№ 1287
гр. София, 27.01.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 29 СЪСТАВ, в публично заседание на
единадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Виктория М. Станиславова
при участието на секретаря КОЯ Н. КРЪСТЕВА
като разгледа докладваното от Виктория М. Станиславова Гражданско дело
№ 20241110124037 по описа за 2024 година
Производството е по реда на ГПК, част ІІ "Общ исков процес", дял І
"Производство пред първата инстанция".
Образувано е по повод на искова молба вх. № 135554/24.04.2024 г. на Д. Х. К., ЕГН
**********, с адрес: гр. София, ж. к. , бл. , вх., ет., ап., срещу [ фирма ] АД, ЕИК *****, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ж. к. , бул. № , „С. ц.“, ет., офис , и [ фирма ]
ЕООД, ЕИК , с адрес: гр. София, ж. к. , бул. № , „С. ц.“, ет., офис , с която са предявени
пасивно субективно и обективно съединени установителни искове с правно основание чл.
26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК и чл. 143 ЗЗП за прогласяване
нищожността на сключен между ищцата и [ фирма ] АД договор за паричен заем №
/15.09.2023 г., искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1, 2 и 3 ЗЗД за прогласяване
нищожността на сключен между ищцата и [ фирма ] ЕООД договор за предоставяне на
гаранция № /15.09.2023 г., съединени с осъдителни искове с правно основание чл. 55, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД за осъждане на [ фирма ] АД да заплати на ищцата сума в общ размер от 296,71
лева /с оглед на изменение на иска по чл. 214 ГПК, допуснато с протоколно определение на
съда от 13.12.2024 г./, от които сумата от 246,58 лева – възнаграждение за предоставяне на
гаранция, и сумата от 50,13 лева – лихва, представляващи недължимо платени суми по
договор за паричен заем № /15.09.2023 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на
исковата молба в съда – 24.04.2024 г., до окончателното плащане, а в условията на
евентуалност за осъждане на [ фирма ] ЕООД да заплати на ищцата сумата от 246,58 лева /с
оглед на изменение на иска по чл. 214 ГПК, допуснато с протоколно определение на съда от
13.12.2024 г./, представляваща недължимо платена сума по договор за предоставяне на
гаранция № /15.09.2023 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата
молба в съда – 24.04.2024 г. до окончателното плащане.
В исковата молба се твърди, че на 15.09.2023 г. между ищцата и първия ответник [
фирма ] АД е сключен договор за паричен заем № , във връзка с който е сключен и договор
за предоставяне на гаранция № /15.09.2023 г. с втория ответник [ фирма ] ЕООД. Излагат се
твърдения, че по силата на договора за паричен заем [ фирма ] АД е предоставил на ищцата
1
кредит в размер на 1 000 лева при ГПР 40,24% и при фиксиран годишен лихвен процент
/ГЛП/ по заема – 35 %, дължимите вноски по заема били 13 на брой, всяко от които по 84,37
лева. По силата на чл. 4 от договора за заем заемателят се е задължил в 3-дневен срок от
сключването му да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: 1./ две
физически лица – поръчители, всяко от които да отговаря на следните условия: да представи
служебна бележка от работодател за размер на трудово възнаграждение; нетния размер на
трудовото му възнаграждение да е над 1 000 лева; да работи по безсрочен трудов договор; да
не е заемател или поръчител по друг договор, сключен със заемодателя; да няма неплатени
осигуровки за последните две години; да няма задължения към други банкови и финансови
институции, или ако има - кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със
статус не по-лош от „редовен“, като поръчителят подписва договор за поръчителство; 2./
банкова гаранция с бенефициер – заемодателя за сумата по чл. 2, т. 7 със срок на валидност
30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по настоящия договор; 3./ одобрено
от заемодателя дружество – гарант, което предоставя гаранционни сделки. С договор за
предоставяне на гаранция № /15.09.2023 г. [ фирма ] ЕООД се е задължил да даде гаранция за
плащане в полза на [ фирма ] АД с цел гарантиране на всички задължения на ищцата по
договор за паричен заем № /15.09.2023 г. Съгласно чл. 2 договорът влиза в сила, ако
потребителят не предостави на заемодателя предвидените обезпечения в чл. 4, т. 1 или т. 2 в
тридневен срок. Съгласно чл. 3 от договора за предоставяне на гаранция потребителят
дължи възнаграждение на гаранта в размер от 476,19 лева, платимо разсрочено на вноски по
36,63 лева по начините, уговорени в договора за паричен заем. В чл. 3, ал. 3 е предвидено, че
[ фирма ] АД е овластено да приема вместо гаранта изпълнение на задължението на
потребителя за заплащане на възнаграждение по този договор. В случай, че внесените суми
не достигат за погасяване на задълженията на потребителя към заемодателя, приоритетно се
погасяват задълженията към гаранта. С договора гарантът се е задължил при поискване от
заемодателя да заплати изискуеми задължения на потребителя по договора за паричен заем.
