№ 16586
гр. София, 09.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 57 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:М. ДР. ДРАГНЕВ
при участието на секретаря ВЕСЕЛА М. МАРИНОВА
като разгледа докладваното от М. ДР. ДРАГНЕВ Гражданско дело №
20241110172737 по описа за 2024 година
Предявен е иск от „АПС Бета България“ ЕООД чрез юрк. Тихолов/л.11/ с правно основание чл. 422,
ал. 1 ГПК, във вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, във вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 86 ЗЗД, за установяване
съществуването на вземане на ищеца по отношение на ответника за сумата от 1626,67 лв.,
непогасена главница по Договор за потребителски кредит от 26.06.2019 г., ведно със законна лихва
от 28.12.2023 г. до изплащане на вземането, договорна лихва в размер на 396,80 лв. за периода от
26.06.2019г. до 18.02.2021г., и мораторна лихва в размер на 513,99 лв. за периода от 26.06.2019г. до
22.11.2023г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. №
287/2024 г. по описа на СРС, 57 с-в. Ищецът претендира и сторените разноски по делото.
Ищецът твърди, че между ответника и „Кредисимо“ ЕАД е сключен Договор за
потребителски кредит от 26.06.2019 г., по силата на който на ответника е отпуснат кредит в размер
на 2400 лв., като заемателят се е задължил да върне заемната сума съгласно условията на
сключения договор, като заплати сумата, ведно с договорната лихва на 22 месечни погасителни
вноски. Твърди, че по силата на Приложение към Рамков договор за прехвърляне на парични
задължения от 02.03.2021г. вземанията срещу ответника, произтичащи от процесния договор за
заем, са му прехвърлени, като поддържа, че за прехвърлянето ответникът е уведомен. Претендира
разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника М. Д. М.
чрез назначения му служебен защитник адв. Т., с който изразява становище за неоснователност на
предявените искове. Сочи, че исковата молба е нередовна. Твърди, че заемополучателят не е бил
уведомен за цесията и не му е било направено предложение за разсрочване на задълженията.
Навежда доводи за наличието на неравноправни клаузи в договора. Счита, че не е приспадната
заплатената от заемателя сума, с която е погасил част от вземането си. Оспорва претенциите за
лихви. Моли исковете да бъдат отхвърлени.
Съдът обсъди доводите на страните и като прецени събраните по делото
доказателства, приема за установено следното:
Договорът за потребителски кредит е формален /изискуемата форма за действителност е
писмена – арг. чл. 10, ал. 1 ЗПК/; реален или консенсуален, в зависимост от това дали той се
сключва с предаването на паричните средства, предмет на кредита или с постигането на съгласието
за предоставяне на конкретна парична сума – арг. чл. 9 ЗПК; възмезден и комутативен, като за
1
заемодателят възниква притезателното право да иска от заемателя връщане на дадената сума – в
същата валута и размер. Тази двустранна сделка е възмездна, тъй като в този договор следва да е
уговорен в момента на сключването му годишният процент на разходите (ГПР) по кредита – арг. чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК, включващ в себе си разходите, които потребителят се е задължил да заплати във
връзка с предоставяне на кредита и уговорената възнаградителна лихва – арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК.
Възнаградителната лихва представлява по своето правно естество възнаграждение, което
длъжникът на пари или на други заместими вещи трябва да престира на кредитора, защото са му
предоставени за разпореждане.
В настоящият случай е представен писмен Договор за потребителски кредит от 26.06.2019
г., сключен между ответника в качеството му на кредитополучател и ищеца в качеството на
кредитор. Съгласно текста на същия ищецът предоставя на ответника в качеството му на
кредитополучател сумата 2400 лв. Уговорено е общия размер на всички задължения - 3459,72 лв.,
платими на 22 погасителни вноски, при фиксиран годишен лихвен процент 41,24% и ГПР 50%.
Крайният падеж на договора е 30.04.2021 г.
От заключението по изготвената и приета без възражения ССчЕ се установява, че преди
завеждането на делото ответникът е заплатил общо сумата от 2780 лв.
По делото е представена разписка за извършено плащане по EasyPay в размер на 435,42 лв.
в полза на ответника. Видно от справка на ищцовото дружество сумата от 1968,24 лв. е отнесена за
погасяване на задължения по стар заем. По тези съображения съдът намира, че е налице реалното
предаване на сумата.
Представеният частен диспозитивен документ - договор за потребителски кредит, е
подписан от страните с обикновен електронен подпис по смисъла на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕУ, вр. с чл. 3,
т. 10 от Регламент (ЕС) № 910/2014г.
Следователно между страните е налице облигационно правоотношение по договор за
паричен заем /потребителски кредит/.
По силата на Приложение към Рамков договор за прехвърляне на парични задължения от
02.03.2021г. вземанията срещу ответника, произтичащи от процесния договор за заем, са
прехвърлени на ответното дружество.
