‑127/15, EU:C:2016:934, т. 34),
включително комисионите, които кредитополучателят е длъжен да заплати на кредитора
(вж. в този смисъл решение от 12 юли 2012 г., SC Volksbank România, C‑602/10,
EU:C:2012:443, т. 65).
По отношение вземането за разходи или такса за извънсъдебно събиране на вземането
съобразно, то срещу тази такса не се дължи никакво поведение, а точно обратно –
изискуемостта на това вземане следва автоматично от момента на изпадане на длъжника в
забава.
Следователно безспорно е, че това не е никаква такса, защото не се дължи заради извършени
разходи, а самото наименование прикрива истинската цел на клаузата да служи за
обезщетение за вреди от забавата. В действителност таксата нараства с всеки ден забава,
като нейното начисляване не е свързано с извършване на каквото и да е действия или
разноски. Тоест в случая е налице клауза за неустойка за забава. Съгласно императивната
разпоредба на чл. 33, ал.1 ЗПК, при забава на потребителя кредиторът има право само на
лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата.
Такова обезщетение за забава обаче вече има предвидено в договора и това е лихвата за
забава, за която съдът вече е издал заповед за изпълнение. По изложените съображения
процесната клауза, респ. вземане преследва забранена от закона цел да се присъди още едно
обезщетение за забава.
По тази причина тя влиза в пряко противоречие с императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1
ЗПК и следва да се приеме за нищожна. Тази „наказателна“ клауза е и в пряко противоречие
на забраната за неоснователно обогатяване, като в същността си представлява неустойка,
излизаща извън присъщите й от закона функции, поради което се явява нищожна. Размерът
на тази неустойка е по-голям от размера на самото главно вземане, което е типичен пример
4
за неустойка, която излиза извън присъщите си функции и цели само и единствено да
постигане неоснователно обогатяване.
На следващо място трябва да се посочи, че доколкото вземанията за мораторни лихви върху
претендираните главници за заплащане на възнаграждения за допълнителни пакети услуги
са обусловени от действителността на основното задължение, то след като са нищожни
клаузите въз основа на който се претендират възнаграждения за допълнителен пакет услуги,
то не се дължат и акцесорните вземания за възнаградителна лихва.
В тази насока трябва да се посочи, че очевидно заявителят грубо злоупотребява с
процесуалните си права, тъй като претендира общо суми за мораторни лихви, макар че
последният ги претендира върху различни вземания.
Нещо повече, претендирането на мораторна лихва върху вземането за възнаградителна
лихва е във флагрантно противоречие с чл. 10, ал. 3 ЗЗД и забраната за анатоцизъм, още
повече, че в случая се касае за отношения търговец-потребител, поради което е
неприложима нормата на чл. 294 ТЗ, но от последна по аргумент от противното се извежда
допълнително извода, че е анатоцизмът е забранен.
С оглед гореизложеното заявлението по чл. 410 ГПК следва да бъде отхвърлено в частта, с
която се претендира сумата от 210 лева, представляващи възнаграждение за допълнителен
пакет услуги „Фаст“ , както и в частта, с която се претендира сумата от 390 лева,
представляващи възнаграждение за допълнителен пакет услуги „Флекси“, както и за сумата
над 50,50 лв. до размера от 154,65 лв., претендиран като лихва за забава за периода
11.02.2022 г. - 10.12.2023 г., е за сумата над 57,80 лв. до размера от 124,57 лв., претендиран
като лихва за забава за периода 10.12.2022 г. - 28.09.2023 г., както и в частта за сумата от
30,00 лева – разходи за извънсъдебно събиране на вземания, както и в частта за разноските
за държавна такса за сумата над 18,70 лева до пълния размер от 32,68 лева, както и в частта
за юрисконсултско възнаграждение за сумата над 25,50 лв. до пълния размер от 50 лв.
Така мотивиран, Софийският районен съд
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ Заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК с вх. №
270643/29.09.2023 г., подадено от ФИРМА, ЕИК: ... срещу Л. С. Д., ЕГН: ********** в
частта, с която се претендира сумата от 210 лева, представляващи възнаграждение за
допълнителен пакет услуги „Фаст“ , както и в частта, с която се претендира сумата от 390
лева, представляващи възнаграждение за допълнителен пакет услуги „Флекси“, както и за
сумата над 50,50 лв. до размера от 154,65 лв., претендирана като лихва за забава за периода
11.02.2022 г. - 10.12.2023 г., е за сумата над 57,80 лв. до размера от 124,57 лв., претендирана
като лихва за забава за периода 10.12.2022 г. - 28.09.2023 г., както и в частта за сумата от
30,00 лева – разходи за извънсъдебно събиране на вземания, както и в частта за разноските
за държавна такса за сумата над 18,70 лева до пълния размер от 32,68 лева, както и в частта
за разноски за юрисконсултско възнаграждение за сумата над 25,50 лв. до пълния размер от
5
50 лв.
РАЗПОРЕЖДАНЕТО може да бъде обжалвано в едноседмичен срок от съобщението пред
Софийски градски съд с частна жалба.
Препис от разпореждането да се връчи на заявителя
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6