Ищцата твърди, че е погасила изцяло задълженията си по договора. Излага доводи, че
договорът за паричен заем № /15.09.2023 г. е нищожен, като нарушаващ основния принцип
на добросъвестност в гражданските отношения, тъй като води до неравновесие в правата на
страните по смисъла на чл. 143 ЗЗП; поради това, че чрез сключването му се заобикаля
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като сумата, която се претендира чрез него,
представлява скрит добавък към възнаградителната лихва на търговеца и не е включена в
ГПР на договора за паричен заем, с което се заобикаля изискването да не бъде по-висок от
пет пъти размера на законната лихва. Излага доводи, че е налице нарушение на чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК, тъй като посоченият ГПР в договора за паричен заем е различен от
действителния. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК ГПР по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. Поддържа, че е очевидно е, че първите две обезпечения не могат да се предоставят в
толкова кратък срок от заемателя, доколкото изискванията за предоставяне на обезпечение
са договорени по начин, на практика неизпълним за длъжника, който е прибегнал до
услугите на дружество, предоставящо т. нар. „бързи кредити“. Така по естествен път се
стига да третия вариант – предоставяне на гаранция от дружество, което е одобрено от
заемодателя. При направената проверка в Търговския регистър се установява, че одобреното
от заемодателя дружество – гарант е собственост на дружеството – заемодател; двете
търговски дружества са регистрирани на един и същ адрес на управление, а в договорите за
предоставяне на гаранция е предвидено, че заемодателят е овластен да приема плащания в
полза на гаранта и че при недостиг на платените суми приоритетно се погасяват задължения
към гаранта. Обективираните в договорите за паричен заем погасителни планове включват и
вноската по договорите за гаранция, която се плаща на същите падежни дати, както
2
месечната погасителна вноска по договора за заем. Поддържа, че така изброените факти
ясно показват, че макар да са сключени два отделни договора /съответно за заемна сума от 1
000 лева и за предоставяне на гаранция/, те следва да се разглеждат като едно общо
съглашение между свързани лица, по силата, на което заемът се обезпечава с предварително
посочено от заемодателя лице, което получава възнаграждение, платимо ведно с вноските по
заема. Поради тази причина, възнаграждението по договора за гаранция следва да се включи
в общия разход по кредита, който в посочената в договора величина не отговаря на
действителния размер. Дължимото възнаграждение по договора за гаранция от 476,19 лева
представлява 47,62 % от предоставената сума по договора за заем и ако то се включи в ГЛП
очевидно ще надминат пет пъти размера на законната лихва. Невключвайки договореното
възнаграждение по гаранционната сделка в ГПР заемодателят е използвал заблуждаваща
търговска практика, като по този начин потребителят е бил лишен от възможността да вземе
информирано решение относно сключване на договора. По отношение на договора за
предоставяне на гаранция твърди, че очевидно потребителят е бил поставен в
неравностойно положение, тъй като поставяйки неизпълнимите към него условия за
предоставяне на обезпечение извън това да сключи договор за гаранция с предварително
избраното от заемодателя и свързано с него лице, на практика той не е имал правото да
избира свободно с кого да сключи договор за поръчителство и да прецени икономическите
последици от договора. Това води до значително неравновесие между правата на
потребителя, който е икономически по-слабата страна в отношенията и тези на търговеца,
което нарушава изискванията за добросъвестност и накърнява добрите нрави. По тези
съображения ищцата твърди, че договорът за предоставяне на гаранция също е нищожен.
В законоустановения срок по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
ответника [ фирма ] ЕООД, с който оспорва предявените искове като недопустими и
неоснователни. Поддържа, че договорът за поръчителство, по който дружеството е страна,
не е част от договора за паричен заем и към него не са приложими разпоредбите на ЗПК.
Твърди, че договорът за поръчителство е действителен, тъй като отговаря на приложимите
изисквания на закона, а уговореното между него и ищеца възнаграждение по договора за
предоставяне на поръчителство е насрещната престация срещу поетото задължение за
обезпечаване на кредит и не протИ.речи на законови разпоредби или на добрите нрави.