Неоснователно е възражението на ответника относно несъобщаване на цесията по
правилата на чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД. Съгласно константната практика на ВКС изискването за
съобщение от страна на предишния кредитор е с цел да бъде избегнато двойно плащане от страна
на длъжника. Възражение за несъобщаване или съобщаване от ненадлежно упълномощено лице
може да бъде наведено от длъжника само при изпълнение на задължението към предишния
кредитор, в противен случай то е неотносимо. Такава е и практиката, залегнала в Решение № 173 от
15.04.2004 г. на ВКС по гр. д. 788/2003 г., ТК съгласно което: “ Неизпълнението му /на
задължението по чл. 99, ал. 3 ЗЗД/ не се отразява на действителността на договора за цесия, а води
до неговата непротивопоставимост на длъжника само тогава, когато съобщението за сключването
му се предхожда от изпълнение, престирано на досегашния кредитор. От това следва
ирелевантността на факта кога и на кого е съобщено за прехвърленото вземане, след като по делото
безспорно е било установено, че задължението за главница по договора за заем не е погасено.“ и в
Определение № 987 от 18.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 867/2011 г., IV г. о., ГК: “ Длъжникът може
да възразява успешно за липсата на уведомяване само ако едновременно с това твърди, че вече е
изпълнил на стария кредитор или на овластено от този кредитор лице до момента на
уведомлението.“
Ето защо съдът намира, че вземането е било валидно прехвърлено на ищцовото дружество
по реда на чл. 99 ЗЗД.
По отношение на искането на ответната страна за прогласяване на процесния договор за
недействителен, съдът следи служебно и може да се произнесе по действителността на договора
или отделни негови клаузи, доколкото разпоредбата на чл. 26 ЗЗД е императивна, а когато се касае
за потребителски спор, съдът следи и за наличието на неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143
ГПК, които също са нищожни ex lege, освен ако не са индивидуално уговорени – арг. чл.146, ал. 1
ЗЗП./ в този см. т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК
на ВКС/.
При извършена служебна проверка на договора съдът констатира, че ГПР е изчислен
неправилно, тъй като към него не е било включено възнаграждение за предоставяне на
2
поръчителство/гаранция.
В чл. 4 от договора е предвидено, че кредитополучателя обезпечава задължението чрез
сключване на договор за предоставяне на поръчителство с одобрено от кредитодателя дружество-
гарант/поръчител. Като съобрази другите възможни обезпечения, уредени в раздел VIII от ОУ към
договора и срока за предоставянето им, съдът намира, че за кредитополучателя остава като
единствена реална опция, тази по чл. 4 (ii) от Договора. Изискванията за представянето на такъв
вид обезпечение след сключване на договора дефакто задължава лицето да сключи договор за
предоставяне на гаранция/поръчителство, което осъществява застрахователна по характера си
дейност без да притежава лицензия. Това размества финансовия риск, като го прехвърля върху
заемополучателя. Кредиторът, тъй като предоставя такъв вид услуги, е длъжен или да провери
предварително имущественото състояние на длъжника си, или да отчете риска от невъзможност за
погасяване на кредита, като го добави в общия размер на разходите чрез уговаряне на по-висока
лихва или друго плащане. Неоправдано е да се прехвърля риска от неизвършване на проверка на
имуществото на кредитополучателя върху него с помощта на този вид „допълнителни услуги“,
които не са отчетени при определяне ГПР. Освен това възнаграждението за предоставяне на
гаранция/поръчителство е разсрочено на погасителни вноски, съвпадащи с погасителните вноски
по приложения към договора за кредит погасителен план, от което следва изводът, че това
всъщност представлява прикрита договорна лихва в полза на вероятно свързано с кредитодателя
лице. Поради тези съображения същата е трябвало да бъде включена в калкулациите на ГПР.
При това положение се установява, че реално размерът на ГПР е 236,51 %, съгласно ССчЕ,
от което следва, че се надвишава пет пъти размера на законната лихва.
Както се спомена по-горе от съществено значение в случая е, че сумата от 2839,76
лв./повече от главницата/ не е включена като разход при определяне размера на ГПР, като при
включването би се получил ГПР от 236,51 % в противоречие с чл. 19, ал. 4 ЗПК. С оглед
гореизложеното при подобно некоректно посочване в договора на ГПР, без да са включени разходи
за възнаграждение за предоставяне на гаранция/ поръчителство, се нарушава разпоредбата на чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Последица на нарушението на въпросната разпоредба е недействителност на договора на
осн. чл. 22 ЗПК и дължимост единствено на чистата сума по кредита на осн. чл. 23 ЗПК.
Установи се, че главницата по договора е в размер от 2400 лв.