Претендира разноски.
Софийски районен съд, I Гражданско отделение, като съобрази доводите на
страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съгласно изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа
страна следното:
От представения по делото и неоспорен от ответниците Договор за паричен заем №
/15.09.2023 г. се установява, че същият е сключен между [ фирма ] АД – като заемодател, и
Д. Х. К. – като заемател. По силата на така сключения договор заемодателят се е задължил
да предостави на заемателя сумата в размер на 1 000,00 лева срещу насрещно задължение на
заемателя да върне сума в общ размер на 1 096,81 лева, при следните условия: 1./ вид на
ползвания паричен заем: потребителски заем по продукт EasyMax; 2./ размер на
двуседмична погасителна вноска: 84,37 лева; 3./ срок на заема в седмици: 26; 4./ брой
вноски: 13, от които първата, платима на 02.10.2023 г., и последната, платима на 18.03.2024
г.; 5./ фиксиран годишен лихвен процент /ГЛП/ по заема – 35 %; 6./ лихвен процент на ден,
приложим при отказ от договора – 0.10 %; 7./ годишен процент на разходите /ГПР/ - 40,24%.
Съгласно чл. 3 от договора за заем, с подписването му заемателят удостоверява, че е
получил от заемодателя изцяло и в брой заемната сума, като договорът има силата на
разписка за предадената, съответно получената заемна сума – по делото не се спори относно
факта на предаване, съответно получаване от заемателя на сумата в размер на 1 000,00 лева
по процесния договор за паричен заем.
3
Съгласно чл. 4 от договора за заем заемателят се задължава в 3-дневен срок от
сключването му да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: 1./ две
физически лица – поръчители, всяко от които да отговаря на следните условия: да представи
служебна бележка от работодател за размер на трудово възнаграждение; нетния размер на
трудовото му възнаграждение да е над 1 000 лева; да работи по безсрочен трудов договор; да
не е заемател или поръчител по друг договор, сключен със заемодателя; да няма неплатени
осигуровки за последните две години; да няма задължения към други банкови и финансови
институции, или ако има - кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със
статус не по-лош от „редовен“, като поръчителят подписва договор за поръчителство; 2./
банкова гаранция с бенефициер – заемодателя за сумата по чл. 2, т. 7 със срок на валидност
30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по настоящия договор; 3./ одобрено
от заемодателя дружество – гарант, което предоставя гаранционни сделки.
От представения по делото и неоспорен от ответниците Договор за предоставяне на
гаранция № /15.09.2023 г. се установява, че същият е сключен между [ фирма ] ЕООД – като
гарант, и Д. Х. К. – като потребител. По силата на така сключения договор потребителят е
възложил, а гарантът се е задължил да даде гаранция за плащане в полза на [ фирма ] АД с
цел гарантиране на изпълнението на всички задължения на потребителя по договор за
паричен заем № /15.09.2023 г., в т. ч. главница в размер на 1 000,00 лева, възнаградителна
лихва, законна лихва за забава, разходи за събиране на вземането, съдебни разноски и
адвокатски хонорари
Съгласно чл. 2 договорът за предоставяне на гаранция влиза в сила в случай, че
потребителят не изпълни задължението си по чл. 4, т. 1 или чл. 4, т. 2 от договора за паричен
заем в указания срок да предостави обезпечение – поръчителство от две физически лица или
банкова гаранция.
Съгласно чл. 3 от договора за предоставяне на гаранция потребителят дължи
възнаграждение на гаранта в размер от 476,19 лева, платимо разсрочено на вноски от по
36,63 лева по начините, уговорени в договора за паричен заем. В чл. 3, ал. 3 от договора е
предвидено, че [ фирма ] АД е овластено да приема вместо гаранта изпълнение на
задължението на потребителя за заплащане на възнаграждение по този договор. В
случай, че внесените суми не достигат за погасяване на задълженията на потребителя към
заемодателя, приоритетно се погасяват задълженията към гаранта.
Съгласно чл. 4, ал. 1 от договора за предоставяне на гаранция гарантът е длъжен при
поискване от заемодателя да заплати изискуеми задължения на потребителя по договора за
паричен заем.
Съгласно чл. 12 от договора за предоставяне на гаранция гарантът има право да
прехвърли по всяко време своите права по този договор на всяко трето лице по своя
преценка, включително на „А. за к. на п. з.“ АД.
В производството пред настоящата инстанция е изслушано и прието без възражения
на страните експертното заключение на вещото лице И. Д. по допуснатата съдебно-
счетоводна експертиза /ССчЕ/. Съгласно констатациите на вещото лице по ССчЕ,
изготвена на база доказателствата по делото и на допълнително изискана и получена от [
фирма ] АД информация, потребителят Д. Х. К. е извършила плащания в полза на ответното
дружество в общ размер на 1 296,71 лева, които са разпределени за погасяване на следните
суми: 1 000,00 лева – главница по договора за паричен заем, 50,13 лева – лихва по договора
за паричен заем, 246,58 лева – гаранция. При включване на възнаграждението по договора за
предоставяне на гаранция в ГПР, то последният възлиза на 475,65 %, а ГПР, изчислен без
това възнаграждение, възлиза на 40,24 %.
С проекта на доклад, обективиран в Определение № 44035/30.10.2024 г., съдът е
уведомил страните, че на основание чл. 7, ал. 3 ГПК следи служебно за наличието на
4
неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с пасивно субективно и обективно съединени
установителни искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 11, ал. т. 10, вр. чл.
19, ал. 4 ЗПК и чл. 143 ЗЗП за прогласяване нищожността на сключен между ищцата и [
фирма ] АД договор за паричен заем № /15.09.2023 г., искове с правно основание чл. 26, ал.
1, пр. 1, 2 и 3 ЗЗД за прогласяване нищожността на сключен между ищцата и [ фирма ]
ЕООД договор за предоставяне на гаранция № /15.09.2023 г., съединени с осъдителни
искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за осъждане на [ фирма ] АД да заплати на
ищцата сума в общ размер от 296,71 лева /с оглед на изменение на иска по чл. 214 ГПК,
допуснато с протоколно определение на съда от 13.12.2024 г./, от които сумата от 246,58
лева – възнаграждение за предоставяне на гаранция, и сумата от 50,13 лева – лихва,
представляващи недължимо платени суми по договор за паричен заем № /15.09.2023 г.,
ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда – 24.04.2024 г., до
окончателното плащане, а в условията на евентуалност за осъждане на [ фирма ] ЕООД да
заплати на ищцата сумата от 246,58 лева /с оглед на изменение на иска по чл. 214 ГПК,
допуснато с протоколно определение на съда от 13.12.2024 г./,, представляващи недължимо
платена сума по договор за предоставяне на гаранция № /15.09.2023 г., ведно със законната
лихва от датата на подаване на исковата молба в съда – 24.04.2024 г. до окончателното
плащане.
По исковете за нищожност
В доказателствена тежест на ищцата по исковете за нищожност срещу [ фирма ] АД е
да докаже при условията на пълно и главно доказване следните обстоятелства: 1./
сключването на процесния договор за заем с посоченото в исковата молба съдържание, 2./ че
част от съдържанието на договора за заем е клауза, предвиждаща заемът да бъде обезпечен с
някое от посочените в клаузата обезпечения, 3./ че договорът за заем и клаузата за
обезпечение са нищожни на заявените с исковата молба основания – поради неспазване
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и поради заобикаляне на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
В доказателствена тежест на ищцата по исковете за нищожност срещу [ фирма ]
ЕООД да докаже при условията на пълно и главно доказване следните обстоятелства: 1./ че
между страните е сключен процесният договор за предоставяне на гаранция с посоченото в
исковата молба съдържание, 2./ че същият е нищожен поради накърняване на добрите нрави.
В доказателствена тежест на ответниците по исковете за нищожност е да докажат
възраженията си, в това число, че договорите за потребителски кредит и за предоставяне на
гаранция са действителни.
В разглеждания случай между страните не се спори, а и от представените по делото
доказателства се установява, че между [ фирма ] АД – като заемодател, и Д. Х. К. – като
заемател, е сключен Договор за паричен заем № /15.09.2023 г., с който заемодателят се е
задължил да предостави на заемателя сумата в размер на 1 000,00 лева срещу насрещно
задължение на заемателя да му върне сума в общ размер на 1 096,81 лева, при следните
условия: 1./ вид на ползвания паричен заем: потребителски заем по продукт EasyMax; 2./
размер на двуседмична погасителна вноска: 84,37 лева; 3./ срок на заема в седмици: 26; 4./
брой вноски: 13, от които първата, платима на 02.10.2023 г., и последната, платима на
18.03.2024 г.; 5./ фиксиран годишен лихвен процент /ГЛП/ по заема – 35 %; 6./ лихвен
процент на ден, приложим при отказ от договора – 0.10 %; 7./ годишен процент на разходите
/ГПР/ - 40,24%.