Както се посочи по-горе от наличните по делото платежни нареждания и заключението на
ССчЕ е видно, че ответникът е осъществил плащания в общ размер на 2780 лв.
Ето защо съдът намира, че искът за главница по договора подлежи на отхвърляне, като
погасен чрез плащане.
Съответно, тъй като договорната лихва също не е част от чистата сума по кредита, искът с
правна квалификация чл. 240, ал. 2 ЗЗД следва да се отхвърли, като неоснователен.
Относно иск с правно основание чл.86 ал.1 от ЗЗД.
Обезщетението за несвоевременно изпълнение на парично задължение има акцесорен
характер и възниква от момента на изпадане на длъжника в забава по отношение на главното му
задължение.
Съгласно разпоредбата на чл. 84, ал.2 ЗЗД, когато няма определен срок за изпълнение,
какъвто е и даденият казус, длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен от кредитора. В
хипотезата на чл. 23 ГПК, която е проявление на принципа заложен в чл. 59, ал.1 ЗЗД, вземането е
изискуемо от деня на разместване на благата, тъй като неоснователността на преминаване на
благата съществува при самото преминаване, а не в някой последващ момент, като същото не е
обвързано със срок, поради което съгласно чл. 69, ал.1 ЗЗД кредиторът може да иска изпълнението
му веднага. Вземането за обезщетение за мораторна лихва при този състав, както и при общия на
неоснователно обогатяване, възниква от деня на забавата на длъжника, която при липсата на
определен срок настъпва след покана на кредитора. Поканата за заплащане на обезщетение има
значение за определяне на началния момент, от който длъжникът изпада в забава и ще дължи
обезщетение по чл. 86, ал.1 ЗЗД в размер на законната лихва върху сумата, с която неоснователно се
е обогатил /в посочения смисъл е и задължителната съдебна практика, обективирана в решение №
394/27.11.2015 г. по гр.д.№ 3 034/2015 г. на ВКС, IV ГО; решение № 218/29. 12.2015 г. по гр.д.№
7310/2014 г. на ВКС, I ГО; решение № 48/10.09.2012 г. по т.д.№ 237/ 2011 г. на ВКС, II ТО; решение
3
№ 706/30.12.2010 г. по гр.д.№ 1769/2009 г. на ВКС, III ГО; решение № 113/29.08.2012 г. по т.д.№
396/2011 г. на ВКС, II ТО, постановени по реда на чл. 290 ГПК и др./
По делото не е представена покана за плащане, от чиято дата следва да се приеме, че е
настъпила изискуемостта. Длъжникът би могъл да се счита за уведомен единствено при
получаване на съобщението, удостоверено с подпис при връчване или връчването му по реда на чл.
47 ГПК чрез залепване от оправомощен орган –ЧСИ или нотариус.
Ето защо съдът намира, че не е била отправена покана за плащане, след която длъжникът да
е изпаднал в забава. По тези съображения съдът счита, че следва да отхвърли исковете за
присъждане на обезщетение за забава в размер на законната лихва.
Относно разноските:
На осн. чл. 78, ал. 3 ГПК, с оглед отхвърлянето на исковете, се дължат разноски единствено
на ответника. Ответникът не е реализирал разноски по делото.
На осн. чл. 78, ал. 6 ГПК ищецът дължи в полза на съда сумата от 250 лв., депозит за ССчЕ.
Така мотивиран, Софийският районен съд,
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „АПС БЕТА БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК:*********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, бул. „България” № 81 В, ап. 3, искове за признаване за установено
спрямо М. Д. М. с ЕГН: ********** и с адрес: гр. София, бул. „Петко Ю. Т.“, бл. 2, вх. Б, ет. 3, ап.
25, че дължи заплащането на сумите по заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от
ГПК от 19.01.2024г. по ч.гр.д. № 287/2024г. по описа на СРС, ІІ г.о., 57-ми състав, както следва:
- на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД сумата от 1626,67 лв.,
представляваща главница по договор за потребителски кредит от 26.06.2019 г., ведно със законна
лихва от 28.12.2023 г. до окончателното плащане, като погасен чрез плащане.
-на основание чл.240 ал.2 от ЗЗД сумата от 396,80 лв., представляваща договорна лихва за
периода от 26.06.2019г. до 18.02.2021г., като неоснователен;
-на основание чл.86 ал.1 от ЗЗД, вр. чл.33 ал.1 от ЗПК сумата от 513,99 лв.,
представляваща обезщетение за забава за периода 26.06.2019г. до 22.11.2023г., като неоснователен;
ОСЪЖДА „АПС БЕТА БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК:*********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „България” № 81 В, ап. 3, ДА ЗАПЛАТИ на Софийски районен съд,
на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата от 250 лв., разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване в двуседмичен срок от връчването му на
страните пред Софийски градски съд.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4