По делото не се спори, а и се установява от неоспорените доказателства, че между [
фирма ] ЕООД – като гарант, и Д. Х. К. – като потребител, е сключен Договор за
5
предоставяне на гаранция № /15.09.2023 г., с който потребителят е възложил, а гарантът се е
задължил да даде гаранция за плащане в полза на [ фирма ] АД с цел гарантиране на
изпълнението на всички задължения на потребителя по договор за паричен заем №
/15.09.2023 г.
В разглеждания случай ищцата релевира различни основания за нищожност на
процесните договор за паричен заем и договор за предоставяне на гаранция.
Сключеният между ищцата и първия ответник – [ фирма ] АД, Договор за паричен
заем № /15.09.2023 г. има характеристиките на договор за потребителски кредит съгласно
дадената в чл. 9, ал. 1 ЗПК легална дефиниция, а заемателят има качеството „потребител“ по
смисъла на пар. 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Разпоредбата на чл. 7, ал. 3 ГПК вменява на съда
служебно задължение да следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с
потребител.
Преценката относно действителността на договора за потребителски кредит следва да
се извърши както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на приложимия
ЗПК, при действието на който е сключен договорът. Автономията на волята на страните да
определят свободно съдържанието на договора е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в
две посоки: съдържанието на договора не може да протИ.речи на повелителни норми на
закона, а в равна степен и на добрите нрави, което ограничение се отнася както до
гражданските сделки, така и за търговските сделки.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.
1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 ЗПК, договорът за потребителски
кредит е недействителен.
Доколкото се касае до договор за потребителски кредит, на първо място съдът следва
да разгледа наведените твърдения за протИ.речие на разпоредбите на ЗПК.
По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит.
В процесния договор за паричен заем е посочен ГПР – 40,24 %, т. е. формално е
изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава максималния
по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява действителния такъв, тъй като не
включва част от разходите за кредита, а именно – възнаграждението по договора за
предоставяне на гаранция, сключен от потребителя с [ фирма ] ЕООД, което се включва в
общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Противно на доводите,
наведени в писмения отговор по чл. 131 ГПК, между правоотношенията, възникнали по
договора за паричен заем, сключен между ищцата и първия ответник [ фирма ] АД, и тези,
възникнали по договора за предоставяне на гаранция, сключен между ищцата и втория
ответник [ фирма ] ЕООД, съществува свързаност, която налага съвместното им разглеждане.
Мотивите на съда за това са следните:
При справка в публично достъпния ТРРЮЛНЦ се установява, че към датата на
сключване на процесните договори /а и към настоящия момент/ едноличен собственик на
капитала на [ фирма ] ЕООД е [ фирма ] АД – следователно в случая е налице хипотеза на
„свързани лица“ по смисъла на § 1, т. 5 ДР ТЗ. Същевременно според уговореното в чл. 4, т.
6
3 от договора за паричен заем в хипотезата на обезпечение на заема чрез дружество-гарант,
последното следва да бъде одобрено от заемодателя, т. е. заемодателят едностранно
определя кое дружество да бъде гарант по договора за паричен заем. На следващо място,
договорът за паричен заем и този за предоставяне на гаранция са сключени в един и същ
ден, като двата договора са подписани за заемодател и за гарант от едно и също физическо
лице – Й. А.. Отделни разпоредби от договорите препращат един към друг – нещо повече, в
договора за предоставяне на гаранция изрично е упоменато, че същият се сключва с оглед на
одобрението на потребителя да получи паричен заем и съответно сключването от него
конкретно на договор за паричен заем № /15.09.2023 г. На следващо място, видно от
съдържанието на двата договора /чл. 2, т. 5 от договора за паричен заем и чл. 3, ал. 1 от
договора за гаранция/ дължимите в полза на заемодател и гарант престации имат едни и
същи падежи и са включени в един общ обединен погасителен план, като макар и формално
кредитор на вземането, представляващо възнаграждение на гаранта за предоставеното по
договора за паричен заем обезпечение, да е ответникът [ фирма ] ЕООД, то съгласно чл. 3,
ал. 3 от договора за гаранция заемодателят [ фирма ] АД е нарочно овластен да получава
плащането по договора за предоставяне на гаранция, дължимо от потребителя, заедно с
анюитетните вноски по договора за заем. Анализът на цитираните договорни клаузи относно
обезпечението на договора за паричен заем и установената свързаност между заемодателя и
гаранта обуславят извода на съда, че в разглеждания случай се касае за неразривно свързани
помежду си правни сделки, всяка една от които следва да се разглежда заедно с другата, като
се държи сметка за положението на потребителя, който извън всякакво съмнение има това
качество и по двата договора – в този смисъл и последователната практика на СГС,
формирана по идентични казуси, и обективирана в Решение № 6922 от 13.12.2024 г. на СГС
по в. гр. д. № 7509/2024 г., Решение № 2762 от 09.05.2024 г. на СГС по в. гр. д. № 4753/2023
г. и др. С оглед на така приетото при преценка действителността на договора за
предоставяне на гаранция, той следва да се разглежда наред с договора за заем/кредит, който
обезпечава. Преценката за действителността на договора за предоставяне на гаранция следва
да се извърши както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на ЗПК,
приложими към договора за потребителски кредит, изпълнението на задълженията по който
гарантът обезпечава. Макар от страна на втория ответник да се поддържа, че сключеният
между него и ищцата договор попада извън правния режим на ЗПК, съдът приема, че се
касае за главно и акцесорно правоотношения, които следва да бъдат разглеждани съвкупно
по вече изложените по-горе съображения. Възнаграждението, което потребителят се е
задължил да заплаща на гаранта, е свързано с договора за паричен заем, доколкото предмет
на процесния договор за гаранция е именно поемане от страна на гаранта на задължение да
обезпечи поетите от заемателя към заемодателя задължения по договора за заем. Последното
обосновава извод, че уговореното възнаграждение по договора за предоставяне на гаранция
представлява разход по договора за потребителски кредит, който следва да бъде включен
при изчисляването на ГПР като индикатор за общото оскъпяване на кредита /аргумент от чл.
19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК/. Този извод следва от дефинитивната разпоредба на § 1, т. 1 ДР ЗПК,
според която „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички
други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни
на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. В случая е налице знание у кредитора за
наличието на допълнителни такси по договора за паричен заем под формата на
възнаграждение за предоставената гаранция, поставена като условие за получаване на
кредита още към момента на сключването му. Несъмнено предоставената гаранция от
7
свързаното с кредитора дружество представлява допълнителна услуга, която произтича от
договора за кредит и която е задължително условие за усвояване на кредита. В тази връзка
следва да се посочи, че анализът на клаузите на процесните два договори и конкретиката на
разглеждания случай обуславят извода на съда, че алтернативното посочване на видовете
обезпечения в договора за паричен заем е единствено с цел да се създаде впечатление, че
кредитополучателят има право на избор какво конкретно обезпечение да предостави, но на
практика този избор е напълно привиден, защото осигуряването на поръчителство на две
физически лица, които да отговарят на изключително завишени условия или банкова
гаранция в рамките на три дни от датата на подписване на договора, е изначално непосилно
за кредитополучателя. Именно поради тази причина, единствената възможност за длъжника
да изпълни задължението си по чл. 4 от договора за паричен заем, е като сключи договор за
предоставяне на гаранция с предварително одобрено от кредитодателя дружество – гарант,
което е свързано с кредитора лице. Безспорно кредитополучателят е икономически по-
слабата страна по правоотношението, за която практически липсва каквато и да било
свобода да договаря условията, при които да му се предостави гаранция от одобрено от
кредитодателя лице. При тези данни, липсват съмнения, че сключването на договора за
предоставяне на гаранция е задължително условие за сключването на договора за паричен
заем и усвояването му. Изложеното обосновава извод, че уговореното възнаграждение по
договора за предоставяне на гаранция представлява разход по договора за паричен заем,
който следва да бъде включен при изчисляването на ГПР като индикатор за общото
оскъпяване на кредита /аргумент от разпоредбата на чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК/. Този извод
следва от дефинитивната разпоредба на § 1, т. 1 ДР ЗПК, според която „общ разход по
кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи
и условия. Налице е в случая знание у кредитора за наличието на допълнителни такси по
договора за паричен заем под формата на възнаграждение за предоставената гаранция,
поставена като условие за получаване на кредита още към момента насключването му.
Видно от съдържанието на договора за паричен заем и неоспорените констатации на вещото
лице по ССчЕ възнаграждението по гаранционната сделка не е взето предвид при
изчисляване на ГПР, с оглед на което договорът за паричен заем се явява сключен в
нарушение на императивните изисквания на чл. 19, ал. 4 ЗПК и чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. При
това положение посоченият в договора ГПР не позволява на потребителя да прецени
икономическите последици от сключването на сделката, каквото именно е предназначението
на ГПР, а ГПР, който изначално не е годен да изпълни своето предназначение, не е правно
валиден. Ето защо, в случая е налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – непосочване на
годишен процент на разходите, и приложение следва да намери нормата на чл. 22 ЗПК, а не
тази на чл. 19, ал. 5 ЗПК. Предвид всичко изложено, предявеният иск с правно основание чл.
26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, вр. чл. 22 ЗПК за прогласяване на
недействителността на договора за паричен заем е основателен и следва да бъде уважен.
С оглед на свързаността между договор за паричен заем № /15.09.2023 г. и договор за
предоставяне на гаранция № /15.09.2023 г. последиците от недействителността на договора
за потребителски кредит неминуемо рефлектират и по отношение на договора за
предоставяне на гаранция, поради естеството на правоотношенията (така приетото и в
Решение № 264616 от 09.07.2021 г. по в. гр. д. № 9991/2020 г. на СГС, Решение №
260628/21.02.2022 г. по в. гр. д. № 2806/2021 г. на СГС и др.). Освен това, съдът приема, че
договорът за предоставяне на гаранция е нищожен и на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД –
8
поради накърняване на добрите нрави, доколкото единствената цел, поради която е сключен,
е установяване на допълнително задължение за длъжника, респ. на допълнително
възнаграждение за кредитодателя. Свободата на договаряне не може да бъде използвана за
неоснователно обогатяване на едната страна по правоотношението за сметка на другата или
да води до нарушаване на други правни принципи, в т. ч. този на добрите нрави,
правоотношенията следва да се възникват при спазване на общоприетите и неписани
правила на добросъвестност. До нарушаване на този принцип се стига, когато икономически
по-силната страна упражнява репресия спрямо икономически по-слабата страна, поставяйки
„допълнителни условия“ за сключване на договора, на които придава привидно доброволен
характер и привидно право на избор. Ето защо, съдът намира, че предявеният иск с правно
основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за прогласяване нищожността на сключен между ищцата и
[ фирма ] ЕООД договор за предоставяне на гаранция № /15.09.2023 г. е основателен и
следва да се уважи.
По исковете с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД
За да бъде уважен предявеният иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, в
тежест на ищеца е да докаже по делото при условията на пълно и главно доказване, че е
заплатил претендираната сума, че тя е постъпила в патримониума на първия или втория
ответник, че това разминаване на блага от имуществото на ищеца в имуществото на
ответниците в частта за процесните суми е без правно основание, т. е. без да е било налице
годен юридически факт.
В доказателствена тежест на ответниците по евентуално предявените осъдителни
искове е да докажат наличие на валидно правно основание да получат, съответно да
задържат получената сума.
От приетото без възражения на страните заключение на вещото лице по допуснатата
съдебно-счетоводна експертиза се установи, че общо заплатената от ищеца сума по договора
за паричен заем е в размер на 1 050,13 лева, с която е погасена главница в размер на 1 000,00
лева и възнаградителна лихва в размер на 50,13 лева, а по договора за предоставяне на
гаранция е заплатена сума в размер на 246,59 лева – за гаранция, която сума е заплатена в
полза на [ фирма ] АД съобразно уговорката в договора за предоставяне на гаранция, според
която посоченото дружество е овластено да получи плащането за гаранция.
С оглед изводите на съда за нищожност на договорите за паричен заем и за
предоставяне на гаранция, следва извод, че всичко платено извън чистата стойност на
кредита /т. е. над сумата от 1 000,00 лева/ се явява недължимо платено и като такова подлежи
на връщане на потребителя. Доколкото по делото се установи, че претендираните суми са
заплатени в полза на първия ответник, респ. са постъпили в патримониума на същия, съдът
приема, че той дължи тяхното връщане на заемополучателя. При така изложеното съдът
намира, че искът с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД, предявен от ищеца
срещу "Изи Асет Мениджмънт" АД е основателен, поради което следва да бъде уважен.
Предвид уважаването на иска по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД срещу първия ответник
съдът намира, че не се е сбъднало процесуалното условие за разглеждане на евентуално
предявения иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД срещу втория ответник, поради което не дължи
произнасяне по неговото същество.
Относно разноските
При този изход на делото право на разноски има ищецът. В полза на същия следва да
се присъдят сторените разноски за платена държавна такса в размер на 150,00 лева и за
платен депозит за възнаграждение на вещото лице по ССчЕ в размер на 400,00 лева. Ищецът
претендира и присъждане на сторените разноски за платен адвокатски хонорар в общ размер
на 1 100,00 лева. Своевременно по делото е релевирано възражение за прекомерност на така
претендираното възнаграждение от страна на ответника [ фирма ] ЕООД, което съдът
9
намира за частично основателно. Съдът е задължен да определи размера на задължението с
оглед на действителната правна и фактическа сложност на делото, като съгласно практиката
на СЕС, обективирана в Решение от 24.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС чл. 101, § 1
ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи,
че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на
която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, протИ.речи на
посочения чл. 101, § 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална
правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за
адвокатско възнаграждение, вкл. когато тази страна не е подписала никакъв договор за
адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. Съобразно цитираната задължителна
практика на СЕС съдът не е обвързан от праговете, разписани в Наредба № 1/09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, а следва да определи дължимото
адвокатско възнаграждение за всеки отделен случай, след извършване на преценка относно
правната и фактическа сложност на делото и конкретно извършените от процесуалния
представител действия. В разглеждания случай при определяне на размера съдът съобрази
липсата на фактическа и правна сложност на делото, определена от вида на предявените
искове и ангажираните доказателства в процеса, обстоятелството, че се касае за защита по
няколко предявени искови претенции, но произтичащи от едно спорно правоотношение и
имащи една цел – съответно да се признае нищожността на договори за потребителски
кредит, респ. да се върнат сумите, заплатени от ищеца на основание тези договори,
определяща и сходния предмет на доказване по делото по всеки иск. Отчитайки конкретно
извършените от процесуалния представител на ищеца процесуални действия и
обстоятелството, че делото е разгледано в рамките на едно съдебно заседание, с лично
явяване на адвокат М., съдът намира, че възнаграждението на същата по предявените срещу
[ фирма ] АД искове следва да се редуцира до 300,00 лева. С оглед липсата на възражения по
размера от страна на първия ответник, то последният следва да заплати в цялост сторените
разноски за защита по исковете срещу него в общ размер на 700,00 лева. Следователно в
тежест на първия ответник следва да се възложат ½ от разноските за държавна такса и
възнаграждение за ССчЕ /275,00 лева/ и 700,00 лева – платен в брой адвокатски хонорар, а в
тежест на втория ответник – ½ от разноските за държавна такса и възнаграждение за ССчЕ
/275,00 лева/ и 300,00 лева – платен в брой адвокатски хонорар.
Мотивиран от горното, Софийски районен съд, I Гражданско отделение, 29 състав
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между Д. Х. К., ЕГН **********, с
адрес: гр. София, ж. к. , бл. , вх., ет., ап., и [ фирма ] АД, ЕИК *****, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ж. к. , бул. № , „С. ц.“, ет., офис , че сключеният между тях договор за
паричен заем № /15.09.2023 г. е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 11,
ал. 1, т. 10, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК, вр. чл. 22 ЗПК.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между Д. Х. К., ЕГН **********, с
адрес: гр. София, ж. к. , бл. , вх., ет., ап., и [ фирма ] ЕООД, ЕИК , с адрес: гр. София, ж. к. ,
бул. № , „С. ц.“, ет., офис , че сключеният между тях договор за предоставяне на гаранция №
/15.09.2023 г. е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД.
ОСЪЖДА [ фирма ] АД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление: гр. София,
ж. к. , бул. № , „С. ц.“, ет., офис , ДА ЗАПЛАТИ на Д. Х. К., ЕГН **********, с адрес: гр.
София, ж. к. , бл. , вх., ет., ап., на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, сумата в размер на
246,58 лева – недължимо платена и подлежаща на връщане сума за възнаграждение за
10
предоставяне на гаранция по договор за предоставяне на гаранция № /15.09.2023 г., ведно
със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда – 24.04.2024 г., до
окончателното плащане, и сумата в размер на 50,13 лева – недължимо платена и подлежаща
на връщане сума за възнаградителна лихва по договор за паричен заем № /15.09.2023 г.,
ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда – 24.04.2024 г., до
окончателното плащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата в размер на 975,00
лева – сторени разноски в производството по гр. д. № 24037/2024 г. по описа на СРС, I ГО,
29 състав.
ОСЪЖДА [ фирма ] ЕООД, ЕИК , с адрес: гр. София, ж. к. , бул. № , „С. ц.“, ет., офис
, ДА ЗАПЛАТИ на Д. Х. К., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж. к. , бл. , вх., ет., ап., на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата в размер на 575,00 лева – сторени разноски в
производството по гр. д. № 24037/2024 г. по описа на СРС, I ГО, 29 състав
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Софийски градски съд
в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
11